Джейн Остин
Менсфийлд парк (2)

Глава 2

Момичето завърши безпрепятствено дългото си пътешествие и беше посрещнато в Нортхемптън от мисис Норис, горда с високата чест първа да го приветства и с отговорната мисия да го въведе в дома на родствениците и да го повери на тяхната доброта.

Фани Прайс току-що беше навършила десет години и макар че на пръв поглед трудно можеше да се нарече очарователна, то поне не притежаваше нещо, което би могло да отблъсне роднините й. Беше дребна за възрастта си, без следа от руменина по лицето или пък някакви други биещи на очи признаци на красота. Изключително плаха и срамежлива, тя се стараеше да не привлича вниманието върху себе си. Но в държанието й, макар и неловко, нямаше и следа от грубост, гласчето й беше нежно и когато заговореше, изглеждаше много мила. Сър Томас и лейди Бъртрам я приеха много сърдечно. Сър Томас, виждайки колко й е необходимо насърчение, направи всичко възможно да я предразположи, но се сблъска с крайно затруднителна необщителност — и лейди Бъртрам, без да полага и половината от неговите усилия, изричайки само една дума там, където на него му бяха необходими десет, благодарение единствено на добродушната си усмивка веднага се стори на момичето по-малко страшна от съпруга си.

Всички младежи си бяха у дома и се справиха със своята роля в официалното представяне твърде добре, без смущение и с охота, поне що се отнася до синовете. Единият беше седемнадесетгодишен, другият — шестнадесет, доста високи за възрастта си, и в очите на малката си братовчедка бяха въплъщение на мъжко великолепие. Двете момичета се чувстваха по-несигурни, бидейки по-млади и поради по-големия си страх пред бащата, който използва повода да се обърне към тях с доста неуместна многословност. Те обаче толкова често се срещаха с хора и така бяха свикнали да ги възхваляват, че бяха напълно лишени от всяко подобие на естествена стеснителност. Тяхната самоувереност нарастваше поради пълната липса на такава у братовчедка им, така че скоро бяха в състояние със спокойно равнодушие да направят пълен оглед на лицето и облеклото й.

Цялото семейство беше забележително красиво — синовете доста приятни на вид, дъщерите — истински красавици, всичките високи и добре развити за възрастта си. Разликата между братовчедите както във външността, така и по отношение на маниерите, изработени вследствие на възпитанието, беше поразителна. Никой не би допуснал, че момичетата са толкова близко по възраст. Джулия Бъртрам беше едва на дванадесет, а Мария — само с една година по-голяма. В това време малката гостенка се чувстваше безкрайно нещастна. Всички тук я плашеха, срамуваше се от себе си и копнееше за дома, който беше напуснала, затова не смееше да вдигне поглед и продумваше едва чуто или през сълзи. През целия път от Нортхемптън мисис Норис й беше обяснявала какъв необикновен късмет е имала и че трябва да бъде изключително благодарна и да се държи примерно, така че сега тя се чувстваше още по-нещастна от съзнанието колко е лошо да не е щастлива. Скоро и умората от дългото пътуване си каза думата. Напразна беше добронамерената снизходителност на сър Томас, както и досадните предсказания на мисис Норис, че момичето ще бъде добро. Напразно се усмихваше лейди Бъртрам и я слагаше да седне на дивана до себе си и кученцето. Не можа да я утеши дори и видът на капиновия пай — тя едва успя да преглътне две хапки, когато сълзите й отново рукнаха. Явно сънят щеше да се окаже най-доброто лекарство, затова я изпратиха да си легне и я оставиха насаме с мъката й.

— Началото не е твърде обещаващо — заяви мисис Норис, когато Фани излезе. — След всичко, което й казах, докато пътувахме насам, очаквах да се държи по-добре. Обясних й колко е важно да направи добро впечатление още от самото начало. Надявам се, че причината не е в някакво черногледство — бедната й майка го имаше в изобилие. Но тя е още дете и трябва да бъдем по-снизходителни към нея, пък и не мисля, че нежеланието й да се раздели с дома си говори зле за нея. При всичките си недостатъци, той все пак беше роден дом и тя още не може да проумее доколко промяната е в нейна полза. Въпреки това, всяко нещо трябва да си има граници.

