Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mansfield Park, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
analda (2019 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2020 г.)

Издание:

Автор: Джейн Остин

Заглавие: Менсфийлд парк

Преводач: Силвана Миланова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издател: Мърлин пъбликейшън

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Печатница: Полиграф ООД, Перник, ул. Отец Паисий 55

Редактор: Силвия Великова

Художник: Георги Иванов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10542

История

  1. — Добавяне

Глава 38

Новите впечатления от пътуването и радостта да бъде с Уилям, както можеше да се очаква, скоро оказаха своето въздействие върху настроението на Фани, когато двамата вече се бяха отдалечили доста от Менсфийлд парк, така че щом първият етап на пътешествието остана зад гърба им и трябваше да напуснат каретата на сър Томас, тя вече беше в състояние да се сбогува със стария кочияш и да изпрати на всички подобаващите поздрави без сянка от униние.

Приятните разговори между брата и сестрата нямаха край. За ликуващия Уилям всичко беше забавно, той беше палав като дете и непрекъснато се шегуваше в паузите, когато не разговаряха за по-възвишени неща, като разговорът ако не започваше, то непременно завършваше с възхвали за „Дрозд“, предположения относно близкото му бъдеще и надежди, че ще има възможност да участва в сериозен бой със силен противник, благодарение на който бързо щеше да последва ново повишение, ако не се намесеше първият лейтенант, а Уилям не гледаше с добро око на него, или пък със сметки, свързани с евентуалната парична награда, която щедро щеше да бъде разпределена у дома. За Уилям щеше да остане само толкова, колкото да направи уютна къщичката, в която щяха да се заселят двамата с Фани, за да прекарат заедно зрелите години и старостта си.

Непосредствените грижи на Фани, свързани с мистър Крофърд, не се разискваха. Уилям знаеше за случилото се и от цялото си сърце скърбеше, че сестра му се отнася така хладно към човека, когото считаше едва ли не за образец на съвършенство, но той беше в тази възраст, когато любовта се поставя над всичко, и не можеше да я упреква. И знаейки желанието й, той реши да не я разстройва с каквито и да било намеци.

Фани имаше основание да смята, че мистър Крофърд още не я е забравил. За двете седмици, откакто бяха напуснали Менсфийлд, сестра му няколко пъти й беше писала и във всяко писмо имаше и по няколко реда от него, също така горещи и недвусмислени като думите му. Тази кореспонденция, както с право се беше опасявала Фани, се оказа твърде неприятна. Стилът на мис Крофърд, жизнерадостен и нежен, беше сам по себе си цяло мъчение, дори ако не се смятат редовете, излезли изпод перото на брат й, които беше принудена да чете, тъй като Едмънд не можеше да намери спокойствие, докато тя не му прочетеше по-голямата част от писмото, а после трябваше да изслушва възторзите му по повод езика и горещата привързаност на Мери към нея. А всъщност тези писма бяха изпълнени с толкова двусмислици, намеци и спомени, толкова често се споменаваше Менсфийлд, че Фани не можеше да не се запита дали не са писани с намерението да стигнат до ушите на Едмънд. Да бъде принудена да участва в това, да бъде въвлечена в кореспонденция, която й носеше признанията на човек, към когото не изпитваше нищо, и я заставяше да съдейства на омразната страст на любимия й, беше дълбоко оскърбително. Затова и сегашното пътуване щеше да й бъде от полза. Тя вярваше, че щом вече не живее под един покрив с Едмънд и подбудите на мис Крофърд да й пише щяха да се окажат твърде слаби, за да си прави такъв труд, така че в Портсмут кореспонденцията им щеше да заглъхне.

Погълната от тези и от хиляди други мисли, Фани продължаваше пътешествието си в безопасност и добро разположение на духа, и толкова бързо, колкото един разумен човек би могъл да разчита в този кишав февруари. Влязоха в Оксфорд, но тя успя само бегло да зърне колежа на Едмънд, тъй като само минаха през града, без да спират никъде, докато не стигнаха Нюбъри, където ги очакваше уютът на трапезата, обединяваща обяда и вечерята. Така завърши този радостен и изморителен ден.

