Георги Стоев
Истинската история на Маджо (3)

ГЛАВА 2

Седнахме в RED бара между стадиона и БСФС. Заведението държеше Жоро Пехливанов и отдавна бе сборният пункт на бригадите. Ние ходехме много рядко. Седнахме в едно от сепаретата. Изпоцапани и изпотени от сутрешната разходка, изглеждахме като двама много добри приятели, излезли да потичат и да обърнат по едно освежаващо питие. Поли пиеше само водка и предимно вечер. Аз не пиех, но се случваше За компания да изпия петдесет грама уиски. Поли поръча две малки с условието, че ще ми се разсърди, ако не пийна с него за доброто старо време.

Беше едва десет и половина. Още не бяхме вдигнали приятелска наздравица, когато в заведението нахлуха Иван Тодоров — Доктора, и Пепи Амигоса. Доктора беше се изтупал в костюм на BOSS, а Амигоса почти винаги залагаше на Армани. Двамата често използваха заведението за служебни срещи.

— Полиии! — развика се Доктора. — Точно теб търсим!

— Къде ме търсите в събота сутринта!

— Не… решихме да си поръчаме нещо и да те поканим при нас! — каза Амигоса.

— Абе защо сте толкова кални и с анцузи? Да не сте копали някъде — Доктора беше добронамерен в закачките си и затова почти никой не му се сърдеше, когато се бъзикаше.

— Не съм те виждам дълго време — погледна ме Амигоса. — Дори чух, че не бачкаш тук.

— Вярно е! — изпревари отговора ми Поли. — Жоро вече се занимава със собствен бизнес. А сме с анцузи — погледна той Доктора — …защото ходихме да правим кросче!

— И сега се загрявате с уиски? — не сдържа усмивката си Доктора.

— Иване — раздразнението на Поли стана очевидно, — недей да оригиналничиш толкова. За какъв дявол съм ви притрябвал събота сутринта?

— За Брендо, Поли!

— За Брендо, за Брендо… — повтори след него Амигоса, това му беше стар навик.

— Имате предвид нашия бизнес партньор Ивелин Банев — с насмешка каза Поли — Защото като Брендо го знаехме на Магурата.

— Той и сега предпочита да си е Брендо — отвърна Доктора. — Вярваш ли ми, че няма и пет души от тези, с които работи, да му знаят истинското име?

— Все ми е тая — махна с ръка Поли. — Та какво за него?

— Ами ти сигурно си забравил — Амигоса потрепери от нерви. — Нали ни каза да го изрежем от бизнеса с цигарите и сега всеки ден идва във финансовата къща да си търси пропуснатите ползи. Знае, че последната голяма сделка я направихме без него, а все пак той ни създаде канала.

— Е, и? — погледна го Поли. — Припомнете му на това момче, че последния път трябваше да внесем банкови гаранции по сделката петстотин хиляди марки. Вие, аз и Фатик, който безспорно ми помага повече от Брендо. Внесохме нашия дял. И тогава, в последния момент, Брендо ми каза, че има само единайсет хиляди марки вместо сто. Затова ви накарах да го изрежете. И вие това го знаехте много добре — повиши глас Поли. — Защо го настройвате срещу мен?

— Истината, Поли, е, че Брендо е закъсал отвсякъде — намеси се Доктора.

— Добре де. Нали взима колкото нас — ядоса се Поли.

— Взима, взима… ама се опитва да прави и друг бизнес. А на него все не му стига. Дори отново е тръгнал да търгува с кока. Но е потънал.

— Не мога да повярвам, че Брендо може да фалира — облегна се назад Поли. — Все пак е женен за дъщерята на Сашо Бицианито.

— И какво от това? — погледна го Доктора.

— Как какво бе, Иване, Александър Добринов има четириетажен магазин на „Витошка“. А аз например, като шеф на СИК — нямам. Така че, не ми разправяй глупости. Те си държат стандарта.

— Стига бе, Поли — раздразни се Доктора и завъртя броеницата си, с която не се разделяше. — Ти навит ли си да станеш на петдесет години и да останеш само с един четириетажен магазин на „Витошка“?

— Па се е кяр… — разсмя се Поли. Често използваше култовата си фраза: Ти, Иване, си странен човек. Не цениш парите, все ти се малеят. Размишлявал ли си върху това, ако те хване рак? Тогава за какво ще са ти всичките тия пари?