Необходимо й беше обаче повече време, отколкото беше склонна да й даде мисис Норис, за да свикне с непознатия Менсфийлд парк и с раздялата с всички, с които беше живяла досега. Чувствата й бяха твърде силни и непонятни за околните, за да им обърнат нужното внимание. Никому и през ум не минаваше да се държи зле с нея, но пък и никой не полагаше особени усилия за да я успокои.

Следващия ден, когато госпожиците Бъртрам бяха освободени от учебни занятия, за да могат да се запознаят с братовчедка си и да я поразвлекат, почти с нищо не допринесе за разбирателството между тях. Щом откриха, че Фани има само две панделки и никога не е учила френски, стана ясно, че тя не заслужава тяхното внимание. А когато установиха, че дуетът, който бяха така любезни да й изсвирят, никак не я е поразил, не им оставаше нищо друго, освен да й направят щедри подаръци с някои от най-малко ценените си дреболии и да я оставят да се забавлява, както намери за добре, докато те самите се посветиха на едно от любимите тогава занимания за свободното време — правенето на изкуствени цветя и хабенето на позлатена хартия.

И с братовчедките си, и далеч от тях, в класната стая или в гостната, на някоя пътечка в парка — Фани се чувстваше еднакво самотна и изоставена, плашеше се от всичко и от всички. Мълчанието на лейди Бъртрам я обезсърчаваше, мрачният вид на сър Томас я изпълваше с благоговеен страх, а забележките на мисис Норис безкрайно я потискаха. Нейните по-големи братовчедки я унижаваха със забележки за ниския й ръст и още повече я объркваха, обсъждайки нейната стеснителност. Мис Лий се чудеше на невежеството й, а камериерките тайно се присмиваха на дрехите й. Когато към цялото това мъчение се добавеше и мисълта за братята и сестрите, на които постоянно беше нужна като другар в игрите, учителка и бавачка, малкото й сърчице се свиваше от жестока тъга.

Великолепието на къщата я изумяваше, но не можеше да я утеши. Стаите бяха твърде обширни, за да се чувства уютно в тях, а до каквото и да се докоснеше, трепереше от страх да не го повреди и стъпваше на пръсти, в постоянен страх от едно или друго. Често се скриваше в стаята си, за да поплаче и момиченцето, за което със задоволство се говореше в гостната вечер, когато отиваше да си легне, че изглежда ясно осъзнава изключителния си късмет, завършваше всеки мъчителен ден с ридания, докато сънят го обореше. Така измина една седмица, през която никой нищо не заподозря поради тихото й покорство, докато една сутрин братовчед й Едмънд, по-малкият от братята, не я намери да плаче, седнала на стълбите, водещи към горния етаж.

— Мила малка братовчедке — каза той с нежността, присъща на благородните натури, — случило ли се е нещо?

И като седна до нея, той направи всичко възможно да преодолее срама й, че я е открил в такова положение и да я убеди да говори откровено с него. Да не би да е болна? Или някой й се е разсърдил? Да не се е скарала с Мария или Джулия? Или в новия урок има нещо, което не й е ясно — тогава той ще й го обясни? С една дума, има ли нещо, което може да направи за нея, да й донесе нещо? Той дълго време не успяваше да получи друг отговор, освен „не, не… не, нищо… не, благодаря“, но продължи да настоява, докато засилващите се ридания, когато заговори за дома й, не му подсказаха коя е причината за нейното отчаяние. Едмънд се опита да я утеши.

— Мъчно ти е да се разделиш с мама, мъничката ми Фани — каза той, — което показва, че си много добро момиченце. Но трябва да запомниш, че тук си сред роднини и приятели, които те обичат и ти желаят доброто. Хайде да идем в парка и да ми разкажеш за братята и сестрите си.

Той продължи да я разпитва и скоро установи, че колкото и да й бяха скъпи всичките тези братя и сестри, сред тях има един, който заема повече място в сърцето й. Уилям беше този, за когото говореше най-много и най-силно искаше да види. Уилям, най-големият, една година по-голям от нея, нейният неизменен приятел и събеседник, нейният защитник във всяка беда пред майка им, чийто любимец беше. Уилям не искал тя да заминава, казвал, че много ще му липсва.

— Но той ще ти пише, сигурен съм.

Да, той обещал, но й казал тя да му пише първа.

— И кога смяташ да го направиш?

Тя наведе глава и отговори със запъване, че не знае, защото няма хартия.

