Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mansfield Park, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 8 гласа)
Сканиране
analda (2019 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2020 г.)

Издание:

Автор: Джейн Остин

Заглавие: Менсфийлд парк

Преводач: Силвана Миланова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издател: Мърлин пъбликейшън

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Печатница: Полиграф ООД, Перник, ул. Отец Паисий 55

Редактор: Силвия Великова

Художник: Георги Иванов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10542


Глава 5

Още от самото начало младите хора взаимно се харесаха. Имаше твърде много привлекателни неща и у едните и у другите, така че тяхното познанство обещаваше да се превърне в близост толкова скоро, колкото доброто възпитание позволяваше. Красотата на мис Крофърд не й навреди в очите на госпожиците Бъртрам. Те самите бяха твърде хубави, за да изпитат неприязън към друга жена заради красотата й и бяха почти толкова очаровани от живите й тъмни очи, чистата мургава кожа и общата й привлекателност, колкото и братята им. Ако беше висока, пищна блондинка, изпитанието за тях може би щеше да бъде по-голямо, но при нейната външност не можеше да става и сравнение между тях и докато те си оставаха най-очарователните млади дами в околността, никой не възразяваше тя да бъде просто една мила и хубавичка девойка.

Брат й не беше хубав, напротив, когато го видяха за първи път, той им се стори съвсем невзрачен, прекалено мургав и без следа от привлекателност. Той обаче беше истински джентълмен и имаше много приятно държание. При следващата среща той не им се стори вече толкова невзрачен. Разбира се, не беше красавец, но пък изразът на лицето му беше толкова приятен и зъбите му — толкова бели, пък и беше така добре сложен, че човек скоро забравяше, че е грозноват. А след третата беседа, когато обядваха заедно в дома на свещеника, никой вече нямаше право да говори така за него. Всъщност, той беше най-приятният млад човек, когото сестрите бяха виждали, и двете бяха еднакво възхитени от него. Годежът на мис Бъртрам по право го превръщаше в собственост на Джулия, която много добре съзнаваше това, така че не беше изминала и седмица от пребиваването му в Менсфийлд и тя вече беше напълно готова да се влюби в него.

Намеренията на Мария в това отношение бяха по-объркани и неопределени. Тя не искаше да вижда и да разбира нищо. Какво лошо имаше в това да й харесва един приятен човек… Нейното положение не е тайна за никого… Нека мистър Крофърд сам да се погрижи за себе си.

Мистър Крофърд и не мислеше да се излага на някаква опасност. Госпожиците Бъртрам си заслужаваха старанието да им се харесаш, пък и бяха готови на това. И неговата единствена цел беше да им се хареса. Той не искаше да умират от любов по него, но при цялото си здравомислие и самообладание, които би трябвало да го накарат по-добре да преценява и да усеща нещата, в подобни ситуации той си позволяваше голяма свобода.

— Вашите госпожици Бъртрам ми харесват неимоверно, сестро — заяви той, след като ги изпрати до каретата им в края на споменатия обяд. — Те са много изискани и приятни девойки.

— Това наистина е така и аз се радвам да го чуя от тебе. И все пак, Джулия ти харесва повече.

— О, да! Джулия ми харесва повече.

— Наистина ли? Защото всички смятат, че мис Бъртрам е по-хубава.

— Никак не се учудвам. И чертите на лицето й, и изражението й са по-привлекателни, но Джулия ми харесва повече. Мис Бъртрам определено е по-хубава и аз намирам, че е и по-приятна, но Джулия винаги ще ми харесва повече, защото вие ми наредихте така.

— Няма да ти говоря повече, Хенри, но знам, че в края на краищата тя ще ти хареса повече.

— Нали ви казах, че тя по начало ми харесва повече?

— И освен това мис Бъртрам не е свободна. Запомни това, скъпи братко. Тя вече е направила избора си.

— Да, и затова ми харесва още повече. Сгодената жена винаги е по-приятна от свободната. Тя е доволна от себе си. Всички грижи са зад гърба й и знае, че може да полага всички усилия, за да се хареса, без да си навлече подозрения. Сгодените дами не са опасни — никой не може да пострада.

— Е, колкото до това… Мистър Рашуърт е прекрасен млад човек и е много добра партия за нея.

— Само че мис Бъртрам пет пари не дава за него. Ето какво е мнението ми за вашата добра приятелка. Аз не бих се подписал под него. Сигурен съм, че мис Бъртрам не е много привързана към мистър Рашуърт. По очите й разбрах, когато някой го спомена. Твърде добро мнение имам за мис Бъртрам, за да предположа, че е способна да даде ръката си без любов.

