Мерцедесът, който Стив изпрати за Маги, пристигна точно в седем. Маги бе готова и го чакаше. Пушеше и крачеше нервно, чудейки се какво ще стане тази вечер. Не очакваше с нетърпение партито с непознати хора, които може би щяха да сметнат присъствието й за досадно. Измъчваше се от мисълта дали е подходящо облечена, тъй като нямаше представа как протичат официалните партита у Дина Маршал. Най-накрая се спря на дълго свободно сако и тесни панталони в меки есенни тонове и на корсаж от коприна в екрю, с който се надяваше да не изглежда нито прекалено облечена, нито прекалено съблечена. Но все още не се чувстваше съвсем уверена и от все сърце й се искаше да не бе приемала доста изненадващата покана на Стив. При нормални обстоятелства никога не би и помислила да отиде, но сега се чувстваше задължена да използва всяка възможност да получи и най-малката информация, която може да й подскаже къде е изчезнала Роз. Въпреки че вече все повече й се струваше, че това няма нищо общо с „Вандина“ и „странните неща“ там, а че всички факти водят към Брендън.

Когато шофьорът заобиколи автомобила, за да помогне на Маги да слезе пред къщата на Дина, предната врата се отвори и оттам изникна Стив. Беше неофициално облечен, в бяла риза и светли широки панталони. Маги се зарадва, че не се е издокарал.

— Толкова се радвам, че успя да дойдеш. — Тонът му беше приятелски и гостоприемен. Лекият американски акцент, който тя забеляза още когато се срещнаха за първи път, му придаваше допълнителен чар. — Заповядай вътре, другите вече пристигнаха.

Когато влязоха, тя чу зад една затворена врата вдясно от нея да долитат гласове, но Стив я накара да подминат и се озоваха в приятна всекидневна. В един от столовете се бе разположил мъж с чаша в ръка. Обутите му в алени памучни панталони дълги крака бяха изпънати напред. Първо на Маги й се стори, че е доста млад, но после осъзна, леко, шокирана, че се е излъгала. Дългата му коса, вързана на опашка на тила, и ярките цветове на дрехите му я бяха заблудили. Сега вече видя по лицето му, че е малко пиян, между устата и носа му имаше бръчки, а под очите — тъмни сенки. Издадените му скули имаха син оттенък, който контрастираше на бледата му кожа.

Малко засрамена, Маги бързо извърна поглед към втория човек в стаята — една изваяна червенокоса жена, облечена ослепително в крещящо розово. Когато Маги влезе, тя се отдръпна от една ъглова полица за книги, където лениво бе оглеждала заглавията на натъпканите по нея томове. Посрещна погледа на новодошлата с хладна полуусмивка.

— Маги, запознай се с Джейн и Дрю — каза Стив. — Джейн е дизайнер във „Вандина“, Дрю е…

— Професионален безделник — прекъсна го пийналият мъж. Говорът му беше мързелив, но на изключително добре образован човек. Със сигурност беше ходил в частно училище, реши Маги, вероятно Марлборо, или Клифтън Колидж, може би и дори Итън или Ръгби.

— Дрю се шегува — каза рязко Стив. — Той всъщност е много изящен художник. Дрю, Джейн, запознайте се с Маги, сестрата на Роз.

Дали си въобразяваше, или наистина почувства промяна в атмосферата. Не, абсурд, сигурно си въобразяваше. Те трябва да са знаели, че и тя ще дойде. Но изведнъж Джейн сякаш застана нащрек, зелените и очи загледаха по-остро и алените й устни леко, но забележимо се преобразиха в нещо, което не беше съвсем усмивка.

— Сестрата на Роз! Я виж ти! — Тя се изпъна върху високите си токчета и започна да върти чашата между пръстите си с ален маникюр по начин, който беше почти чувствен.

— Маги живее на остров Корфу — информира ги Стив.

— Страната на Джералд Даръл — каза лениво Дрю от дълбините на стола си.

— Не точно. Аз всъщност живея близо до Касиопи.

— Достатъчно близо.

— Какво ще пиеш, Маги? — попита Стив. — Джин с тоник? Шери? Или нещо друго?

Маги хвърли поглед към множеството бутилки, които бяха истинска заплаха за малката чамова масичка.

— С удоволствие бих изпила едно кампари.

— Разбира се. С вода и сода?

— Ако обичаш.

— И резен портокал?

— Чудесно.

Знае как да прави питиетата, помисли си тя. Толкова много хора разваляха кампарито, като слагаха лимон вместо портокал. Тя го гледаше как приготвя напитката, беше сръчен като професионален барман, но усещаше, че Джейн я наблюдава.

— А какво правиш в Англия? — попита Дрю. — Ако аз живеех на Корфу, никога нямаше да мръдна оттам.

Маги се поколеба. Тази вечер бе дошла с ясното намерение да се опита да разбере нещо за Роз, но да започне с този проблем, когато едва бе прекрачила прага, изглеждаше нелепо.

Стив прекосяваше стаята с питието й в ръка и, изглежда, усети колебанието й, затова отговори вместо нея.

— Маги е дошла да види Роз, разбира се. Бедата е там, че Роз изведнъж решила да изчезне. — Той подаде на Маги чашата и очите им се срещнаха почти затворнически, а Маги пак усети, че въздухът за миг се наелектризира, без да може да разбере защо.

Взе питието и отпи с благодарност от леко горчивата смес, която Стив бе разбъркал в идеални пропорции.

— Колко жалко за теб — каза Джейн. Гласът й беше като масло.

— Да… — Маги пак се поколеба, чудейки се дали е още прекалено рано да говорят за Роз, но отново бе спасена, този път от един глас откъм вратата.

— Здравейте всички. Извинявайте, че не ви посрещнах.

Маги се обърна и видя една крехка фигура със сребристоруса коса, облечена в черно. До рамото й стоеше червендалест мъж, не по-висок от нея, с оплешивяваща коса, сресана внимателно над лъскавото му розово теме. И двамата бяха по-официално облечени от останалите, въпреки че нейната малка черна рокля бе подходяща за всякакъв случай, а неговият тъмен костюм сигурно беше подобен на този, който носеше на работа.

— Дина! Чудехме се къде си! — каза Джейн и я целуна доста театрално и по двете бузи.

— Трябваше да обсъдя един проблем с Дон, а не исках да ви досаждаме.

— Нямаше да ни досадиш. Господи, та аз ставам и лягам с работата, Дрю да ви каже. И какъв беше проблемът?

— Не, Джейн, не сега…

— Сигурно по-късно — каза Дон Кенеди. Той стоеше точно зад рамото на Дина. Като кралски ескорт, помисли си ни в клин, ни в ръкав Маги. — Дина има блестяща нова идея и я пробва на мен. Но не съм аз човекът, който може да даде мнение. Ти, Джейн, си доста по-компетентна.

— Каква идея?

— Нещо, с което да компенсираме провала с „Рубенс“ — каза Дина, — но съм сигурна, че Маги няма да иска да ни слуша как си говорим за работа. Ти си Маги, нали? А аз съм Дина.

Тя й говореше приветливо, но Маги не можеше да не забележи леката скованост в жестовете й.

— Много ми е приятно да се запознаем и наистина се надявам, че не се натрапвам.

— Съвсем не. Всеки гост, поканен от Стив, е повече от добре дошъл. — Но все още оставаше скована. Маги забеляза, че Дина се обръща към нея като към „гостенка на Стив“, а не като „сестра на Роз“. — Да ти представя Дон Кенеди. — Дина посочи към човека до рамото си. — Дон се грижи за финансите на „Вандина“, но освен това е един от най-старите ми приятели.

— На твое място не бих се съгласил да ме наричат така, Дон — забеляза Стив.

— О, защо, нямам нищо против.

— Струва ми се, че е по-тактично да се каже „един от най-ценените ми приятели“. „Един от най-старите“ звучи, сякаш си вече старец.

Дон стана още по-червен. Никакво чувство за хумор, помисли си Маги. Но Дрю се кикотеше неприятно и Маги започна да не го харесва. Сигурна беше, че е от хората, които злорадстват пред нещастията на другите.

— Ще вечеряме ли? — предложи Дина.

Тя ги поведе през коридора към трапезарията.

— Ти ще седнеш до мен, Маги — каза Стив и дръпна един стол.

— Не е ли странно? — отбеляза лениво Дрю, когато зае мястото си от дясната й страна. — Тук обикновено сяда Роз. Вместо това днес имаме удоволствието да бъдем в компанията на сестра й.

Настана кратка неловка тишина. Но Стив я наруши безгрижно:

— А удоволствието е наистина голямо.

Джейн се настани точно срещу Маги от другата страна на масата. Когато Стив каза това, Маги случайно погледна и забеляза, че другата жена я наблюдава с искрена неприязън. За нея ли беше предназначен този поглед или просто показваше отношението на Джейн към Роз?

