Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mansfield Park, 1814 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Силвана Миланова, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 14 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джейн Остин
Заглавие: Менсфийлд парк
Преводач: Силвана Миланова
Година на превод: 1995
Език, от който е преведено: английски
Издател: Мърлин пъбликейшън
Град на издателя: София
Година на издаване: 1995
Печатница: Полиграф ООД, Перник, ул. Отец Паисий 55
Редактор: Силвия Великова
Художник: Георги Иванов
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10542
История
- — Добавяне
Глава 9
Мистър Рашуърт посрещна на прага своята прекрасна лейди и приветства цялата компания с подобаваща любезност. В гостната те бяха посрещнати също така радушно от майка му, като мис Бъртрам беше отличена от всички останали така осезаемо, че не би могла и да желае повече. След приветствената церемония най-напред трябваше да закусят, вратите се разтвориха и компанията премина през една или две междинни стаи в трапезарията, където ги очакваше обилна и изискана закуска. Бяха казани много неща, много беше изядено, и всичко вървеше както трябва. Стана дума и за специалната цел на пътуването. Как би желал мистър Крофърд, по какъв начин би предпочел да огледа парка?… Мистър Рашуърт спомена за своята двуколка. Мистър Крофърд намекна, че е по-желателно да използват карета, в която могат да пътуват повече от двама души. Да се лишат от благоприятната възможност да погледнат с очите на другите, да чуят техните преценки, би било още по-голяма загуба, отколкото ако въобще се откажат от даденото удоволствие.
Мисис Рашуърт предложи да вземат и файтона, но и тази поправка не беше посрещната с възторг. Младите дами не я удостоиха нито с усмивка, нито с отговор. Следващото й предложение — да покаже къщата на тези, които не са я виждали, им се стори по-приемливо, тъй като мис Бъртрам се зарадва на възможността да демонстрира размерите й, а останалите бяха доволни да се заемат с нещо.
В съответствие с това цялата компания стана и мисис Рашуърт поведе гостите си през множество високи стаи, някои от тях доста обширни, богато обзаведени в стил отпреди петдесет години, с блестящи подове, тежък махагон, пищни дамаски, мрамор, дърворезба и позлата, всяка от тях красива по свой начин. Картините бяха в изобилие, няколко от тях нелоши, но в по-голямата си част това бяха семейни портрети и не говореха никому нищо, освен на мисис Рашуърт, която беше положила огромни усилия да научи всичко известно на икономката и сега беше в състояние да покаже дома на гостите си почти със същия успех. Този път тя се обръщаше предимно към мис Крофърд и Фани, но вниманието, с което я слушаха двете, беше несравнимо различно, тъй като мис Крофърд, която беше виждала десетки великолепни къщи и пет пари не даваше за нито една от тях, само си придаваше вид на любезна слушателка, докато Фани, за която всичко беше почти толкова интересно, колкото и ново, слушаше с непресторен интерес онова, което мисис Рашуърт можеше да разкаже за миналото на семейството, за неговия възход и величие, за кралските посещения и свидетелствата на верноподанически чувства, и с радост свързваше тези събития с известните й вече от историята, а сцените от миналото завладяваха въображението й.
Разположението на къщата беше такова, че от нито една стая не се разкриваше по-широка перспектива, и докато Фани и част от останалите слушаха мисис Рашуърт, Хенри Крофърд надничаше загрижено през прозорците и клатеше глава. Всички прозорци на западната страна гледаха към моравата, а непосредствено след нея, зад високата желязна ограда и вратата, започваше алеята.
След като преминаха през множество стаи, от които едва ли имаше някаква друга полза, освен плащането на данък за прозорците и намирането на работа за прислужниците, мисис Рашуърт каза:
— Сега се намираме пред домашния параклис, в който е прието да се влиза отгоре и да се гледа оттам, но тъй като тук сме само приятели, с ваше позволение ще минем по този път.
