Към текста

Метаданни

Данни

Серия
BG Кръстника (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,9 (× 48 гласа)

Информация

Сканиране
Eli22 (2007)
Разпознаване и корекция
piki (2007)

Издание:

Ню медиа груп, 2007

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА 12

5 януари 2000 г.

 

Късно вечерта към осем чаках Поли в старото БМВ на майка ми пред входа на зоологическата градина. Предишния ден се бе завърнал от Италия, където посрещнал новогодишните празници. Пристъпваше към мен с обичайната си набиваща походка, целия облечен в черно. Потреперих, наместих се в колата и докато го изчаквах, натиснах копчето за запис на съвсем новото си диктофонче „Сони“, което си купих сутринта и бях сложил в малко черно калъфче във вътрешния джоб на якето. Бях махнал радиото в колата съвсем преднамерено. Поли отвори със замах и седна рязко отпред.

— Какво ти е бе, Поли? — погледнах го учуден от държанието му.

Той отвори кутия „Боро“, запали и издуха дима.

— Неприятности, Жоро! Карай нанякъде, че ми е кофти.

— Накъде? — попитах го аз.

— Нанякъде… знам ли… по околовръстното. Подкарах към околовръстното. Притеснявах се, че едната касета е едва трийсет минутна, а нищо не си бяхме казали. А и очаквах и копчетата за запис да изщракат в един момент. Затова реших да го заговоря дори с риск да се разсърди.

— Поли, искам да ти кажа какво изпуснах на първи вечерта.

— Казвай — свъси вежди Поли.

— Дебнах Бай Миле пред „Олимп“. Беше до късно там.

— Не говори с имена — просъска той.

— Проблем ли е? — погледнах го с невинно отражение.

— Не, но все пак… — Поли замълча за миг и продължи. — Та значи видял си Червения — наричаше го така заради червената С класа.

— Да.

— И защо го има още тогава? — просъска той. — Защо не свърши работа?

— Маджо беше с него — изстрелях аз — Нарочно говорех бързо, за да не ме прекъсне и да поиска да говорим закодирано.

Карах и гледах в него — Я спри — развълнуван извика той.

— Нали искаше да карам нанякъде.

— Отбий в тая пряка. Не е нужно да говорим в колата.

— Че какво й е на колата?

— Нямам доверие на коли. Винаги може да се монтират бръмбари… нищо, че е на майка ти. Нали знаеш, че куките ни мачкат на най-слабите места? — завих рязко на една пряка. — Ти пък къде спря?

— Що, к’во му е тука — погледнах го аз.

— Ами наблизо са къщите на Маджо, Маргина и Пашата.

— Е, и?

— Охранителите им се въртят наоколо. Нищо, слизай да говорим! И к’во за Маджо? — изпусна се в прав текст той.

— Ами беше с Бай Миле… двамата пияни без охрана.

— Стига, бе? — опули се Поли.

— Сериозно, няма лъжа…

— Що не ги извъртя? — попита ме направо.

— Не си ми казал нищо за Маджо. Аз мисля, че сте заедно.

— Много си праволинеен, Жоро. Ама верно е, че не съм ти казал — потърка брада. — Ама ако ги беше извъртял, нямаше да ти се сърдя. Е, нямаше да ти платя за Маджо, защото не съм го поръчвал… — затисна главата си с длани и се замисли сериозно. — Всяко зло за добро! — обърна се с библейската си фраза към мен. — Много правилно си постъпил. Маджо наистина ми е нужен.

Това ми беше достатъчно, защото Маджо щеше да чуе на записа, че Поли няма намерение да го убива. Но за спокойствие на Маджо, реших да го попитам още веднъж.

— Добре бе, Поли! Какво толкова го пазиш този Маджо. Какво толкова, ако го извъртим?

— Не проявявай алчност. Първо, няма кой да ти го плати, а и казах ти, че ми трябва. Сега да минем на моя проблем. Още докато бях в Италия, ми звъня Павката Митничаря, сигурно го помниш?

— Да, разбира се.

— Настояваше да се видим спешно, реших, че ще ми иска пари.

— Да — казах аз.

— Да, да, ама не. Още снощи се видяхме, щом си пристигнах. И знаеш ли за какво?

— Идея си нямам.

— Павката от известно време бачка с група сърби от Пирот. Преди да ми звънне, бил там да кара празниците и понеже се мисли за тарикат, някакви двама сърби били под пийнали здраво и му показали моята снимка и му искали съдействие да стигнат до мен в София.

Бях зашеметен от чутото. Значи веднага след разговора ни Маджо е поръчал Поли, освен ако не е било по-рано. Тук касетата изщрака, но на Поли не му направи впечатление.

— Това сериозно ли е бе, Поли? — попитах аз.

— Повече от сериозно. Дори Павката беше уплашен и дойде да ме предупреди.

— Ех, как ме е яд! — имитирах злоба аз. — Ако бях го освиткал оная вечер Бай Миле… Сега всичко щеше да е наред.