„Не биваше да идвам“, помисли си сконфузена Маги, когато едно хубаво, но изтормозено момиче сервира супата. Трябваше вместо това да се срещне с Дина в офиса й и да не въвлича никого в личните си разследвания. Нямаше как да научи нещо за изчезването на Роз тук. Тази вечер само ще си изгуби времето, и то по доста унизителен за нея начин.

Терзанията й продължиха по време на вечерята. Но до сервирането на пудинга тя започна да се чуди дали има и друга причина да се чувства неловко, освен факта, че беше външен човек.

И останалите не бяха много естествени и спокойни. За хора, които работеха заедно и за които се предполагаше, че са приятели, се държаха направо изкуствено.

Дрю продължаваше да бъде надменен и затвърди впечатлението, че обича да наблюдава и да се забавлява на гърба на другите. Дон Кенеди беше мълчалив и очевидно потънал в мисли. Дина непрекъснато бъбреше, но изглеждаше някак уязвима, сякаш под енергичната й маска се криеше някакво напрежение. А що се отнася до Стив…

Тъй като седяха един до друг, беше неизбежно да не говори предимно с нея. И след като разговорът на масата се обърна към теми, за които тя не знаеше нищо, той просто като добър домакин се опитваше да я включи. Но Маги чувстваше инстинктивно, че има и нещо друго. Не можеше да не забележи кратките скришни погледи към Джейн и се чудеше дали не й обръща толкова внимание отчасти и заради нея. Подозрението й се потвърди от реакцията на самата Джейн. Забеляза, че тя не я харесва. Смееше се прекалено високо, но устата й се изкривяваше и зелените й очи святкаха студено всеки път, когато погледнеше към Маги. Дали просто обичаше да е център на внимание, или имаше и нещо друго? С жени като Джейн беше невъзможно да се определи.

Когато вечерята свърши, Дина помоли розовобузестото момиче да сервира кафето във всекидневната. Когато другите тръгнаха нататък, тя дръпна Маги настрана.

— Сигурно ме мислиш за много неучтива — каза тя с усмивка, която изведнъж много я подмлади. — Не можах да си разменя и две приказки с теб, Маги.

Тя леко се изчерви, като се чудеше дали Дина не е прочела мислите й.

— Имате и други гости — каза веднага. — А и Стив се погрижи да не ми е скучно.

— Да, забелязах. — Дина пак се усмихна. — Но той ми каза, че ти си искала да говориш с мен за Роз. Не съм сигурна, че мога да ти помогна, но може би сега моментът е добър. Разбирам, че си притеснена за нея.

— Много притеснена. Никой няма ни най-малка представа къде е и аз се чудех дали не е казала нещо на теб.

— Нищо.

— Не е ли споменавала за някакви планове?

— Не, честно казано, и аз бях учудена, че така ме изостави. Много разчитам на Роз. Откакто умря съпругът ми, тя ми беше истинска опора. Всичко това е нетипично за нея, особено след като знае колко работа имаме. Просто не мога да си представя защо е трябвало да замине, без дори да ни каже кога да я очакваме.

Вълнението на Дина беше очевидно искрено и всичките страхове на Маги започнаха да я налягат пак. Колкото и неловко да се чувстваше по време на вечерята, беше й някак си невъзможно да повярва, че нещо ужасно може да се е случило с Роз. Но след като сега се изправи лице в лице с факта, че тя наистина е изчезнала без дума обяснение, Маги почувства как напрежението отново я връхлетя.

— Предполагам, че е невъзможно да е… избягала с някого? — каза нерешително тя. — Искам да кажа, че има сериозен приятел, Майк Томпсън, но се чудех дали няма и още някой в живота й, може би някой женен мъж, да кажем, или… О, не знам!

— Не — рече Дина. Отговорът и беше много бърз и много категоричен. — Не знам да има нещо такова.

— Значи не са се носили никакви клюки из „Вандина“? — настояваше Маги.

— Не съм чула нищо. Не — сигурна съм.

— Разбирам. — Маги се поколеба. — Има и още нещо. Роз е споменавала, че нещо странно става в работата й. Дали не знаеш какво е имала предвид?

— Нещо странно? — Дина се намръщи. — Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това?

— Не знам. — Маги се поколеба. Беше обещала на Лиз да не споменава за подозренията на Роз пред Дина, но какво от това? Много хубаво, че приближените на Дина искаха да я предпазят. Но единственото нещо, което имаше значение за Маги, беше да разбере какво се е случило с Роз.

— Не знам какво всъщност е имала предвид Роз — каза Маги, — но мисля, че е подозирала някакъв индустриален шпионаж.

Дина веднага реагира, стана бледа като платно и фината й ръка се стрелна към изящната златна верижка на шията й.

— О, господи!

— Съжалявам — каза Маги. — Не исках да те шокирам, но мислех, че може да е важно.

— Не съм точно шокирана, а по-скоро убедена в нещо, което и аз самата подозирах, но искрено се надявах да не е вярно.

Тръпки побиха по ръцете на Маги и се спуснаха към върховете на пръстите й.

— Имаш предвид, че Роз е била права?

— Страхувам се, че е така. През последните няколко дни се случи нещо — друга компания публикува дизайн, много подобен на този, който аз планирах за пролетната колекция, и на мен ми хрумна, че може да има изтичане на информация. Опитвах се да се убедя, че е съвпадение, че двама творци са се включили на едни и същи вълни — такива неща се случват. Но щом и Роз е подозирала, че има предател… Кога е казала това?

— Не знам точно.

— Но преди Да тръгне, нали?

— Очевидно.

— И доста преди да знаем, че „Рубенс“ ще прекопират нашите модели. О, но това е ужасно! Като си помисля само, че някой във „Вандина“ всъщност работи за „Рубенс“…

Тонът й започна леко да се повишава и според Маги тя беше на ръба на истерията. Но след като бе стигнала дотук, трябваше да продължи, водена от почти сигурното потвърждение, че Роз е била права.

— Виж какво, знам, че звучи мелодраматично — каза тя, — но възможно ли е това да бъде опасно?

— Опасно? Един шпионин е много опасен. Той — или тя — може да подкопае цялата компания.

— Нямам предвид опасен за компанията. Искам да кажа наистина опасен, способен на насилие. Да речем, че Роз го е разобличила, може ли той… — Тя не довърши изречението. На вратата се появи Стив.

— Дина, кафето изстива… — Той спря, щом забеляза пребледнелите им лица и напрегнатата атмосфера. — Какво става тук?

— Стив, Маги ми каза, че Роз е подозирала някого от „Вандина“ в шпионаж. Индустриален шпионаж!

Стив погледна под вежди.

— Доста логично, бих казал, като се има предвид случката с „Рубенс“.

— Аз не мислех така.

— Не би и помислила, защото не искаше да е така.

Разбира се, че не исках! Дори не мога да понасям да мисля за това — някой, с когото работим и на когото се доверяваме, да направи нещо толкова ужасно…

— Не се разстройвай, Дина. — Той я прегърна с една ръка. — Не и тази вечер! Не и когато всекидневната е пълна с гости. Ще поговорим утре.

— Но…

— Утре. — Той хвърли поглед към Маги. — Заповядай да изпиеш кафето си.

Прегърнал Дина с една ръка, той я поведе към всекидневната. Другите бяха млъкнали, най-вероятно се вслушваха в думите им.

— Добре ли си, Дина? — Дон стана прав, не можеше да скрие от никого загрижеността си за нея.

— Не съвсем, Дон. Предполага се, че някой във „Вандина“ работи за „Рубенс“ и че който и да е той, им е издал дизайна на новата колекция.

Настана кратко мълчание, нарушавано само от развеселения смях на Дрю.

— Дина! — предупреди я Стив, но тя не му обърна внимание.

— Много съм разстроена. Не знам какво да правя.

— Казах ти, че тази вечер не можем да направим нищо — намеси се утешително Стив. — Ще започнем разследването утре. Лично аз ще се заема. Не се тревожи, Дина, ако има нещо такова, ще го разберем докрай.

— Но междувременно дръж скиците на спасителната идея под ключ — предупреди я Дон.

— Каква е тази твоя спасителна идея, Дина? — попита Джейн и цялата се превърна в слух.

— Дина измисли как да компенсираме провала с „Рубенс“ — колекция от принадлежности за пътуване, в която чантите са само една част. — Нетърпелив да я успокои, Дон забрави за предишните си терзания. — Но ако „Рубенс“ наистина имат шпионин в нашия лагер, засега е най-добре да не споменаваме пред никого това. Не искаме да откраднат и тази идея.

— Не биха посмели — каза решително Стив. — Пътните чанти ще са прекалено голямо начинание за тях.

— Откъде знаеш?

— Написах си домашното. О, те са дръзки и искат да се вклинят в нашата пазарна ниша. Но се съмнявам, че на нивото, на което са, ще имат средства да се мерят с нас.

Дрю пак се захили. Изглежда, намираше всичко това за изключително забавно. Джейн го накара да млъкне, като го изгледа свирепо.