— Мери, какво да го правим?

— Мисля, че просто не бива да му обръщаме внимание. Няма никакъв смисъл да му приказваме. В края на краищата, той ще падне в капана.

— Но аз не искам той да се хваща в капан, не искам да бъде измамен, искам всичко да бъде честно и почтено.

— О, господи! Нека си опита късмета и падне в капана. Това ще му е от полза. Рано или късно всеки се оказва в капан.

— Но не винаги в брака, скъпа Мери.

— Особено в брака. При цялото ми уважение към тези присъстващи, които вече са женени, скъпа мисис Грант, едва ли ще се намери един на сто души и от двата пола, който, встъпвайки в брак, да не се озове в капан. Накъдето и да погледна, все едно и също. И знам, че така и трябва да бъде, защото според мене от всички сделки тази е единствената, в която човек очаква от другия най-доброто, а сам е най-малко склонен да постъпва честно.

— О, Мери, лоша школа по съпружество си преминала на Хил стрийт!

— Бедната ми леля определено нямаше големи основания да обича брака. И въпреки това, моето лично наблюдение е, че той е доста забавно нещо. Познавам много хора, които встъпват в брак, изпълнени с надежда и увереност, че са избрали особено удачна партия от гледна точка на роднинските връзки, материалната изгода или личните достойнства на партньора и после се оказват напълно излъгани и са принудени да се примирят с точно обратното на очакванията си! Какво е това, ако не капан?

— Скъпо дете, явно въображението ти е прекалено развито. Моля за извинение, но никак не мога да ти повярвам напълно. От това, което чух, разбирам, че ти виждаш само едната страна. Виждаш лошото, но не виждаш утешението. Винаги има някои дребни разногласия и разочарования, а всички ние сме склонни да очакваме твърде много, но когато някоя от представите му за щастие се окаже несъстоятелна, човек се обръща към друга. Ако първия път сметките ни са излезли криви, следващия път ги правим по-добре и все някъде намираме утеха. И тези недоброжелателно настроени наблюдатели, които правят от нищо нещо — те, скъпа ми Мери, са повече излъгани и в капан, отколкото самите заинтересовани страни.

— Браво, сестро! Отдавам дължимото на твоя esprit du corps[1]. Когато се омъжа, ще се постарая да бъда също така непоколебима. Пожелавам и на приятелите си да го направят. Това ще им спести много душевни страдания.

— И ти не си по-добра от брат си, Мери. Но ние ще ви излекуваме и двамата. Менсфийлд ще ви излекува и то без никакви капани. Останете с нас и ние ще се погрижим за това.

Братът и сестрата Крофърд нямаха никакво желание да бъдат лекувани, но охотно биха останали. Мери харесваше сегашния си дом в къщата на пастора, а и Хенри беше не по-малко готов да продължи престоя си там. Той беше дошъл с намерението да прекара само няколко дни с роднините си, но Менсфийлд обещаваше доста приятни моменти, пък и нямаше нищо, което да го зове другаде. Мисис Грант беше много доволна, че може да ги задържи и двамата, а и доктор Грант приветстваше оставането им — една хубавичка, приказлива девойка като мис Крофърд винаги е желана компания за такъв тежкоподвижен домошар, а гостуването на мистър Крофърд беше извинение за ежедневното пиене на кларет.

Възхищението на госпожиците Бъртрам от мистър Крофърд беше далеч по-възторжено, отколкото мис Крофърд би могла някога да си позволи. Въпреки това, тя признаваше, че братята Бъртрам са прекрасни млади хора, каквито рядко могат да се срещнат на едно място дори и в Лондон, и че имат чудесни маниери, особено по-големият. Той беше прекарал повече време в Лондон и проявяваше по-голяма оживеност и галантност от Едмънд, поради което трябваше да бъде предпочетен, а фактът, че е по-големият син, без съмнение беше още едно сериозно предимство. От самото начало тя чувстваше, че по-големият брат непременно ще й хареса повече. Знаеше, че така трябва да бъде.