— Спокойно… Щом един път си го засякъл, и втори път ще има… Копелето му гадно… Подозирах го, че отдавна бачка по мен и ето на… оказа се вярно. Ама и ти, Жоро, си много откачен. Вярно, че ми каза, че ще го работиш по празниците, ей бога ми, мислех, че се бъзикаш. А ти, ти наистина си го чакал!

— Трябват ми парите, Поли — реших да се направя на алчен аз.

— Аз пък се надявах, че го правиш заради мен захили се Поли. Чуй ме сега — на мига стана сериозен, това го умееше. — Ако смяташ, че няма да се справиш сам, ще изкарам Женята — сякаш не се усети, че за пръв път споделя и продължи:

— Той има няколко човека… и твоите ще направите жесток екип. Така ще го освиткате много по-бързо.

— Прав си, Поли… Но моите хора никога няма да искат да се срещнат с други. Те вярват само на мен.

— Верно. Вършачите сте особено племе. Не искат да са на светло. Но има и нещо друго. Искам да поемеш още една поръчка… но ако не можеш, ще я дам на Женята.

— Давай. Имам свободен човек за нея.

— Сигурен ли си?

— Да. Той е самостоятелен. Не е в другия екип.

— Добре тогава… Става въпрос за Брендо.

— Брендо ли? — изненадах се аз. — Нали за Брендо бореца ми говориш?

— Да не ти е приятел от спорта? — погледна ме съмнително Поли.

— Не, Брендо никога не ми е бил приятел — Значи няма грижи?

— Няма — кимнах. — Казвай каква е офертата? За него 20 000 марки, той е стар тарикат и трябва да се подходи внимателно. Затова и цената е по-голяма, отколкото на Кузо Дългия.

— Къде мога да го намеря? — попитах.

— Жоро, Жоро, бате ти Поли се е погрижил за всичко. Вместо да си почивам, от сутринта съм хукнал да събирам информация, за да ти помогна максимално. — усмихна се той. — Сутринта дойде Иван Доктора да ми покаже къде живее Брендо. След това го накарах да ми изреже снимка от тяхна обща. Ето — подаде ми той шепата си.

— Поли — взех снимката аз, — как му беше името на Брендо, че аз изобщо не го помня.

— Брендо не ти ли е достатъчно? — тук се сетих, че сгреших. Вече не го записвах, касетата отдавна бе свършила, но веднага импровизирах.

— Не, бе, за всеки случай. Ако го набарат в тъмното, а не са сигурни, че е той въпреки снимката, могат да се доближат до него и да се направят на полицаи. Ако го питат дали е Брендо, е несериозно. А така с трите имена питат и ако е нашият човек, го застрелват.

— Добре, прав си, както обикновено. Казва се Ивелин Банев.

Много ме беше яд, че касетката бе свършила. С този разговор щях да държа Поли завинаги в ръцете си.

— Жоро, с тая поръчка върша услуга на Доктора.

— Че за какво му е на Иван да убива Брендо?

— Знам ли? — повдигна рамене той. — На мен лично той не ми пречи. Но Иван го е хванала параноята, че Брендо иска да го убие. Нали някога купиха заедно един терен на „Витошка“, който между другото беше единственият празен терен там. Та тогава Брендо предложи да го пишат на тъста му Сашо Добринов — Бицианито. Нали го знаеш? И сега Брендо не иска да му връща терена. Поводът бил, че сме го изхвърлили от контрабандата с цигари.

— Защо ти е, Поли, да се отклоняваме с тая глупост.

— Как защо бе, Жоро? Понякога ме дразниш… в теб няма грам подлост — подцени ме Поли. — Аз Иван Доктора го записах вкъщи на камерите как го поръчва. И искаше дори да си я плати. През кура ми е, че аз ще му платя поръчката. Казах му, че е услуга. Така ще ми е завинаги в ръцете, нали се сещаш.

Разбира се, че се сещах. Само преди минути си мислех същото за Поли.

— И знаеш ли защо ти ги разказвам тия нещица? — победоносно ме погледна Поли — Ако свършиш с Бай Миле и Брендо, после ще натиснем Иван и аз ще ти пусна процент от цигарите като награда… Което съвсем не значи, че ще спрем с поръчките. Искам да поддържаш постоянно екипи. Това трябва да ни е перо в бизнеса.

Явно бях направил учудена физиономия, защото Поли ме сепна:

— Какво си ме зяпнал бе, Жоро? Живи и здрави, и като одъртеем, ще поръчваме. Не си ли гледал по филмите какво правят сицилианците?

Нямах отговор на този въпрос. Бях меко казано ужасен. Кимнах не на себе си и отвърнах:

— Хайде да вървим… Да ми покажеш къде живее Брендо. Няма време за губене.

— Прав си! Карай към Княжево.

Трафикът беше натоварен и след около половин час успяхме да стигнем до Княжево. Спряхме по една стръмна улица.

— Давай нагоре — нареди Поли.

Колата забуксува и не можахме да се изкачим по улицата. Гумите на старото БМВ бяха доста износени.

— Да не губим време — изнерви се Поли. — Ще се качим пеша.

Нахлупи каскета си почти до веждите, вдигна яката на якето си и закрачихме по заледената улица. Стигнахме до стара двуетажна къща.