— Ако това е целият проблем, аз ще ти дам хартия и всичко необходимо и ти ще можеш да му пишеш когато намериш за добре. Ще се почувстваш ли доволна, ако го направиш?

— Да, много.

— Тогава да не отлагаме повече. Да идем в стаята за закуска, там ще намерим всичко необходимо, а и никой няма да ни безпокои.

— Братовчеде, а ще стигне ли писмото до пощата?

— Да, разчитай на мене. То ще замине заедно с другите писма. Чичо ти ще му постави щемпел и няма да се наложи Уилям да плаща.

— Чичо ми! — повтори изплашено Фани.

— Да, веднага щом напишеш писмото, ще го занеса на баща си да го подпечата.

Фани си помисли, че това е прекалено, но не посмя да се противопостави. Двамата отидоха заедно в стаята за закуска, където Едмънд приготви хартията и я разчерта така охотно, както би го направил брат й, може би само малко по-акуратно. Той остана с нея през цялото време, като й помагаше с остренето на перото и с правописа, когато беше необходимо и към всичките тези грижи, на които тя откликваше с цялото си сърце, се прибави и вниманието към брат й, което й достави най-голяма радост. Той собственоръчно написа на братовчед си Уилям много поздрави и постави половин гвинея в плика. Чувствата на Фани бяха такива, че тя беше неспособна да ги изрази, но погледът и няколкото простички думи предадоха напълно благодарността и удоволствието й, което събуди у братовчед й определен интерес. Той продължи разговора и това, което чу от нея, го убеди, че тя има нежно сърце и е изпълнена с желание да постъпва както трябва. Без съмнение, нейното изключително деликатно положение в дома и огромната й стеснителност й даваха право на внимание и занапред. Той никога не я беше огорчавал съзнателно, но сега почувства, че тя се нуждае от повече топлота, затова се опита преди всичко да намали страха й от всички тях и й даде куп добри съвети — да играе с Мария и Джулия и да бъде колкото е възможно по-весела.

От този ден Фани се почувства по-спокойна. Тя знаеше, че има приятел и добротата на братовчед й Едмънд й даваше повече смелост в отношенията с всички останали. Къщата започна да й се струва по-малко чужда, а хората — не толкова страшни. И ако все още имаше между тях някои, от които продължаваше да се бои, то поне започна да свиква с навиците им и се научи да се приспособява към тях по най-добрия начин. Дребните недостатъци и първоначалната неловкост в маниерите й, които станаха причина роднините й, и най-вече тя самата, да изживеят доста мъчителни мигове, сега, както и трябваше да се очаква, се изгладиха и тя практически вече не се боеше да се появи пред погледа на чичо си и почти не се стряскаше от гласа на леля си Норис. И братовчедките й започнаха от време на време да я приемат в игрите си. Въпреки че беше по-малка от тях и по-слаба, за да бъде техен постоянен другар в игрите, понякога развлеченията и плановете им бяха такива, че третият се оказваше много полезен, особено ако този трети беше услужлив и сговорчив. Когато леля им ги разпитваше за грешките й, а брат им Едмънд настояваше на правото й на добро отношение, те не можеха да не признаят, че „Фани е доста мила“.

Самият Едмънд беше неизменно добър, а що се отнася до Том, най-многото, от което можеше да се оплаче, беше шеговитият му тон, съвсем естествен, според него, в отношението на един седемнадесетгодишен младеж към десетгодишно дете. Той едва навлизаше в живота, изпълнен с въодушевление, с цялата склонност към лекомислие и щедрост на по-голям син, който се чувства роден само за да пилее пари и да се радва на живота. Неговата доброта към малката му братовчедка съответстваше на положението и правата му — той й правеше някои много приятни подаръчета и беззлобно се шегуваше с нея.

Докато външността и самочувствието на Фани се подобряваха, сър Томас и мисис Норис мислеха с все по-голямо удовлетворение за благодеянието си и не след дълго решиха, че макар и не особено умна, тя е склонна към послушание и по всяка вероятност няма да им създава грижи. Те не бяха единствените, които се придържаха към подобно мнение за нейните способности. Фани умееше да чете, да бродира и да пише, но не беше научена на нищо друго. Когато братовчедките й откриха, че няма понятие от много неща, които те самите отдавна знаеха, решиха, че е чудовищно глупава и през първите две-три седмици постоянно се появяваха в гостната с някое ново потвърждение на това.