Том Бъртрам действително не можеше да не бъде приятен на когото и да било — той беше от тези младежи, които се радват на всеобща симпатия. Качествата, с които печелеше популярност, бяха от такова естество, че обикновено се харесваха повече, отколкото някои други по-значими достойнства — той имаше непринудени маниери, винаги беше в прекрасно настроение, познанствата му бяха обширни и никога не му липсваха теми за разговор. А и обстоятелството, че е наследник на Менсфийлд парк и на титлата баронет, никак не беше за пренебрегване. Мис Крофърд бързо си даде сметка, че той и положението му в обществото биха могли да я устроят. Тя внимателно се огледа, прецени ситуацията и реши, че всичко говори в негова полза — и паркът, истински парк, чиято обиколка беше пет мили, и просторната модерна къща, така добре разположена и защитена, че заслужаваше да намери място във всяка колекция от гравюри на благороднически домове в кралството, нуждаеща се единствено от съвършено ново обзавеждане, и приятните сестри, и спокойната майка — и към всичко това и един приятен съпруг, който беше обвързан с обещание спрямо баща си да се въздържа от хазартни игри в настоящето, а в бъдеще щеше да стане сър Томас. Това никак не беше за пренебрегване и тя сметна, че трябва да го поощри и в съответствие с това започна да проявява известен интерес към коня, с който мистър Бъртрам щеше да участва в надбягванията в Б.

Поради надбягванията се наложи той да ги напусне скоро след началото на тяхното познанство, и тъй като семейството му, съдейки по досегашното му поведение, не го очакваше обратно в близките седмици, страстта му щеше да бъде подложена на едно ранно изпитание. Той положи доста усилия да я убеди, че трябва да присъства на надбягванията, а се правеха и планове цяла компания да замине натам — всичко това издаваше недвусмислено влечението му към нея, но, в крайна сметка, то си остана само на думи.

А Фани, какво правеше и за какво мислеше тя през цялото това време? Какво беше нейното мнение за новодошлите? Малко са младите дами на осемнадесет години, които с такъв труд могат да бъдат накарани да изкажат мнението си, каквато беше Фани. В редките случаи, когато се обръщаха към нея, тя с обичайната си сдържаност отдаваше дължимото възхищение на красотата на мис Крофърд, но тъй като продължаваше да намира мистър Крофърд доста грозноват, въпреки мнението на братовчедките си, които постоянно твърдяха обратното, тя изобщо не споменаваше за него. Вниманието, което предизвикваше самата тя, беше от такъв характер:

— Започвам постепенно да разбирам всички ви, с изключение на мис Прайс — заяви мис Крофърд, разхождайки се с братята Бъртрам — Кажете, за бога, тя представена ли е в обществото, или не? Аз съм озадачена… Тя обядва в пасторския дом заедно с останалите, значи явно е представена, но в същото време говори толкова малко, че трудно бих предположила подобно нещо.

Едмънд, към когото главно беше насочен въпросът, отговори:

— Струва ми се, че разбирам какво имате предвид, но не се наемам да ви отговоря. Братовчедка ми вече не е дете. По възраст и начин на разсъждение тя е зрял човек, но дали е представена или не — просто не е по силите ми да ви отговоря.

— Но при все това, няма нищо по-лесно за изясняване. Разликата е толкова голяма. Както външността, така и държанието като правило са съвсем други. Никога до този момент и през ум не ми е минавало, че е възможно да сбъркам дали едно момиче е официално въведено в обществото или не. Когато едно момиче не е представено, то винаги е облечено по определен начин — носи, например, плътно прилепнало боне, изглежда твърде скромно и срамежливо и не смее да каже думичка. Усмихвайте се колкото искате, но аз ви уверявам, че това е така и така е редно, въпреки че понякога малко се прекалява с тези неща. Момичето трябва да бъде тихо и скромно. Най-неприятният момент е, че промяната в държанието при представянето на девойката често се оказва твърде внезапна. Някои момичета за невероятно кратко време от сдържаност преминават към пълната й противоположност — към самонадеяност! Именно в това е недостатъкът на сегашната система. Не е приятно да видите едно момиче на осемнадесет или деветнадесет така внезапно променено, особено ако година преди това сте били свидетел как не се решава да се обади. Мистър Бъртрам, вие положително сте се сблъсквали с такива промени.

— Да, разбира се — но това едва ли е честно! Виждам накъде клоните. Вие си правите шега с мене и с мис Андерсън.

— В никакъв случай. Мис Андерсън! Нямам представа за кого или за какво става дума. Аз съм в пълно неведение. Но ако ми кажете какво имате предвид, с най-голямо удоволствие ще ви взема на подбив.

