Георги Стоев
Истинската история на Маджо (4)

ГЛАВА 3

Късно вечерта паркирах с очуканото БМВ на майка ми на гърба на зала „Фестивална“. Реших, че ще ми свърши по-добра работа за конспиративната дейност, която бях замислил. Бях напазарувал от МЕТРО три плика и ги бях метнал на задната седалка. Смятах, че ако имам проблеми с ченгетата, ще изглеждам като доброто момче на мама, което е отишло да напазарува. Уговорката с Поли беше в паркчето пред залата негов човек да ми остави два пистолета „Макаров“ със заглушител. Бях подранил с пет минути. Поли ми беше дал инструкции да набера по телефона точно време и да чакам, когато обявят двайсет и един часа, петдесет минути и нула секунди, да отида да взема пистолетите. Подозирах, че е дал подобни инструкции и на човека, който трябваше да ги остави — само и само за да не се засечем. Запътих се към горичката, когато ненадейно Поли ми звънна. Изненадата ми беше голяма, защото не се бяхме разбрали да ме проверява.

— Жоро — избоботи той в телефона, — срещата за тази вечер отпада. Утре по същото време и по същия начин.

Побеснях. Изхабих доста усилия да се подготвя психически. Когато се обърнах, за да се върна, паднах от малката височинка и си навехнах глезена. При опитите си да се изправя ме прониза остра болка. За няколко мига останах неподвижен, за да премине. В спорта се бяхме научили да ги преодоляваме. С усилия закуцуках към колата и вече почти си наложих да не мисля за нея, когато ме връхлетя една натрапчива мисъл. Нещата отиваха на зле… Нямаше как да е друго, това беше поличба. Доста бяхме суеверни и такива случки ни разтрисаха. Въпреки че служим на дявола, вярвахме в Господ. Това сякаш ми подсказваше, че не трябва да се захващам с тази работа. Години по-късно се уверих, че тези знаци имат своето значение.

Подкарах към ИСУЛ. Сметнах, че силната болка може да е от счупване, и първата ми работа беше да ида в травматологията. Лекарят ме успокои, че само съм си навехнал крака, бинтоваха го, за да е неподвижен, и се прибрах вкъщи на края на силите си.

Повиках Тупана да дойде у нас. Предишната вечер се бяхме уговорили, че ще му дам на съхранение пистолетите, без да му обяснявам какво и защо и той се беше съгласил безропотно. Все пак очакваше от мен работа и пари. В мига, в който ме видя, пребледня:

— Какво ти е, Жорко? — разтреперан ме попита.

— Разхождах кучето. Мислех да подишам чист въздух но то се нахвърли да се бие и докато се опитвах да го удържам, си навехнах крака.

— И сам ли си се бинтовал?

Знаех, че трудно би ми повярвал. Бях го свикнал за най-малкото нещо да идва с мен. Продължаваше да ме гледа с недоверие, но не ме питаше повече, защото усети, че се стегнах.

— Не ме занимавай с глупости. Имам да ти кажа нещо важно! — казах му аз.

— Слушам те — погледна ме с влажен поглед на бито псе, което ме вбесяваше, но с годините бях свикнал и просто демонстрирах отегчение.

— Знаеш, че опитах да се занимавам с нормален бизнес, — не знам защо реших да пунтирам Поли от вчерашната ми среща.

— Да, Жорко — отново закима Тупана.

— Добре, щом си наясно. Искаш ли да изкараш сериозни пари по лесен начин?

— Каквото кажеш, всичко ще направя, верен съм ти.

— Знам, знам… — плоското му лицемерие за почваше да ме дразни и спрях тирадата му вбесен. — Тук става въпрос, че ако човек върши подобна работа, трябва да получи и подобаващо възнаграждение. Знаеш, че ти давам солидна заплата и чакалъци, но това е нещо, което наистина ще ти промени живота — погледнах го с поучителен тон.

Погледът му блесна. Алчността му беше голяма и аз залагах на това.

— Искам да убиваш хора! — държах го за врата с длан и го гледах право в очите.

Усетих тръпката на страх, която премина като ток през тялото му, но той се овладя.

— Готово, Жорко!

Не очаквах и друга реакция от него и продължих:

— Ще започнеш с шефа на бившия ти колега, Сашко.

— Славчо Дебелия ли? — усетих облекчението в гласа му.

— Пет хиляди марки и един месец срок, за да свършиш работата!

— Жоре — лицето му се изкриви жалостиво. — Знаеш, че никога не съм вършил такива неща.

Научи ме как става това!

— Разбира се, че ще ти обясня всичко. Помниш, че те измъкнах от село и съм те научил на всичко, което можеш в тоя живот. И на това ще те науча. Само едно искам да знам. Ще ти издържи ли психиката? Познавам много хора, които са се захванали с тази работа, но не им стиска. А това, помни, е най-лошото. Не може да вършиш нещо и да не си сигурен в себе си.

— И аз не знам, Жорко — съвсем се обърка Тупана. — Ти прецени. Знаеш ме по-добре, отколкото аз себе си.

— Добре. За това ще говорим утре, след като свършиш това, което ще ти кажа.

Обясних му схемата, по която трябва да вземе пистолетите. Можех да пратя друг, а можех и сам да отида, но не ме напускаше мисълта за лошата поличба. Нямах доверие на Поли, винаги съм го подозирал, макар че и Тупана не беше за подценяване, но пък той все още беше глупав страхливец. Смятах, че така ще поеме каръка, пък и идеално се вписваше в схемата, която бях замислил на връщане от болницата. Изпратих го до вратата, като му обясних, че неговата задача е да скрие пистолетите, но първо внимателно да ги разглоби и почисти.

— Не се напъвай да се учиш да стреляш, просто се научи как се борави с пистолета. Защото ще простреляш Славчо от упор.

Мислех, че му бях дал достатъчно указания и вече го избутвах навън, когато той ме попита:

— А моето бившо приятелче Сашко, да го застрелям ли?

— Няма проблем, ако ти пречи! Но не разчитай да получиш пари за това.