Георги Стоев
Истинската история на Маджо (23)

ГЛАВА 22

Две седмици бях във Варна и реших, че е добре, ако се видя с Маджо. Крейзи ми обясни, че Маджо бил заминал и ме помоли да се видим. Оказа се, че Маджо бил на почивка в Сен Тропе по покана на Поли. С тях били още Маргина, Димата, Стоил и Бай Миле. Отказал само Пашата.

След смъртта на Поли Женята ми разказа как Поли ги бил поканил, за да изследва реакциите им. Искал да разбере кой ще се чувства по-гузен. Крейзи ми разказа и нещо друго интересно, че преди да замине, една неделя Маджо бил на кортовете в Банкя да играе тенис със Стоил. Тогава пристигнал Владо Бореца, или Фибъра, както го наричаха всички.

Фибъра беше странна птица. Преди години бе поел вината за едно убийство, извършено от Жоро Илиев. Бяха се сбили в подлеза на дискотека „Джъмбо“. Тогава Жоро преряза гърлото на един мъж. За постъпката си Фибъра получи от Васил Илиев 100 000 марки и се покри в Бразилия. Явно не му беше потръгнало, а и не можеше да се върне.

В началото на годината обаче Поли успя да го реабилитира. Не за друго, а защото бяха се издънили с някаква сделка. Поли вкарал в Бразилия по поръчка на Фибъра популярните витамини „Ковидек“. Именно затова бе снел издирването му в България и го бе докарал, за да му избие парите.

Поли и идея си нямаше, че Владко не е посягал на никого през живота си. Явно вярваше в легендата, че навремето хладнокръвно е убил, и му бе възложил Славчо Христов. След като се повъртял няколко месеца в дебнене на Славчо, Фибъра съвсем се отчаял. Освен безпаричието, му се бе стоварил и друг проблем. Поли го бе набарал в бар „Домби“ и го бе размазал от бой, защото нито му връщал парите, нито се справял със задачата.

Именно затова Владо бе пристигнал на тенискортовете изтощен и отчаян. Легнал на червената настилка и изкрещял: — Поли ме нае да убия Славчо! Не издържам вече! Ако искате ме убийте, ако искате ми повярвайте!

Според разказа на Крейзи Маджо не само че му беше повярвал, а му беше дал стотина хиляди долара с инструкции да замине в Бразилия, но да държат връзка. Крейзи бе разбрал това от шефа си, който му бе доверил и друга интересна история. Че Маджо поискал стоте хиляди долара, защото ставало въпрос за неговия живот. — Вие сте големи момчета — споделил Славчо пред Крейзи и другия си охранител Коце. — Ще ме разберете… трябва да ви сваля малко заплатите. Бате ви Младен поиска да участвам в събирането на един милион марки за отстраняването на Поли.

Разказа на Крейзи ми бе добре дошъл. Изчаках да се завърнат. Знаех, че Маджо няма как да знае, че не се виждаме с Поли, а и той никога не би си признал за унижението, което му бях нанесъл с изчезването си. Пък и едва ли щеше да разказва за всичките поръчки, които ми е дал. Затова, когато се срещнах с Маджо, се бях подготвил какво точно да му разкажа, за да налея още масло в огъня.

— Прекарахме чудесно с Поли… черпи ни през цялото време. Сам се натегна. Смята, че е най-богатият от всички ни покрай кражбата на кокаина. Много се забавлявахме. Смятам, че го убедих в безкористното приятелство на Бай Миле към него, без да се издавам, че знам за неговите планове. Поли и Бай Миле дори танцуваха заедно. Беше голямо шоу. Ходеха на плажа да ебат заедно пички.

— Знам — излъгах го аз спокойно.

— А, ти си се виждал вече с него? И какво друго ти каза?

— Че ми дава последен срок две седмици за теб. После прехвърля поръчката.

— Ти не можеш ли да направиш нещо? Нали говорихме — погледна ме с укор Маджо.

Сега замисленият от мен преди време план влезна в употреба.

— Мога, но само ако гръмна по теб или по Бай Миле с гранатомета и после да го видя насаме и да му обяснявам — знаех, че на Маджо този вариант не му се нрави. А щом разбра, че след две седмици поръчката няма да е в мен и няма да мога да им пазя гъзовете, щеше да го накара да се размърда и да приключи по-бързо с Поли.

