Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mansfield Park, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
analda (2019 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2020 г.)

Издание:

Автор: Джейн Остин

Заглавие: Менсфийлд парк

Преводач: Силвана Миланова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издател: Мърлин пъбликейшън

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Печатница: Полиграф ООД, Перник, ул. Отец Паисий 55

Редактор: Силвия Великова

Художник: Георги Иванов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10542

История

  1. — Добавяне

Глава 34

Големи новини очакваха Едмънд при завръщането му. Предстояха му немалко изненади. Първата, при това не най-маловажната, беше появата на Хенри Крофърд и сестра му, които вървяха заедно през селото, докато той влизаше на кон в него. Едмънд беше решил, че двамата вече са далеч от Менсфийлд. Той умишлено беше удължил отсъствието си с повече от две седмици, за да избегне срещата с мис Крофърд. Сега се връщаше в Менсфийлд в такова душевно състояние, когато човек е готов да се отдаде на печални размисли за миналото и нежни спомени, но изведнъж се озова лице в лице със своята прекрасна дама, която се облягаше на ръката на брат си. В следващия момент тази, за която току-що си мислеше, че е на седемдесет мили от него и също толкова далеч в разбиранията си, че думите бяха безсилни да опишат разделящата ги пропаст — сега тя го посрещна с топло дружеско приветствие.

Той съвсем не би могъл да се надява на такъв прием от нейна страна, дори и да беше очаквал срещата. Завръщайки се с успех след подобна мисия, Едмънд би могъл да очаква всичко друго, но не и удоволствието, което се изписа на лицето й, и простичките, приветливи думи. Това беше достатъчно, за да изпълни сърцето му с радост и той се прибра у дома в най-подходящото настроение, за да се наслади напълно на другите радостни вести, които го очакваха.

Скоро вече знаеше и най-малките подробности за повишението на Уилям и тайната радост, която стопляше сърцето му, още повече увеличаваше удоволствието му от този факт, така че по време на целия обяд той беше необичайно доволен и оживен.

След обяда, когато остана насаме с баща си, Едмънд научи и историята на Фани. Така му станаха известни всички значителни събития от последните две седмици, както и сегашното положение на семейните дела в Менсфийлд.

Фани се досещаше за какво си говорят. Те останаха далеч по-дълго от обикновено в трапезарията и тя не се съмняваше, че става дума за нея. Когато най-сетне сервираха чая и двамата се присъединиха към дамите, тя отново улови погледа на Едмънд и се почувства ужасно виновна. Той се приближи, седна до нея, хвана ръката й и нежно я стисна. В този момент Фани си помисли, че ако не беше чаят и събралата се в гостната компания, сигурно щеше да се поддаде на чувствата си и да си позволи някой непростим изблик.

Ала Едмънд, стискайки ръката й, съвсем не възнамеряваше да й покаже с това безусловното си одобрение и да я насърчи, както тя си помисли с надежда. Този жест трябваше само да й подскаже, че той е съпричастен към всичко, което я вълнува, и че чутото го е накарало още по-силно да почувства колко е привързан към нея. В действителност по този въпрос той изцяло беше на страната на баща си. Изненадата му, че Крофърд е получил отказ, не беше така силна, както тази на баща му, тъй като никога не беше забелязвал някаква проява на предпочитание от нейна страна, по-скоро обратното, и лесно можеше да си представи, че предложението я е намерило напълно неподготвена, но дори и сър Томас не би могъл да желае по-силно от него този брак. Според него всичко говореше в негова полза и, отдавайки дължимото на Фани, която под влияние на сегашното си безразличие към Крофърд беше избрала най-правилния път, оцени постъпката й толкова високо и с такива ласкави думи, които сър Томас едва ли би повторил, но в същото време най-искрено се надяваше, горещо вярваше, че в крайна сметка ще се стигне до брак и тяхната взаимна привързаност ще покаже, че са създадени един за друг и могат да бъдат щастливи заедно — нещо, в което започваше напълно и сериозно да вярва. Крофърд беше действал твърде прибързано. Беше подхванал работата не както трябва и не й беше оставил достатъчно време да се привърже към него. При неговите качества обаче, а и при характер като нейния, Едмънд вярваше, че всичко ще приключи благополучно. А междувременно, виждайки смущението на Фани, той внимателно преценяваше всяка своя дума, поглед и жест, за да й спести ново объркване и огорчение.

