Джанет Танър
Съблазън (3)

Втора глава

Маги Веритос пиеше кафе с лед във вътрешния двор на дома си в Касиопи, Корфу, когато телефонът иззвъня. Тя бързо обу пантофите си, стана от белия пластмасов шезлонг и влезе в къщата, разтривайки очи, за да се нагласи към сумрака след ярката светлина навън.

Вдигна слушалката, отметвайки водопада от светлокафявите си коси.

— Ало, Маги Веритос.

По линията долетяха само няколко пропуквания.

— Ало? — повтори тя. Пак нищо.

Маги въздъхна, не беше необичайно. Телефонните линии на Корфу не бяха надеждни, меко казано. В повечето случаи беше невъзможно да се свържеш и разговорите се водеха на фона на припуквания, като накрая заглъхваха или направо секваха. Но поне сега телефонът трябваше да работи нормално. Години след като го инсталираха, той не беше включен в системата и служеше само за украшение. Маги бе приела това мъдро — беше се научила, че е невъзможно да пришпорваш работниците на Корфу. „Маняна“ (утре) може и да бе дума от испански произход, но красноречиво говореше за отношението на местните към живота. Почти бе загубила надежда, че някога въобще ще може да ползва собствения си телефон, когато един ден техниците пристигнаха и за нейно изумление останаха достатъчно дълго, за да свършат работата. Сега всичко, от което се нуждаеше, бе някой да подобри връзките.

— Ало! — каза отново, без много надежда, но когато пуканията продължиха със същата сила, тя затвори.

Ако някой има нужда от нея, ще трябва да опита пак. Можеше, разбира се, да е грешка, често се случваше, или да е някоя приятелка, която я кани да излязат довечера. Можеше и да е Ари от офиса си в Керкира, който иска да й каже, че ще закъснее довечера…

Устните на Маги леко се присвиха — сигурно е той. Ари често се обаждаше напоследък, че ще закъснее, и Маги ужасена осъзнаваше какво се крие зад безкрайния поток от извинения. От доста време се опитваше да се освободи от нарастващото си подозрение. Ари беше много зает. За един архитект на остров, по който навсякъде кипи строителство, имаше много работа и за да запази клиентелата си, той приемаше всяко предложение. Но в много отношения си беше типичен грък. Въпреки че много държеше на семейството си, не отминаваше с безразличие хубавите жени. Маги отрано бе разбрала, че той няма намерение да се остави да го напъхат в ролята на съпруг под чехъл. След дългите часове в офиса обичаше да си пийне с „момчетата“ — приятелите му от детството и новите познати от работата.

Маги се опитваше да не се чувства обидена и той вече не бързаше към къщи, за да е с нея, както правеше след сватбата им. Тя се стараеше да се убеди, че след като не мърмори, след като му дава свобода, той ще преодолее тези свои навици. Но това беше наивно успокоение. Тя си имаше своите приятели от английската общност и, разбира се, семейството на Ари — сплотено и скупчено до клаустрофобия. Майката на Ари бе установила матриархат и управляваше всички с желязна ръка. Но Маги си искаше Ари, в края на краищата заради него бе дошла в тази чужда държава с непознати традиции.

После откри, че Ари не се среща само с „момчетата“, когато остава до късно в Керкира. Имаше и жена. Казваше се Мелина. Маги не знаеше как да реагира в този случай.

Тя постоя така с наведена глава. Мисълта, че Ари си има любовница постоянно й тежеше, дори когато не мислеше за това. Болка, която отказваше да заглъхне.

Понякога й се струваше, че трябва да се изправи срещу него и направо да му заяви, че знае за връзката му. Ако бяха в Англия, ако Ари беше англичанин, бе сигурна, че би направила точно това. Но не бяха в Англия, а на Корфу и Ари не бе англичанин. Въпреки че бе учил и специализирал на Острова, той си оставаше типичен грък. Четири години минаха, откакто го срещна за първи път, почти три, откакто се ожениха и той я доведе у дома на Корфу, но все още неговите непонятни привички я караха да се чувства, сякаш изобщо не го познава.