Рано на следващата сутрин двамата отново бяха на път. Напредваха нормално, без каквито и да било събития и пречки, и стигнаха околностите на Портсмут по светло, така че Фани можеше да се огледа наоколо и да се полюбува на новите сгради. Минаха подвижния мост и навлязоха в града. Едва беше започнало да се здрачава, когато, водена от възторжените възгласи на Уилям, каретата с гръм и трясък навлезе в една тясна пресечка на главната улица и се спря пред малката къщичка, обитавана сега от семейството на мистър Прайс.

Фани цялата трепереше от вълнение, от надежди и опасения. В мига, в който каретата спря, една размъкната прислужница, която явно ги чакаше на вратата, се запъти към тях, и с намерението не толкова да им помогне, колкото да им съобщи новините, тутакси заговори:

— Ако позволите, сър, „Дрозд“ напусна залива, одеве идва един от офицерите.

В този миг я прекъсна едно хубаво високо момче, около единадесетгодишно, което изскочи от къщата, изблъска прислужницата и докато Уилям сам си отваряше вратата на каретата, извика:

— Идваш тъкмо навреме! Чакаме те от половин час. „Дрозд“ излезе от залива тази сутрин. Аз го видях. Чудна гледка! Казват, че до ден-два ще се получат нарежданията. А в четири часа идва мистър Кемпбъл и пита за тебе. Той е с една от лодките на „Дрозд“, каза, че в шест часа се връща и се надява да бъдеш тук навреме, за да тръгнеш с него.

Един-два преценяващи погледа към Фани, докато Уилям й помагаше да слезе от каретата — това беше цялото внимание, с което я удостои брат й, но момчето не се възпротиви, когато тя го целуна, въпреки че продължаваше да разказва в най-малки подробности за излизането на „Дрозд“ от залива — интересът му беше напълно основателен, тъй като точно по това време трябваше да започне на него кариерата си като моряк.

Още миг и Фани се озова в тесния коридор на къщата, в прегръдките на майка си, която я посрещна с най-искрена радост и й се видя по-мила от всякога, защото чертите й напомняха тези на лейди Бъртрам. Тук бяха и двете й сестри — Сюзан, хубаво високо девойче на четиринадесет, и Бетси, най-младият член на семейството, едва петгодишна. И двете по свой начин се радваха на пристигането й, макар да не можеха да се похвалят с изискани маниери при посрещането. Но на Фани и не й бяха нужни маниери. Достатъчно беше да я обичат, това й стигаше.

После я заведоха в гостната, толкова малка, че в първия миг Фани я помисли за преддверие към някое по-хубаво помещение и продължи да стои права, очаквайки да я поканят нататък, но като видя, че няма повече врати и че стаята изглежда обитаема, се опомни и се упрекна за своята несъобразителност, огорчена, че може би са отгатнали мислите й. Майка й обаче си имаше достатъчно други грижи, за да заподозре нещо. Тя отново забърза към входната врата, за да посрещне Уилям.

— Уилям, скъпи, колко се радвам да те видя! Чу ли вече за „Дрозд“? Напуснал е залива, а само преди три дни и през ум не ни минаваше подобно нещо и сега не знам какво ще правя с нещата на Сам, няма да мога да ги приготвя навреме. Корабът може да получи нарежданията си още утре. Това ме свари съвсем неподготвена. А и ти веднага ще трябва да тръгнеш за Спитхед. Кемпбъл идва и беше много загрижен за тебе. Какво ще правим сега? Аз се надявах да си прекараме вечерта много уютно заедно, а изведнъж всичко това се струпа върху главата ми.

Синът й бодро заяви, че всяко зло е за добро и не даде воля на разочарованието си, че ще трябва толкова скоро да ги напусне.

— Естествено, бих предпочел корабът все още да е в залива, за да мога да прекарам няколко приятни часа с вас, но щом като лодката чака, най-добре е да тръгна веднага, няма как. Къде ли е пуснал котва „Дрозд“ в Спитхед? Може би до „Канопа“? Но няма значение… Фани е в гостната, а ние защо стоим в коридора? Хайде, мамо, вие още не сте разгледали както трябва своята скъпа Фани.

