Джейн Остин
Менсфийлд парк (47)

Глава 47

Всичките трима, които оставаха в Менсфийлд парк, се чувстваха нещастни, и всеки от тях смяташе себе си за най-нещастен. Ала в действителност най-много страдаше мисис Норис, която беше най-силно привързана към Мария. Мария беше нейната любимка, най-голямото й съкровище. Тази великолепна партия беше нейно дело, тя се гордееше с нея и обичаше да го изтъква, и беше съвсем покрусена от сегашната развръзка.

Сега тя беше неузнаваема — притихнала, замаяна, равнодушна към всичко наоколо. Това, че сестра й и племенникът й, пък и цялата къща бяха оставени на нейните грижи, беше възможност, от която тя не пожела да се възползва — нямаше сили нито да управлява, нито да нарежда, нито дори да си въобразява, че е полезна. Когато наистина я сполетя беда, цялата й енергия сякаш се изпари и нито лейди Бъртрам, нито Том получаваха каквато и да било поддръжка от нейна страна, впрочем, тя не се и опитваше да им бъде опора. Тя им помагаше толкова малко, колкото и те един на друг. Всички бяха еднакво самотни, безпомощни и изоставени и сега пристигането на останалите трима само потвърди правото й да се чувства най-зле от всички. Другите двама получиха облекчение, но на нея не й олекна. Пристигането на Едмънд зарадва брат му почти толкова, колкото пристигането на Фани — леля й, а мисис Норис, вместо да намери утешение у някого от тях, при вида на тази, която в слепия си гняв смяташе едва ли не за разрушителка на спокойствието в дома, се разгневи още повече. Ако Фани беше приела предложението на мистър Крофърд, подобно нещо нямаше да се случи.

Присъствието на Сюзан също беше повод за недоволство. Тя дори не желаеше да я забележи, ако не се смята някой и друг изпълнен с отвращение поглед, и гледаше на нея като на шпионка, нагла натрапница, просякиня, та дори и нещо още по-отвратително. Другата леля прие Сюзан с кротко радушие. Лейди Бъртрам не можеше да й отдели много време или да я обсипе с думи, но я прие като сестра на Фани, която има известни права в Менсфийлд, и беше готова да я приласкае и да я обикне, а Сюзан беше повече от доволна, тъй като си даваше ясна сметка, че от леля си Норис не може да очаква нищо, освен недоброжелателство. Щастието й беше толкова голямо, толкова силно беше блаженото съзнание, че е избегнала много беди, че лесно би се примирила и с далеч по-равнодушен прием от този, който й беше оказан.

Сега тя имаше много време да прави каквото намери за добре, да се запознава с къщата и околността както може, и дните й минаваха много щастливо, докато онези, които при други обстоятелства биха й обърнали повече внимание, се бяха затворили, или пък се бяха посветили изцяло на някого, когото биха могли поне донякъде да утешат в такова време. Едмънд се опитваше да заглуши собствените си чувства, мъчейки се да облекчи душевните страдания на брат си, а Фани се беше отдала на грижите за леля си, поемайки отново предишните си задължения, но още по-усърдно, с мисълта, че никога няма да може да се отплати на тази, на която толкова много е липсвала.

Да говори с Фани за това ужасно събитие, да говори и да се оплаква горчиво — това беше всичката утеха на лейди Бъртрам. Да бъде изслушвана търпеливо, да чуе ласкав и съчувствен отговор — нищо повече не би могло да се направи за нея. Нямаше никакъв друг начин да бъде утешена. При случилото се и дума не можеше да става за спокойствие. Лейди Бъртрам не беше способна на дълбоки разсъждения, но, водена от сър Томас, се беше научила да съди правилно за всички по-важни въпроси. Ето защо сега тя разбираше напълно случилото се, даваше си сметка колко е чудовищно, и нито се стараеше да мисли, нито очакваше от Фани да я убеждава, че вината и позорът не са чак толкова страшни.