Въпреки че стаята бе приятно затоплена от горещината навън, Маги потръпна. Разбира се, бяха я предупреждавали — всички, които знаеха нещо за смесените бракове, и тези, които и понятие си нямаха от тях. Бяха и изтъкнали трудностите, които неизбежно ще настъпят от културната бариера, обръщаха й внимание колко трагично висок е процентът на разбилите семейства сред тези, които се бяха опитали да я игнорират. Обясняваха й, че ще й е много мъчно за живота в Англия, че няма да понесе да стане част от един род, който живее накуп — ако не в една къща, то в съседната. Братя, чичовци, братовчеди, управлявани от силна майка, която си мисли, че е първа инстанция в семейния живот — от отглеждането на децата до менютата на задължителните общи неделни трапези. А дори и да остави всичко това и погледне само съпруга, той ще бъде различен от всички мъже, които някога е срещала в живота си. Начинът, по който мисли, говори и действа, ще бъде предопределен от традиции, които са й абсолютно чужди. О, да, те бяха направили всичко, което е по силите им, за да се опитат да я разубедят! А майка й беше най-категорична в мрачните си прогнози:

— Сигурна съм, че всичко изглежда много романтично, скъпа. Ари е невероятно привлекателен и Корфу е красив остров — при положение че стоиш надалеч от ужасните туристически сборища. Но какво ще стане, когато меденият месец отмине?

Беше го изрекла с характерния за нея приповдигнат тон. Светлият й мелодичен глас скриваше силното й желание да доминира. Сякаш беше толкова сигурна, че е права, та чак не можеше да повярва, че някой, най-малко дъщерите й, ще оборят нейното мнение. Маги понякога си мислеше, че ако не бе противопоставянето на майка й, може би никога нямаше да избърза с брака си с Ари.

Обаче фактът, че не послуша нито един съвет, беше една от причините, поради които не й се искаше сега да се признае за победена. И не искаше да направи или да каже нещо, което би могло да доведе до криза в семейството. Беше се омъжила за Ари и бе дошла с него на Корфу, решена да се справи с трудностите. Необузданата й гордост не й позволяваше дори да обмисли възможността как дипломатично да признае, че съдбовните пророци са се оказали прави, а тя е сгрешила.

Маги пак потрепери. Отиде до спалнята, запълнена от легло с табли от тъмно дърво и покривка от тъкан памучен плат, което делеше с Ари, взе един лек копринен халат и го метна върху банския костюм, с който почти непрекъснато ходеше по това време на годината. Срещна отражението си в огледалото на масивния стар гардероб — високо, стройно момиче със златистокафява кожа, загоряла от непрестанното слънце. Косата й падаше на меки вълни по алените шарки на халата й.

Ари й го бе подарил за рождения ден миналата година. Тя го бе видяла в един от многобройните модни магазини в Керкира, които продаваха главно на туристи, и се бе влюбила в него.

— Иди да си го купиш сама — беше й казал Ари, когато му бе споделила.

— Но той е ужасно скъп…

— Не се притеснявай, очаквам няколко тлъсти хонорара. Освен това беше добра година за маслините.

Семейството на Ари притежаваше големи маслинови гори, а реколтата тази година се оказа изключителна. Не само че времето беше хубаво, но и дърветата бяха отрупани с плод. Въпреки че раждаха всяка година, имаха си свой ритъм и се редуваха добри с лоши реколти.

Въпреки че за повечето собственици на земи се оказа трудно да намерят берачи и се принудиха да разстилат километри найлон под дърветата, за да не оставят окапалите маслини да изгният в земята, семейството на Ари нямаше такъв проблем. Старите жени все още идваха в горите на семейство Веритос, пускаха магаретата си да пасат под дърветата и си мънкаха в унисон някакви мелодии, докато беряха. Но не им плащаха добре и мислите за часовете изнурителна работа, която полагаха за оскъдната надница, докато семейство Веритос си седяха и прибираха печалбата, караше Маги да се чувства малко виновна.

— Според мен не би трябвало да харча толкова много за един нищо и никакъв халат — противопостави се тя.

Привлекателното лице на Ари потъмня.

