Джанет Танър
Съблазън (15)

Четиринадесета глава

Шийна Рос, репортерката от местния ежедневник, се отби у Брендън около три часа следобед.

Беше млада и амбициозна, мечтаеше да работи за някой национален вестник, когато свърши с чиракуването в провинцията. След като говори с Майк и Маги, тя си направи кафе, запали цигара, седна в голямата пуста редакция и се замисли за това, което й бяха разказали. Шийна имаше нюх, а сега й намирисваше на сензационна история. Това може да е големият й пробив, а и имаше късмет, че беше събота, когато практически само тя следеше новините. В нейна полза беше и фактът, че телефоните бяха странно тихи — нямаше пожари, нямаше аварии, нищо, което да я разсейва.

Прегледа записките си, разшифрова някои от тях, в случай че паметта й й изневери и не може да разчете стенографските сигли. Изчезнала жена — можеше да се окаже фалшива тревога, но можеше и да е доста важно. Най-драматичното развитие на случая можеше да доведе и до убийство. Шийна бе работила върху подобни истории, следвайки обществения интерес, но те не бяха предложили кой знае какво. Ако този сюжет се разработеше, щеше да е различно — жертвата имаше високопоставена работа в света на модата, приятелят й щеше да е известен в града заради децата, на които е преподавал, а сестрата бе от Корфу. Като се прибавеше и фактът, че Роз Нюман е била омъжена за местния радиоводещ Брендън Нюман, историята можеше да върви на първа страница дни наред. Шийна смачка цигарата, предчувствайки вече триумфа, и тръгна към архива, за да види какво може да разбере за Брендън Нюман.

Телефонът звънна няколко пъти, докато се ровеше в папките с изрезки, и тя изруга. Никоя новина сега не беше интересна, нито пък важна за нея. Секретарката на местна театрална трупа се притесняваше за отразяването на предстояща премиера, обадиха се да кажат, че дългогодишен президент на някой си футболен клуб е починал. Шийна се справи добре с тях, но беше нетърпелива. Водеше си възможно най-кратки записки и ги превръщаше в кратки информации на компютъра, но не можеше да дочака да се върне към историята, която я бе заинтригувала.

Яде сандвич за обяд, прие още няколко скучни обаждания, после си взе чантата, сакото и ключовете за колата и излезе от редакцията. Тръгна към дома на Брендън Нюман, който беше в края на краищата фокусът на общественото внимание в историята. Папките не й казваха какво се е случило с него, но тя се канеше да го разбере.

Както обикновено, Брендън имаше махмурлук. Измъкна се от леглото към обед, взе си редовната доза алка зелцер, последвана от няколко чаши силно кафе и цигара. В устата му имаше неприятен вкус, а цигарата предизвика болезнени пулсации в главата му, но той въпреки всичко я изпуши. Дремеше пред телевизора, по който вървеше спортно предаване, когато на вратата се позвъни. Смачка цигарата в препълнения пепелник и отиде да отвори.

— Полицай Никълс от участъка в Редланд.

Брендън изруга. Какво ли е направил снощи? Повечето вечери плуваха в мъгла в объркания му мозък.

— Какво искаш?

— Става въпрос за жена ви.

— Жена ми? Имате предвид Роз?

Точно това, господине.

— Не ми е жена, разведени сме.

— Няма значение, искам да говоря с вас.

Брендън се поколеба. Не искаше да говори за Роз с никого, най-малко с полицай. Беше му писнало да го разпитват за нея. Искаше да я забрави заедно с болката, която тя му причини. Но ако кажеше на полицая да се разкара, само щеше да усложни положението си.

Беше същото ченге, което идва и предишния път.

— Сега пък какво има? — попита Брендън грубо от вратата.

— Виждали ли сте бившата си съпруга, след като разговаряхме?

— Не.

— Да ви е писала или да ви се е обаждала по телефона?

— Нали ви казах — не. Но в това няма нищо необикновено. С Роз вече сме скъсали.

— А да знаете къде е или с кого може да е?

— Вижте какво, защо не питате приятеля й или сестра й?

— Питахме ги. Никой не е чувал нищо за нея. Всъщност започваме да се отнасяме към изчезването й много сериозно.