Влязоха. Въображението на Фани беше подготвено за нещо по-величествено от просторната продълговата стая, пригодена за домашни богослужения — в нея нямаше нищо впечатляващо и тържествено, ако не се смята изобилието на махагон и вишневочервените кадифени възглавници, които можеха да се видят по перваза на семейния балкон над главите им.
— Аз съм разочарована — прошепна тя на Едмънд. — Не си представях така един семеен параклис. Тук няма нищо, което да вдъхва благоговение, нищо печално и величествено. Няма ниши, паметни надписи, хоругви. Никакви хоругви, братовчеде, които „да развява нощният вятър, идещ от небето“. Никакъв знак, че „тук долу монарх шотландски спи“[1].
— Ти забравяш, Фани, колко късно е било построено всичко това и с каква ограничена цел в сравнение със старите параклиси на замъците и манастирите. Тази домашна църква е била предназначена само за семейството. Предполагам, че членовете му са погребвани в енорийската църква. Там можеш да търсиш хоругвите и свидетелствата за подвизи.
— Глупаво беше да не помисля за това, и все пак съм разочарована.
Мисис Рашуърт започна разказа си:
— Този параклис е добил вида, в който го виждате, по времето на Джеймс Втори. Преди това, доколкото ми е известно, скамейките са били дървени, и има някои основания да смятаме, че облицовката и възглавниците на катедрата и семейната скамейка са били от обикновено сукно, но това не се знае със сигурност. Параклисът е хубав и на времето е действал постоянно, и сутрин, и вечер. Много хора още си спомнят за домашния свещеник, който четял молитвите. Но покойният мистър Рашуърт сложи край на всичко това.
— Всяко поколение внася своите подобрения — с усмивка се обърна мис Крофърд към Едмънд.
Мисис Рашуърт се запъти към мистър Крофърд, за да повтори и на него лекцията си, а Едмънд, Фани и мис Крофърд останаха заедно на мястото си.
— Колко жалко — възкликна Фани, — че тази традиция е била прекъсната! Това е една безценна част от миналото. В домашната църква и домашния свещеник има нещо, което така съответства на духа на един величествен дом, на представите ни за патриархално семейство! Цялото семейство, събрано по едно и също време на молитва, това е чудесно!
— О, да, и още как! — каза със смях мис Крофърд. — Явно главите на семейството са имали особена полза от това да карат нещастните си камериерки и лакеи да зарязват работата и удоволствията си и два пъти дневно да ходят на молитва, докато самите те са се чудели как да си измислят оправдание да не отидат.
— Фани едва ли си представя по този начин една семейна сбирка — каза Едмънд. — Ако господарят и господарката не присъстват, подобен обичай е по-скоро вреден, отколкото полезен.
— Във всеки случай, в тези неща е много по-безопасно хората да бъдат оставяни сами да решават. Всеки човек обича да постъпва по свое усмотрение и сам да избира времето и начина, по който да се моли. Задължението да присъстваш на молитвата, официалността на церемонията, сковаността, продължителността — всичко това е истинско изпитание, което никому не се харесва. И ако добрите хора, принудени всеки ден да коленичат и да се прозяват на този балкон, са могли да допуснат, че ще настъпи време, когато ще бъде възможно да полежат десетина минути повече, ако са се събудили с главоболие, без да се страхуват от порицание заради пропуснатата служба, те са щели да скачат от радост и завист. Толкова ли е трудно да си представите с какво нежелание някогашните красавици от рода Рашуърт са се запътвали към този параклис? Някоя млада мисис Елинър или мисис Бриджит, застинали в престорено благочестие, докато в главите им се въртят съвсем други мисли, особено ако бедният свещеник не си струва труда да го погледнеш — а по онова време, струва ми се, свещениците са били още по-зле и от сегашните.