Лейди Бъртрам не се отличаваше със силни чувства, не умееше и да се замисля задълго. След известно време Фани почувства, че е възможно да отвлече мислите й от случилото се и да ги насочи към нещо друго, да съживи интереса й към привичните занимания, но когато леля й се връщаше към събитието, то й се представяше все в същата светлина — дъщеря й беше изгубена завинаги, а позорът никога нямаше да бъде изтрит.

Фани научи от нея всички подробности, с които не беше запозната по-рано. На по-свързан разказ от страна на леля й не можеше да се разчита особено, но благодарение на няколкото писма до и от сър Томас и на това, което вече знаеше и можеше логически да съпостави, тя скоро беше в състояние да си изгради толкова пълна картина на обстоятелствата около случилото се, колкото й се искаше.

Мисис Рашуърт заминала да прекара великденските празници в Туикнъм, при едно семейство, с което съвсем наскоро се сближила — семейство, отличаващо се с живи и предразполагащи маниери, а вероятно и с нрави и свободомислие, които напълно са я устройвали, тъй като мистър Крофърд имал достъп до дома им по всяко време. Това, че той се бил настанил в близко съседство, Фани вече знаеше. По това време мистър Рашуърт заминал за Бат, за да прекара няколко дни с майка си и да я заведе след това в Лондон, така че Мария, намирайки се в дома на тези свои приятели, не била ограничена от нищо, дори и от Джулия, която две-три седмици преди това отпътувала от Уимпол стрийт, за да погостува на роднини на сър Томас. Сега родителите й бяха склонни да отдадат това заминаване на желанието й нищо да не пречи на срещите й с мистър Йейтс. Много скоро след връщането на семейство Рашуърт на Уимпол стрийт сър Томас получил писмо от свой стар и много близък приятел в Лондон, който, чувайки и ставайки свидетел лично на доста тревожни неща в тази връзка, писал на сър Томас, за да го посъветва лично да замине за Лондон и да използва влиянието си пред своята дъщеря, за да се сложи край на близостта, която вече предизвиквала не особено ласкави изказвания и явно безпокояла мистър Рашуърт.

Сър Томас се готвел да последва съвета на приятеля си, без да споменава за съдържанието на писмото пред никого в Менсфийлд, когато с бърз куриер пристигнало второ писмо от същия приятел, в което се съобщавало за почти безнадеждните обстоятелства, в които се намирал бракът на младата двойка. Мисис Рашуърт напуснала дома на съпруга си, а мистър Рашуърт, разгневен и отчаян до крайност, се обърнал за съвет към него, мистър Хардинг. Мистър Хардинг се боял, че в най-добрия случай става дума за отчайващо неблагоразумие. Камериерката на старата мисис Рашуърт заплашвала с разобличения. Той направил всичко, което му е по силите, за да успокои духовете, като се надявал мисис Рашуърт да се върне, но срещнал на Уимпол стрийт яростното противодействие на майката на мистър Рашуърт, така че можели да се очакват най-неприятни последствия.

Тази ужасна вест не можела да бъде скрита от останалите членове на семейството. Сър Томас заминал, Едмънд пожелал да го придружи, а оставащите били така покрусени, че отчаянието им нямало граници, а последвалите писма от Лондон още повече го задълбочили. По това време нещата вече били получили безнадеждно широка огласа. Прислужницата на старата мисис Рашуърт можела да направи разобличаващи разкрития и, подтиквана от господарката си, отказвала да мълчи. Двете дами, колкото и малко време да прекарали под един покрив, вече имали недоразумения помежду си, така че озлоблението на старата дама срещу снаха й вероятно се дължало колкото на обидата за сина й, толкова и на проявеното лично към нея неуважение.

Но каквато и да била причината, тя си оставала все така непримирима. Ала дори и да не била така упорита и думата й да нямала такава тежест пред сина й, който винаги следвал мнението на последния човек, с когото е говорил, на този, който успеел да го хване изкъсо и да му затвори устата, работата пак изглеждала безнадеждна, тъй като мисис Рашуърт не се появила повече и по всичко личало, че се е скрила някъде с мистър Крофърд, който напуснал дома на чичо си в деня на изчезването й под предлог, че ще пътува.