— Какво ти става? Нали ти казах да си го купиш? И без това скоро имаш рожден ден. — Той измъкна един наръч банкноти от портфейла си и ги сложи на масата пред нея. — Това трябва да стигне. И си купи парфюм или нещо друго с остатъка.

О, Ари, помисли си тъжно Маги, докато прокарваше пръсти през меката коприна. Какъвто и да беше, нямаше съмнение, че е щедър. Но не можеше да спре да й се иска сам да бе отишъл да й купи подарък за рождения ден, вместо да й дава пари. У нея се промъкна и подозрението, че такава щедрост може да е резултат и на гузна съвест…

Маги си взе цигара от пакета на тоалетката, запали я и излезе. Навън започваше да пада здрач, мек и топъл. Допи каквото бе останало от кафето с лед и отиде да приседне на ниския зид, който отделяше двора от плажа, където тъмните, вече загадъчно морави вълни се разбиваха в каменистия бряг. На хоризонта морето се сливаше с небето в бледосиня мъглива ивица. Знаеше, че това е брегът на Албания. Спокойствието се нарушаваше само от кучешки лай надолу по плажа и от първите жални писъци на сова в маслиновата горичка над къщата.

Ето това най-много обичаше на Корфу, помисли си тя — усещането за безвремие и хармония, чувството, че цивилизацията е останала някъде далеч, постигайки съвършено равновесие, преди да бъде нарушено от съвременния хаос. Тук старите ценности все още имаха значение. Престъпност почти не съществуваше, особено в селските райони. Децата можеха да бъдат оставени да скитат и да играят навън в пълна безопасност.

Децата.

Когато си мислеше за тях, остра болка пронизваше Маги като свредел. Тънка нишка от първичен копнеж, която я теглеше към самата сърцевина на съществото й. Понякога я изпълваше неистово желание да има дете, понякога — както сега — чувстваше само сладка нега, примесена с онзи копнеж за пълноценност, който до този момент сякаш й се изплъзваше.

Може би ако имаха дете, нещата щяха да са различни. Ако имаше син, Ари щеше да има причина да се прибира вкъщи. Маги нервно дръпна от цигарата, осъзнавайки как предположението, че едно дете би направило Ари верен съпруг, след като тя самата не успя, е признание за поражение. Но в същото време разбираше колко много надежди местните залагаха на децата си, а и знаеше как копнее Ари за син.

В началото често говореха за това, докато лежаха в онова голямо легло с дървени табли в мързеливите следобеди, когато Ари се връщаше от работа за обичайната обедна почивка.

Беше й забавно как той разделя деня си на две половини — сутрини и вечери, а следобедите запазваше за отдих. През зимата, когато почваха дъждовете и пътищата ставаха понякога непроходими, той настояваше да се преместят в градския им апартамент, но през всичките дълги летни месеци пътуваше половин час между Касиопи и Керкира по четири пъти на ден вместо по два, както правеше всеки англичанин, който не работи в града, в който живее. В средиземноморските държави обедната почивка си беше начин на живот.

Маги бе започнала да харесва тези часове, които й изглеждаха някак си откраднати от времето. Двамата лежаха в обятията си и само тънка пелена от капчици пот покриваше телата им. Той подремваше след обилна порция риба, мусака или октоподи в гювече, а на нея не й се спеше, защото следобедният сън още не й бе станал навик. Любеха се — май че в онези ранни дни на брака им правеха любов непрекъснато. После разговаряха, мечтаеха и чертаеха планове във всепроникващата жега на следобеда, когато целият свят зад спуснатите капандури на стаята им сякаш бе замрял. Чуваше се само мекото припляскване на вълните по морския чакъл и подухването на топлия бриз.

— Когато се роди първият ни син, ще го кръстим Яну — като дядо му — казваше Ари. Той лежеше малко настрани от нея, но ръката му беше върху корема й, сякаш в него вече бе започнал да расте живот.

— Знам, нали това е обичай?

— Винаги е било така. Виждаш ли, старите хора вярват, а и ние, че душата продължава да живее с името.

Тя не каза нищо. Знаеше, че е по-добре да не бъде иронична. Хората на Корфу бяха много религиозни — повечето от тях източноправославни. Във всеки случай идеята й се струваше хубава.