Няколко мига никой не реагира на думите й. Фани пламна и погледна към Едмънд, но беше така възмутена, че не можеше да каже дума. Той също имаше нужда от известно време, за да осмисли чутото, преди да каже:
— Вашият жив ум едва ли може да се отнесе сериозно дори и към сериозни неща. Картината, която ни нарисувахте, наистина е забавна, и недостатъците на човешката ни природа не позволяват да отречем, че е вярна. Понякога всички ние изпитваме трудност да съсредоточим мислите си така, както бихме искали. Но ако предположим, че това често се случва, тоест от небрежност слабостта да се превърне в навик, то какво може да се очаква от молитвите в усамотение на такива хора? Мислите ли, че душите, които се терзаят, които си позволяват да блуждаят по време на молитвата в параклиса, ще бъдат в състояние да се съсредоточат в тоалетната стая?
— Да, твърде е възможно. Те ще имат като минимум две предимства — по-малко неща ще ги отвличат от молитвата и изпитанието няма да трае толкова дълго.
— Смятам, че душата, която не се бори със себе си при едни обстоятелства, ще намери с какво да се отвлече при други, а влиянието на самото място и на чуждия пример често може да събуди чувства, по-добри от първоначалните. Признавам обаче, че понякога по-голямата продължителност на службата подлага душата на голямо напрежение. Иска ми се да не е така, но аз не съм напуснал достатъчно отдавна Оксфорд, за да забравя какво представляват общите богослужения.
Докато траеше този разговор и останалата част от компанията се беше пръснала из параклиса, Джулия привлече вниманието на мистър Крофърд върху сестра си с думите:
— Погледнете мистър Рашуърт и Мария, как са застанали един до друг, сякаш всеки момент ще започне сватбената церемония. Нямат ли точно такъв вид?
Мистър Крофърд се усмихна в знак на съгласие, пристъпи към Мария и каза така, че само тя да го чуе:
— Не ми е приятно да виждам мис Бъртрам толкова близо до олтара.
Тя трепна и неволно направи няколко крачки, но само след миг се овладя, засмя се пресилено и го попита също почти толкова тихо дали не би се съгласил да й стане кум.
— Боя се, че ще се получи твърде неловко — гласеше неговият отговор, съпроводен с многозначителен поглед.
Джулия, която в този момент се приближи към тях, подхвана шегата.
— Честна дума, наистина е жалко, че това не може да стане веднага, трябва ни само църковното разрешение, а така, както всички сме събрани, би се получило много приятно и задушевно.
Тя говореше за това и се смееше така непредпазливо, сякаш целеше да привлече вниманието на мистър Рашуърт и майка му и да накара сестра си да изслушва любезностите на годеника си, които той й шепнеше, докато мисис Рашуърт обясняваше с подобаващите за случая усмивки и достойнство, че когато и да се случи това, за нея то ще бъде изключително радостно събитие.
— Ах, защо Едмънд не беше ръкоположен! — извика Джулия и изтича към мястото, където беше застанал той с мис Крофърд и Фани. — Скъпи Едмънд, ако вече беше посветен в сан, би могъл веднага да ги венчаеш. Колко жалко, че не си ръкоположен, мистър Рашуърт и Мария са напълно готови.
Видът на мис Крофърд при тези думи на Джулия би могъл да се стори забавен и на незаинтересован наблюдател. Тя изглеждаше поразена от новината, която току-що беше научила. Фани изпита съжаление към нея. „Колко ли ще се разстрои заради това, което каза преди малко“ — мина й през ума.
— Ръкоположен! — повтори мис Крофърд. — Какво, вие ще ставате свещеник?
— Да, скоро след връщането на баща ми ще бъда посветен в сан — може би около Коледа.
Мис Крофърд, след като успя да се овладее и лицето й си върна цвета, отговори само:
— Ако знаех за това по-рано, щях да говоря за духовенството с повече уважение — и смени темата.
Не след дълго параклисът потъна в тишината и спокойствието, които царяха в него през цялата година, ако не се смятат редките прекъсвания. Мис Бъртрам, недоволна от сестра си, вървеше най-отпред и явно всички имаха чувството, че са били там прекалено дълго.