Сър Томас останал още известно време в Лондон с надеждата да я открие и да й попречи да затъне още по-дълбоко в блатото на порока, независимо че репутацията й била погубена завинаги.

За Фани беше непоносимо да си представя как се чувства чичо й сега. В този момент само едно от всичките му деца не му причиняваше страдания. Състоянието на Том силно се влоши вследствие на сътресението, причинено от поведението на сестра му, и той отново се почувства толкова зле, че дори и лейди Бъртрам беше ужасена от промяната и прилежно осведомяваше съпруга си за своите страхове, а и бягството на Джулия беше още един удар, който се стовари върху него още с пристигането в Лондон. Въпреки че в този момент той не можа да усети цялата му сила, все пак болката никак не беше малка. Фани осъзнаваше това. От писмата му личеше колко е огорчен. Съюзът с Йейтс при всички обстоятелства би бил нежелан, но да се сключи тайно, да се избере такъв момент — това представяше чувствата на Джулия в крайно неизгодна светлина и безразсъдството на избора й изглеждаше още по-непростимо. Баща й наричаше това „некрасива постъпка“, извършена по възможно най-неподходящия начин, и въпреки че да се прости на Джулия беше по-лесно, отколкото на Мария, тъй като безразсъдството не е така непростимо, както порокът, той не можеше да не стигне до извода, че тази нейна стъпка дава основание да се очаква от нея, както и от сестра й, най-лошото. Такова беше мнението му за пътя, по който беше поела.

Фани му съчувстваше с цялото си сърце. Единствено в Едмънд той можеше да намери утеха. Останалите му деца до едно го огорчаваха безкрайно. Тя вярваше, че сега той ще погледне на самата нея по друг начин, различен от този на мисис Норис, и недоволството му ще премине. Тя щеше да бъде оправдана в неговите очи. Поведението на мистър Крофърд напълно оневиняваше отказа й, но това, въпреки че за нея беше твърде важно, едва ли би могло да утеши сър Томас. Недоволството на чичо й я измъчваше жестоко, но каква полза, че ще бъде оправдана, че му е благодарна и е привързана към него? Единствената му опора си оставаше Едмънд.

Тя обаче се лъжеше, като си мислеше, че Едмънд не създава никакви грижи на баща си. Болката за него далеч не беше така мъчителна, както за останалите, но според сър Томас оскърблението, нанесено от сестра му и приятеля му, го беше направило дълбоко нещастен, като му беше отрязало всички пътища към жената, към която се стремеше с цялата си душа и имаше всички изгледи за успех и която, ако не беше презрения й брат, би представлявала във всяко едно отношение напълно подходяща партия. Сър Томас съзнаваше колко силно трябва да е страдал Едмънд, когато двамата бяха в Лондон, и то не само за другите, но и за себе си. Той виждаше или се досещаше за чувствата му и имаше всички основания да предполага, че се е провел поне един разговор с мис Крофърд, от който на Едмънд му беше станало още по-тежко, и по тази причина, а и от някои други съображения, направи всичко възможно да го отдалечи от Лондон, изпращайки го да вземе Фани и да я закара при леля й, като при това се грижеше за неговото благо и душевен покой не по-малко, отколкото за тези на Фани и леля й. Чувствата на чичо й не бяха тайна за Фани, както не беше тайна за него нравът на мис Крофърд. Ако той беше посветен в разговора й със сина му, никога не би пожелал тя да стане съпруга на Едмънд, дори и двадесетте й хиляди да бяха четиридесет.

