Джейн Остин
Менсфийлд парк (29)

Глава 29

Балът отмина, а след него и закуската. Братът и сестрата се целунаха на раздяла и Уилям си замина. Мистър Крофърд се оказа много точен, както беше обещал, и последната закуска премина бързо и приятно.

Фани, която беше с Уилям до последния миг, се върна в стаята за закуска с наскърбено сърце, за да тъгува над печалната промяна, и чичо й тактично я остави да изплаче мъката си на спокойствие — може би си мислеше, че празните столове на двамата млади хора ще предизвикат у нея прилив на нежен възторг, а останалите в чинията на Уилям горчица и кости от студено свинско и яйчените черупки в тази на мистър Крофърд еднакво ще я трогнат. Фани седна и заплака от любов, точно както чичо й предполагаше, но това беше сестринска любов и нищо повече. Уилям си беше заминал и сега тя се терзаеше, че е изгубила половината от времето си в празни занимания и егоистични грижи, които нямаха нищо общо с него.

Характерът на Фани беше такъв, че само като си помислеше за живота на леля си Норис в нейната бедна и унила къщичка, тутакси започваше да се упреква в някаква дребна проява на невнимание към нея последния път, когато са били заедно. Ето защо угризенията й, че през двете седмици, които Уилям беше прекарал в Менсфийлд, тя не е успяла да му каже и да направи всичко, на което е могъл с право да разчита, я измъчваха неимоверно.

Тягостен и тъжен беше този ден. Малко след втората закуска и Едмънд се сбогува с тях за една седмица и препусна към Питърбъроу. Всички заминаха. От вчерашната вечер не остана нищо, освен спомените, които Фани нямаше с кого да сподели. Тя трябваше да поговори с някого и се опита за заговори за бала с леля си Бъртрам, но леля й беше обърнала толкова малко внимание на това, което ставаше, и беше до такава степен лишена от любопитство, че да се говори с нея беше цяло мъчение. Лейди Бъртрам не беше разгледала добре нито един тоалет, не беше забелязала кой къде е седял на вечерята, спомняше си само своята рокля и своето място. В главата й се въртеше нечие изказване за една от госпожиците Медъкс, също и някаква забележка на лейди Прескот относно Фани. Полковник Харисън беше казал за мистър Крофърд или за Уилям, че е най-приятният млад човек в залата, но тя не беше сигурна за кого точно от двамата се отнасяше. Някой й беше подшушнал нещо, но тя беше забравила да пита сър Томас за какво става дума. Такива бяха най-дългите й изказвания и най-ясните впечатления — останалото бяха просто апатични възгласи от рода на: „Да, да… Много добре… Наистина ли?… Нима?… Не съм забелязала… Не мога да отлича единия от другия.“ Всичко това беше отчайващо. По-лоши можеха да бъдат само резките отговори на мисис Норис, но тя си беше заминала с всичкото останало от бала желе, за да лекува някаква болна прислужница, така че в малката им компания поне царяха покой и доброжелателство, ако нямаше с какво друго да се похвалят.

Вечерта беше също така тягостна, както изминалият ден.

— Не мога да разбера какво става с мене! — заяви лейди Бъртрам, когато изнесоха принадлежностите за чай. — Чувствам се съвсем оглупяла. Сигурно е от седенето до късно миналата вечер. Фани, трябва да измислиш нещо да ме събудиш. Работата не ми спори. Иди да донесеш картите, че съвсем се оклюмах.

Фани донесе картите и игра с леля си крибидж, докато стана време за лягане, и тъй като сър Томас си четеше на ум, през следващите два часа тишината в стаята се нарушаваше само от обявяването на резултата:

— Ето, сега стават тридесет и едно. Четири държа, и осем в банката.

— Вие давате, госпожо. Да раздам ли вместо вас?

Фани отново и отново мислеше за промяната, която беше настъпила в тази стая и в цялата тази част на къщата през последните четиридесет и осем часа. Предишната нощ я изпълваха надежди и смях, суетня и движение, шум и блясък — и гостната, и стаите около нея, и всичко наоколо. Сега царяха апатия и безлюдие.

Здравият нощен сън се отрази добре на настроението на Фани. На следващия ден тя вече беше способна да мисли за Уилям с по-весело чувство и тъй като сутринта й се удаде случай да си поговори много приятно за четвъртък вечер с мисис Грант и мис Крофърд, като всички детайли бяха обсъдени с много въображение и весели шеги — неделима част от картината на отминалия бал, вече не й беше никак трудно да възстанови обичайното си настроение и с лекота да се приспособи към затишието през тази спокойна седмица.