Сега целият долен етаж беше разгледан и мисис Рашуърт, която никога не се изморяваше от ролята си в такива случаи, щеше да продължи към главното стълбище и да преведе гостите си през всички стаи на горния етаж, ако синът й не се беше намесил, изразявайки съмнение, че времето ще им стигне.
— Ако продължим да обикаляме къщата — изказа той очевидното само по себе си предположение, което и много по-ясни глави трудно биха отрекли, — няма да имаме време да видим какво трябва да се направи навън. Два часът минава, а в пет трябва да обядваме.
Мисис Рашуърт се подчини и изглеждаше, че въпросът за огледа на парка и кой по какъв начин ще се придвижи ще бъде поставен на още по-оживено обсъждане, а мисис Норис вече беше започнала да пресмята коя комбинация от коне и карети ще свърши най-добра работа, когато младите хора, озовали се пред външната врата, примамливо разтворена към стълбището, което водеше право към тревните площи и храстите и всички наслади на площадката за игра, сякаш тласкани от един порив, от една и съща жажда за въздух и свобода, излязоха навън.
— Можем като начало да свърнем тук — каза мисис Рашуърт, която вежливо откликна на намека и ги последва. — Тук растителността е най-богата, а и фазаните са интересни.
— Чудя се — каза мистър Крофърд, като се оглеждаше наоколо — дали тук няма да се намери нещо, с което да се захванем, преди да продължим нататък? Ето там виждам стени, които ми изглеждат многообещаващи. Мистър Рашуърт, дали да не свикаме съвет на тази поляна?
— Джеймс — обърна се мисис Рашуърт към сина си, — мисля, че дивата част на парка ще бъде нещо ново за цялата компания. Госпожиците Бъртрам още не са виждали подобно нещо.
Възражение не последва, но известно време сякаш никой не беше склонен да следва нечий определен план или да тръгне в някаква посока. Отначало всички бяха заинтригувани от растенията и фазаните и се пръснаха наоколо, обхванати от приятното чувство на свобода. Мистър Крофърд пръв се отправи по-нататък, за да проучи възможностите на къщата от другата страна. Тревните площи, оградени от двете страни с високи стени, преминаваха в насаждения, следваше игрището за голф, а по-нататък моравата продължаваше под формата на дълга стъпаловидна алея, от двете страни на която се издигаше желязна ограда. Поглеждайки през оградата, можеха да се видят върховете на дърветата от прилепената към нея дива част на парка. Мястото беше много подходящо за намиране на недостатъци. Мистър Крофърд скоро беше последван от мис Бъртрам и мистър Рашуърт и когато не след дълго останалите започнаха да се разделят на групички, Едмънд, мис Крофърд и Фани, които също така естествено образуваха една група, ги намериха оживено да се съвещават на терасата, споделиха за малко съжаленията и затрудненията им, след което ги напуснаха и продължиха нататък. Останалите три дами — мисис Рашуърт, мисис Норис и Джулия, все още оставаха далеч назад, тъй като Джулия, чиято щастлива звезда й беше изменила, беше принудена да върви с мисис Рашуърт и да сдържа нетърпението си, пригаждайки се към бавната походка на достолепната дама, докато в това време леля й, натъквайки се на икономката, дошла да нахрани фазаните, поостана да размени с нея някоя и друга приказка. Бедната Джулия, единствена от деветимата недоволна от жребия си, се чувстваше жестоко наказана и не е трудно да си представим колко различна изглеждаше от онази Джулия, която седеше на капрата на ландото. Вежливостта, която възпитанието й налагаше като безусловен дълг, правеше бягството й невъзможно, в същото време липсата на по-високо самообладание, на истинско внимание към другите, на онова познаване на собственото си сърце и принципа на справедливостта, които не заемаха съществен дял във възпитанието й, я караше да се чувства крайно нещастна.