— Какво ще направиш, за да разбереш кой издава информацията? — попита Дон. — Трябва да го разкрием бързо, иначе бъдещите ни планове няма да са в безопасност.

— Има си начини. — Стив отказваше да бъде пришпорван. Докато говореше, подаде по една чаша с кафе на Маги и На Дина. — Най-напред ще прегледаме препоръките на всички, които наскоро са постъпили в компанията, т.е. на всички, които имат достъп до моделите. Ако това не ни подскаже нищо, тогава ще заложа капан.

— Прилича ми на филмите за Джеймс Бонд — каза тихо Дрю. — Какъв капан, Стив?

— Мисля да запазя подробностите в тайна.

— Което означава, че не знаеш откъде да започнеш. Само за протокола, скъпо момче: а кой ще провери твоите препоръки? И ти самият си доста нов на сцената, нали така?

— Това не е смешно, Дрю! — сопна му се Дон, но Стив просто елегантно сви рамене.

— Абсолютно прав си, Дрю. Логично е и аз да съм сред заподозрените. Но е слабо вероятно да мамя компанията на собствената си майка. А в случай че се съмняваш, ще те уверя, че възможността да срещнеш някого от света на модата на нефтена платформа е нулева.

— Това беше абсурдно, Дрю — каза Дина. Звучеше така, сякаш всеки момент ще се разплаче. — Но цялата тази работа е абсурдна. За мен работещите във „Вандина“ са ми като семейство. Просто не знам кой би могъл да направи такова ужасно нещо.

— Трябваше да се сетя, че е логично да е тя — каза Джейн.

Всички се обърнаха към нея. Тя седеше в едно меко кресло, безкрайните й крака бяха кръстосани елегантно и грациозно. Усмихна се и ги погледна един по един, сякаш се наслаждаваше на обръщащото й се внимание.

— Коя? — попита рязко Дина.

Джейн се протегна, за да остави празната чаша от кафе на ниската масичка от палмово дърво.

— Ами Роз, разбира се.

Всички онемяха от учудване. После Дина повтори:

— Роз!

— Роз. Не сте ли съгласни, че тя е най-вероятният заподозрян? Имаше възможност, имаше контакти и освен това липсва!

Маги започна да трепери от изненада и гняв.

— Това е ужасно предположение! — избухна тя. — Най-напред Роз заподозря, че има шпионин!

— Така казваш само ти.

— И секретарката на Дина. Питайте я, ако не ми вярвате.

— Значи и Лиз знае. — Джейн присви очи. — Но може би Роз просто е отклонявала вниманието от себе си. Знаела е, че ще подгонят шпионина веднага щом „Рубенс“ публикуват нашите модели. И какъв по-добър начин да остане вън от подозрение от това да внуши, че тя вече е предчувствала опасността?

Дина все повече се разстройваше.

— Не мога да повярвам, че Роз…

Джейн вдигна рамене.

— Няма никакво значение дали искаш да вярваш или не, Дина. И пак повтарям — къде е тя сега?

— Изчезнала е! — извика Маги.

— Точно така. А ти си тук. И защо, питам се аз? Дали не си дошла да поемеш оттам, откъдето тя свърши?

Маги изгледа гневно поразително красивото й лице, но бе загубила дар слово от гадните обвинения. Стив бързо се намеси:

— Мисля, че нещата започват да излизат от контрол. Предлагам да сменим темата. Всички тези недоказани предположения никак не ни помагат. Както вече казах, ще започна разследванията утре, но докато нямаме нищо определено на което да стъпим, разговорът си остава само между нас. А сега какво ще кажете за една игра на карти?

— Колко на място! — промърмори Дрю. Той явно се забавляваше от сцената, както древните римляни са се забавлявали да гледат как гладиаторите се бият до смърт на арената. Но останалите не се отнесоха към идеята с ентусиазъм.

— Без мен — каза твърдо Дон. Дина все още премяташе нервно през пръсти верижката на врата си и не каза нищо.

— Мисля, че искам да се прибера — рече Маги. Трепереше от гняв и в главата й пак се бе появила пулсираща болка. — Може ли да ползвам телефона, за да си повикам такси?

Дина стоеше неподвижна и сякаш не забелязваше кой какво казва, но Стив се усмихна със същото чаровно безгрижие, като изцяло забрави, че нещо лошо се бе случило.

— Нищо подобно няма да правиш. Пуснах Ричард тази вечер, но ти си моя гостенка. Ще те закарам сам.

Той я поведе към коридора, като леко обви кръста й с ръка. Последното нещо, което Маги забеляза, докато излизаха през вратата, беше Джейн, която ги гледаше — вече с неприкрита враждебност.

— Не обръщай много внимание на думите на Джейн — каза Стив, когато се настаниха в ниския ягуар. — Тя най-много обича да прави впечатление.

— Разбрах — отвърна Маги, — но въпреки всичко това, което каза, беше непростимо.

Стив погледна косо към нея.

— Какво те накара да повдигнеш въпроса за индустриалния шпионаж пред майка ми?

— Попаднах на нещо. Може би сбърках и съжалявам, ако съм я разстроила…

— Когато опознаеш Дина по-добре, ще разбереш, че за нея допирът с действителността е по-скоро болезнен — намеси се той. — Тя предпочита да се сгуши в своя измислен свят.

Маги остави коментара без отговор. Точно сега не й се впускаше в обсъждане характера на Дина.

— Боя се, че в момента единственото нещо, което наистина ме интересува, е да разбера какво се е случило с Роз — каза тя. — Тя ми е сестра и аз много се тревожа за нея.

— Извинявай. — Той извади цигара от пакета с „Кемъл“ в жабката на ягуара и запали. — Извинявай, но защо мислиш, че нещо се е случило?

— Поради много причини.

— Какви?

— О, не бих искала да ги изброявам сега.

— И какво точно си мислиш, че се е случило с нея? Добре, не отговаряй и на това. Очевидно е. Мислиш си, че е била убита.

Маги потрепери силно при дръзкото изказване.

— Виж какво — каза той безгрижно, — знам, че се обиди от това, което каза Джейн, а и аз трябва да призная, че тя не се изказа много тактично. Но трябва да ти кажа, че изглежда доста по-вероятно от това да са я убили.

— О, не започвай и ти! — ядоса се Маги.

— Знам, знам — успокои я той. — Но погледни логично, фактите ужасно добре се връзват.

— И предполагам, че и ти като Джейн си мислиш, че съм дошла да довърша каквото тя е започнала.

Той издиша дима, свали стъклото на прозореца и изхвърли фаса навън.

— Всъщност не, не мисля така. Виждам, че ти си много сладко, много невинно момиче и не можеш да се прикриваш или да мамиш, дори и да се опиташ.

— С което искаш да кажеш, че Роз може.

— С което нищо не искам да кажа! Питала ли си се някога, Маги, колко добре познаваш сестра си? О, да, вие сте израснали заедно, разбира се. Но ти живееш в чужбина от… откога? Три години? Четири? Много неща могат да се случат за това време. Хората се променят, променят се ценностите и целите им, почти всичко около тях. Може би тази Роз, която си познавала, не може да направи такова нещо. Но може би тя вече не съществува.

Бяха стигнали до къщата. Стив обърна ягуара и спря.

— Съжалявам, че вечерта не се получи, както си очаквала. — Той слезе и заобиколи, за да й отвори вратата. — Знам, че се тревожиш, Маги, и много ми се иска да ти помогна. Всъщност, ако се сетя за нещо, ще ти се обадя.

Той й подаде ръка да слезе от колата и сякаш пръстите му я задържаха няколко секунди повече, отколкото беше необходимо.

— Може би все пак трябва да поддържаме връзка?

Нещо в тона му, който беше като че ли престорено приятелски, и в продължителното притискане на ръката му върху нейната накара Маги да застане нащрек.

Може да беше омъжена от три години, но все още познаваше, когато я ухажват. Стив цяла вечер се занасяше с нея, макар по много прикрит и двусмислен начин. Дина го бе забелязала, забеляза го и онази самоуверена кучка Джейн. Последното нещо, което Маги искаше, бяха усложнения от такъв характер. Но Стив беше единствената й връзка с „Вандина“. Ако за изчезването на Роз беше причина работата й, тогава най-големият й шанс да научи истината е да се държи приятелски с него.

Тя се насили, за да му се усмихне:

— Много мило от твоя страна.

— Добре. Искам да имам възможност да се реабилитирам, след като те замъкнах на една вечеря, която в крайна сметка се оказа пълен провал. Може ли да ти се обадя по телефона?

— Да — съгласи се тя.

Когато отключи вратата на къщата, чу, че часовникът от църквата отброява единайсет. Ясният звън на камбаната се носеше из неподвижния нощен въздух над равнината.

„Майк!“, помисли си тя. „Трябва да кажа на Майк какво се случи.“

„Позвъни ми по всяко време“, беше я помолил той, а единайсет не беше късен час.