— Престани с твоя песимизъм, Поли! Защо трябва да ни се случва винаги нещо лошо? Ще одъртеем и ще станем богати старци, а кой знае, може да измислят лекарство за дълголетие. Ще живеем вечно! — усмихна се Доктора. — Но Брендо не е за подценяване. Знай, че сме израснали заедно.

— Брендо е мишок — прекъсна го Поли, след което ме погледна — Задържах те много, Жоро. Хайде, ще те изпратя.

Явно се притесни, че щях да науча много повече от това, което трябваше да знам. Не бях в течение с бизнеса им с цигари и Поли се издразни на недискретността на Доктора и Пепи. Здрависах се с двамата и Поли ме изпрати до ъгъла на улицата. Тупна ме приятелски по гърба. Прегърна ме, за да се наведа към него, защото ми стигаше до брадата, и ми прошепна:

— Ще кажеш на твоите хора да стрелят първо в трупа, че е по-лесно, и после да дават не един, а два контролни от упор в главата. И още нещо щях да забравя. Оттук нататък няма да се виждаме, за да не ни заподозрат куките. Ще контактуваме през Жоро Пехливанов.

Това ме изненада доста, а не ми стана приятно. Намесваше се още един човек в схемата.

— Нужно ли е? — показах съвсем ясно, че не съм съгласен.

— Спокойно — продължи да ме прегръща Поли и да ми шепне, — Жорката е наш човек. Не е в час с тия неща, но пък ми е много верен!

Прибрах се вкъщи. Нервите ми бяха опънати до крайност. Дори не отидох да върна колата на майка ми. Започнах да кръстосвам апартамента и усещах как главата ми ще се пръсне от болка. Години наред разигравах Поли и влизах в какви ли не роли пред него. И сега, когато смятах, че ще се измъкна, отново бях в капана му. Не го осъзнавах по време на срещата, но проумях как този дребен нещастник ме беше оплел яко. Нямаше да ме пусне така лесно. Или поне щеше да е много трудно.

Налях си чаша вода и изпих два диазепама по десет милиграма. Не бях прибягвал до тях повече от година, но сега се тресях от нерви.

През последните години с Поли ни свързваха жестоки тайни, но това, което ми довери днес, вече ми дойде в повече. Знаех, че едва ли ще успея този път да се измъкна, затова приех играта. Бях хазартен тип. И съвсем ясно осъзнавах защо го правя. Трябваше да е отърва от Поли. Мразех го наистина. Този човек беше най-големият мръсник и гад, когото познавах. Естествено, че нямах намерение да убивам никого. Исках да го изиграя. Разбира се, че имах и хора, подходящи за тази работа, но смятах да симулирам, че върша нещата така, както иска Поли. Да го разигравам колкото се може повече, докато намеря най-подходящия начин да го отстраня. Отново се замислих за Сашо Стуканьов. Без да се усети, подхвърляйки ми за Бай Миле, Поли ми даде голяма преднина. В главата ми се оформяше сериозна идея и започнах да придобивам увереност, че именно това ще ме качи на върха, към който винаги съм се стремял, и ще прати Поли към небитието.

Разбира се, че и дума не можеше да става да пропея пред полицаите. Знаех доста случаи за хора, които се бяха опитвали да се измъкнат по този начин, но Поли имаше информатори навсякъде. Крайната равносметка беше, че Поли си оставаше невредим, а те — по-мъртви от всякога. И то за далеч по-дребни престъпления. Все пак зад Поли стоеше СИК — най-могъщата организация.

СИК — ето, нея щях да използвам, за да детронирам Поли.

Лошото беше, че Поли вкара и Пехливанов в играта. Макар и без опит в тежките престъпления, Жоро беше умен и пресметлив. Отново ме стегна болката в главата. Дори да отстранях Поли, трябваше да се преборя с Пехливанов. Това охлади ентусиазма ми, а знаех, че тази битка трябваше да водя до края.

Хубавото на диазепама беше, че от всичките подобни лекарства те хваща най-бързо. За десетина минути почувствах облекчение от разлялата се топлина по корема и по гърба ми.

Вдигнах телефона и набрах номера на охранителя ми Жоро Тупанов.

— Ела спешно! В нас съм — провлачих думите.

— Идвам, Жорко — издекламира покорно той.

Затворих и се отпуснах на дивана. Всичко плуваше пред очите ми и ме караше да се чувствам като размазан.