— Горещината е направо непоносима — каза мис Крофърд, когато изкачиха последното стъпало на терасата и за втори път се озоваха пред вратата, водеща към дивата част на парка. — Имате ли нещо против малко да си починем? Ето една чудесна горичка, стига да можем да се доберем до нея. Какъв късмет, ако вратата е отключена! Но тя, разбира се, е заключена, в тези големи имения само градинарите могат да ходят където поискат.
Вратата обаче се оказа отключена и всички без колебание и с радост минаха през нея и оставиха зад гърба си ослепителния блясък на деня. Дълго стълбище ги отведе до гъсталака, който представляваше засадена гора с площ около два акра и въпреки че се състоеше предимно от лиственица и лавър и почти изсечен бук, а и беше засадена прекалено правилно, в сравнение с игралната площадка и терасата, в нея царяха сумрак и прохлада и естествена красота. Всички почувстваха свежестта й и известно време бяха в състояние само да вървят и да се възхищават. Най-накрая, след кратка пауза, мис Крофърд заговори:
— Значи ще ставате свещеник, мистър Бъртрам? Това доста ме изненадва.
— А защо трябва да ви изненадва? Бихте могли да предположите, че имам намерение да се отдам на някаква професия, и да прецените, че няма да стана нито адвокат, нито военен, нито пък моряк.
— Да, така е. Но, с една дума, това не ми мина през ума. Нали знаете, обикновено се намира някой чичо или дядо, който да остави наследство на по-малкия син.
— Много похвална практика — каза Едмънд, — но не е общовалидна. Аз съм едно от изключенията и в качеството на такова ще трябва сам да се погрижа за себе си.
— Но защо трябва да ставате свещеник? Мислех, че такава е съдбата на най-малкия син, когато преди него има много други, които се ползват от правото на избор.
— Значи мислите, че никой не би избрал църквата заради самата нея?
— Никой е силно казано. Е, да, ако използваме думата в разговорния смисъл, което означава почти никой, то аз наистина мисля така. Какво може да се постигне в църквата? Мъжете обичат да изпъкват сред останалите и могат да се отличат на всяко друго поприще, но не и в църквата. Свещеникът е нищо.
— „Нищо“ в разговорния смисъл също има степени, надявам се, както и „никой“. Свещеникът не заема високо положение, нито е в състояние да дава тон в обществото. Той не бива да стои начело на тълпите, да диктува модата в облеклото. Но аз не бих нарекъл „нищо“ положението, което го натоварва с отговорността за всичко най-важно за човека, разглеждан като индивид или като колектив, за преходното и вечното, положението, което го задължава да бъде пазител на религията и нравствеността и оттам и на поведението, което произтича от тяхното влияние. Никой тук не би могъл да нарече такава служба „нищо“. Ако човекът, който я носи, е такъв, причината е в пренебрегването на дълга, в подценяването на неговото значение и в стремежа му да играе роля, която не му е присъща.
— Вие отреждате на свещеника по-важна роля от тази, която обикновено му се полага или която аз съм в състояние да разбера. Това влияние и значимост не се забелязват особено в обществото, пък и как биха могли да се почувстват, когато самите свещеници така рядко се появяват пред хората? Как би могло всичко това, за което говорите, да се постигне с две проповеди на седмица, дори и да предположим, че си струва трудът да бъдат чути и че на проповедника му е стигнал умът да предпочете Блеър пред собствените си умотворения? Как биха могли те да диктуват поведението и да формират нравите на една голяма енория през останалата част на седмицата? Свещеникът рядко може да се види другаде, освен на катедрата по време на проповед.
— Вие говорите за Лондон, а аз имам предвид целия народ.
— Струва ми се, че столицата дава достатъчно ясна представа и за всяка друга част на страната.