Посегна към телефонната слушалка, набра номера, който той й даде, и зачака с едва прикрито нетърпение да чуе гласа му. Но от другата страна никой не се обаждаше.

Тя го остави да звъни. Чувстваше се все по-отчаяна и по-изоставена. Когато чу автоматичното изключване и възобновения сигнал „свободно“, осъзна колко много бе искала да говори с него.

Тази мисъл малко я уплаши. Не й беше приятно, но се увери, че този копнеж не се поражда само от желанието да сподели какво се случи тази вечер. Или може би беше точно това?

Започваше да й се иска да споделя прекалено много с Майк.

Когато всичките й гости си тръгнаха, Дина си наля голяма чаша уиски, прибави няколко кубчета лед и отиде в кабинета си.

Винаги щом биваше разтревожена или разстроена, най-много от всичко на света й се искаше да бъде в стаята, която толкова много й напомняше за Ван. Докато беше жив, съпругът й бе за нея опора и източник на сили. Сега, когато вече го нямаше, тя черпеше упование от вещите, които той остави след себе си.

Дали някога се бе страхувал? Съмнявал ли се е в действията си или в способността си да преодолее всяко препятствие, изпречило се на пътя му? Ако е било така, то никога не го бе показал. Какъвто и проблем да имаше, Ван знаеше как да се справи с него. Със сигурност щеше да знае как да се справи и с последната криза.

Дина отпи от уискито. Надяваше се, че течният, студен като лед огън ще успокои нервите й, но само й стана още по-зле, когато питието стигна до стомаха й.

„О, Ван, толкова ми липсваш!“, помисли си тя. „Трябва да се справя заради теб, а не знам дали ще мога.“

Но сега поне имаше Стив.

При мисълта за него топлината на уискито най-накрая се разля по вените й. Слава богу, че Стив беше тук!

Погледна към портрета над камината. На него бе нарисуван Ван в цял ръст в най-хубавите му години.

— Само ако го бе познавал — каза тя нежно, после, почти веднага след като произнесе тези думи, съжали. Вината, която я обзе, я накара да се почувства нелогично, сякаш бе извършила светотатство.

Ван не искаше да познава Стив. Ван реши тя да го даде за осиновяване. Въпреки че през всичките години тъгуваше за изгубения си син, никога не подложи на съмнение преценката на Ван, не се съмняваше в нея и сега. Навикът беше прекалено силен.

— Съжалявам, Ван, не исках да кажа това. Ти беше прав, ти винаги беше прав.

Той я погледна от платното — хлътналите му очи бяха толкова тъмносини, че изглеждаха почти черни и я хипнотизираха дори от отвъдното.

Дина знаеше, без да задава въпроси, че мъката и вината нямаха никакво значение. Ако трябваше пак да преживее живота си, би постъпила по абсолютно същия начин.

Дина

Беше само на двайсет години, когато за първи път срещна Ван. Беше без пукнат грош и бременна.

Дина рядко си мислеше вече за онова време, сякаш всичко се бе случило на някой друг. Но когато все пак се сещаше, откриваше, че може да си спомни с поразителна точност как се бе чувствала — безпомощна, захвърлена и самотна, като в капан.

Минаваше й през ум, че може би нямаше да е дотам ужасно, ако не бе живяла така затворено и не бе толкова наивна за възрастта си. Все пак беше началото на времето, което хората наричаха „лудите шейсет“. Но тогава това време едва бе започнало. Табутата от предишните десетилетия още хвърляха дебели сенки. Да живееш с мъж без брак все още се разглеждаше като „да му отпуснеш края“, а неомъжените майки бяха срам и позор за семейството.

Тези ценности бяха трайно втълпени на Дина от майка й — Рут, която бе дъщеря на нонконформистки свещеник. Бащата на Дина почина от перитонит, когато тя бе на седем години. „Божествено наказание“, отбеляза веднъж дядо й. С майка й трябваше да напуснат дома си и да се преместят в разнебитената стара свещеническа къща на баба й и дядо й.

Дина мразеше къщата. Тя беше тъмна и задушна, с дъсчени стени и огромни викториански камини, над които върху дъбови полици бяха наредени безброй порцеланови украшения. Тапетите на едри червени рози бяха пожълтели от старост и влага. Нямаше много огледала, за да отразяват оскъдната светлина. Те насърчават суетата, казваше дядо й. Нямаше и картини, освен внушителната рисунка с молив на Джон Бъниън, която сякаш изпълваше всекидневната. Очите му като че ли те следваха, където и да отидеш, казваше дядо й и Дина си мислеше, че е така.

Когато си наумеше някоя пакост, поглеждаше притеснено към нетрепващите втренчени очи на Джон Бъниън.

Съвсем естествено животът в тази къща се ръководеше от религията. Но не от жизнеутвърждаващата религия на най-добрата приятелка на Дина — Мери. Тя беше римокатоличка и според дядо й — осъдена вечно да гори в ада за това. Той никак не одобряваше тяхното приятелство. Религията в къщата им беше строга и мрачна и славеше един строг и мрачен бог.

Рядко се смееха. Дядото имаше уморения вид на праведник, понесъл всичките световни грижи на раменете си. Баба й ситнеше покорно зад него. Майка й бе спряла да се смее, след като баща й почина. Когато се смееше, Дина се чувстваше, сякаш извършва светотатство, и бързо се обръщаше, за да види дали Джон Бъниън не бе забелязал.

Така беше през работните дни, но в неделите ставаше още по-лошо.

Те означаваха две ходения до църквата — сутринта и вечерта. Дина намираше това за ужасно досадно. Трябваше да седи на предната пейка, облечена в най-хубавите си дрехи, и да търпи потупванията и покровителствените думи на дамите, които се стремяха да се сближат със свещеника. Забавляваше се, като слушаше госпожа Томас да пее чувствено химни със своя плътен мецосопранов глас и да задържи последните тонове няколко такта, по-дълго от всички останали. Или броеше колко пъти ще се изкашля старият господин Хенри и дори гледаше как в снопа слънчева светлина блестят капките слюнка, които хвърчат от устата на дядо й, докато той изстрелваше проповедта си от амвона точно над нея.

Още по-ужасни бяха часовете след службите. Практически всяка дейност, с която времето минаваше по-бързо, беше забранена, защото денят бе отделен за възхвала и размисъл. Четенето не бе позволено, освен ако не ставаше въпрос за Библията или книга с библейски истории. Шиенето не бе разрешено, игрите — също. Картите бяха абсолютно забранени. Дядо й не ги одобряваше по всяко време, наричаше ги „дяволски творения“. Радиото се пускаше само за прогнозата на времето и „Песни на възхвала“, а след това старецът четеше на глас от подвързаната с кожа семейна Библия, която държаха в един шкаф до камината.

По-късно, когато навърши тринайсет години, Дина се опита да се разбунтува срещу неделния режим. Мери ходеше на кафе в неделните следобеди и един ден Дина тръгна с нея, като каза, че отива на разходка.

Прекара следобеда в напрежение. Прекалено много се боеше от възможните последствия от авантюрата, за да може наистина да й се наслади. Пиеше чаши димящо еспресо и се чувстваше виновна, докато слушаше гърмящата от джубокса музика и говореше с момчетата в кожени якета, които се бяха насъбрали около него. Това е може би първата стъпка към падението, мислеше си тя и презираше дядо си, заради когото се чувстваше отхвърлена и в същото време неспособна да се отърси от натрапчивото чувство, че върши грях.

Когато се прибра, старецът я чакаше, хладен и разгневен.

— Къде беше? — попита той.

— На разходка — прошепна Дина разтреперана.

Дядо й се изправи в цял ръст. Беше едър мъж, над един и осемдесет, и с широки рамене. Носеше най-хубавите си неделни свещенически дрехи. Лицето му беше зловещо, сребристата му коса искреше — беше застрашителна гледка.

— Как се осмеляваш да ме лъжеш! — Гласът му, който можеше да изпълни цялата църква, отекна страховито из стаята. — Не знаеш ли, че е грешно да се лъже? Пак те питам — къде беше?

— С Мери.

— Мери. Имаш предвид Мери О’Съливан? — Каза го с такова отвращение, както би казал „Лукреция Борджия“.

Тя кимна, но нямаше сили да го погледне.

— И къде бяхте с Мери О’Съливан?

— Ние… отидохме да изпием по едно кафе.

— И къде пихте това кафе?

Не можеше да отговори. Устата й беше пресъхнала. Дядо й я хвана за рамото и я разтресе.

— Била си в кафенето, нали? Нали?

Тя бе свела глава и виждаше само лъснатите до блясък обувки на дядо си.

— Гледай ме, когато ти говоря! — нареди й той. — Ти и тази мръсница сте ходили на грешно място в Божия ден. Срамувам се от теб, Дина, срамувам се и съм разочарован. Знаеш, че си съгрешила, нали?