Крофърд ги посети на следващия ден и сър Томас, в чест на завръщането на Едмънд, сметна за свое право да го покани на обяд. Нямаше как да се избегне тази любезност. Крофърд, разбира се, остана и Едмънд получи прекрасната възможност да наблюдава с какво нетърпение се стреми да спечели Фани, както и да си състави мнение от нейното държание доколко е склонна да го насърчи. Това, което можеше да се изтълкува като насърчение беше толкова малко, толкова нищожно, че той беше готов почти да се изуми от настойчивостта на приятеля си — ако имаше нещо, което да вдъхва някаква надежда, това беше единствено смущението на Фани и нищо друго. Тя заслужаваше труда да бъде завоювана, а според Едмънд, и най-голямото търпение, и най-голямото душевно усилие бяха оправдани, когато ставаше дума за нея — но той не можеше да си представи, че ще се стреми така упорито към една жена, ако в очите й не се чете нищо, което да подкрепи духа му, както беше при Фани. Много му се искаше да се надява, че Крофърд вижда нещата по-ясно, и това беше най-успокояващото заключение, до което можа да стигне след всичко, на което беше свидетел преди обяда, по време на самия обяд, а и след това.

Вечерта възникнаха някои обстоятелства, които му се сториха по-обнадеждаващи. Когато двамата с Крофърд влязоха в гостната, майка му и Фани така усърдно, в пълно мълчание се занимаваха с ръкоделията си, сякаш нищо друго на света не ги интересуваше. Едмънд не можа да се сдържи и отбеляза на глас, че двете изглеждат много спокойни и доволни от живота.

— Не сме били толкова мълчаливи през цялото време — заяви майка му. — Фани ми четеше и чак когато ви чу да идвате остави книгата. — И действително, на масата имаше книга, която, съдейки по вида й, току-що беше затворена — един от томовете на Шекспир. — Тя често ми чете от тези книги. Тъкмо беше преполовила речта на този… Как му беше името, Фани?… когато чухме стъпките ви.

Крофърд взе книгата.

— Ако ваша светлост ми позволи, с удоволствие ще дочета монолога му — каза той. — Веднага ще го открия.

Той внимателно проследи на кое място книгата се разтваря сама и действително намери това, което търсеше, или попадна на някоя от съседните страници, достатъчно близко, за да остане доволна лейди Бъртрам, която след споменаването на Кардинал Уолси го увери, че това е същият монолог. През това време Фани нито го погледна, нито направи някакъв опит да му помогне, не изрече и дума за или против. Цялото й внимание беше съсредоточено върху ръкоделието, сякаш беше решила да не проявява интерес към нищо друго. Но вкусът й беше твърде добър. Не минаха и пет минути, и тя не издържа и неволно се заслуша. Крофърд четеше прекрасно, и тя го слушаше с истинска наслада. Впрочем тя открай време беше свикнала с доброто четене — добре четяха чичо й, всичките й братовчеди, и особено Едмънд, но четенето на мистър Крофърд беше невероятно изразително, нищо по-добро не й се беше случвало да чуе. Кралят, Кралицата, Бъкингам, Уолси, Кромуел — всеки от тях беше представен. С помощта на чудесната си находчивост, на щастливия талант да улавя най-същественото, той успяваше да намери най-добрата сцена, най-добрия монолог на всеки от тях. Каквото и да беше чувството, което трябваше да изрази — достойнство или гордост, нежност или разкаяние, той успяваше да го предаде прекрасно. Изпълнението му беше наистина ефектно. Играта му в пиесата за първи път беше накарала Фани да почувства удоволствието от театъра, и сега начинът, по който четеше, възроди в паметта й спомена за тогавашното му изпълнение. Нещо повече, удоволствието й в този миг беше още по-силно, защото беше неочаквано и не пораждаше неприятното чувство, което я обхващаше винаги, когато го видеше на сцената с мис Бъртрам.