— Не и за съотношението между добродетелта и порока в кралството, надявам се. Големите градове не са мястото, където може да се търси най-високият морал. Не там достойните хора от което и да е съсловие могат да вършат най-добрите дела и със сигурност влиянието на духовенството не може да бъде почувствано най-силно там. Един добър проповедник е пример за подражание и обект на възхищение, но хубавата проповед не е достатъчна, за да бъде свещеникът полезен в енорията си и в цялата област, когато енорията и областта са достатъчно малки и всички могат да си създадат представа за начина на живот, личността и поведението му — нещо, което трудно би могло да стане в Лондон. Там свещеникът се губи в тълпата от енориаши. Там духовниците са известни най-вече като проповедници. А колкото до влиянието им върху поведението на хората, нека мис Крофърд не ме разбира грешно, допускайки, че аз ги смятам за арбитри на доброто възпитание, за образец на изисканост и учтивост, за познавачи на всички тънкости на етикета. Доброто поведение, за което говоря, по-скоро би трябвало да бъде наречено „добропорядъчност“, може би следване на добри правила, накратко казано, резултат от онези доктрини, чието проповядване и внедряване е техен дълг. И аз съм убеден, че това може да се види навсякъде — каквото е духовенството — добро или лошо — такива са и хората.
— Без съмнение — каза Фани с кротка убеденост.
— Ето — възкликна мис Крофърд, — вие вече напълно убедихте мис Прайс!
— Бих желал да мога да убедя и мис Крофърд.
— Не мисля, че някога ще успеете — каза тя с лукава усмивка. — Аз и сега продължавам да се учудвам не по-малко, отколкото в началото, че възнамерявате да се посветите на църквата. Повярвайте ми, вие сте създаден за нещо по-добро. Хайде, променете решението си! Още не е късно. Станете адвокат.
— Да стана адвокат! И вие ми го казвате с такава лекота, сякаш ми предлагате да се разходя до онзи гъсталак!
— Сега ще кажете нещо в този дух, че дебрите на закона са още по-непроходими, но аз ще ви изпреваря! Запомнете, че ви изпреварих!
— Не е нужно да бързате толкова, за да предотвратите някой bon-mot[2] от моя страна, аз по природа никак не съм остроумен. Аз съм човек, лишен от фантазия и се изразявам твърде прозаично, така че преди да измисля някой находчив отговор ще има да се двоумя половин час.
Последва общо мълчание. Всички бяха потънали в мислите си. Фани първа наруши мълчанието:
— Чудно е, че се чувствам изморена само от разходката из тази чудесна гора, но когато стигнем до първата пейка, ще се радвам малко да поседна, стига да нямате нищо против.
— Мила Фани — извика Едмънд, взе ръката й и я накара да се облегне на неговата, — колко съм несъобразителен! Надявам се, че не си много изморена. Може би — обърна се той към мис Крофърд — и другата ми спътница ще ми направи честта да се облегне на ръката ми.
— Благодаря ви, но никак не съм изморена — и все пак, изричайки това, тя го хвана под ръка и удоволствието от тази близост, която той за първи път почувства, го накара да забрави за момент за Фани.
— Вие едва ме докосвате — каза той. — Ползата ви от мене е нищожна. Колко е по-лека женската ръка от мъжката! В Оксфорд бях свикнал на улицата да вървя под ръка с някой мъж, в сравнение с който ръката ви е като перце.
— Аз наистина не съм изморена и направо се учудвам, защото сигурно сме извървели не по-малко от миля през гората, не мислите ли?
— Няма и половин миля — гласеше категоричният му отговор, тъй като той все още не беше толкова влюбен, та да измерва разстоянията и да пресмята времето с женската безотговорност.
— О, вие не вземате под внимание колко дълго бродихме наоколо. Ние поехме по най-лъкатушещата пътека, а самата гора сигурно е дълга половин миля по права линия, щом като още не сме видели края й, откакто се отклонихме от първата голяма алея.