— Значи първият ни син ще се казва Яну, но ти можеш да му викаш Яни на галено. Той ще е много як и много умен и ние ще го запишем в добро училище в Англия. Нали това ще ти хареса?

Сърцето й леко се сви от пристъп на носталгия — и заради нея самата, и заради неродения й И незаченат син, който ще трябва да напусне Корфу и всичко, което му е близко, за да получи добро английско образование.

— Да — каза тя, — така ми се струва. Но не и преди да порасне. Ще ми липсва прекалено много.

— Разбира се, скъпа. Първо ще ходи тук на детска градина и после на училище. А сетне… после ще видим.

— Ари! — каза тя внезапно през смях. — Говорим, сякаш вече е тук! А аз дори още не съм бременна!

— Тогава да видим какво можем да направим, за да поправим грешката. Да започнем… веднага! — Той посегна към нея, притегли я по-близо и тя почувства как в нея прониква топлината на тялото му.

Сексът в онези дни беше съвършено удоволствие. Меката английска чувственост се срещаше със средиземноморската страст. Но въпреки че го правеха толкова често — Маги дори се шегуваше, че за шест месеца ще счупят леглото, което бе оцеляло цял век, — тя не забременяваше. И това, което в началото не заслужаваше много тревоги, защото изглеждаше като следващото стъпало на техния съвместен живот, започна да придобива все по-голяма и по-голяма важност.

Маги свикна да живее с косите въпросителни погледи на свекърва си. И с раздвоеността между чувството за непълноценност и копнежа, който я завладяваше, докато гледаше децата на сестрата на Ари — Кристина, да играят на плажа. Тя се бе омъжила на осемнайсет с хубава зестра — маслинови дървета. Маги знаеше, че свекърва й не я одобрява много-много, защото нямаше подобна зестра. Знаеше, че щом досега не бе родила наследник, не бе създала дете, което да носи името на семейство Веритос, за тях беше абсолютно ненужна.

— Може би трябва да потърсим медицински съвет — беше се осмелила внимателно да намекне тя, след като измина повече от година и половина, а нямаше и помен от мечтаното бебе. Ари се намръщи, тъмните му вежди се снишиха, черните му очи изведнъж се смалиха и загледаха лошо.

— За какво, по дяволите?

— Ами за да разберем защо не съм забременяла.

— Да не намекваш, че нещо с мен не е наред?

— Ари — разбира се, че не! Но със сигурност е по-разумно да се уверим, че всичко е…

— Не искам да ходя при някакъв си нахален доктор и не искам и ти да ходиш! — прекъсна я той. — Личният ни живот си е наша работа.

— Но ако могат да ни помогнат да си имаме бебе…

— Не! Мъжете от семейство Веритос нямат нужда някой да им помага, за да създават здрави синове. Не можеш ли да престанеш да говориш за това? Повече не искам да слушам.

Той се извърна ядосано, а Маги започна да се бори с внезапното си желание да ревне. Беше едновременно разстроена и изненадана от избухването му, но също така се почувства отчаяна и победена. Според Ари тя бе засегнала мъжествеността му, дивата гордост на гръцкия мъжкар, въпреки че това беше последното нещо, което тя имаше намерение да направи. За миг дори не си бе помислила, че може да е стерилен. По-скоро я притесняваше собствената й неспособност да зачене. Винаги бе страдала от болезнени и нередовни менструации, а сега бе започнала да си мисли, че има нужда от някаква медицинска помощ. Но Ари се оказа толкова непреклонен, показваше такава неохота дори да обсъди проблема, че тя не знаеше как да го убеди да погледне всичко от друг ъгъл.

За първи път Маги се изправи пред огромната бездна между гръцкия и английския начин на мислене и това прозрение я обезпокои. В колко още жизненоважни области те нямаше да могат да се разберат? За момента знаеше, че няма какво да стори. Може би с времето Ари ще започне да осъзнава предложението й, че поне тя трябва да потърси лекарска помощ. Надяваше се и се молеше това да не се наложи, но месеците минаваха и нищо не се случваше. И въпреки че повече не повдигнаха въпрос, Маги знаеше, че Ари твърдо не одобрява неспособността й да дари майка му и баща му с още едно внуче, което да продължи рода Веритос.