— Какво искате да кажете, по дяволите?

— Искам да кажа, господине, че изглежда много подозрително и ние се тревожим за безопасността на госпожа Нюман. Вече се чудим дали тя е жива.

— Разбира се, че е жива! Тя е млада жена, за бога!

— Но това нищо не означава, нали? — Полицаят направи една крачка навътре. — Имате ли нещо против да поразгледам?

Брендън му препречи пътя:

— Да, мамка му, имам! От къде на къде?

— Искам само да се уверя, че не живее тук. Няма да се бавя.

— Разбира се, че не живее тук!

— Тогава значи няма да имате нищо против да се уверя.

— Добре, щом трябва, обаче бързо. — Той отстъпи и отиде до кухнята да си вземе цигарите. Чуваше как полицаят се движи из апартамента, отваря и затваря врати. Запали цигара, ръката му трепереше.

След няколко минути ченгето се появи на външната врата.

— Доволен ли сте? — попита Брендън.

— Е, явно не е тук. Засега това е всичко. Ако чуете нещо за госпожа Нюман, ще се обадите, нали? — Преди да излезе, той спря и се обърна към него: — Нали нямате намерение да пътувате?

— Това пък за какво е?

— Ако имате намерение, бихме искали да знаем. Приятен ден, господине.

Когато той си тръгна, Брендън затвори с ритник вратата и заключи. После, — въпреки болките в главата и гаденето в стомаха — си наля едно голямо уиски и го изпи наведнъж. После пак си наля.

Алкохолът беше най-добрият му приятел. Помагаше му да забрави, а той точно това искаше. Само дето през последните дни мозъкът му бе прекалено замъглен, за да има някакви мисли в него. Болката и ужасните предчувствия оставаха, въпреки че не можеше да си спомни какво ги бе причинило. Понякога си мислете, че трябва да си спомни. Наистина трябва да си спомни всичко…

Когато около три часа пак се позвъни, първата му мисъл беше, че полицаят се е върнал и си помисли дали да не се направи, че го няма. Но звъненето не преставаше и само за да се отърве от шума, който отекваше в пулсиращата му глава, той гневно извика:

— Кой е?

— „Уестърн Дейли Прес“. Може ли да поговорим, господин Нюман?

— Ако е за жена ми — не. Нямам какво да кажа.

Последва кратко мълчание, после един приятен глас каза:

— Не, не е за жена ви. Искам да ми дадете интервю. За вашата кариера.

Брендън почувства облекчение, обхвана го някакво егоистично удоволствие. Мъглата в мозъка му малко се разсея. Автоматично погледна към отражението си в огледалото — смачкани панталони, беше навлякъл ризата от снощи, защото му беше подръка. Не този образ искаше да представи пред публиката.

— Моментът не е подходящ. Можете ли да дойдете по-късно?

— Предпочитам да е сега, господин Нюман. Трябва да спазвам сроковете.

Сроковете! Господи, не можеше да я остави да си тръгне! Може да премисли и да реши да не идва повече.

— Добре, дайте ми малко време.

Отиде в спалнята, изпразни шкафа, за да намери прилични панталони и риза, и среса косата си. Нямаше време да се бръсне. Слава богу, че тридневната брада беше модерна.

— Готово, отварям вратата.

Когато тя се появи на стълбите, той видя, че е млада и не изглежда никак зле. Опитното му око премина по фееричното й лице, малко скрито в дългата до раменете накъдрена коса. Носеше свободно ленено сако и пола, достатъчно къса, за да покаже хубавите й крака. Брендън беше доволен, че се преоблече. Забрави махмурлука и се усмихна. Заговори й, както някога пред микрофона, и прочутият му чар започна да действа.

— Значи ме намерихте, изкачвайки всичките тези стълби? Повечето ми гости се отказват на първата площадка. Приятно ми е, Брендън Нюман.

— Шийна Рос. Много мило, че ме поканихте, господин Нюман. Съжалявам, ако съм ви притеснила.

— Никак даже — каза той, забравяйки за проблемите си. — Да ви донеса кафе?

— С удоволствие, благодаря. — Набитото й репортерско око оглеждаше наоколо. — Много е хубаво у вас, прекрасна гледка.