— Скъпа мамо, представете си само, братовчедка ми не може да сглоби картата на Европа! — или — Братовчедка ми не може да посочи най-големите реки в Русия! — или — Тя не е и чувала за Мала Азия! — или — Тя не знае каква е разликата между акварел и пастел! Това е невероятно! Чували ли сте някога за подобна глупост?

— Мила моя — намесваше се тактичната им леля, — това е много лошо, но не можеш да очакваш всички да бъдат толкова напреднали и способни като тебе.

— Но, лельо, тя наистина е такава невежа! Представете си, миналата вечер я попитахме накъде ще тръгне, за да стигне до Ирландия и тя каза, че ще се прехвърли на остров Уайт. Тя не мисли за нищо друго, освен за остров Уайт и го нарича „Острова“, сякаш е единственият на света. Мисля, че щях да се срамувам от себе си, много преди да стигна нейната възраст, ако знаех толкова малко! Вече не си спомням кога съм научила всички тези неща, от които тя още няма никаква представа. Колко отдавна беше, когато повтаряхме в хронологичен ред имената на английските крале, кога са се възкачили на престола и какви са най-важните събития по време на тяхното царуване!

— Да — добави другата сестра, — и на римските императори от Северий насам, а също и голяма част от езическата митология, и всички метали, металоиди, планети и известни философи.

— Разбира се, мили мои, но вие сте надарени с отлична памет, докато братовчедка ви може би въобще няма такава. Както всяко нещо, така и паметта на отделните хора е много различна, затова трябва да бъдете снизходителни към братовчедка си и да й съчувствате за този недостатък. И запомнете, че колкото и да сте умни и способни, трябва винаги да бъдете скромни, защото, колкото и обширни да са знанията ви, има още много да се учите.

— Да, знам, докато стана на седемнадесет. Трябва обаче да ви кажа още нещо за Фани, толкова е странно и глупаво. Знаете ли, тя казва, че не иска да учи нито музика, нито рисуване.

— Разбира се, мила, това наистина е много глупаво и показва пълна липса на талант и възвишени стремежи. Но като си помисля, не знам дали така не е по-добре, защото, както знаете, вашите родители бяха така добри, благодарение на мене, да я приемат да се възпитава заедно с вас, но никак не е необходимо тя да бъде така добре образована, както сте вие, напротив, много по-желателно е да има известна разлика.

Такива бяха съветите, с които мисис Норис спомагаше за развитието на възгледите на своите племеннички и никак не е чудно, че при всичките си многообещаващи таланти и ранни знания те бяха напълно лишени от някои не толкова разпространени качества, каквито са склонността към самопознание, великодушието и скромността. Те бяха превъзходно обучавани във всяко едно отношение, с изключение на нрава. Сър Томас не знаеше какво им липсва, защото, макар и истински грижовен баща, външно той не даваше израз на бащинската си любов и неговата сдържаност възпираше всеки изблик на чувства в негово присъствие.

Лейди Бъртрам не обръщаше ни най-малко внимание на възпитанието на дъщерите си. Тя нямаше време за подобни грижи. По цял ден седеше на дивана, елегантно облечена, и се занимаваше с някакво нескончаемо ръкоделие, безполезно и не особено красиво, като мислеше повече за кученцето, отколкото за децата си. Тя беше много снизходителна към тях, когато не й причиняваха неудобства и се подчиняваше във всичко по-съществено на мнението на сър Томас, а в по-дребните неща — на сестра си. Дори и да разполагаше с повече време, което да посвети на дъщерите си, би го сметнала за излишно, тъй като те бяха поверени на грижите на гувернантка, имаха подходящи учители и нищо повече не им трябваше. Колкото до некадърността на Фани по отношение на ученето, тя можеше единствено да каже, че това е много жалко, но някои хора са наистина глупави и Фани ще трябва да полага повече усилия, за да постигне нещо, явно няма какво друго да се направи. Въпреки че е толкова глупавичка, тя трябваше да добави, че бедното дете е съвсем безобидно — винаги бързо и с готовност изпълнява поръките й и донася всичко, за което са го пратили.

При всичките си недостатъци, като невежество и стеснителност например, Фани зае своето постоянно място в Менсфийлд парк и постепенно свикна да гледа на него като на втори роден дом, така че детството й между братовчедите трудно можеше да се нарече безрадостно. Мария и Джулия по природа не бяха злобни и макар че отношението им към Фани често беше унизително, тя имаше твърде ниско мнение за себе си, за да се почувства оскърбена.