И действително, нито един ден от пребиваването й в Менсфийлд не беше преминавал в толкова тесен кръг, беше заминал и този, който внасяше уют и добро настроение във всяко семейно събиране, при всяко сядане на масата. Но трябваше да се свикне с това. Скоро той щеше да замине окончателно, и Фани беше благодарна, че поне може да седи в една стая с чичо си, да слуша гласа му, да изслушва въпросите му и дори да им отговаря без някогашното ужасно притеснение.

— Нашите двама млади хора ни липсват — отбеляза сър Томас първия ден, а и на следващия, когато силно намалялата им компания се събра след обяда, но като видя първия път как очите на Фани се напълниха със сълзи, не каза нищо повече, само предложи да пийнат за тяхно здраве. На следващия ден обаче той си позволи повече — отзова се одобрително за Уилям и изрази надежда, че скоро ще бъде произведен в чин.

— И нямаме никакво основание да се съмняваме — допълни той, — че посещенията му в Менсфийлд ще зачестят. Колкото до Едмънд, ще трябва да свикнем да се справяме без него. Тази зима ще бъде последната, която ще прекара с нас.

— Да — каза лейди Бъртрам, — но аз бих предпочела да не ни напуска. Всички те като че ли рано или късно заминават. Бих предпочела да си останат у дома.

Това се отнасяше най-вече за Джулия, която току-що беше поискала разрешение да замине с Мария за Лондон, и тъй като според сър Томас най-добре и за двете му дъщери беше да даде такова разрешение, лейди Бъртрам, чието добродушие не би й позволило да се противопостави, беше силно огорчена, че Джулия няма да се върне в близките дни, както беше предвидено отначало. Сър Томас трябваше да използва цялото си здравомислие, за да примири съпругата си с това решение. Той се позова на всички чувства, които би следвало да изпитва в подобен случай един грижовен родител, приписа й всичко, което подобаваше на една любяща майка, чието най-голямо желание е да достави удоволствие на децата си, така че в крайна сметка тя спокойно каза „да“, и след като мълчаливо поразмисли четвърт час, непринудено заяви:

— Мислех си, сър Томас, че направихме много добре, като взехме на времето Фани — сега, когато другите ги няма, се вижда колко бяхме прави.

Сър Томас побърза да направи похвалата още по-приятна, като добави:

— Напълно сте права. Като хвалим Фани право в очите, ние й показваме за какво добро момиче я смятаме. Сега нейната компания ни е особено скъпа. Ако някога сме били добри с нея, сега самите ние имаме нужда от нейната доброта.

— Да — откликна лейди Бъртрам след кратка пауза, — и е толкова приятно да знаем, че поне тя винаги ще остане с нас.

Сър Томас не отговори веднага, а с лека усмивка погледна племенницата си, след което сериозно заяви:

— Надявам се никога да не ни напусне, докато не я поканят в някой друг дом, който съвсем естествено ще й предложи повече щастие, отколкото е изпитала при нас.

— Има малка вероятност това да се случи, сър Томас. Кой би могъл да я покани. Мария сигурно много ще се радва Фани да й гостува от време на време в Содъртън, но едва ли ще й дойде на ум да я покани за постоянно… пък и, сигурна съм, тук й е по-добре. А и аз не бих се справила без нея.