— Но ако си спомняте, преди да се отклоним от главната алея, краят й се виждаше точно пред нас. Нали когато огледахме алеята, видяхме, че свършва с желязна врата, а дотам нямаше повече от един фърлонг разстояние.
— О, вашите фърлонги не ме интересуват, но аз съм сигурна, че гората е много дълга и че откакто сме навлезли в нея, през цялото време обикаляме. Ето защо когато ви казвам, че сме изминали една миля, имам предвид вътре в пределите на гората.
— Тук сме точно от четвърт час — каза Едмънд, изваждайки часовника си. — Може би мислите, че се движим с четири мили в час?
— О, не ме тормозете с вашия часовник. Часовниците винаги или избързват, или закъсняват. Не искам някакъв часовник да ме ръководи.
Още няколко крачки и пътечката ги изведе в края на същата тази алея, за която говореха, а отстрани, потънала в сянка и скрита от листата, стоеше широка удобна пейка, обърната към минаващата по протежение на канавката ограда, през която се виждаше паркът. Тримата седнаха на нея.
— Боя се, че ти много се измори, Фани — каза Едмънд, като я разглеждаше. — Защо не каза по-рано? Голямо развлечение ще бъде за тебе днешното пътуване, ако се върнеш преуморена. Представете си, мис Крофърд, всяка разходка я изморява много бързо, с изключение на ездата.
— Колко противно в такъв случай от ваша страна, че ми позволихте да си присвоя коня й за цяла седмица! Срам ме е заради вас и заради самата мене, но това няма да се повтори повече!
— Вашето внимание и загриженост ме карат да почувствам още по-силно собствената си небрежност. Изглежда, че във ваше лице интересите на Фани имат по-добър защитник, отколкото в мое.
— Сегашната й умора обаче никак не ме изненадва — няма по-изтощително задължение от това, което трябваше да изпълняваме тази сутрин: да разглеждаме една огромна къща, лутайки се от стая в стая, да напрягаме вниманието си и зрението си, да слушаме неща, които не разбираме и да се възхищаваме от това, което не ни интересува. Всепризнато е, че това е най-скучното занимание на света, и мис Прайс е на същото мнение, въпреки че не го съзнава.
— Аз бързо ще си отдъхна — каза Фани, — да седиш на сянка в такъв хубав ден и да съзерцаваш зеленината — това е най-добрият начин да възстановиш силите си.
След като поседяха още малко, мис Крофърд отново скочи.
— Аз трябва да се движа — каза тя, — почивката ме изтощава. Изморих се да гледам през канавката. Трябва да разгледам мястото през желязната врата, за да мога да го видя както трябва.
Едмънд също стана от пейката.
— Ето вижте, мис Крофърд, ако сега погледнете алеята, ще се убедите, че не може да е дълга цяла миля, дори и четвърт миля няма.
— Разстоянието е огромно — отвърна тя. — Това се вижда още от пръв поглед.
Той продължи да я убеждава, но напразно. Тя не искаше да пресмята, нито да сравнява, само се усмихваше и продължаваше да държи на своето. И най-високата степен на разумно съгласие не би могла да бъде по-интригуваща, така че двамата беседваха с взаимно удоволствие. Най-накрая стигнаха до споразумението, че трябва да опитат да определят размерите на гората, като повървят още малко из нея. Те щяха да вървят до другия край в посоката, в която бяха тръгнали, тъй като от края на алеята покрай канавката се простираше права зелена пътека, и може би щяха да свият малко встрани, ако им се стори, че това ще им помогне, и да се върнат след няколко минути. Фани каза, че си е починала и е готова да тръгне с тях, но те не й позволиха. Едмънд настоя да остане на мястото си така усърдно, че тя не беше в състояние да се противи и остана на пейката, мислейки с удоволствие за загрижеността на братовчед си, но и с голямо съжаление, че не е по-силна. Фани гледа след тях, докато не се скриха от погледа й на завоя и се вслушва, докато и последните звуци заглъхнаха.