— Но… не е така! — протестира тя немощно. — Не съм направила нищо грешно.

— Предполагам, че там е имало музика? Така наречената попмузика?

— Ами да, но…

— В неделя! Защо им е попмузика в неделя? Това си е боклук и през другото време, кара младите хора да правят неща, които не бива, да имат помисли, които не трябва. Но в неделя! — Той замълча, извън себе си от гняв. — Трябва да забранят на това място да отваря в Божия ден. Ако зависеше от мен, ще го затворя изобщо, но предполагам, че определени хора ги влече към него. Но не и теб, Дина. Никога повече няма да ходиш там — нито през седмицата, а още по-малко в неделя. Сега си изтрий червилото от устата, иди си в стаята и остани там, докато стане време за църква. Разбра ли?

Тя кимна и избяга. Трепереше, чувстваше се засрамена и объркана. Дълбоко в себе си знаеше, че не е направила нищо нередно, но навикът да се подчинява на дядо си бе прекалено силен, за да го преодолее. „Почитай майка си и баща си“, се казваше в една от заповедите. В тази къща тя бе допълнена и звучеше така: „Почитай дядо си и баба си.“ Дина още не се бе научила да се противопоставя.

Но откъде знаеше той? Как беше разбрал, че не е била на разходка, както бе казала? Като си зададе този въпрос, гласът му сякаш пак отекна в главата й: „Бъди сигурна, че греховете ти ще те застигнат.“

Лицето на Дина гореше от срам. Много време щеше да мине, преди да се разбунтува отново.

— Трябва да му кажеш — настояваше Мери. — Трябва да му кажеш, че имаш приятел. Ти си на шестнайсет години и вече е 1957. Той не може вечно да те държи заключена като някоя викторианска девица.

— Не мога, ще ме убие!

— Тогава да не се чудиш, ако Дейв Хикс скъса с теб. И ще го направи, Дина, повярвай ми. Той няма вечно да е съгласен да се срещате само зад навеса за велосипеди в обедната почивка. И когато те зареже, ти ще си виновна, че не си се изправила срещу това изкопаемо.

— Той не е изкопаемо — каза Дина, чувствайки, че е въпрос на чест да защити дядо си. — Такъв е, защото мисли, че прави всичко за мое добро.

— Глупости! На него просто му харесва да те държи в подчинение. Това го издига в собствените му очи.

— Не, той е добър човек в действителност. Нали е свещеник!

— Ха, разпорежда се с един параклис! Не е истински свещеник.

Дина не каза нищо. Мразеше да спори с Мери за религия. Рядко го правеха, не беше тема, която интересуваше много и двете. Но когато я засегнеха, различията между тях бяха толкова дълбоки и неизкореними, че заплашваха приятелството им.

— Безсмислено е. Той няма да ми позволи да излизам с Дейв. Знам, че няма — каза Дина, връщайки се на по-важния въпрос.

— Тогава излъжи, че излизаш с мен. Няма как да разбере.

— Не бих разчитала на това — отговори Дина и си спомни случката с кафенето. — Сякаш има очи навсякъде. Може би Бог наистина е с него. — Тя потрепери.

— Или по-скоро дяволът — отвърна Мери. — Ами майка ти, тя въобще ли няма думата?

— Почти…

Откакто се върна в къщата, Рут се бе върнала и към детския си навик да позволява на баща си да доминира над нея. Дина така бе свикнала да я съветват да „прави каквото казва дядо“, че нямаше никаква надежда майка и да се окаже неин съюзник. Когато беше малка, си мислеше, че тя е част от заговора на „възрастните“, които се бяха съюзили срещу нея, и имаше същите закостенели виждания и ценности. Сега започваше да разбира, че Рут се страхува от дядо й, колкото и тя самата. Но нямаше никакво значение. Не можеше да си представи Рут да признае, че баща й греши, дори и насаме с дъщеря си. И никога нямаше да изкаже собствено мнение пред него.

Дейв Хикс беше от класа на Дина и тя го харесваше от много време. Винаги се вълнуваше, когато той я поглеждаше, политаше от щастие, когато й се усмихнеше. Копнееше и той да я харесва, но се ужасяваше да я покани на среща, защото или трябваше да му откаже, или да си има страхотни скандали вкъщи. И когато това се случи, тя не знаеше какво да направи.

Досега му отказваше под предлог, че не може да се срещне с него вечерта и беше щастлива да го вижда само в училище. Той я целуна в тъмния ъгъл зад навеса за велосипеди и на нея й се стори прекрасно. Дори страхът, че могат да я хванат, не можа да развали тръпнещото вълнение, романтиката и опияняващото щастие, които я изпълниха. Но пренебрегването на проблемите в онзи разгорещен миг не означаваше, че те вече са изчезнали. На нея й беше достатъчно това, което имаха, но на него — не. Искаше да има момиче, с което да излиза вечер или поне от време на време. Започваше да става нетърпелив. Сърцето й се свиваше, но Дина знаеше, че Мери е права. Ако не направеше нещо, той щеше да я зареже и да си намери друга, някоя, която не бе ограничена от консервативните правила и разпореждания на един властен старец.

Дина прехапа устната си — чувстваше се като в капан. Не виждаше как би могла да избяга.

Когато два дни по-късно излезе от училищния стол, госпожица Дарби, старшата учителка, от която всички се страхуваха, я чакаше.

Мис Дарби имаше ястребово лице, обрамчено от стоманеносива коса на букли. Носеше костюми от туид и семпли обувки и живееше с още една учителка в къща на километър и половина от дома на Дина. Учениците си мислеха, че те са две стари моми, които се утешават взаимно с компанията си. Всички изпитваха искрен ужас от нея. Яките тийнейджъри предпочитаха директорът да ги набие с пръчка, отколкото да станат жертва на острия език на госпожица Дарби. А изречението „Чакай ме пред стаята ми!“ беше мъчение, което караше най-дръзките да треперят, а по-кротките направо се вцепеняваха.

Когато учениците излизаха от столовата и я виждаха да стои там намръщена, спираха да говорят и тихомълком се изнизваха. Дина се опита да направи същото, но госпожица Дарби я дръпна настрана.

— Майка ти знае ли, че имаш приятел?

Дина я погледна и онемя от страх и изненада.

— Няколко пъти те подминавам с колата, докато се разхождаш с Хикс — продължи госпожица Дарби. — Той не живее към вас, нали?

— Не, госпожице Дарби.

— Значи се отклонява, за да те изпрати.

— Да, госпожице Дарби.

— Пак те питам — знае ли майка ти, че имаш приятел?

— Не, госпожице Дарби.

— Така си и мислех. Сигурна съм, че тя ще се съгласи с мен, че такова нещо може сериозно да навреди на учението ти. Ти си в девети клас и трябва сериозно да се съсредоточиш върху подготовката за изпитите, а не да се занасяш с момчета.

— Но, госпожице Дарби…

— Нямам намерение да споря с теб, Дина. Но мисля, че майка ти трябва да знае какво става, нали? Ще поговоря с нея.

— Госпожице Дарби, моля ви…

— Това е. Тръгвай, причиняваш задръстване. А между другото — крайно време е да се подстрижеш. Косата ти допира в яката по много нехигиеничен начин. И не си мисли, че ще ти се размине, като я връзваш на опашка. Така баретата ти не може да се сложи както трябва. Другата седмица ще дойдеш да проверя дали си изпълнила препоръките ми.

Тя отмина с бързи стъпки, безупречната й черна манта, по която нямаше никакви следи от тебешир, както на другите учители, се развя зад нея.

Когато Дина се прибра вечерта, веднага разбра, че госпожица Дарби е изпълнила заплахата си. Не можеше да сбърка с нищо изражението на леко сбръчканото лице на Рут. Дина отиде в стаята си, за да се преоблече, а майка й веднага я последва и затвори вратата зад себе си.

— Дина, говорих с госпожица Дарби по телефона. Каза ми, че се виждаш с някакво момче. Вярно ли е?

Сърцето на Дина заби много бързо.

— Ами… нещо такова.

— Искаш да кажеш, че е вярно! Казах на госпожица Дарби, че със сигурност греши. Как може да си толкова потайна и подла?

— В това няма нищо лошо! Той само ме изпраща… — Тя си пое въздух. — И ме покани на кино.

— Надявам се, че си му отказала!

— Мамо, моля те! Той е от моя клас и е много свестен…

— За бога, Дина, надявах се, че си по-разумна и няма да се занимаваш с момчета на твоите години. Както каза и — госпожица Дарби, трябва да се съсредоточиш върху училището. Има много време за други глупости, когато издържиш изпитите.

— Това няма да навреди на изпитите ми. Можем да отидем на кино в петък или в събота. През останалите дни ще уча много, за да си наваксам…

— Ще си мислиш за него, когато умът ти трябва да е зает с учене. Освен това има и нещо друго. Не си достатъчно голяма, за да излизаш с момчета. Нямаш представа какво е това.