За Фани беше извън всяко съмнение, че отсега нататък Едмънд завинаги е разделен от мис Крофърд, но докато не се убеди, че и той е наясно с това, нейната собствена увереност й се струваше недостатъчна. Такова беше предположението й, но тя искаше да бъде напълно сигурна. Ако в този миг той пожелаеше да говори с нея с прямотата, която преди й беше причинявала немалко страдания, облекчението й щеше да бъде огромно, но тя скоро разбра, че подобно нещо едва ли ще се случи. Двамата рядко се виждаха, и никога насаме — вероятно Едмънд избягваше да остава на четири очи с нея. Какво можеше да значи това? Вероятно се беше покорил на горчивата си участ поради постигналата семейството беда, но болката му беше твърде силна, за да я сподели с някого. Такова би трябвало да е сега душевното му състояние. Той се беше примирил, но усещането беше прекалено мъчително, за да бъде в състояние да говори. Щеше да мине много, много време, преди да намери сили да произнесе името на мис Крофърд отново, или преди да се появи някаква надежда взаимната близост и доверие между двамата да бъдат възстановени.

И действително мина много време. Те пристигнаха в Менсфийлд в четвъртък, а Едмънд заговори за случилото се едва в неделя вечерта. Тази вечер — влажна неделна вечер — най-подходящото време да откриеш сърцето си на приятел, ако този приятел е до тебе, и споделиш всичко, което ти тежи — двамата бяха сами в стаята, ако не смята майка му, която под влияние на вълнуващата проповед се беше наплакала и спеше. Беше невъзможно да се мълчи повече. И така, след обичайните уговорки — трудно може да се каже как точно се започна — и след обичайното изявление, че ако Фани е съгласна да го послуша няколко минути, той ще бъде много кратък и никога повече няма да злоупотребява с търпението й заради подобни въпроси… тя няма защо да се бои, че този разговор ще се повтори… с тази тема ще бъде приключено веднъж завинаги… Едмънд си позволи удоволствието да разкрие всички обстоятелства и чувства, които го вълнуваха, пред тази, в чието горещо съчувствие беше напълно убеден.

Не е трудно да си представим как го слушаше Фани, с какво любопитство и внимание, с каква болка и възторг следеше развълнувания му глас, как старателно местеше поглед от един предмет на друг, само за да не поглежда към него. Началото беше обезпокоително. Двамата с мис Крофърд се бяха срещнали. Той бил поканен да се види с нея. Лейди Сторнауей му пратила бележка, в която го молела да ги посети, и приемайки това като последна среща, последен приятелски разговор, приписвайки на сестрата на Крофърд всички чувства, които би трябвало да изпитва, срама и болката за брат й, той отишъл при нея в такова душевно състояние, толкова разнежен и предан, че Фани за миг със страх си помисли дали е възможно наистина тази среща да е последната. Но колкото повече слушаше, толкова опасенията й намаляваха. Мис Крофърд го посрещнала сериозно, наистина сериозно, дори с вълнение, но още преди той да успее да каже и едно свързано изречение, тя заговорила за случилото се по начин, който, трябваше да признае, го потресъл: „Чух, че сте в Лондон — казала тя, — и реших да се срещна с вас. Искам да поговорим за онази печална история. Можете ли да си представите по-голямо безразсъдство от това на нашите двама роднини?“

— Не бях в състояние да й отговоря, но видът ми сигурно е бил достатъчно красноречив. Тя почувства укора. Понякога е толкова чувствителна! Усетих тъга в погледа и гласа й, когато добави: „Нямам никакво намерение да защитавам Хенри за сметка на сестра ви.“ Така започна… но как само продължи, Фани! Не мога… трудно ми е да го повторя пред тебе. Не си спомням точно всичко, което каза, а и да помнех, бих предпочел да го забравя. Смисълът му беше, че е крайно възмутена от тяхното безразсъдство. Тя осъждаше безразсъдството на брат си, който се е подвел от една жена, за която не дава и пукнат грош, и по този начин завинаги се е лишил от онази, която обожава, но още по-сурово осъждаше безумието на „бедната Мария“, пожертвала такова положение, за да се сблъска с толкова проблеми, въобразявайки си, че е обичана от човек, който много отдавна бил доказал колко е равнодушен към нея. Представи си само какво ми беше. Да чуя жената, която… да чуя как не може да намери по-сурова дума от „безразсъдство“!… Да обсъжда случилото се по този лекомислен, свободен, хладнокръвен начин! Охотно, без ужас, без отвращението, свойствено на истински скромните жени. Ето това прави висшето общество! Та нима можеш да срещнеш друга жена, така щедро надарена от природата?… И са я покварили, покварили!…