Резултатът наистина не закъсня.

Две седмици по-късно двама руснаци, наемници на Бай Миле, се само взривиха в хотел „Амбасадор“, чийто скрит собственик беше Маджо. Бай Миле се бе изплъзнал като по чудо. Тъкмо им занесъл някакъв куфар за бомбата, тръгнал да си ходи и стаята гръмнала.

Същата вечер Крейзи ме потърси спешно и ме накара да чакам Маджо на бензиностанция „Шел“ по пътя за Перник. Трафикът беше голям и малко закъснях. Охраната им седеше на бензиностанцията, а те се бяха скрили зад нея. Там се и срещнахме. Нямах идея какви са тези руснаци, а и в момента още не знаех, че са наемници на Бай Миле. Но по пътя навързах нещата и бях сигурен, че такива хора неслучайно са отседнали в хотела на Маджо, който се намираше близко до дома на Поли. А и фактът, че Маджо и Бай Миле ме чакаха точно на тази бензиностанция, ме подсети, че пак ще отпрашват за Гърция, както по стар навик правеха при неприятности.

Бай Миле изглеждаше ужасно. Видът му беше отчаян и уплашен след поредния гаф. А явно бе и пооглушал след взрива. Накрая, за да не се надвикваме, Маджо му забрани да говори.

Накратко им обясних, че поръчката наистина не е в мен и не съм се виждал с Поли. Маджо се правеше на луд и така и не ми обясни за какво всъщност е срещата. Искаха да разберат дали Поли се е досетил. Този път нямах намерение да ги успокоявам и ги оставих в пълно неведение.

По-късно се видях с Крейзи, за да го попитам за подробности. Но и той не знаеше нищо, освен че бомбата била толкова силна и Маджо се оплакал на Славчо, че вероятно ще съборят целия хотел, за да го строят наново.

На другата сутрин осъмнах с потресаваща вест. Пресата гърмеше за стария ми съученик Момчил Бенев, който се само взривил в Бояна. Нямах никаква идея какво е търсил там. Най-вероятно го бяха пратили да заложи бомба на Кирчо Малкия или на Мето Илиянски, които отскоро живееха наблизо.

Няколко месеца по-късно онзи, същият Велизар Върбанов, охранителят на моя бар, се бе опитал да убие брата на Жоро Пехливанов, Любен. При самоотбрана, макар и ранен, Любен го бе застрелял.

Това пък съвсем ме обърка. Колкото и да се напъвах, не можех да проумея какво всъщност става. Още повече че се бях изолирал и не се срещах с никого. Маджо отдавна не ме беше търсил.

Последно се бях виждал със Славчо точно два дни преди Нова година.

Потърсих Крейзи, за да ми уреди среща с шефа му. Бях си припомнил, че скоро ще стане една година, откакто му спасих живота. Досега само Маджо даваше пари, а Славчо не ми се беше отблагодарил.

Крейзи се обади малко по — късно, за да му кажа за какво искам да се срещам с шефа му. Съвсем спокойно му обясних, че в навечерието на празниците очаквам да ми върне жеста. Крейзи затвори сконфузен, но след минути ме набра отново с мотива, че Славчо имал много ангажименти и нямало да има време скоро да се видим.

— Добре тогава — пожелай му да се пази.

На нашия жаргон, който Славчо много добре познаваше, това си беше откровена заплаха. Пет минути след това Крейзи отново звънна.

— Шефът намери време. Кани те официално да се видите в банката.

Изтупах се официално и отидох. Крейзи ме посрещна със сервилен тон. Влезнахме в помещенията на директора без пропуск, както е редно. По стълбището Крейзи отново ме заля с пикантните истории на шефа си и приближените му.

— Знаеш ли кой идва миналата седмица? — хилеше си Крейзи. — Слави Трифонов! — продължи той! — Абсолютно сам, накарахме го да си премести джипа, не за друго, а да го унижим и той се въртя половин час, докато намери къде да го остави. Аз лично го въведох при шефа. Славчо ме представи като дясната му ръка и ме остави да слушам разговора: „Ще бъда кратък, бате Слави — започна от вратата онзи. — Сашо Дончев, шефът на «Овергаз», ми дава по 40 000 долара на месец, за да пропагандирам за БСП в новото си шоу, ако ти ми дадеш 300 000 марки, ще пропагандирам за СДС“.