Едмънд забелязваше нарасналото внимание, с което Фани слушаше, и с удоволствие наблюдаваше как иглата се движи все по-бавно в ръцете й, въпреки че в началото изглеждаше, сякаш е напълно погълната от работата си. Той видя как ръкоделието изпадна от ръцете й, но тя дори не се помръдна, и накрая — как погледът й, който цял ден така старателно беше избягвал Крофърд, се спря върху него, толкова дълго, че в крайна сметка привлече вниманието му, и в този момент книгата беше затворена, а цялото очарование — разрушено. Фани тутакси отново се затвори в себе си, пламна и още по-усърдно се зае с работата си. Това обаче беше достатъчно, за да вдъхне на Едмънд увереността, че приятелят му има шансове за успех, и докато сърдечно му благодареше, той се надяваше, че изразява и тайните чувства на Фани.

— Това сигурно е любимата ви пиеса — каза той. — Четяхте така, сякаш много добре я познавате.

— Без съмнение отсега нататък тя наистина ще ми стане любима — отговори Крофърд, — но не мисля, че от петнадесетгодишната си възраст ми се е случвало някога да държа в ръцете си том на Шекспир. Веднъж гледах „Хенри VIІІ“ на сцената, или пък някой ми спомена, че я е гледал… Вече не съм съвсем сигурен. Но всеки от нас се запознава с Шекспир неизвестно по какъв начин. Той е неотменима част от душевността на англичанина. С неговите идеи, с неговата красота всичко наоколо е така пропито, че на всяка крачка се докосваме до тях, инстинктивно ги чувстваме близки и съкровени. Всеки поне малко разумен човек не може да отвори негова пиеса на която и да е страница, без мигновено да го понесе потока на авторовата мисъл.

— Без съмнение всеки от нас малко или много е запознат с Шекспир още от детските си години — каза Едмънд. — Най-прочутите откъси от неговите произведения се цитират от всички. Можем да ги срещнем в половината от книгите, които отваряме, и всички ние говорим с неговите думи, служим си с неговите сравнения, използваме неговите описания. Но начинът, по който ни го разкрихте вие, е нещо съвсем различно. Да знаеш оттук-оттам по нещо негово е доста често срещано явление, да го познаваш издълбоко е може би малко по-необичайно, но да го четеш добре на глас — това вече наистина е рядък талант.

— Много съм поласкан, сър — отвърна Крофърд и се поклони с насмешлива сериозност.

Двамата хвърлиха поглед към Фани, за да видят дали може да се измъкне и от нея някаква похвала, но ясно си даваха сметка, че това няма да стане. Вниманието й само по себе си беше похвала, и Крофърд трябваше да се задоволи с това.

Лейди Бъртрам обаче изказа на глас възхищението си, при това много щедро:

— Сякаш наистина бях на театър — каза тя. — Бих искала и сър Томас да беше тук.

Крофърд беше изключително доволен. Щом лейди Бъртрам, при цялото си невежество и апатичност не беше останала безучастна, то какво ли беше почувствала племенницата й, толкова деликатна и емоционална? Тази мисъл го въодушеви.

— Вие без съмнение имате големи способности като актьор, мистър Крофърд — отбеляза малко по-късно нейна светлост. — И знаете ли какво ще ви кажа, мисля че един ден ще си направите театър в дома си в Норфолк. Имам предвид когато се установите там за постоянно, да, на всяка цена ще го направите. Мисля, че ще организирате театър у дома си в Норфолк.

— Наистина ли мислите така, госпожо? — живо откликна той. — Не, не, в никакъв случай! Ваша светлост дълбоко се заблуждава. Никакъв театър в Евърингам няма да има. О, не! — и той погледна към Фани с такава многозначителна усмивка, която явно означаваше: „Тази млада дама за нищо на света няма да позволи да се прави театър в Евърингам.“

Едмънд забеляза всичко това, както и решимостта на Фани да не забелязва нищо, и почувства, че тя мълчи единствено, за да не издаде възмущението си проговаряйки, а едно такова мигновено осъзнаване на смисъла на ласкателството, едно такова бързо схващане на намека според него можеше да се сметне по-скоро за благоприятен признак, отколкото обратното.