Седмицата, преминала така тихо и мирно в имението, в дома на свещеника беше съвсем различна. Или поне преживяванията на младите дами в двете семейства доста се различаваха. Това, което носеше успокоение и утеха на Фани, у Мери предизвикваше скука и раздразнение. Това до известна степен се дължеше на разликата в характера и навиците — едната се задоволяваше с толкова малко, докато другата трудно се примиряваше с нещо, което не й беше по вкуса, но главната причина като че ли се криеше в разликата в обстоятелствата. В някои отношения интересите им бяха напълно противоположни. За Фани отсъствието на Едмънд, причината и целта на това отсъствие, беше истинско облекчение. За Мери то беше мъчително във всяко едно отношение. Неговото присъствие й липсваше всеки ден, едва ли не всеки час, и то дотолкова, че само при мисълта за какво е заминал я обземаше гняв. Той едва ли би могъл да предприеме нещо по-неизгодно за себе си от това едноседмично отсъствие точно тогава, когато и брат й беше заминал, когато беше отпътувал и Уилям Прайс и цялата така оживена доскоро компания се беше разпаднала. Огорчението й беше безгранично. Сега в дома на свещеника беше останало само едно жалко трио, обречено на затворничество от непрекъснатите дъждове, сменящи се със сняг, принудено да бездейства и без никаква надежда за промяна. Въпреки че се сърдеше на Едмънд за упоритостта, с която следваше собствените си принципи, без да се съобразява с нея (и се сърдеше толкова, че раздялата им на бала трудно можеше да се нарече приятелска), по време на отсъствието му тя не можеше да не мисли постоянно за него, за неговите достойнства и чувствата му към нея, и копнееше да се подновят почти ежедневните им напоследък срещи. Отсъствието му продължаваше излишно дълго. Не трябваше да заминава за толкова време, не биваше да напуска дома си за цяла седмица, когато собственото й отпътуване от Менсфийлд беше толкова близко! После тя започна да вини себе си. Искаше й се да не го беше нападала така разгорещено по време на последния им разговор. Опасяваше се, че е употребила някои прекалено силни, дори презрителни изрази, говорейки за свещеническото съсловие, а не биваше да го прави. Това беше невъзпитано и грозно. Тя от цялото си сърце желаеше никога да не е изричала тези думи.

Седмицата измина, без огорчението й да намалее. Всичко, което се случи, беше неприятно, но стана още по-лошо, когато отново настъпи петък, а Едмънд не се върна, не се появи и в събота, а в неделя по време на кратката среща със семейството му се разбра, че той е писал у дома, за да съобщи, че връщането му се отлага, защото е обещал да гостува у приятеля си още няколко дни.

Ако досега Мери го чакаше с нетърпение и съжаление, ако се упрекваше за казаното и се боеше, че то му е подействало твърде силно, то сега чувствата и страховете й бяха десеторно по-силни. Нещо повече, трябваше да се пребори с едно напълно непознато за нея до този момент чувство — ревността. Приятелят на Едмънд, мистър Оуен, имаше сестри. Може би те му се бяха сторили привлекателни. Но във всички случаи оставането му там по време, когато тя трябваше, съгласно предварителните планове, да замине за Лондон, беше непоносимо за нея. Ако Хенри се беше върнал, както обещаваше, след три-четири дни, сега тя вече щеше да напуска Менсфийлд. Трябваше на всяка цена да се срещне с Фани и да се опита да научи нещо. Не можеше да живее повече в тази отчайваща самота, ето защо се запъти към имението, въпреки трудностите по пътя, които само преди седмица й се струваха непреодолими, само за да научи малко повече, или поне да чуе името му.

Първият половин час беше изгубен, тъй като Фани седеше с лейди Бъртрам, а докато не й се удадеше да останат насаме, мис Крофърд нямаше на какво да разчита. Но лейди Бъртрам най-сетне излезе от стаята, и тя веднага заговори, като правеше всичко възможно да владее гласа си:

— Как ви харесва това, че братовчед ви Едмънд отсъства толкова дълго? Предполагам, че отсъствието му се отразява най-зле на вас, като единствен млад човек в къщата. Сигурно много ви липсва. Изненадва ли ви оставането му там?

— Не зная — колебливо изрече Фани. — Всъщност да… Не го очаквах.

— Той може би винаги ще остава далеч от дома по-дълго, отколкото е възнамерявал. Обикновено всички млади хора правят така.

— Но единственият път, когато е ходил у мистър Оуен досега, не стана така.

— Сега къщата му се е сторила по-приятна. Той е много, много приятен млад човек и аз съм доста огорчена, че няма да се срещнем, преди да замина за Лондон. Това вече е извън всяко съмнение. Чакам Хенри да се върне всеки момент и веднага, щом пристигне, няма да има нищо, което да ме задържа повече в Менсфийлд. Признавам, че бих искала да се видя с него още веднъж. Но вие ще му предадете поздрави от мене, нали? Да, мисля, че това е думата. Не ви ли се струва, че нещо липсва в нашия език, мис Прайс, нещо, което се намира между „поздрав“ и… и „нежен привет“, което да подхожда на нашето дружеско познанство? Познанство, продължило много месеци! Но може би и поздравите ще бъдат достатъчни. Дълго ли беше писмото му? Пише ли подробно как прекарва времето си? Дали коледното веселие не го е накарало да остане?