— Казах ти, че е много свестен!

— Може само да изглежда свестен — каза мрачно Рут. — Бедата е, че всички мъже са едни и същи. Млади или стари, мислят само за едно. Особено младите мъже.

— Какво имаш предвид?

— Ами… — Рут се изчерви и гласът й затрепери. По същия начин изглеждаше и когато трябваше да обясни на Дина за менструациите. — Ами… те искат да правят разни неща, които не са хубави… като да те докосват, където не трябва. Ти няма, разбира се, как да го знаеш.

Дина усети, че и нейните страни пламват. Знаеше, че момчетата искат да докосват момичетата. По едно време не беше безопасно за едно момиче да остава само в класната стая след училище, защото момчетата се събираха и я сграбчваха, после се опитваха да й бръкнат под блузата. Слава богу, това спря, след като един учител чу писъците и хвана виновните. Момчетата бяха изпратени при директора, а горкото нещастно момиче — при госпожица Дарби, която я обвини, че ги е насърчавала. О, да, Дина знаеше как момчетата искат да пипат момичетата, но не можеше да си представи Дейв да се отнася така с нея. Между тях имаше нещо специално, а не мръсно и отвратително.

— Той не би го направил — каза тя. — Не е такъв.

Рут се изсмя горчиво:

— Той ще поиска да го направи, Дина, и ти ще си безпомощна в ръцете му. Не искам да излизаш с момчета, докато не пораснеш достатъчно, и това е всичко. А сега ми обещай, че ще спреш да се занимаваш с тези глупости и повече няма да говорим.

— Но, мамо…

— Не ми дръж тон, не искам дядо ти да научи за това. Той много ще се ядоса, ако разбере, че се държиш по този начин. Ще се обадя на госпожица Дарби утре и ще я помоля да ми каже дали те е виждала да говориш пак с това момче, така че дори не си го помисляй. Ясна ли съм?

Дина кимна съкрушена. И през ум не й минаваше да се противопоставя. Не беше в природата й. Когато майка й я остави сама, тя легна на леглото и заплака.

Почти не спа през нощта. Лежеше будна и се чудеше какво да каже на Дейв и дали има някакъв начин да продължи да се вижда с него. Но на следващия ден в училище Дейв се държеше странно. Той сякаш нарочно я отбягваше, не срещна погледа й нито веднъж и след всеки час се извръщаше и започваше да се смее и да се закача малко насила с приятелите си.

Трябваше й цял ден, за да осъзнае истината, но когато след часовете той веднага си тръгна, без да я изчака, повече не можеше да се заблуждава. Нямаше нужда да казва на Дейв, че вече не може да го вижда. Той бе взел нещата в свои ръце.

— Нали ти казах, писнало му е от начина, по който се държиш — каза Мери. — Предупредих те, нали?

В този момент Дина почти мразеше Мери, която беше толкова смела и самоуверена и, изглежда, имаше всичко, което тя нямаше.

След седмица Дейв започна да излиза с Уенди Търнбул, която носеше прилепнали блузи и се кискаше и закачаше, когато момчетата й подсвиркваха. Може би майка й се бе оказала права. Може би точно това бе искал и той.

Настъпи краят на една мечта.

Откакто се научи да държи молив, Дина добре си служеше с него. Рисунките й бяха много изящни, много подробни, въпреки че обичаше най-вече да прерисува чужди картини, вместо да прави собствени композиции.

Учителят й по изобразително изкуство — господин Робинсън — забеляза таланта на Дина отрано. Сега започна да я насърчава, като й казваше, че е време да спре да копира картините на другите и да придаде собствен облик на работата си.

— Трябва да се опиташ да бъдеш оригинална, Дина. Да се научиш да рисуваш от натура. Започни със старите изсъхнали кестени, с купа плодове, с ваза с цветя. Може да ти се стори малко досадно, сравнено с това, което си свикнала да правиш, но е добро упражнение.

Дина направи каквото й каза. На масата в трапезарията имаше ваза с рози и тя седна със скицника и се опита да я нарисува. Сериозното й отношение към детайла означаваше, че работи много бавно и листенцата на цветята опадаха доста време преди да е свършила.

Същото се случи и с фруктиерата. Ябълката беше изядена, а портокалът изсъхна и се сви, а тя още се опитваше да направи както трябва кората му.

— Няма смисъл! — простена, когато показа недовършената картина на господин Робинсън. — Просто не мога!

— Разбира се, че можеш! Май трябва да вземеш неща, които не се променят, докато ги рисуваш — предложи, й господин Робинсън. — Искам да събереш заедно няколко предмета, които са свързани по някакъв начин, но са от различна материя, и да ги подредиш в интересна композиция.

— Какви предмети?

— Каквито искаш, използвай въображението си.

Така и направи. Вечерта събра една от обувките с висок ток, които майка й доста прибързано купи, но почти не бе обувала, яка от пера, кожен колан с огромна блестяща тока, красив прозрачен шал и една мека шапка на дядо й. Взе от всекидневната малка масичка и я сложи на прозореца в стаята си, където светлината беше добра. Подостри моливите си, запаси се с доста от тях — от меките до най-твърдите — и се захвана за работа.

Дина помнеше и досега тази картина и знаеше, че тя бе началото на любовта й към всички видове материи. Когато я завърши, се почувства направо ограбена, но и горда. Занесе я на господин Робинсън. Той не я обсипа с похвали — никога не правеше така, въпреки че беше наясно повече от другите с крехката самоувереност на Дина и с отчаяната й нужда от окуражаване. Даде й да разбере, че е впечатлен.

— Знаеш ли, Дина, трябва да помислим как да те вкараме в художествен колеж — каза й той.

Сърцето й подскочи, толкова се изненада, че не знаеше какво да каже. Художествен колеж — когато всичките й приятелки се целеха в секретарски курсове и обучение за учителки! Не изглеждаше реално, беше истинска мечта. След уталожването на първоначалната еуфория пак я налегнаха познатите опасения. Добре знаеше какво ще каже за този план дядо й, дори и майка й. Тази идея ще бъде заклеймена толкова безмилостно, колкото и кафенето в неделя и срещите с момчета.

— Не мога — едва отрони тя.

— Можеш, Дина! Талантлива си. Е, разбира се, ще трябва здраво да се потрудиш, но ти нямаш нищо против, нали?

— Не, не е заради това… — Тя се поколеба, чувстваше се предател. — Става въпрос за семейството ми. Те няма да ми разрешат.

— Защо?

— Просто няма.

— В такъв случай ще трябва да поговоря с тях — предложи господин Робинсън. — Ще помолиш ли майка си да дойде да се видим?

— Ще я помоля — отвърна Дина, — но не мисля, че има някакъв смисъл.

Както и бе очаквала, Рут се изказа презрително за идеята, а дядо й изсипа цяла тирада от предупреждения за моралните норми на художествените колежи.

— Свърталища на греха! — обяви той. — Кой ти втълпи такова нещо? И за какво може да ти послужи размотаването там?

— Господин Робинсън казва, че после дори мога да преподавам рисуване като него.

— Ако искаш да преподаваш, има достатъчно други предмети. Ами английски? Винаги си го обичала. Или религия.

— Не искам да преподавам религия. Искам да рисувам. Моля те, мамо, ела просто да поговориш с господин Робинсън.

— Няма за какво да говоря с него, Дина. Още повече става въпрос за академичен колеж. Нито за миг не си помислям, че ще те приемат.

Обидена, но в никакъв случай не и изненадана, Дина съобщи резултата на господин Робинсън и видя как погледът му се изпълни с упорство.

Добре, Дина, остави на мен — беше всичко, което той каза.

Седмица по-късно госпожица Дарби позвъни у тях.

— Госпожа Маршал, бих искала да поговоря с вас за Дина.

— О, не! — простена Рут. — Да не би пак да се размотава с онова момче?

— Не, няма такова нещо. Става въпрос за бъдещето й. Кога можете да дойдете да поговорим? Удобно ли ще ви е утре следобед?

— О… да, госпожице Дарби, разбира се! — каза Рут, която изпитваше почти същото страхопочитание към старшата учителка като дъщеря си.

Дина винаги си бе мислила, че тогава стана някакво чудо. Омразната госпожица Дарби убеди майка й да й разреши да кандидатства в художествения колеж. В действителност трябваше да благодари на господин Робинсън. Той осъзна, че ужасната старша учителка е много по-голям авторитет от него и се обърна с проблема си към нея. Госпожица Дарби, която бе по-податлива към бохемския му чар, отколкото бе склонна да признае, се съгласи, че би било гордост за училището, ако някой ученик успее в такова непривично начинание. По своя си агресивен начин госпожица Дарби набързо убеди и Рут.

— Тя мисли, че трябва да ти се даде възможност да опиташ в някой наистина добър колеж — каза Рут на Дина, поставяйки ударението върху „добър“, сякаш това беше решаващият фактор.