Двамата влязоха в гостната и мисис Прайс още веднъж нежно целуна дъщеря си и изрази учудването си колко е пораснала, после съвсем естествено се загрижи дали не са изморени и гладни след дългото пътуване.

— Бедничките ми! Сигурно сте ужасно изморени! С какво ли да ви нагостя? Вече си мислех, че никога няма да дойдете. Бетси и аз от половин час ви чакаме и място не можем да си намерим. Кога за последен път сте имали възможност да хапнете? Какво искате да ви приготвя? Не знаех дали ще предпочетете месо след такова пътуване, или само чай, иначе вече щях да имам нещо готово. А сега ме е страх, че Кемпбъл ще дойде още преди пържолите да са готови, пък и нямаме месар наблизо. Ужасно неудобно е, когато на улицата няма месар. В предишната къща бяхме по-добре. Може би ще пийнете чай, когато стане готов?

И двамата веднага заявиха, че предпочитат чая.

— Тогава, Бетси, миличка, тичай в кухнята, виж дали Ребека е сложила водата и й кажи бързо да сервира приборите за чая. Жалко, че звънецът още не е поправен… но Бетси много чевръсто изпълнява такива поръчения.

Бетси с готовност се запъти към кухнята, горда да покаже способностите си пред своята нова и издокарана сестра.

— Господи! — продължи да се вайка грижливата майка, — огънят е направо жалък, а вие сигурно умирате от студ. Премести стола си по-близо, скъпа. Какво е правила тази Ребека? Още преди половин час й казах да донесе въглища. Сюзан, защо не си се погрижила за огъня?

— Бях горе, мамо, местех нещата си — отговори почти предизвикателно Сюзан и този нападателен тон порази Фани. — Нали току-що решихте, че аз и сестра ми Фани ще живеем в друга стая, а не можах да накарам Ребека да ми помогне.

На по-нататъшното обсъждане попречи създалата се суматоха — дойде кочияшът, за да му платят, после избухна пререкание между Сам и Ребека, как трябва да се носи пътният сандък на Фани — момчето си имаше свое мнение по въпроса. Накрая се появи самият мистър Прайс, като още преди това се чу гръмкият му глас, когато едва ли не с ругатня той изрита куфара на сина си и кутията за шапки на дъщеря си в тясното преддверие и поиска свещ. Никой обаче не се отзова, и той влезе в стаята.

Фани, обзета от смесени чувства, стана да го посрещне, но трябваше да седне отново, защото той не я забеляза в полумрака и изобщо не се сети за нея. Мистър Прайс дружески разтърси ръката на сина си и тутакси енергично заговори:

— Хайде, добре дошъл, момчето ми! Радвам се да те видя. Чу ли новината? Тази сутрин „Дрозд“ напусна пристанището. Бързо-бързо, разбираш ли. Ей богу, тъкмо навреме идваш. Докторът пита за тебе, чака го лодка, и в шест часа ще го закара в Спитхед, така че най-добре е да тръгнеш с него. Бях при Търнър, за да питам дали си зачислен за столуване — въпросът е на път да се реши. Няма да се учудя, ако получите заповедите си още утре, но ако ще плавате на запад, при този вятър няма да можете да отплувате, а капитан Уолш е на мнение, че ще ви пратят със сигурност на запад заедно със „Слона“. Добре би било, ей богу. Само че старият Сколи разправяше преди малко, че според него най-напред ще ви пратят към Тексел. Е, както и да е, ние сме готови. Но, ей богу, ти изпусна голяма гледка, не можа да видиш сутринта как „Дрозд“ напуска пристанището. Аз и за хиляда лири не бих изпуснал подобно нещо. По време на закуската дотича старият Сколи и каза, че корабът е вдигнал котва и напуска пристанището. Аз скочих и за минутка бях на кея. Ако някога е имало истински красавец, плавал по моретата, това е той, а сега е на котва в Спитхед. Днес следобед стоях два часа на кея и го гледах. Той хвърли котва до „Ендимион“, между него и „Клеопатра“, точно на изток от това старо корито.