— Аз чух само част от писмото — то беше адресирано до чичо ми, но смятам, че е било доста кратко, не повече от няколко реда, сигурна съм. Разбрах само, че приятелят му е настоял да остане по-дълго и че той се е съгласил. За още два-три дни, или малко повече, не съм съвсем сигурна.

— О, щом е писал на баща си… А аз бях сигурна, че писмото е до лейди Бъртрам или до вас. Но щом е писал на баща си, нищо чудно, че е бил кратък. Кой би могъл да пише на сър Томас за дреболии? Ако писмото беше до вас, сигурно щеше да бъде по-подробно. Щяхте да прочетете за балове и приеми. Той щеше да ви опише всичко и всички. Колко са госпожиците Оуен?

— Големите са три.

— А музикални ли са?

— Нямам представа. Не съм чувала подобно нещо.

— Нали знаете, това е първото нещо, за което пита една музикална жена, когато стане дума за друга — каза мис Крофърд, като се опитваше да изглежда весела и безгрижна. — Но да разпитваш за млади дами е много глупаво. Вземете които и да е три сестри, току-що излезли от детската възраст, и става ясно и без да ви казват, какво точно представляват. Всичките са прекрасно възпитани и приятни, а едната задължително доста хубавичка. Всяко семейство си има по една красавица — това е в реда на нещата. Двете свирят на пиано, а третата — на арфа, и всичките пеят, или поне биха могли, ако са ги научили. Или пеят още по-добре, тъкмо защото не са ги учили. Така, или приблизително така стоят нещата.

— Не знам нищо за госпожиците Оуен — спокойно каза Фани.

— Не знаете нищо и не искате да знаете, както се казва. По-голямо безразличие в живота си не съм срещала. И наистина, защо трябва да ви интересуват хора, които никога не сте виждали!… Е, като се върне братовчед ви Едмънд, ще завари един много тих Менсфийлд — всичките му шумни обитатели ще са си заминали — и вашият брат, и моят, и аз самата. Колкото повече наближава времето да се разделя с мисис Грант, толкова по-малко ми се иска. И тя няма желание да заминавам.

Фани се почувства длъжна да каже нещо.

— Не бива да се съмнявате, че много хора ще скучаят по вас. Липсата ви ще се почувства много силно.

Мис Крофърд се вгледа в нея, сякаш очакваше да чуе още нещо, после каза със смях:

— О, да! Като всяко шумно зло, когато се отърват от него, тоест когато се почувства благотворната разлика. Не, не си прося комплименти, не се чувствайте задължена да ми отговаряте. Ако наистина започна да липсвам някому, ще си проличи. Който иска да ме види, ще ме намери. Не заминавам в някаква неопределена посока, нито в далечни и недостижими места.

Този път Фани не можа да отрони и дума от устата си и мис Крофърд беше разочарована, защото се надяваше да чуе някое приятно уверение относно обаянието си от онази, която би трябвало да знае всичко. Настроението й отново се помрачи.

— Госпожиците Оуен — каза тя след малко. — Представете си една от тях настанена завинаги в Торнтън Лейси. Как би ви се харесало това? Случвали са се и по-необичайни неща. Струва ми се, че точно към това се домогват. И с пълно право, това би било чудесна възможност за тях. Никак не се учудвам, нито пък ги упреквам. Дълг на всеки е да се погрижи за себе си по най-добрия начин. Синът на сър Томас Бъртрам не е който и да е и сега им се е открил шанс. Баща им е свещеник, брат им също, всички те са духовни лица. Едмънд им се пада по право, той е човек от тяхното съсловие. Вие мълчите, Фани… мис Прайс, не казвате нищо. Но кажете ми честно, не очаквате ли и вие точно това?

— Не — отговори решително Фани, — нищо подобно не очаквам.

— Не очаквате нищо подобно?! — възкликна мис Крофърд с жар. — Чудно нещо! Но, предполагам, че вие най-добре знаете — винаги съм мислела, че знаете… Може би не смятате, че той има намерение някога да се ожени, или поне за момента не възнамерява да го направи?

— Наистина не смятам — меко каза Фани, като се надяваше да не е сбъркала нито в предположението, нито в това, че го изрази на глас.

Събеседничката й я изгледа изпитателно и от пламването на Фани под погледа й си направи изводи, които значително подобриха настроението й, така че каза само:

— Така, както е сега, е най-добре — и смени темата.