Разговорът за четенето на глас продължи още известно време. Говореха само двамата младежи — застанали до огъня, те разсъждаваха върху широко разпространеното пренебрежение към тази част от образованието, за пълното й занемаряване при обучението на момчетата и за произтичащото от това съвсем естествено, а на моменти и почти неестествено, невежество и недодяланост у мъжете, дори когато това са разумни и добре осведомени мъже, щом се появи внезапна необходимост да се прочете нещо на глас. И на двамата се беше случвало да наблюдават подобни ситуации, когато се допускат груби грешки и пропуски поради причини, каквито са недостатъчно доброто владеене на гласа, фалшът и безизразността, липсата на прозорливост и вкус, и всичко това се дължеше на едно-единствено нещо — недостатъчното внимание към въпроса още от детски години, отсъствието на изграден навик. Фани отново слушаше с голям интерес.

— Дори и в моята професия — заяви Едмънд с усмивка, — колко малко внимание се обръща на изкуството на четенето! Как през пръсти се гледа на отчетливата реч и на доброто произношение! Само че аз говоря по-скоро за едно време, отколкото за сегашното състояние на нещата. Сега повсеместно се наблюдава стремеж към усъвършенстване, но сред по-голямата част от тези, които са посветени в сан преди двадесет, тридесет или четиридесет години, съдейки по това, което виждаме, явно господства мнението, че четенето си е четене, а проповедта е нещо съвсем друго. Сега вече не е така. На въпроса се гледа по-разумно. Всички вече проумяха, че възприемането на основни истини зависи немалко от ясното и ревностно проповядване. Освен това се наблюдава по-голямо внимание към научните методи, повече вкус и по-широка просветеност и критичност у слушателите, отколкото на времето. Във всяка енория ще се намерят достатъчно хора, които да знаят по нещичко за тези неща и да могат да съдят и да критикуват.

Откакто беше посветен в сан, Едмънд веднъж вече беше изпълнявал църковна служба и след като това се разбра, Крофърд го засипа с въпроси как се е чувствал и дали службата е минала успешно. Във въпросите му, въпреки че бяха зададени с жив дружески интерес и нескрита симпатия, нямаше и следа от онази беззлобна ирония или лекомислие, от които Фани би се почувствала дълбоко оскърбена — нещо, което Едмънд добре съзнаваше — така че той отговаряше с нескрито удоволствие. Задоволството му нарасна още повече от факта, че Крофърд продължи да го разпитва за мнението му и да изказва собствените си виждания относно най-подобаващия начин на поднасяне на определени части от службата, показвайки, че и по-рано е мислил по въпроса, при това доста задълбочено. Това беше най-верният път към сърцето на Фани. Цялата му галантност и остроумие, заедно с добродушието, не можеха да я спечелят, или поне не позволяваха да бъде завоювана така скоро без помощта на чувството, дълбокото проникване и сериозното отношение към сериозните материи.

— В нашата литургия — заяви Крофърд, — има красота, която дори небрежното, бездушно четене не може да унищожи. Но има също така излишества и повторения, които доброто четене трябва да скрие. Във всеки случай, трябва да призная, че аз самият не винаги съм бил достатъчно внимателен — и той хвърли бърз поглед към Фани, — че в деветнадесет случая от двадесет съм мислил как трябва да се прочете такава молитва и съм жадувал аз да я прочета… Казахте ли нещо? — обърна се той към Фани с по-нежен тон, пристъпвайки с надежда към нея, а когато тя каза „не“, добави: — Наистина ли? Видях как устните ви се раздвижиха. Стори ми се, че може би искате да ми кажете колко е лошо да бъда невнимателен и да позволявам на мислите си да блуждаят. Не искахте ли да ми кажете точно това?

— Не, наистина, вие твърде добре знаете в какво се състои дългът ви, за да… дори не съм предположила…

Тя млъкна, безкрайно объркана, и не беше в състояние да каже и дума повече, въпреки че в продължение на няколко минути Крофърд с надежда чакаше да чуе още нещо. Най-накрая той се върна на предишното си място и отново поде разговора, сякаш това нежно прекъсване не беше съществувало.