Докато седеше на ниския зид в гаснещата светлина, Маги почувства как отчаянието пропълзява над нея като туловището на надвесен облак, каквито от време на време се появяваха внезапно откъм морето. Беше дошла на Корфу с такива големи надежди — едно много влюбено момиче, решено да превърне този омагьосан остров, както го наричаха понякога, в свой дом. И наистина бе опитала, но всичко сякаш се разпадаше. И вече започваше да се съмнява в способността си да събере отломките.

Въздъхна, стана от зида и тръгна обратно към къщата. Гореше я болка, може би причинена от непролетите сълзи, защото Маги рядко плачеше. Какъв бе смисълът? Плачът бе разточителство, което не решава нищо.

Насред вътрешния двор чу телефона да звъни отново. Изтича в къщата и сграбчи нетърпеливо слушалката.

— Ало?

Припукванията пак разваляха връзката, но този път сред тях успя да чуе мъжки глас. Не беше Ари, а някакъв англичанин.

— С Маги Веритос ли разговарям?

— Да — каза тя. — Маги Веритос. Кой е на телефона?

— Майк Томпсън.

— Майк… — За миг умът й беше празен. После каза неуверено: — Майк на Роз?

— Да. Не бях сигурен, че ме помниш.

Много добре го помнеше. „Ама че си късметлийка — та той е истински сладкиш!“ — бе казала тя, след като сестра й ги запозна последния път, когато бе в Англия. Роз се усмихна малко печално. „Може би е дошло времето и аз да имам малко късмет. За да компенсирам за Брендън, моя вечно любящ бивш.“ Маги не отговори на това. Изглежда, и двете не бяха случили по отношение на съпрузите си, помисли си Маги, защото вече знаеше, че между тях с Ари нещата ужасно се бяха объркали.

— Разбира се, че те помня — каза тя. — Но просто бях наистина изненадана. Откъде се обаждаш? Да не си на Корфу?

— Не, в Англия съм.

През Маги премина първата стрела на лошо предчувствие. Защо, по дяволите, Майк Томпсън ще й се обажда от Англия?

— Да не би нещо да не е наред? — попита тя тревожно. — С мама ли? Нали не е болна?

— Не, няма нищо общо с майка ти. Става въпрос за Роз.

— Роз! — Пръстите на Маги стиснаха по-силно слушалката и по ръката й като ток премина напрежение. — Какво става с Роз?

— Дали случайно не е при теб?

— При мен? Не. Защо?

Последва кратка пауза, после Майк каза:

— Просто се надявах, че е. Аз… ами аз съм доста обезпокоен за нея. Изглежда, е изчезнала.

Маги отметна косата от лицето си.

— Какво, но дяволите, искаш да кажеш с това, че е изчезнала?

— Не знам къде е.

— Имаш предвид, че те е напуснала?

— Не, всъщност не мисля, че е така. Бях заминал на ученически лагер с децата, на които преподавам, и когато се върнах, нея я нямаше. Къщата й е заключена, колегите й във „Вандина“ не знаят къде е, нито пък майка й. Просто се надявах, че ти може да знаеш.

— Не, не знам — каза Маги. — Не съм се чувала с нея вече няколко седмици. Тя ми се обажда от време на време, но телефонните линии тук са толкова лоши, че си е жив късмет да се свържеш. А и двете не сме много по писане на писма. Не може ли да е на гости на някои приятели? Тя има много познати в Лондон.

— Предполагам, че е възможно. Но никак не е типично за нея да замине, без да каже на някого къде отива. Вярно е, че ме нямаше, но все ми се струва, че би оставила във „Вандина“ адрес, на който може да бъде намерена, ако се наложи. Знаеш каква е, щом стане въпрос за работата й.

— Да, доста се е вманиачила в нея, не мислиш ли?