— Надявам се, че ще имаш достатъчно разум да не ни опозориш — беше всичко, което каза дядо й.

Първата общообразователна година в колежа мина доста спокойно за Дина. Далеч от клаустрофобичната атмосфера на свещеническия дом, тя започна да разцъфва. Промени стила си на обличане, спря да носи дрехите на добро момиче, което ходи в неделя на църква, и нахлузи джинси и спортни пуловери, но когато се прибираше вкъщи, винаги беше с пола, достатъчно дълга, за да не дразни дядо й. Харчеше малкото си джобни пари за плочи на Елвис Пресли и Били Фюри и си ги пускаше на грамофона, който взе от една разпродажба на старо. Пусна си косата, спря да я връзва и веднъж, в пристъп на дързост, я боядиса кафява, просто за да види как ще изглежда. Не й хареса никак и цялата следваща седмица непрекъснато се миеше, докато падна боята. Започна да става и по-независима. Накара хазайката си, госпожа Медоус, да купува овесени ядки за закуска, вместо да й готви бекон с домати и бъркани яйца, както бе поискала майка й като част от договора за наем. От време на време излизаше с приятели от курса, ходеше на кафе или на кино, дори един-два пъти на танци, но в никакъв случай не бе погълната от лудешкия живот, за който предупреждаваше дядо й. Възпитанието все още прекалено много й пречеше, за да се престраши да пуши, да пие и да взема наркотици, което беше част от живота в колежа. А и нямаше време за тези неща.

Обучението беше по-строго, отколкото Дина бе предполагала. Имаше много работа и тя често трябваше да стои до късно вечер, за да завърши проектите си. Тъмните сенки под очите й се дължаха на усилията й в рисуването, а не на веселия живот.

Към края на годината Дина трябваше да избере специалност, с която да се дипломира. Все още не бе решила, когато дойде време за годишния студентски бал с маски. Но вълнението, похвалите, които получи за индианския си костюм, който направи от две-три парчета кожа, й помогнаха да реши. Повече от рисуването тя обичаше да работи с материи.

Имаше курс по моден дизайн в колежа и Дина кандидатства. За нейна радост — бе приета.

През първата година работеше много, но в курса по моден дизайн — още повече. Учебните проекти следваха един след друг. Материалите бяха скъпи и Дина трябваше да започне на половин ден като сервитьорка, за да може да си ги плаща. Госпожа Медоус взе да се оплаква, че си ляга късно и хаби много електричество, като работи през нощта в стаята си. Тогава Дина взе да преглежда таблата за обяви в колежа, за да си намери друга квартира.

Накрая откри това, което търсеше — петима студенти, които бяха наели апартамент в голяма къща близо до колежа, издирваха шести съквартирант, за да им помага да плащат наема. Дина отиде да се срещне с тях. Все още бе малко срамежлива, но студентите — две момчета и три момичета — изглеждаха добросърдечни, малко експанзивни и безгрижни. Апартаментът беше приветлив, но поразително разхвърлян — в мивката бяха натрупани мръсни чинии и тенджери, използвани чаши за кафе, препълнени пепелници се търкаляха по пода.

Дина познаваше момичето, с което щяха да живеят в една стая. Казваше се Лин Бекет и беше във втори курс. Скоро откри, че нещата не бяха толкова идеални, колкото си мислеше. Съблазнена от идеята за повече свобода, тя пропусна практичната страна на въпроса — нямаше самостоятелна стая, дори и малка като предишната, където да остави проектите си и да знае, че никой няма да ги пипне. Водата в банята беше по-често хладка, отколкото топла, и бе почти невъзможно да се влезе вътре сутрин. Още пет души се възползваха от млякото и портокаловия й сок, хвърляха мръсни чинии и неизпрани дрехи навсякъде. Дина беше спретнато момиче, мразеше бъркотията, но независимо колко често подреждаше кухнята, на следващия ден тя пак беше разхвърляна. Разбра, че или трябва да се примири, или да се превърне в слугиня.

Апартаментът беше винаги шумен. Музиката се пускаше силно, вратите се тряскаха, хората вътре се смееха и говореха високо. Когато искаше да си легне рано, Лин неизбежно я събуждаше, като се тръшваше върху леглото и дори светваше всички лампи.

Дина започна да копнее за спокойствието на старата си квартира, в която единственото притеснение бяха оплакванията на госпожа Медоус, но бе прекалено късно да се връща. Госпожа Медоус имаше нов квартирант — един мрачен младеж, който работеше в банка. Но въпреки всичко новият апартамент компенсираше неразборията по един странен начин.

Той се казваше Нийл Мередит и беше в трети курс, специалност графика. Бе висок, с кафява, дълга до раменете чуплива коса и съвсем малка брада. Топлите му очи с дълги тъмни мигли я впечатляваха, а Даръмският му акцент й се струваше много чаровен.

Нийл си имаше приятелка от курса по графика, която поразително приличаше на него. Изглеждаха като близнаци в своите джинси, тениски и кецове, косите им бяха с почти еднаква дължина и цвят и падаха на раменете им. Анджи прекарваше доста време в апартамента и Дина й завиждаше въпреки волята си, особено когато с Нийл изчезваха в неговата стая и затваряха вратата. Но когато Анджи я нямаше, на Дина й се струваше, че той й обръща доста внимание. Щом й се усмихваше и я питаше за работата й, тя се разтреперваше. Но това беше достатъчно за Дина, за да се чувства щастлива и окрилена, сякаш нещо много хубаво я очаква всеки момент.

Една вечер, когато другите бяха излезли, той влезе в голямата всекидневна и размаха бутилка:

— Искаш ли?

Дина разглеждаше списания и търсеше материали за някакъв проект. Тя вдигна глава и се изчерви от изненада и удоволствие.

— Какво е това?

— Вино. Евтино, разбира се, но и то действа като хубавото.

Дина усети как червенината по лицето й се сгъсти.

— Благодаря, но не пия.

— Не пиеш? — В гласа му прозвуча искрена изненада.

— Не. Е, поне досега не съм пила. — Млъкна, защото не й се искаше да обяснява за стриктните табута, с които бе възпитана. Малко се срамуваше от тесногръдието на семейството си и от липсата си на опит.

— А, спомних си, ти си праволинейна методистка, нали? — каза той, посочвайки я с пръст.

— Откъде знаеш?

Той се усмихна широко:

— Имам си начини. Е, добре, ако не искаш, няма да те насилвам. Но не знаещ какво изпускаш.

Дина не искаше да изглежда задръстена и освен това — какво толкова можеше да й се случи! По-артистичният й начин на живот вече я караше да подлага на съмнение някои от правилата, които й бяха набили в главата.

— Може би ще изпия малко — каза тя колебливо. — Да видя дали ми харесва…

— Не искам да те изкушавам. — Той все още стоеше и й се усмихваше, но държеше бутилката на разстояние от нея. За миг тя се почуди дали и дяволът не е гледал така Исус в пустинята, когато му е предлагал земното царство, и сякаш чу да кънти гласът на дядо й: „Иди си, Сатана!“. Но мигът отмина и тя се реши.

— Няма да ми стане нищо, нали? Само не ми давай прекалено много.

Той наля малко в една чаша и й я подаде. Тя опита, очаквайки да не й хареса, но откри, че й допада. Преди да се усети, чашата беше празна и тя му я върна.

— Може ли още малко?

— Ти си върхът, Дина Маршал! Може, щом искаш, само после да не ме обвиниш, че съм те напил!

Тя взе да пие по-внимателно и усети, че главата й започна да се замайва, но й харесваше разливащата се в нея топлина, която можеше да се дължи и на виното, но и на начина, по който Нийл я гледаше — полуусмихнат, с дълбоки и замислени очи.

Изпиха цялата бутилка и си говориха, а когато стана време за лягане, проектът й още не бе завършен, но тя се чувстваше прекрасно. Щеше й се да запее от щастие. Може би все пак имаше някакъв шанс за нея с Нийл.

Но на следващия ден Анджи пак беше там и Дина трябваше да се отърси от мечтите си.

В апартамента нямаше телефон, само автомат с монети на стълбището. Но по него можеха да се обаждат отвън и когато звънеше, който пръв чуеше, вдигаше слушалката.

Една сутрин, през пролетта, той започна да звъни около седем. Не спираше, но никой пето вдигна. След това Дина, която по това време бе станала, за да довърши проекта си по дизайн, беше сигурна, че е чула далечния звън, но телефонът бе два етажа по-долу и тя не бе разбрала точно какъв е този шум и че може и да е за нея.

След час отвън се позвъни. Вече няколко души бяха станали и се готвеха да тръгват на училище. Хенри, един от студентите по изящни изкуства, отвори вратата и след миг почука на стаята на Дина.

— Тебе търсят. Полиция.

— Полиция! — повтори шокирана Дина.

Офицерът беше млад и учтив.

— Дина Маршал?