— И к’во му отговори Славчо? — полюбопитствувах аз.

— Славчо се вбеси, но пред него запази спокойствие „Ебал съм го в СДС то, каза спокойно той. 300 000 марки са много пари, предпочитам да си ги запазя. Моите хора и без тях ще спечелят“ — наду се Славчо. „Няма проблем — отговори му Трифонов, — аз за всеки случай ти оставям моя телефон, ако поразмислиш! А имам и друга оферта. Срещу 10 000 долара ще те поканя в шоуто и ще ти изчистя напълно името — и без това те плюят, аз не вярвам, а това за скечовете, нали разбираш — просто шоу…“ „Добре, ще помисля“ — отпрати го набързо Славчо. После пред мен сподели — продължи Крейзи, — че е хубаво да си изчисти името, но отказа да дава 10 000 долара, а и не се доверяваше на дългия мръсник. „Представи си, че му дам все пак парите и отида, и той вместо да ми помогне, да ме орезили напълно?“ След което извади касетката изпод бюрото си и ми каза: „Това е запис на целия разговор, пази я, може да ни потрябва“. Ако искаш, мога да ти я дам на теб, шефе — тъкмо бяхме се качили в приемната. — Ти по ги разбираш тия неща и ще можеш да смъкнеш пари.

— Сега не ми е до това — отвърнах му аз.

Приемната бе пълна с картини и той започна да ми обяснява коя на кой художник била. Освен мен имаше още десетина човека.

— Зарежи картините и иди да кажеш на Славчо, че няма да го чакам. Щом ме е поканил, да ме приема сега!

Крейзи се върна след малко и ме покани във втората приемна, при секретарката. Там стояха двама костюмари, които Сашко ми представи като директори на банката. Отказах кафето и уискито, които секретарката ми предложи. Славчо се появи, прегърна ме, целуна ме и демонстративно ме въведе в кабинета си.

— Нали не ме записваш. — започна той.

— Имам монтиран специален лъч, който улавя всичко.

— Какво те притеснява тогава? — Славчо ме погледна с недоверие.

— Много съм зле със здравето, Жоре! Затова исках да те посрещна след празниците. Но се сетих на кого дължа живота и че ще посрещна и тази Нова година и те поканих.

— Така е, тези неща не бива да се забравят никога — отвърнах аз.

Животът е въртележка, Жоре — продължи несвързано Славчо. — Някога правех лимонада в Орландовци. А сега съм тук, в най-могъщата банка и прозорецът ми гледа към Министерския съвет. Имам директен телефон към президента и премиера, но ако не беше ти, щях да съм два метра под земята. Не знам какво точно си получил от Младен и Милчо, макар че сме приятели от 25 години — излъга пак Славчо — Аз не се бъркам в техните неща и те в моите. Но сега искам да ти направя един подарък.

Вдигна телефона и каза на секретарката:

— Я ми донеси двайсет хиляди лева — погледна ме важно и попита: — Забравих да те попитам как ги искаш, български, долари или марки?

— Разбира се, че български, ще ги изхарча сега по празниците.

— Само да те помоля нещо, тези пари са личен подарък, не давай нищо на Сашко и не казвай колко са.

Славчо се сконфузи и не каза нищо повече. Секретарката донесе парите, аз ги прибрах и станах да тръгвам.

— Бъди здрав — пожелах му без умисъл аз, но той отново се хвана за тази дума.

— Да не си намислил нещо?

— Не — усмихнах се, — нали каза, че си болен, пожелавам ти да бъдеш здрав.

Той седеше и ме гледаше с недоверие как си излязох. След двайсетина минути се качих в колата си и Крейзи ми позвъни.

— Шефе, Славчо пита дали не си го записал!

— Кажи му да се ебе в гъза, казах му, че не записвам.

— Не мога да му предам такова нещо. Ще му кажа, че му даваш думата си, че не си. Ама е готин, а? Дал ти е 50 000 долара.

— Айде, не се бъркай толкова в нашите работи — отрязах го аз.

Вече бях напълно убеден, че Славчо е пълен измамник и помияр и щеше да ме забрави още в първия миг, ако убиеха Поли и той не се чувстваше заплашен. Не разчитах на бизнеса, който ми бяха обещали с Маджо.