— Я виж ти! — възкликна Уилям. — Точно там бих пуснал котва и аз, ако зависеше от мене. Това е най-подходящото място в Спитхед. Но, сър, сестра ми е тук, Фани — той се обърна и я издърпа напред. — Толкова е тъмно, че не я видяхте.

Мистър Прайс, признавайки, че съвсем е забравил за нея, сега й обърна внимание — сърдечно я прегърна, отбеляза, че е пораснала и вече е голяма жена и че скоро ще трябва да й търсят съпруг, след което явно отново беше готов да забрави за нея.

Фани покрусена се върна на мястото си, преживявайки болезнено вулгарния му език и разнасящия се наоколо дъх на алкохол, а той продължи да се обръща само към сина си, говорейки единствено за „Дрозд“, докато Уилям, при цялата си гореща заинтересованост, неведнъж се опитваше да насочи вниманието на баща си към Фани, към дългото й отсъствие и дългото пътуване.

След като поседяха така още известно време, най-сетне донесоха свещ, но тъй като от чая нямаше и помен, нито пък някаква надежда скоро да го поднесат, съдейки по сведенията на Бетси от кухнята, Уилям реши да иде да се преоблече и да направи необходимите приготовления за качването си на кораба още сега, за да може след това да изпие чая си на спокойствие.

Едва беше напуснал стаята и в нея се втурнаха две червенобузести момчета, едното на осем, другото на девет години, раздърпани и мръсни, които току-що бяха излезли от училище и бързаха, нетърпеливи да зърнат сестра си и да съобщят за излизането на „Дрозд“ от пристанището. Това бяха Том и Чарлз. Чарлз се беше родил след заминаването на Фани, но тя често беше помагала при отглеждането на Том и сега й беше особено приятно да го види отново. Фани целуна нежно и двамата, но поиска да задържи Том, да се опита да открие в чертите му приликата с онова пеленаче, което беше обичала, и да му разкаже за неговото предпочитание към нея по онова време пред всички останали. Том обаче съвсем не беше настроен за подобни глезотии — не си беше дошъл у дома, за да стои мирен и да слуша нечии приказки, а за да лудува и да вдига колкото е възможно повече шум, и скоро двете момчета избягаха презглава, затръшвайки вратата на гостната така, че ушите й запищяха.

Сега Фани беше видяла всички, които си бяха у дома. Оставаха още двама братя между нея и Сюзан, единият от които беше чиновник в едно държавно учреждение в Лондон, а другият — мичман на един от корабите на Остиндийската компания. Но въпреки че беше видяла всички членове на семейството, тя все още не беше чула целия шум, който можеха да вдигнат. Следващият четвърт час й разкри още много неща. Скоро от площадката на втория етаж Уилям започна да вика майка си и Ребека. Той беше силно обезпокоен за нещо, което беше оставил вкъщи, но сега не можеше да го намери. Липсваше някакъв ключ, Бетси беше обвинена, че е отмъкнала новата му шапка, освен това някои дребни, но важни поправки в униформата, които му бяха обещали, бяха забравени.

Мисис Прайс, Ребека и Бетси се втурнаха нагоре. В желанието си да се защитят всички говореха едновременно, а най-силно — Ребека. Сега работата трябваше да се свърши колкото може по-добре и то по най-бързия начин. Уилям напразно се опитваше да отпрати Бетси долу, или поне да й попречи да им досажда, и тъй като почти всички врати в къщата бяха широко разтворени, в гостната се чуваше всяка дума и само от време на време препирнята се заглушаваше от дивите викове и грохота от падане по стълбите, докато Сам, Том и Чарлз се гонеха надолу-нагоре.