Това винаги беше повод за шега между тях двете. „Не знам как понасяш да стоиш вкъщи и да не правиш нищо — беше й казала Роз, когато за последен път дойде на Корфу да види Маги. — Аз бих полудяла! Слънцето, морето и пясъците са хубаво нещо, но след седмица вече тъгувам за мобифона си и за бюрото си!“

— Мисли се за незаменима във „Вандина“ и няма да се изненадам, ако се окаже права. — Той го произнесе ведро, но Маги усети острието на тревогата, която се опитваше да прикрие, за да не притеснява и нея. — Е, съжалявам, че те обезпокоих, Маги. Просто си мислех, че ще можеш да хвърлиш някаква светлина върху проблема.

— Страхувам се, че не мога. Какво ще правиш, Майк?

— Честно казано, не знам. Освен да продължавам да мисля къде би могла да е…

— Опитай при приятелите й в Лондон.

— Сигурно ще опитам. Въпреки че ми се струва, че полицаите ще го направят преди мен.

— Полицаите! Какво искаш да кажеш?

За кратко настъпи тишина. Линията пропука злокобно, сякаш се канеше да се разпадне. После той каза малко объркано:

— Днес следобед им съобщих, че е изчезнала.

— В полицията?

— Да.

— В полицията! — повтори Маги. Започваше да вниква в сериозността на ситуацията. — Значи наистина мислиш, че нещо може да й се е случило?

— Искрено се надявам да не е така. Но ми се струваше, че наистина трябва да го направя — за по-сигурно. Виж какво, Маги, съжалявам, че те разтревожих. Не исках да стане така. Убеден съм, че има напълно разумно обяснение. — Но не звучи много убедително, помисли си тя. — Ще ти се обадя веднага, щом има някакви новини.

— Майк… — Линията започна да пука. Последва тишина, а после силно изпращяване. — Майк! — извика тя настойчиво. Но линията окончателно се бе разпаднала.

Маги остави слушалката, постоя права, притискайки пръсти към устните си, като мислеше трескаво.

Роз изчезнала? Беше налудничаво, умът й въобще не го побираше. Но без съмнение Майк се тревожеше. От това, което Маги си спомняше за него, със сигурност не изпадаше лесно в паника. И всичко, което й каза, беше вярно. Роз не бе лекомислена. Не беше от хората, които зарязват всичко и заминават, без да кажат и дума на някого. И положително не беше типично за нея да измами работодателите си.

Маги пак си спомни последния път, когато Роз й дойде на гости на Корфу. Остана само седмица, а преди това бе работила извънредно, за да се погрижи всичко да е наред. И пак си гризеше ноктите от притеснение какво ли може да се случи в нейно отсъствие. Или бе настъпила тотална промяна в характера й, или имаше основателна причина да изчезне. Основателна… или зловеща?

Брендън, сети се Маги и се смрази. О, боже, дали Брендън нямаше нещо общо с това?

Брендън беше бившият съпруг на Роз. Някога започна обещаващо да прави кариера в медиите. За кратко време имаше собствена програма в местното радио, дори се появи няколко пъти по телевизията. Маги си спомни колко невероятно бляскав й изглеждаше на нея — впечатлителната тийнейджърка, когато Роз започна да излиза с него. Но той провали всичко заради слабостта си към лекия живот и бутилката, провали и брака си.

Сестра й премина през истински ад с него. Маги знаеше за това, въпреки че Роз направи каквото беше по силите й, за да й спести най-лошото. Прикриваше го, като се преструваше пред Маги и майка си, че всичко е наред. Измисляше истории за падания от стълбите и блъскания във вратата, за да обясни произхода на синините, които често обезобразяваха лицето и ръцете й. Но накрая вече не можеше да търпи и си призна: Брендън бе невъзможно ревнив, имаше избухлив характер и когато бе пиян, оставяше въображението си да се развихря и губеше контрол над юмруците си. Тя го напусна, но не се свърши с това. Той отказа да приеме окончателното й решение, преследваше я, заплашваше я, причакваше я. Маги си спомни една ужасна нощ, когато Брендън дойде до къщата на сестра й, когато и тя беше там, и започна да удря по вратата и да иска да го пуснат. Крещеше обидни думи, дори блъсна колата на Роз със своята. Накрая трябваше да повикат полиция, за да се отърват от него, а след като всичко утихна, сестрите останаха будни до среднощ и си говореха и говореха, защото не можеха по никакъв начин да заспят. Маги не си спомняше да е виждала Роз така разтреперана. И тогава тя си призна:

— Страхувам се до смърт от него. Толкова е ревнив, направо лудост! Винаги е бил такъв.