— Не е лоша. — Той заровичка за чаши. Като по чудо имаше две измити на мивката. — Захар? Мляко?

— Не, черно, без нищо.

— Тук ли да поговорим или да отидем в другата стая?

— Тук е добре. — Тя остави чантата си на кухненската маса, извади бележник и молив и портативен касетофон.

— Всъщност за какво ви е интервюто? — попита Брендън, поставяйки чаша кафе пред нея.

— Искам да представя местните личности. Нещо като портрети. — Каза го спокойно, времето, през което той се преобличаше, й даде възможност да обмисли атаката си.

— И какво ви накара да изберете точно мен?

— Вие сте голямо име в местното радио. И освен това, ако мога така да се изразя — сте интересна личност. — Млъкна и го погледна съучастнически. — Повечето прочути хора имат доста скучен живот.

Брендън се засмя, егото му бе поласкано.

— Права сте, да не би да не знам!

— Значи нямате нищо против да ви задам няколко въпроса?

Брендън седна срещу нея:

— Давай.

— Как започнахте в радиото? Журналист ли бяхте?

— Аз? Не, не съм толкова последователен. Бях музикант — свирех на саксофон. Местното радио искаше да направи рубрика за джаза. Познавах продуцента, той ме покани като водещ.

— И веднага имахте успех.

— Може и така да се каже. Аз съм ирландец, притежавам дар слово. Хората, изглежда, ме харесаха. Рубриката стана постоянна и преди още да се усетя, имах собствено шоу.

— Това го знам. Документирано е в архива ни, господин Нюман.

— Наричай ме Брендън, говори ми на „ти“.

— Брендън, исках просто да проверя дали информацията ми е вярна. Сега, ако нямаш нищо против, ще ти задам няколко лични въпроса. Каза, че като всеки ирландец имаш дар слово. Какво друго мислиш, че се харесва на слушателите ти?

Брендън се замисли.

— Според мен това, че казвам каквото мисля. Дори да е малко неудобно. Обичам да демонстрирам неуважение към авторитетите. Хората харесват да ги провокираш, нали? Те казват: „Искаме да слушаме Брендън Нюман. Никога не знаеш какво ще изтърси всеки момент.“

Тя се засмя, а моливът й скърцаше бързо по листа.

— Смяташ ли се за привлекателен мъж, за секссимвол?

— Аз ли? — Брендън се облегна назад, преструвайки се на скромен. — Ами какво толкова привлекателно имам?

— Според мен — много. Очевидно не съм единствената, която мисли така. Не се ли смяташ поне за малко чаровен?

— Никога не обръщам внимание на външността. Красотата е повърхностна, казваше старата ми майка.

— Не всеки е толкова проницателен. Трябва да е имало жени, които да са ти казвали, че те намират за привлекателен.

— Е, да. Мога да ти разкажа една-две истории… — Брендън започна да разказва изтърканите си анекдоти. Опиваше се от себе си, беше забравил за лошото си настроение, докато съживяваше моменти от славното си време. Толкова се отпусна, че не забеляза как Шийна започна да насочва разговора към истинската цел на посещението си.

— На жена ти трябва да й е било трудно с всичките тези жени, които те преследват.

— Имаш предвид Роз ли? О, тя не се занимаваше с тях.

— Значи не е имала нищо против?

— Твърдеше, че те са потвърждение за добрия й вкус. Така си и беше. — Той улови погледа й и й намигна.

— Значи не това е причината за разпадането на брака ви?

— Не, не е. — Болката моментално се върна и замъгли усещането му за благополучие. — Нали не трябва да говорим за Роз?

— Мисля, че това ще заинтересува читателите ни. В края на краищата тя е била щастливката, която е станала твоя съпруга, повечето ще смятат, че положението й е завидно.

— За съжаление тя не смята така.

— Нима?

— Повярвай ми! — каза той, имитирайки сърцераздирателна откровеност. — Затова предпочитам да не говоря за нея.

— Но това разкрива съвсем непозната страна от личността ти. И освен това… Мисля, че е изчезнала. Какво е мнението ти?

В главата на Брендън светна предупредителна лампичка.

— Казах ти, че не искам да говоря за Роз.

— Явно държиш на нея. Не се ли тревожиш какво би могло да й се е случило?