Фани беше като зашеметена. Малките размери на къщата и тънките стени създаваха впечатлението, че всичко става в непосредствена близост до нея, а това, заедно с умората от пътуването и неотдавнашното вълнение, й се струваше почти непоносимо. В самата гостна беше по-спокойно, тъй като Сюзан беше изчезнала заедно с останалите и сега там бяха останали само тя и баща й. Мистър Прайс отвори вестника, взет на заем, както обикновено, от някой съсед, и се зачете, явно забравил за присъствието й. Единствената свещ той постави между себе си и вестника, без да помисли дали това й е удобно. Но тя нямаше никаква работа и се радваше, че светлината е заслонена, защото главата я болеше жестоко, а мислите й бяха объркани, горестни и отчаяни.

Тя си беше у дома. Но уви! Този дом не беше каквото очакваше, не я бяха посрещнали така, както… Фани се сепна и се упрекна, че е неразумна. Какво право имаше да разчита, че в семейството си ще се радва на особено внимание? Никакво, като се има предвид колко дълго не я бяха виждали. Грижите на Уилям без съмнение им бяха по-близки — винаги е било така, и иначе не би могло. Но да й кажат и да я питат толкова малко за нея самата, да не се сетят даже да попитат за Менсфийлд! Болеше я, че Менсфийлд е забравен, че дори не си спомниха за приятелите, които бяха направили толкова много за тях — скъпите, скъпите приятели! Но тук всички проблеми бяха засенчени от един и сигурно така трябваше да бъде. Най-силно ги занимаваше въпросът накъде ще се отправи „Дрозд“. След ден-два нещата може би щяха да се променят. Трябваше да вини единствено себе си. И все пак тя си помисли, че в Менсфийлд всичко би било по-иначе. Не, в дома на чичо й щяха да вземат под внимание времето и мястото, правилата на поведение и приличието, да окажат внимание на всеки, а не като тук.

За близо половин час тези размисли бяха прекъснати само веднъж от едно внезапно гневно избухване на баща й, което съвсем нямаше за цел да ги направи по-приятни. В един миг, когато тропотът и виковете в коридора станаха съвсем непоносими, той извика:

— Дявол да ги вземе тези проклети палета! Как са се разкрещели! А Сам най-силно от всички! Това момче става за боцман. Ей, вие! Сам, затвори си отвратителната уста, за да не я затворя аз!

Момчетата се отнесоха с такова явно пренебрежение към родителската заплаха, че когато след пет минути тримата нахлуха в стаята и седнаха, Фани не забеляза някакви признаци на разкаяние. Просто за момента бяха останали без сили, както личеше от пламналите им лица и тежкото дишане, и въпреки това те продължаваха пред очите на баща си да се ритат по краката и яростно да реват при всеки неочакван ритник.

Следващото отваряне на вратата донесе по-приятни преживявания — появи се чайният поднос, който Фани вече почти беше изгубила надежда да види тази вечер. Сюзан и една млада помощничка, чийто жалък вид подсказа на Фани, че преди това е видяла главната прислужница, внесоха всичко необходимо за чая. Докато слугинята поставяше чайника на огъня, Сюзан я наблюдаваше, после погледна към сестра си така, сякаш се разкъсваше между гордостта да покаже колко е енергична и полезна и страха Фани да не си помисли, че се занимава с унизителна работа. Тя обясни, че е била в кухнята, за да накара Сали да побърза, да й помогне с препечените филийки и да подреди хляба и маслото, иначе кой знае кога щял да бъде готов чаят, а сестра й сигурно ще иска да хапне нещо след пътуването.

Фани й беше искрено благодарна. Трябваше да признае, че с най-голямо удоволствие ще пийне малко чай и Сюзан тутакси се зае да го приготвя, сякаш се радваше, че може сама да свърши тази работа. Справи се доста добре, ако не се смята излишното суетене и няколкото безполезни опита да усмири братята си, което явно не й беше по силите. Фани се посъвзе малко и телом, и духом. Тази навременна проява на внимание облекчи не само главоболието, но и душевното й страдание. Сюзан имаше открито и умно лице, по това си приличаше с Уилям, и Фани се надяваше да намери у нея същото приятелско отношение и доброжелателство.