Горе-долу по времето, когато Фани влезе в семейството, поради някакво дребно заболяване и голяма доза леност, лейди Бъртрам се отказа от дома си в Лондон, в който обикновено прекарваше пролетта, и се установи постоянно в провинцията, като остави сър Томас да изпълнява задълженията си в парламента, радвайки се на по-голям душевен комфорт, или може би преживявайки липсата му, вследствие на нейното отсъствие. Ето защо, двете госпожици Бъртрам продължиха в провинцията да развиват паметта си, да упражняват своите дуети и постепенно да се превръщат във високи и женствени млади дами. Техният баща беше доволен, като виждаше доколко външността, маниерите и достойнствата им отговарят на неговите очаквания. Големият му син беше безгрижен и разточителен и вече му беше причинил доста главоболия, затова пък от останалите си деца можеше да очаква само хубави неща. Неговите дъщери щяха да придадат нов блясък на името Бъртрам, докато го носеха, а когато дойдеше времето да се разделят с него, без съмнение щяха да увеличат престижа му, влизайки в също толкова почтени и издигнати семейства. Характерът на Едмънд, неговият несъмнен здрав разум и прямотата му безусловно обещаваха полза, почести и щастие, както за него самия, така и за близките му. Той трябваше да стане свещеник.

При цялото удовлетворение и грижите, които му носеха собствените му деца, сър Томас не забравяше да прави каквото му беше по силите и за децата на мисис Прайс. Той щедро й помагаше в образованието и избора на професия на синовете й, когато пораснеха достатъчно, за да се посветят на някое постоянно занятие. А Фани, макар и почти напълно разделена от семейството си, искрено се радваше всеки път, когато чуеше за някоя проява на доброта към тях или имаше повод да очаква някаква положителна промяна в положението или поведението им. Веднъж, само веднъж в течение на много години, тя има щастието да се срещне с Уилям. Никого от останалите не беше виждала и явно никой и не мислеше, че може един ден да се върне при тях, дори само да им погостува. Изглежда, никой у дома нямаше нужда от нея. Но Уилям, който скоро след заминаването й реши, че ще стане моряк, беше поканен да прекара една седмица със сестра си в Нортхемптъншиър, преди да потегли в плаване. Лесно можем да си представим горещата любов, проявена при срещата, огромният им възторг от това, че са заедно, часовете на безоблачно щастие и минутите на сериозни разговори, както и оптимизмът и бодростта на момчето до последната минута и отчаянието на сестра му, когато си замина. За щастие, гостуването му съвпадна с коледните празници, така че Фани можа веднага да потърси утеха от братовчед си Едмънд. Той й разказа толкова чудесни неща за това с какво ще се занимава Уилям и какво може да очаква в бъдеще от професията си, че тя постепенно трябваше да се съгласи, че може би раздялата им има някакъв смисъл. Приятелството на Едмънд никога не я беше подвеждало — завършването на Итън и преминаването му в Оксфорд не бяха променили чудесния му характер, само възможностите да го проявява се бяха увеличили. Без да демонстрира, че прави за нея повече от останалите и без страх, че прави твърде много, той неизменно защитаваше интересите й и се отнасяше с уважение към чувствата й, опитвайки се да накара останалите да осъзнаят добрите й качества и да се пребори с неувереността й, която им пречеше да се проявят по-осезаемо. Тя можеше винаги да разчита на неговия съвет, утешение и подкрепа.

Единствено неговата поддръжка едва ли би й помогнала много в отношенията й с останалите, които не се интересуваха особено от нея, но вниманието му към нея беше твърде важно в друго отношение — той й помагаше да развие ума си и да разшири обсега на удоволствието, получавано от мисленето. Той знаеше, че е умна и схватлива и се отличава със здравомислие и любов към четенето, които, насочени както трябва, сами по себе си са образование. Мис Лий я учеше на френски и изслушваше ежедневния й урок по история, но той беше този, който й препоръчваше книгите, изпълващи с очарование свободните й часове, той насърчаваше вкусовете й и коригираше преценките й, той правеше четенето полезно, като разговаряше с нея за прочетеното и с разумна похвала увеличаваше неговата привлекателност. За всичките тези грижи тя му се отплащаше с любов, която можеше да се сравни само с любовта й към Уилям — на тях двамата принадлежеше цялото й сърце.