След кратък размисъл той продължи с някакво спокойно отчаяние:

— Ще ти кажа всичко, и ще приключа с това веднъж завинаги. Тя виждаше в постъпката им просто безразсъдство, при това такова, че единствено широката разгласа го правеше осъдително. Липсата на елементарна предпазливост, на благоразумие… неговото пребиваване в Ричмънд през цялото време, докато тя е гостувала в Туикнъм… лекомислието, с което се е поставила в зависимост от една прислужница… с една дума, неумението им да запазят всичко в тайна… О, Фани, не греха им осъждаше тя, а тяхната непредпазливост! Единствено благодарение на нея се стигнало до тази крайност и брат й бил принуден да се откаже от скъпите на сърцето си надежди, за да избяга с мисис Рашуърт!

Той замълча.

— И какво… какво й отговори ти? — попита Фани, която почувства, че Едмънд очаква да чуе нещо от нея.

— Нищо, нищо разумно. Стоях като поразен от гръм. Тя продължи, заговори и за тебе. Да, заговори за тебе, съжаляваше, доколкото е способна на това, че е загубена такава… Тук приказките й бяха съвсем разумни. Но тя винаги ти е отдавала дължимото. „Той изпусна такова момиче, каквото никога повече няма да срещне“ — бяха думите й. — „Тя щеше да го направи солиден човек, да му донесе щастие за цял живот.“ Фани, скъпа моя, надявам се, неудоволствието ти от това връщане към миналото е по-силно от болката, която ти причинявам, напомняйки ти за неща, които можеха да се осъществят, но не им било съдено. Нали не искаш да замълча?… Ако такова е желанието ти, само ме погледни, кажи само една дума, и млъквам.

Такъв поглед или дума не последваха.

— Слава богу! — каза той. — Всички ние бяхме немалко удивени, но явно провидението се оказа милостиво и сърцето, което не познава коварството, няма да страда. Тя говореше за тебе по най-ласкателен начин, с искрена нежност, но дори и тук се намеси нещо порочно — насред всички тези похвали тя изведнъж възкликна: „Защо му отказа? Тя е виновна за всичко! Простодушна малка глупачка! Никога няма да й простя. Ако тя беше приела предложението му, както беше редно, сега до сватбата щяха да остават броени дни и Хенри щеше да бъде прекалено щастлив и прекалено зает, за да си търси други развлечения. Той изобщо нямаше да си прави труда да подновява познанството си с мисис Рашуърт. Всичко щеше да свърши с един обикновен безобиден флирт и ежегодни срещи в Содъртън и Евърингам.“ Можеш ли да си представиш подобно нещо? Но магията е разрушена. Аз прогледнах.

— Колко жестоко! — каза Фани. — Наистина жестоко! Да си позволи да се шегува и да говори така безгрижно, при това пред тебе! Това е невероятна жестокост.

— Жестокост, така ли? Тук мненията ни се различават. Не, тя по природа не е жестока. Не мисля, че е искала да ме нарани, да засегне чувствата ми. Злото се корени по-дълбоко — в това, че не познава тези чувства, дори не подозира за тяхното съществуване, в извратения й ум, за който е напълно естествено да погледне на случилото се именно по този начин. Тя говореше само това, което беше свикнала да чува от другите, което според нея би казал всеки на нейно място. Вината не е в недостатъците на характера й. Тя никога не би причинила съзнателно болка на когото и да било, може и да се самозалъгвам, но ми се струва, че мене, моите чувства… Не, вината е в разбиранията й, Фани, в притъпената деликатност и в порочния, покварен ум. Може би така е най-добре за мене — да не ми остава много, за което да съжалявам. Но не, не е така. По-лесно бих приел да страдам жестоко от това, че я губя, отколкото да мисля за нея по този начин. И й го казах.

— Наистина ли?

— Да, казах й го, когато си тръгвах.