По този начин в гостната нещата се поуспокоиха, а малко по-късно се върна Уилям, последван от майка си и Бетси. В униформата си на лейтенант Уилям беше великолепен и изглеждаше още по-висок, силен и изящен. Той с щастлива усмивка се насочи право към Фани, която стана от мястото си и го загледа с мълчаливо възхищение, после обви ръце около врата му и всичките чувства, които я изпълваха, цялата болка и радост избухнаха в неудържимо ридание.

В страха си да не изглежда огорчена, тя обаче скоро се съвзе, избърса сълзите си и вече можеше добре да огледа всички поразителни детайли на костюма и да му се възхити и в по-бодро състояние на духа да изслуша оптимистичните планове на брат си — да прекарва част от деня на брега, докато дойде време да отплуват, и дори да я вземе със себе си в Спитхед, за да разгледа кораба.

Не след дълго отново настъпи суматоха и в гостната се появи мистър Кемпбъл, корабният лекар на „Дрозд“, прекрасно възпитан млад човек, който беше дошъл да вземе приятеля си. Нужна беше немалка изобретателност, за да му намерят стол, а в това време младата разпоредителка на чайната церемония бързаше да измие чаша и чинийка за него. Джентълмените поприказваха сериозно около четвърт час, след което отново се вдигна врява, настъпи бъркотия, суетня, и мъжете, и момчетата се раздвижиха и стана време за тръгване. Всичко беше готово, Уилям се сбогува и цялата компания потегли — трите момчета; независимо от настояванията на майка си, бяха твърдо решени да изпратят брат си и мистър Кемпбъл до кея, а мистър Прайс тръгна едновременно с тях да върне вестника на съседа.

Сега вече оставащите можеха да се надяват на относително спокойствие, така че когато най-сетне успяха да уговорят Ребека да изнесе подноса и приборите, а мисис Прайс завърши огледа на стаята, предприет в търсене на някакъв ръкав от риза, който Бетси в крайна сметка беше успяла да измъкне от едно чекмедже в кухнята, малката женска компания се разположи уютно и майката, след като за кой ли път се оплака, че няма да успее да приготви Сам навреме, най-сетне успя да помисли за най-голямата си дъщеря и за приятелите, от чийто дом идваше тя.

Последваха въпроси, като един от първите беше как сестра й Бъртрам се справя с прислугата и дали и за нея е така убийствено да си намери прилични прислужници. Това скоро отклони мислите й от Нортхемптъншиър и ги насочи към собствените й домашни неуредици и не след дълго тя беше изцяло погълната от разсъжденията за отвратителните портсмутски прислужници, от които нейните две, разбира се, бяха най-лошите. Семейство Бъртрам беше напълно забравено. А тя се впусна да описва провиненията на Ребека, за която и Сюзан имаше доста неща да разкаже, да не говорим за малката Бетси, и която явно до такава степен беше лишена от каквито и да било достойнства, че Фани не се сдържа и плахо запита майка си дали има намерение да се раздели с нея, когато годината й изтече.

— Годината! — възкликна мисис Прайс. — Надявам се да се отърва от нея още преди годината й да е изтекла, защото това ще стане едва през ноември. В Портсмут, миличка, прислужниците са толкова нахални, че е истинско чудо някоя да се задържи на едно място повече от половин година. Аз съм изгубила всяка надежда това да се уреди някога. Дори и да се избавя от Ребека, следващата най-вероятно ще се окаже дори още по-лоша. А не мисля, че е толкова трудно да ми се угоди. Струва ми се, че мястото е доста леко, имаме още една помощница, а аз самата често върша половината работа.

Фани си замълча, но не защото не виждаше никакъв лек за част от тези проблеми. Сега, като седеше и гледаше Бетси, тя не можеше да не си спомни с особена яснота за друга своя сестра, едно чудесно момиченце, което беше почти на същата възраст, когато тя замина за Нортхемптъншиър, но няколко години по-късно почина. В него имаше нещо възхитително чаровно. Тогава Фани го предпочиташе пред Сюзан и когато новината за неговата смърт достигна Менсфийлд, Фани известно време беше покрусена. Видът на Бетси отново възкреси в спомените й образа на Мери, но тя за нищо на света не би причинила болка на майка си, напомняйки й за нея. И докато размишляваше така, Бетси, седнала наблизо, й протягаше някакъв предмет с явното желание да привлече вниманието й, без Сюзан да забележи.