— Една добре поднесена проповед е още по-рядко явление дори от добре прочетената молитва. Сама по себе си хубавата проповед не е рядкост. По-трудно е да говориш добре, отколкото да съчиняваш. Правилата на изкуството да съчиняваш обикновено се научават. Една майсторски написана проповед, поднесена изкусно, е източник на несравнимо удоволствие. Никога не съм чувал такава, без да изпитам огромно възхищение и уважение и дори на моменти ми се иска самият аз да приема свещенически сан и да проповядвам. Има нещо в красноречието на свещеника от катедрата — когато то наистина е красноречие — което заслужава най-висока похвала и чест. Проповедникът, който успява да докосне чувствата на толкова много и различни слушатели и да задържи вниманието им върху толкова ограничена материя, отдавна вече изтъркана и досадна благодарение на множеството бездарни оратори, който може да каже нещо ново или поразително, способно да събуди интерес, без да оскърбява обществения вкус или да терзае чувствата на слушателите си, такъв човек като обществен фактор просто няма цена. Аз бих искал да бъда такъв.

Едмънд се засмя.

— Повярвайте ми, наистина бих искал. Откакто се помня, не ми се е случвало да чуя действително ценна проповед, без да изпитам нещо като завист. Само че на мене ми е нужна лондонска публика. Аз бих могъл да проповядвам само на образовани слушатели, способни да оценят изкуството ми. Пък и никак не съм сигурен, че ще имам желание често да чета проповеди — може, да кажем, от време на време, веднъж-дваж всяка пролет, след като са ме чакали с нетърпение няколко недели, но не и постоянно. Да чета редовно никак няма да ми е по сърце.

Тук Фани, която просто не можеше да не слуша, неволно поклати глава и Крофърд незабавно се озова край нея за втори път, умолявайки я да му обясни какво иска да каже. От начина, по който той придърпа един стол и седна близо до нея, Едмънд разбра, че атаката ще бъде много настойчива и че ще влязат в ход всевъзможни погледи и полугласни намеци, затова се сви възможно най-тихичко в един ъгъл, обърна им гръб и взе един вестник, желаейки от сърце бедната малка Фани по-скоро да бъде убедена да обясни това поклащане на главата, така че страстният й поклонник най-сетне да се успокои. В желанието си да се изолира от техния разговор, той се зае тихо да си чете на глас всевъзможните обяви от рода на „Изключително добро имение в Южен Уелс“, „Към родителите и опекуните“ и „Великолепно обучен ловен кон“.

В това време Фани, която не можеше да си прости, че не е останала неподвижна, както беше безмълвна, и огорчена до дъното на душата си от държанието на Едмънд, се опитваше, доколкото беше по силите й при нейния кротък нрав, да отблъсне атаките на мистър Крофърд и да избегне погледите и въпросите му, но той упорито продължаваше да настоява.

— Какво означаваше това поклащане на главата? — питаше той. — Какво искахте да изразите с него? Страхувам се, че неодобрение. Но срещу какво? Какво казах, та да предизвикам вашето неудоволствие? Може би мислите, че в думите ми има нещо недостойно? Някакво лекомислие или неуважение към въпроса? Ако е така, кажете ми. Само ми кажете, ако съм сбъркал. Искам да ми покажете правия път. Хайде, моля ви, моля ви, оставете за момент работата си. Какво искахте да кажете с това поклащане на главата?

Тя напразно повтаряше:

— Моля ви, сър, недейте… моля ви, мистър Крофърд — и напразно се опитваше да се измъкне от отговора. Той продължаваше все така тихо и настойчиво, все така близко до нея, да задава същите въпроси отново и отново. От това вълнението и раздразнението й нарастваха.

— Как можете, сър? Вие ме изумявате… Не мога да разбера как е възможно…

— Наистина ли ви изумявам? — попита той. — И не можете да разберете? Има ли нещо в сегашната ми молба, което да ви се струва непонятно? Веднага ще ви обясня на какво се дължи моята настойчивост, интересът ми към всичко, което правите и показвате, цялото ми сегашно любопитство. Няма да ви се наложи дълго да недоумявате.

Фани не можа да сдържи една лека усмивка, но не каза нищо.