— Ти не си му давала никакви поводи за това, нали? — попита Маги.

Роз поклати глава:

— Брендън не се нуждае от поводи. Не и истински поводи. Всичко става в мозъка му. Както всичко между нас е наред, прекарваме си добре вечерта заедно, той изведнъж се променя, просто ей така, защото си въобразява, че някой ме гледа или се опитва да ме заговори. Тогава ме дръпва, завежда ме вкъщи и в повечето случаи си го изкарва на мен, защото съм била окуражавала натрапниците. Той наистина може да бъде жесток, Маги, и честно казано, ужасявам се от него.

— Но нали го напусна? — попита наивно Маги. — Той вече не те притежава.

Роз се засмя горчиво:

— Не съм сигурна, че Брендън вижда така нещата. Веднъж ме заплаши: „Ако не мога да те имам, никой друг няма да може.“

— Това са само приказки — успокои я Маги. — Скоро ще му мине и ще те остави на мира.

— Дали? Не съм сигурна.

— Той никога не би те наранил, Роз. Ако те обича, няма да ти причини нищо лошо.

Тогава почти си повярва. Дори докато ударите на юмруците на Брендън по вратата на къщата още отекваха в ушите й, беше направо невъзможно да си представи, че би могъл да е наистина опасен. Ревнив, буен, когато питиетата му размътеха главата — да. Но истински опасен… такива неща се случваха само в сензационните вестникарски хроники. Не и в реалния живот…

Мина време и Брендън, изглежда, прие, че няма друг избор, освен да остави Роз на мира, и Маги забрави какво се бе случило.

Но сега студенината в нея растеше и тя си спомни всичко съвсем живо.

Възможно ли бе Брендън да има нещо общо с изчезването на Роз? О, разбира се, че не! Това се бе случило толкова отдавна. Но кой би могъл да знае как ще постъпи такъв вманиачено ревнив човек като Брендън? Какви ли фантазии са ферментирали през цялото това време в главата му? Кой би могъл да каже какво внезапно би го предизвикало да реши да направи нещо? Маги всъщност от известно време не се бе чувала с Роз. Ами ако Брендън е започнал отново да я безпокои, вбесен от мисълта, че в живота й има друг? Ако само е изчаквал момента? Майк каза, че е бил заминал на ученически лагер. Може би Брендън е знаел това и е използвал шанса си…

Изведнъж Маги усети, че цяла трепери. Посегна за нова цигара и едва поднесе огънчето към лицето си. После всмукна дълбоко от дима.

„За бога, Роз, какво се е случило с теб? Дали не изпадам в паника за нищо? Само защото съм толкова далеч, се чувствам така безпомощна.“

Но и Майк се тревожеше. Разбра го по гласа му, беше прекалено очевидно, за да греши. Иначе никога не би й се обадил чак тук, ако наистина не беше загрижен. И със сигурност нямаше да съобщи в полицията за изчезването на Роз, ако и той не мислеше, че има вероятност да й се е случило нещо ужасно.

„О, само ако бях там!“ — помисли си Маги и почти веднага разбра какво й се иска да направи. Да замине, за да помогне на Майк да търси Роз.

Поседя няколко минути, обмисляйки идеята. Изглеждаше драстично, но в същото време можеше да го оправдае за себе си. Тя по-добре от Майк можеше да предположи къде евентуално се намира Роз. Някога беше много близка със сестра си и това все ще значи нещо. А и поне щеше да е в Англия. Мисълта да стои тук и само да чака новини беше непоносима.

С решително движение Маги смачка цигарата: Сега ще си стегне багажа, а сутринта ще разбере какви полети има за Англия. По това време на годината трябва да са на често. Със сигурност ще успее да си намери място в някой от тях без предварителна заявка.

На Ари, разбира се, идеята й няма да хареса, но да върви по дяволите! Роз й е сестра и сега тя отчаяно се безпокоеше за нея. А освен това Ари правеше каквото му допада, защо и тя да не може да прави същото?