— Какво държиш, миличка? — попита Фани. — Ела да ми го покажеш.

Това беше едно сребърно ножче. Сюзан тутакси скочи, заяви, че е нейно и се опита да й го вземе, но детето се хвърли към майка си, търсейки защита, и Сюзан нямаше какво да направи, освен да го обсипе с упреци, което правеше много разгорещено и с явното желание да привлече Фани на своя страна. Беше жестоко да я лишат от собственото й ножче, то си беше само нейно, сестричката й Мери й го беше оставила на смъртното си ложе и отдавна трябваше да е у нея, за да го съхранява. Но вместо нея майка й го беше запазила и постоянно го даваше на Бетси. Най-накрая Бетси щеше да го повреди или да го задържи, въпреки че майка й беше обещала да не позволява на Бетси да го взима.

Фани беше потресена. Чувството й за дълг, чест и привързаност беше оскърбено от думите на Сюзан и отговора на майка им:

— Хайде, Сюзан — жално възкликна мисис Прайс, — как можеш да бъдеш толкова зла! Всеки път правиш скандали заради това ножче! Не бива да бъдеш толкова свадлива. Бедната ми малка Бетси, колко е зла Сюзан с тебе! Само че не биваше да го изваждаш от чекмеджето, миличка, когато те пратих там. Нали ти казах да не го пипаш, за да не се сърди Сюзан? Следващия път ще трябва да го скрия, Бетси. Бедната Мери, ако знаеше само, когато ми го даде да го пазя само два часа преди да умре, че това ножче ще стане ябълка на раздора! Милата ми душичка! Гласчето й едва се чуваше, и го каза така мило: „Нека като умра и ме погребат, сестра ми Сюзан да вземе ножчето ми, мамо.“ Бедното ми момиченце! Тя толкова го обичаше, Фани, че през цялото време на боледуването си искаше да е до нея на леглото. Беше й го подарила добрата й кръстница, старата адмиралша Максуел, само месец и половина преди да предаде богу дух. Бедното ми сладко момиченце! Е, господ си я прибра, за да не страда. Мъничката ми Бетси, — мисис Прайс погали дъщеричката си, — ти нямаше късмета да се сдобиеш с такава добра кръстница. Мисис Норис живее твърде далеч, за да мисли за такова малко създание като тебе.

И действително, Фани нямаше какво да предаде от името на мисис Норис, освен надеждата, че кръщелницата й е добро момиченце и си знае молитвите. По едно време в гостната на Менсфийлд парк се чу нещо неопределено за намерението й да изпрати на Бетси един молитвеник, но после споменът за това някак заглъхна. Вярно, мисис Норис си отиде у дома с тази цел и донесе два стари молитвеника, останали от мъжа й, но след като ги разгледаха внимателно, целият благороден плам угасна. Стана ясно, че единият е напечатан с твърде дребен шрифт, неподходящ за детски очи, а другият е прекалено грамаден, за да може момиченцето да го носи със себе си.

Фани, както беше изморена, сега се почувства напълно изтощена и с радост се отзова още на първата покана да си легне. Бетси все още продължаваше да хленчи да й позволят в чест на сестра й да постои един час повече в гостната, а Фани вече беше излязла, оставяйки долу същия шум и неразбория — момчетата настояваха за препечени филийки със сирене, баща им си искаше рома с вода, а Ребека, както винаги, не си беше на мястото.

В тясната и оскъдно обзаведена стаичка, която Фани трябваше да дели със Сюзан, нямаше нищо, което да повдигне настроението й. Малките стаи на горния етаж, пък и долу, тесните коридори и стълбища я поразиха повече, отколкото би могла да си помисли. Скоро тя започна с уважение да си спомня за тясната си мансардна стаичка в Менсфийлд парк, която там се смяташе за твърде малка, за да се чувства човек удобно в нея.