— Кой казва, че държа на нея?

— О, хайде, Брендън. Бил си женен за нея. Не можеш да изгониш толкова лесно някого от живота си. Особено ако нещо ужасно го е сполетяло.

— Като какво например?

— Да предположим — каза хладнокръвно Шийна, — че е убита.

Внимателно го наблюдаваше. Видя как в погледа му се появи паника, по челото му изби пот. За миг лицето му го издаде напълно, той се обърна и посегна за цигара.

— Кой твърди, че е убита?

— Сестра й май мисли така. А също и приятелят й.

— Скапаният Майк Томпсън! Да не си говорила с него?

— Ами да си призная — да…

— Да си признаела! Майтапиш ли се? Значи затова си тук?

— Не точно…

— О, точно така е! Изобщо няма да пишеш статия за мен, нали? Че кой, по дяволите, би искал да пише? Държиш да говориш с мен за Роз — скапаната Роз! Сигурно мислиш, че аз съм я убил, а?

— Господин Нюман… Брендън…

— Тя беше мръсница, гадна мръсница! — извика Брендън. Беше се изправил и напълно бе излязъл от контрол. — Нали разбираш какво ти казвам? Как да не разбираш? Е, това беше Роз, въпреки преструвките й. И ще ти кажа — получи си, каквото заслужаваше. А сега се махай, да не свършиш като нея!

— Добре, Брендън, няма защо да се държиш така! — Шийна се опитваше да го успокои, но и последната капка кръв се бе отдръпнала от лицето й. Беше пъхнала бележника и молива в чантата си, така че Брендън сграбчи касетофона.

— Взимам това. А сега — изчезвай! — И той блъсна вратата.

Тя се опита поне привидно да изглежда спокойно. Протегна ръката си.

— Искам си собствеността!

— Не си играй с късмета си! Изчезвай, преди да съм…

Тя си тръгна. И преди беше изпадала в трудни положения, но не чак такива.

— Ще си имаш работа с правния ни отдел — извика тя от стълбите, когато се отдалечи на безопасно разстояние. — Не си мисли, че ще ти се размине!

— Кучка! — ревна той след нея. — Глупава нахална кучка! Защо си пъхаш носа, където не ти е работа?

Чу вратата на стълбището да се затръшва, а след това и звук от много бързо потегляща кола. Върна се в апартамента си и запрати касетофона й в стената. Никога няма да може да използва тази лента, мамка й, а ако напишеше нещо за него — една-единствена дума, ще съди вестника за клевета…

Брендън напълни отново чашата си с уиски и го изпи, все едно беше вода. Главата пак го болеше, имаше киселини. Лошото, му настроение се върна. Значи не само полицията си мислеше, че Роз е мъртва. Взе чашата и отиде във всекидневната, отвори нова бутилка уиски и се просна на дивана. Хвана главата си с ръце и се замисли за живота си. Имаше всичко — пари, кариера, красива съпруга — и остави това да се изплъзне между пръстите му. Бог му беше дал толкова много, а той какво направи? Пропиля го, захвърли го на боклука. Кариерата му приключи и Роз беше мъртва. И лешоядите вече кръжаха.

Само ако можеше да си спомни какво се случи последния път, когато видя Роз! Но не можеше. Може би защото не искаше. Но сигурно скоро ще му се наложи да се изправи лице в лице с нещата, които би предпочел да забрави.

Над града се спускаше нощ. Изведнъж Брендън не можа да понесе тази вечер да остане сам. Не и тази вечер! Взе сакото си и излезе. Вървеше из града като насън. Присънваше му се кошмар… Подпря се на парапета над реката. Едно падане от тази височина щеше да свърши работа.

Бавно, в пълно съзнание, Брендън се покатери на оградата. Чувстваше се съвсем спокоен. Щеше да е лесно, много лесно. Нямаше да има повече нито провали, нито болка, нито вина. Но дочу един вик, проникнал през транса му. Погледна в посоката, откъдето идваше, и видя силует на човек, който тичаше към него и му крещеше нещо. Но вече никой не можеше да го спре. Беше решил и този път нямаше да промени намеренията си.

Брендън събра целия си кураж.

— Прощавай, Роз — каза той.

И скочи.