— Колко дълго беше с нея?

— Двадесет и пет минути. И така, тя продължи да говори и обясни, че единственото, което ни остава сега, е да уредим по някакъв начин женитбата им. При това гласът й звучеше така спокойно и решително, че трудно бих могъл да се меря с нея. — И сега той трябваше неведнъж да спира, докато се овладее. — „Трябва да убедим Хенри да се ожени за нея“ — каза тя. — „Чувството за чест не му е чуждо, пък и едва ли се съмнява, че си е отрязал завинаги всички пътища към Фани, така че нещата не ми изглеждат безнадеждни. А от Фани във всички случаи ще трябва да се откаже. Не мисля, че сега дори и той има някакви шансове да постигне успех при момиче като нея, така че се надявам да не срещнем непреодолими трудности. Аз ще насоча натам цялото си влияние, което никак не е малко, и след като веднъж се оженят, и семейството на мисис Рашуърт, хора достойни и уважавани, я подкрепи по подобаващ начин, тя може би ще успее донякъде да възстанови положението си в обществото. Вярно, в някои кръгове никога няма да бъде приета, но ако дава богати обеди и организира разкошни приеми, винаги ще се намерят хора, които да се радват на такова познанство. Сега на тези неща се гледа по-свободно и непредубедено, отколкото преди. Моят съвет е баща ви да не вдига шум. Най-добре е да не се намесва, за да не навреди на собствените си интереси. Убедете го да остави нещата да следват нормалния си ход. Ако той реши твърдоглаво да настоява и успее да я склони да напусне Хенри, шансовете той да се ожени за нея стават много по-малки, отколкото ако тя остане под негова закрила. Знам как най-добре може да се повлияе на Хенри. Сър Томас трябва да се довери на чувството му за чест и състрадание, и всичко ще свърши добре. Но ако той си прибере дъщерята, ще проиграе най-силния си коз.“

Преразказвайки всичко това, Едмънд беше толкова развълнуван, че Фани, която го наблюдаваше с мълчаливо, но най-нежно съчувствие, почти съжали, че изобщо се е стигнало до този разговор. Мина много време, преди той да се съвземе достатъчно, за да продължи. Най-сетне проговори:

— Е, Фани, след малко свършвам. Предадох ти най-същественото от думите й. Когато бях в състояние да говоря, аз й казах, че, идвайки в тази къща в такова душевно състояние, не съм допускал възможността да се сблъскам тук с нещо, което да ми причини още по-силно страдание, но всяка нейна думи ми е нанесла още по-дълбока рана. Казах й още, че по време на цялото ни познанство често съм долавял разликата в нашите мнения, дори и в някои по-важни неща, но никога не съм си представял, че е толкова голяма, колкото се оказва в този момент. Че начинът, по който гледа на извършеното от нейния брат и моята сестра престъпление (кой от двамата има по-голяма вина за прелъстяването предпочетох да не говоря)… начинът, по който тя говори за това престъпление, осъждайки в него всичко друго, само не и това, което трябва, по който преценява последствията от него, търсейки начин единствено да се подготви за тях, да ги надмогне, отправяйки предизвикателство към всяко приличие и позволявайки на порока да възтържествува, и накрая, най-важното, съветва ни да бъдем отстъпчиви, да проявим снизходителност и да направим компромис със съвестта си, поощрявайки по този начин греха в стремежа си да уредим един брак, на който, при сегашното ми мнение за брат й по-скоро трябва да се попречи, отколкото да му се съдейства — всичко това затвърждава у мене горчивото убеждение, че не съм я познавал, че представата, която съм си изградил за нейните душевни качества е плод единствено на въображението ми и това не е истинската мис Крофърд, от която съм бил така склонен да се възхищавам в продължение на много месеци. Вероятно за мене така е по-добре — по-малко ще съжалявам за пожертваното приятелство… за чувствата… за надеждите, които така или иначе щяха да ми бъдат отнети. И все пак, не можех да не призная — ако имаше начин и занапред да я виждам такава, каквато ми се струваше преди, на драго сърце бих предпочел болката от раздялата да бъде стократно по-жестока, само да можех да си запазя правото на предишната нежност и уважение към нея. Такива бяха думите ми, или поне смисълът им — сама разбираш, че не бях в състояние да изложа всичко това така хладнокръвно и последователно, както пред тебе. Тя беше озадачена, безкрайно озадачена, дори нещо повече. Видях как лицето й смени цвета си и тя цялата пламна. Стори ми се, че прочетох в погледа й всичките смесени чувства, които я обзеха — кратка, но силна вътрешна борба, отчасти желание да приеме истината, отчасти срам… но навикът, навикът надделя! Ако можеше, би се разсмяла. Отговори ми почти със смях. „Хубава лекция ми изнесохте, честна дума. Това да не е част от последната ви проповед? Ако продължавате в този дух, бързо ще вкарате в правия път всички в Менсфийлд и Торнтън Лейси и следващия път, когато чуя за вас, вече ще бъдете прочут проповедник в някоя голяма методистка общност или мисионер в далечни краища.“ Тя се опитваше да говори небрежно, но далеч не беше така безгрижна, за каквато се опитваше да се представи. В отговор й казах само, че й желая щастие от цялото си сърце и най-искрено се надявам скоро да се научи да съди по-справедливо, и дай боже да не достигне до това най-скъпоценно знание, което ни е достъпно — познанието за самите себе си и за нашия дълг — благодарение на някой жесток урок на съдбата. След тези думи напуснах стаята. Бях направил няколко крачки, когато чух вратата зад мене да се отваря. „Мистър Бъртрам“ — каза тя. Аз се обърнах. — „Мистър Бъртрам“ — повтори тя с усмивка… но тази усмивка никак не подхождаше на току-що проведения разговор — игрива и предизвикателна, сякаш целеше да ме покори, поне така ми се стори. Аз й устоях — такъв беше първият ми импулс — и не спрях. Оттогава… понякога… В някои моменти съжалявам, че не се върнах. Но знам, че постъпих правилно. Ето така завърши нашето познанство! Какво познанство беше това! Колко много съм се лъгал! Лъгал съм се еднакво и в брата, и в сестрата! Благодаря ти за търпението, Фани. Безкрайно ми олекна, а сега да приключваме с този въпрос.

Фани му имаше такова доверие, че и сега му повярва и в продължение на няколко минути си мислеше, че въпросът наистина е приключен. После обаче всичко започна отново, или поне продължи в същия дух, и на разговора се сложи край едва когато лейди Бъртрам се събуди напълно. Но дотогава двамата през цялото време говориха единствено за мис Крофърд — как го е очаровала и колко щедра е била природата към нея, и каква прелест би била, ако беше попаднала навреме в добри ръце. Фани, която сега вече можеше да говори открито, почувства, че е в правото си да му разкрие нещо повече за истинския й характер, като му намекне за ролята, която беше изиграла за тяхното пълно сдобряване — мисълта за здравословното състояние на брат му. Разкритието не беше от най-приятните. Известно време цялото същество на Едмънд се противеше на тази мисъл. Далеч по-приятно щеше да му бъде, ако нейната привързаност се беше оказала напълно безкористна, но суетността му не беше в състояние задълго да надделее над разума. Трябваше да признае, че болестта на Том без съмнение й е повлияла. Утешаваше го единствено мисълта, че независимо от голямата разлика в разбиранията, тя все пак е била по-привързана към него, отколкото би могло да се очаква, и заради него неведнъж е постъпвала почти по начина, по който би следвало. Фани беше изцяло съгласна с него, мненията им съвпадаха напълно и в това, че разочарованието ще остави незаличима следа в душата му и още дълго ще го измъчва. Без съмнение времето щеше да притъпи страданието му, и все пак той никога нямаше да успее да се пребори напълно с него, а колкото до възможността някога да срещне друга жена, способна… не, за подобно нещо не можеше и да се мисли без възмущение. Единствената утеха, която му оставаше, беше приятелството на Фани.