— Това е — посочи с ръка. — Тук е гаража, в момента е със стара „Тойота Ланд крузър“ — Живее на втория етаж. Давай да се махаме, че измръзнах, а и кой знае, може да ни засече.

През целия път на връщане и двамата мълчахме в колата. Когато наближихме към дома му, той каза:

— Ще ти трябват пак два „Макаров“ и заглушители, нали?

— Защо два? Пращам един човек — погледнах го внимателно.

— Ти предишния път, Жоро, защо мислиш, че ти дадох два? Не ти ли обясних?

— Не, или съм забравил…

— Ти никога не забравяш — сериозно ме погледна Поли. — Явно съм пропуснал да ти обясня. Единият е резервен, ако засече основният, веднага вадиш втория. Сега ще направя нещо, което никога не съм правил.

Бяхме паркирали пред входа на Зоологическата градина, която беше на двайсетина метра от дома му.

— Аз пратих Момчил да застреля Кузо Дългия — версията ми се потвърждаваше и продължих да го слушам. — И този идиот взе, че свърши работа — захили се злорадо Поли. — Само че сега ще предупредя и теб, добре, че се сетих… Никога не искам да ми разказваш как са протекли нещата при мокра поръчка. И ти не карай твоите момчета да го правят.

— Защо?

— Защото ако утре ни хванат куките и ни пуснат на детектора, ние няма да знаем нищо и ще сме чисти… — не се бях сещал за това и погледнах Поли с добре изиграна благодарност. — Явно и оня дебил Момчил не се е сетил, защото преди да го спра, ми разказа всичко. Каза ми как изчакал Кузо във входа, обрал спусъка, за да го застреля, но Макаровият засякъл…

Притесних се съвсем сериозно. Преди да върна пистолетите, бях овлажнил патроните. Поли не ми обърна никакво внимание и продължи:

— Момчил извади и втория, а през това време Кузо го попитал „Какво правиш бе, малкият? Шегуваш ли се?“, след което вдигнал двата си пръста, имитирайки пистолет, и съвсем хлапашки му демонстрирал с „Па-па“, „Бум-бум“. Той Момчил, нали си изглежда като олигофрен, и Дългия до последно не го е възприел като килър. Сигурно го е сбъркал с наркоман обирджия — усмихна се Поли, докато разказваше. — Но пък и Момчил е хладнокръвно копеле. Дръпнал рязко затвора на пистолета, изкарал негодния патрон, след което му пуснал три в трупа и два в главата… Тарикатска работа — захили се отново Поли. — Аз винаги казвам по един контролен в главата, а той се е подсигурил и с втори.

Почувствах се отвратително.

— Бързам, Поли — прекъснах го рязко. — Разбрах урока!

— К’во бе, да не ти стана гадно — захили се отново. — Ето ти още една причина за това да не ги питаш какво е станало на мястото.

— Добре. Тръгвам — повторих трескаво аз.

— Бягай да вършиш работа. Ще държим връзка!

Оставих го на входа на Зоологическата, обърнах и подкарах рязко. След петдесетина метра спрях, поех си въздух и пропъдих мислите За Кузо Дългия от главата си. Имам си мои, много по-големи проблеми. Трябваше да предупредя Маджо, че Поли е разкрил поръчката му.

Набрах Крейзи.

— Да, шефе — отговори ми той веднага.

— Трябва да се видя веднага с човека.

— Ами той май ми каза, че повече няма да се виждате, а каквото трябва, да предаваш на мен.

— Тогава му кажи, че повече нищо няма да научи.

— Чакай малко, шефе — зашепна Крейзи. — Ние сме на Боровец. И той е с нас. Дойдоха със Славчо да карат ски. Ще отида да го питам и ще ти звънна след малко.

Крейзи ме потърси точно след десет минути. Нарочно не вдигнах телефона. Реших да ги оставя под напрежение малко. Трябваше да се научат да ме уважават. Крейзи започна да звъни постоянно.

— Какво стана — вдигнах аз.

— Защо не ми вдигаш?

— Имах си работа — равнодушно отвърнах.

— Човекът каза, че няма проблем. Утре ще се срещне с теб. Явно е променил мнението си. Но каза да те помоля, ако е нещо много спешно, да ми го обясниш някак си по телефона.

— Кажи му, че това малкото, което ти дадох да им го занесеш — говорех за снимката на Бай Миле — същото като него, само че в увеличен размер и с облика на Джуджето. Вчера се е появил в Пирот.

— Нищо не разбрах — каза Крейзи, — но го запомних и ще го предам дословно.

След още десетина минути отново звънна, аз пак не вдигнах. Телефонът не спираше да звъни като на пожар.

— Шефе — изкрещя той, когато накрая вдигнах, — човекът ще слезе от Боровец още тази вечер. И аз и Славчо ще дойдем с него. Не за друго, а да отворим „Олимп“.

— Не е ли малко късно? — стана ми смешно.

— Не е проблем, ще събудим и готвачите да сготвят.

— ОК, звънни ми, като пристигнете — вече бях убеден, че веднага след срещата ни Маджо е поръчал Поли, щом бе готов да слезе посред нощ от Боровец.