— Вие поклатихте глава, когато признах, че не бих искал да изпълнявам задълженията на свещеник постоянно. Да, тази беше думата — „постоянно“. Аз не се страхувам да я изрека. Мога да я повторя буква по буква, да я прочета, да я напиша. Не виждам в нея нищо нередно. А може би трябва, как смятате?

— Може би, сър — каза Фани, която повече не можеше да мълчи, — може би, сър, аз си помислих колко е жалко, че невинаги сте така наясно със себе си, както в този момент.

Крофърд, щастлив, че я е принудил да проговори, независимо на каква цена, беше твърдо решен да продължи в този дух, и бедната Фани, която се надяваше, че този крайно укорителен отговор ще го накара да млъкне, беше горчиво разочарована от откритието, че любопитството му просто се е насочило в друга посока и че на мястото на един поток от думи е дошъл нов. Той и сега имаше въпроси, които изискваха обяснение. Прекалено благоприятна беше появилата се възможност, за да я пропусне. Нищо подобно не се беше случвало, откакто двамата се срещнаха в стаята на чичо й, подобна възможност можеше и да не се повтори до края на пребиваването му в Менсфийлд. Присъствието на лейди Бъртрам, седнала от другата страна на масата, просто не влизаше в сметката, тя както обикновено изглеждаше полузаспала, а Едмънд все още беше погълнат от своите обяви.

— Е, какво пък — заяви Крофърд след поредица от бързи въпроси и неохотни отговори, — сега вече съм по-спокоен, защото разбирам по-добре какво е мнението ви за мене. Смятате ме за непостоянен, че лесно се поддавам на моментните си прищевки, на съблазните, че лесно забравям. При такова мнение никак не е чудно, че… Но ще видим. Аз няма да се опитвам да ви убеждавам на думи, че съдите грешно за мене, няма да ви казвам, че чувствата ми са постоянни. Поведението ми ще говори вместо мене. В моя полза ще говорят отсъствието ми, разстоянието, времето. Те ще ви докажат, че ако някой е достоен за вас, то това съм аз. Разбира се, вие стоите несравнимо по-високо от мене, знам това. Вие притежавате достойнства, за които никога досега не съм мислил, че могат да съществуват събрани в един-единствен човек. У вас има нещо ангелско, което надминава всичко, което човек е в състояние да си представи — да, да си представи, защото да се види нещо подобно е невъзможно. Но аз не се плаша. Да ви спечеля с достойнства, равни на вашите, не е по силите ми. Не мога и да мечтая за подобно нещо. На взаимност може да разчита само този, който вижда вашите качества и се прекланя пред тях, който ви обича най-предано. Върху това се гради и моята увереност. Въз основа на това право аз ви заслужавам и ще ви заслужавам и за в бъдеще. И щом веднъж успея да ви убедя, че чувствата ми са такива, каквито ви казвам — не мога да не храня най-горещи надежди, защото твърде добре ви познавам… Да, скъпа, прекрасна Фани… Не (той се сепна, като видя възмутеното й движение), простете ми. Може би все още нямам право… но с какво друго име бих могъл да ви нарека? Допускате ли, че в мислите си ви наричам по друг начин? Не, по цял ден аз мисля за Фани, Фани е нощем в сънищата ми. Вие придавате на това име такава прелест, че само то би могло да изрази вашата същност.

Фани едва ли би издържала да остане на мястото си и да не побегне, независимо от откритите протести, които щяха да последват, ако в този миг не беше чула спасителния шум на приближаващи се стъпки, които отдавна чакаше и недоумяваше защо се бавят така необяснимо дълго.

Тържествената процесия начело с Бедли внесе чайния поднос, чайника, кейка, и освободи душата и тялото на Фани от ужасния плен. Мистър Крофърд трябваше да се отдалечи от нея. Тя беше свободна, имаше си занимание, беше защитена.

Едмънд никак не съжаляваше, че има възможност отново да се присъедини към тези, които могат да говорят и да слушат. И въпреки че разговорът на двамата му се видя безкрайно дълъг, а при един бегъл поглед към Фани забеляза гневната руменина по страните й, той все пак беше склонен да се надява, че толкова много приказки не са отишли на вятъра и говорещият е успял да извлече някаква полза от тях.