— О, великолепно го изиграхте, но аз не се лъжа така лесно. Когато описвахте промяната у младите дами, явно си мислехте за мис Андерсън. Твърде точно обрисувахте ситуацията, за да има някаква грешка. Всичко беше точно така. Семейство Андерсън от Бейкър стрийт. Тези дни говорихме за тях. Едмънд, ти си ме чувал да споменавам за Чарлс Андерсън. Обстоятелствата бяха точно такива, каквито ги описа дамата. Когато Андерсън ме представи на семейството си преди около две години, сестра му не беше официално въведена в обществото и аз не можех да я въвлека в разговор. Една сутрин седях и чаках цял час Андерсън, в стаята беше само тя с още едно или две момиченца — гувернантката беше болна или пък беше напуснала, а майката през цялото време влизаше и излизаше с някакви делови писма и през това време аз не успях да накарам младата дама да ме удостои с думичка или с поглед, нито с един що-годе вежлив отговор — само свиваше устни и се извръщаше с такъв вид! Не я бях виждал около година, през това време тя беше започнала да излиза. Срещнах я у мисис Холфърд и не можах да я позная. Тя се приближи към мене, заяви, че се познаваме и ме гледаше така втренчено, че се чудех какво да правя, тя продължаваше да приказва и да се смее, а аз не знаех накъде да гледам. Чувствах, че съм станал за посмешище пред всички гости… и мис Крофърд явно е чула историята.

— Чудесна история, а и толкова правдива, че, осмелявам се да кажа, не прави чест на мис Андерсън. Този недостатък е твърде разпространен. Майките определено все още не умеят да намерят най-правилния начин, по който да насочват дъщерите си. Не зная в какво точно се състои грешката им. Не претендирам, че мога да извеждам хората от заблуждение, но безспорно виждам, че често грешат.

— Тези, които дават пример какво трябва да бъде поведението на една дама — галантно каза мистър Бъртрам, — правят много, за да изведат другите от това заблуждение.

— Грешката е достатъчно ясна — заяви не толкова дипломатичният Едмънд, — тези момичета са зле възпитани. Още от самото начало са им внушени грешни понятия. Постъпките им винаги са продиктувани от суетност и в поведението им няма истинска скромност нито преди, нито след първата им поява в обществото.

— Не зная — отговори с колебание мис Крофърд. — Не, тук не мога да се съглася с вас. В цялата работа това е най-малкото зло. Много по-лошо е, когато момичетата още не са въведени в обществото, да си придават важност и да си позволяват такава свобода на държание, сякаш са официално представени, а аз съм виждала такива. Това е най-лошо от всичко, то е направо отвратително!

— Да, това действително е много неприятно — заяви мистър Бъртрам. — Човек се обърква и не знае как да постъпи. Прилепналото боне и свенливият вид, които така добре описахте, и които са крайно подобаващи, ти дават да разбереш какво можеш да очакваш, но липсата им миналата година ме постави в доста неловко положение. Миналия септември, точно след връщането ми от Западна Индия, заминах за една седмица за Рамсгейт с един приятел, Снийд — ти си ме чувал да говоря за Снийд, Едмънд. Там бяха баща му, майка му и сестрите му — всичките непознати за мене. Когато отидохме на Албиън плейс, те бяха излезли. Последвахме ги и ги намерихме на кея. Мисис Снийд и двете госпожици бяха там със свои познати. Аз се поклоних по всички правила и тъй като мисис Снийд беше обкръжена от кавалери, се присъединих към една от дъщерите й, вървях редом с нея до дома им и се постарах да бъда възможно най-приятен събеседник. Младата дама се държеше съвършено свободно и еднакво охотно слушаше и говореше. На мене и през ум не ми мина, че в държанието ми има нещо нередно. Двете сестри по нищо не се различаваха — добре облечени, с воали и чадърчета като всички момичета. Едва по-късно научих, че съм посветил цялото си внимание на по-малката, която още не излизала официално и по този начин крайно съм оскърбил по-голямата. Мис Огъста още половин година не бивало да бъде забелязвана и аз мисля, че мис Снийд никога не можа да ми прости това.

— Това наистина е много неприятно. Горката мис Снийд! Въпреки че нямам по-малка сестра, от сърце й съчувствам. Сигурно е много досадно да те пренебрегват без време. Но вината е изцяло на майка й. Мис Огъста е трябвало да бъде придружавана от гувернантка. Подобна половинчатост никога не води до добро. А сега, любопитството ми по отношение на мис Прайс все пак трябва да бъде задоволено. Тя ходи ли на балове? Обядва ли още някъде, освен у сестра ми?

— Не — отговори Едмънд. — Не мисля, че някога е била на бал. Майка ми рядко прави посещения и обядва само у мисис Грант, а Фани остава у дома с нея.

— О, тогава всичко е ясно. Мис Прайс не се движи в обществото.

Бележки

[1] Esprit du corps — (фр.) трезвомислие.