— Да.

— Може ли да вляза?

Във всекидневната беше пълна бъркотия. Лин седеше на пода и ядеше кисело мляко, облечена само в една тениска с Мики Маус, а останалите съквартиранти си търсеха дрехите, загърнати в хавлиени кърпи.

— Ами всъщност не… За какво става въпрос?

— Имам съобщение за вас. От дома ви. Опитваха се да ви звъннат, но никой не вдигна.

Дина усети, че коленете й се разтреперват.

— Случило ли се е нещо?

— Ами… да. Сигурна ли сте, че не мога да вляза?

Дина сграбчи рамката на вратата.

— С дядо, нали? Получил е удар. Баба винаги казваше, че така ще стане. Той… мъртъв ли е?

Полицаят изглеждаше разтревожен.

— Не, боя се, че става въпрос за майка ви.

Кръвта се дръпна от лицето й и тя почувства, че ще припадне.

— Мама! Не! Грешите!

— Боя се, че не греша. Съобщението е, че на майка ви й е прилошало и сега е много зле и е в болницата. Семейството ви иска веднага да се приберете вкъщи.

— Къде е тя? В коя болница? Какво й е?

— Съжалявам, не знам подробности — каза полицаят. — Предлагам ви незабавно да се обадите вкъщи и да разберете.

— Да… ще се обадя… Благодаря ви.

Тя затвори вратата. Всички я гледаха втренчено, бяха любопитни, но не искаха да го показват. Тя не им обърна внимание. Започна да търси в чантата си монети за телефон, но не намери.

— Някой има ли монети?

Хенри отиде в стаята си и се върна с цяла шепа. Дина ги взе и затича надолу по стълбите.

Телефонът звъня безкрайно, Дина направо го чуваше как отеква в къщата. Накрая вдигна госпожа Милър, която два пъти в седмицата идваше да чисти.

— Ти ли си, Дина? О, скъпа, какво само се случи! Опитваха се да се свържат с теб…

— Какво е станало, госпожо Милър?

— Майка ти! О, скъпа, ужасно е! Тя стана около шест и половина да отиде до тоалетната и просто й призля. Баба ти се била събудила и я чула да пада. Намерила я да лежи на стълбищната площадка, половината й тяло било в банята, половината отвън. Предполагам, че се е почувствала зле и затова е тръгнала към тоалетната. О, скъпа, какъв ужасен шок!

— Но какво казват, че й е?

— Не знам. Закараха я в болницата — в Централната, баба ти и дядо ти отидоха с нея. Сигурно ще й направят изследвания и тогава ще знаем повече, но…

— Добре, госпожо Милър. Веднага си идвам. Ще отида направо в болницата. Нали ще кажеш това на дядо, ако се върне или се обади?

— Да, Дина. О, скъпа, толкова съжалявам…

— Нямате вина, госпожо Милър — каза Дина, сякаш единственото нещо, което имаше значение, бе да успокои прислужницата. — А лекарите правят чудеса, нали знаете? Поне е още жива!

Но докато Дина стигне в болницата, майка й почина. Баба й и дядо й все още бяха там, в специална стая за роднините на починалите. Казаха на Дина, че Рут е издъхнала преди десет минути и че са били с нея до края. Мона, баба й, беше разстроена, бършеше очите си с намачкана носна кърпа, но дядо й изглеждаше направо приповдигнато. Дина си помисли, че шокът го е вцепенил й не може да изрази тъгата си, но в театралното му поведение имаше нещо неприлично. Лицето му беше тържествено, както обикновено, когато служеше на погребения, очите му горяха върху сивото лице.

— Майка ти си отиде — каза той. — Отиде там, където болката и грехът не могат да я достигнат, където не може да бъде наранена от безразсъдството на хората, които обичаше. Откога не си идвала да я видиш, Дина? Прекалено дълго. А сега вече е късно. Ти не успя да дойдеш и да я утешиш, докато беше жива, сега вече е мъртва.

Дина го погледна ужасена:

— За какво говориш?

— Майка ти страшно тъгуваше за теб. Докторът ни каза, че е починала от мозъчен кръвоизлив. Но аз знам, че почина от мъка.

Дина простена, притисна ръка до устата си и сълзите и изведнъж потекоха.

— Отче, недейте сега — намеси се сестрата, която заведе Дина в стаята за роднини. Изглеждаше изненадана и ядосана. Тя я прегърна: — Искаш ли да идеш до майка си, мила? Ела с мен.

Мона понечи да ги последва, но сестрата я спря с едно махване на ръка.

— Ще се погрижа за нея. — В коридора тя стисна Дина за лакътя: — Не му обръщай внимание, мила, той е разстроен. Хората казват какво ли не, когато са разстроени.

Дина кимна, но сълзите още замъгляваха очите й, тя се задавяше от мъка и вина. Така беше, напоследък не си идваше достатъчно често. Центърът на живота й се беше изместил — светът вече се въртеше около колежа, но не беше само това. Такава ужасна суматоха настана у тях, когато се премести в студентския апартамент! Върху нея се изсипа същото черно неодобрение, обвиняваха я в същите грехове, но този път Дина реши да не им обръща внимание. Трябваше само да избягва да се прибира вкъщи. Истинско облекчение беше, когато престана да пътува всеки уикенд. За първи път в живота си почувства, че е на прага на истинската свобода.

Но сега свободата я хвана в друг капан. Как бе могла да бъде такъв егоист? Беше изтласкала майка си в периферията на живота си и вече беше късно да се поправи.

Рут лежеше в страничното отделение. Изглеждаше съвсем спокойна, сякаш просто бе заспала. Кожата й все още не бе придобила восъчната бледност на смъртта. Но Дина никога не бе виждала труп преди това и се запъна на вратата, страхуваше се да влезе.

— Ела, скъпа, тя не може да ти направи нищо. — Гласът на сестрата беше твърд и успокоителен. Дина, която никога не бе получавала много любов и внимание, бе готова да заплаче от това състрадание. Сестрата я прегърна и леко я придърпа в стаята. Взе ръката й и я постави върху все още топлата длан на Рут.

— Виждаш ли, тя е спокойна, скъпа, нали? Прекрасна е. Не страда, можеш да бъдеш сигурна. А сега искаш ли да останеш за малко насаме с нея? Ще те оставя за няколко минути, но ще бъда съвсем наблизо, ако имаш нужда от мен. Добре ли си?

Дина кимна. Застана до леглото и погледна майка си. Толкова много неща искаше да й каже сега, когато беше прекалено късно. Изведнъж осъзна, че те всъщност никога не бяха общували. Нямаше спомени от ранните си години, преди баща й да почине. Животът сякаш беше започнал, когато се преместиха в свещеническия дом, където властваше дядо й. Той не позволи на майката и дъщерята да имат нормални отношения.

Как й се искаше да е било по-различно! Тя падна на колене до леглото и вдигна безчувствената й ръка към мократа си буза.

— Съжалявам, мамо! — прошепна тихо.

— Как така ще се връщаш още днес в колежа? Току-що погребахме майка ти. Това е неприлично!

Погребението започна в десет и половина и беше свършило, но най-близките бяха поканени в къщата след църквата. Те все още пиеха чай във всекидневната, ядяха сандвичи с риба тон и краставици и говореха приглушено за ужасната трагедия, сполетяла обичния пастор и неговото семейство.

— Съжалявам, дядо, но ще тръгвам. Поръчах кола да ме закара до гарата.

— Откажи я! Има хора, които искат да говорят с теб.

— Аз не искам да говоря с тях.

— Те са дошли да отдадат последна почит на майка ти. Дължиш им го.

— Не — каза Дина. — Нищо не им дължа. Те не са тук заради мен, а заради теб. Ти говори с тях. Аз се връщам в колежа.

— Дина! — Лицето му беше буреносно. Не помнеше друг път да му е отговаряла. — Няма да търпя това държане!

Дина го погледна с презрение, което напоследък бе започнала да изпитва към него. Откакто напусна дома си, бе започнала да го вижда в друга светлина. Сега, след като бе прекарала пет дни с него под един покрив, се чудеше само как да избяга. Не я обградиха със състрадание, любов и нежност! Бяха мрачни и я обвиняваха. Но мъката й даде смелост, която не подозираше, че притежава.

— Дядо, връщам се в колежа днес и най-добре е да го приемеш.

За миг си помисли, че ще я плесне — толкова мрачно и ядосано беше изражението му. Но после през тялото му премина тръпка и старецът заприлича на ударено от гръм дърво.

— Дано Господ ти прости, Дина — каза той студено.

Дина се върна в апартамента в ранния следобед. Куражът й вече се бе изпарил и мъката, стресът и мъчителното чувство от погребението я събориха. Напълно изтощена, тя влезе в апартамента, като не очакваше да срещне никого. Пусна пътната си чанта на пода зад дивана и отиде в кухнята, за да си свари кафе, от което имаше огромна нужда.

— Как мина? — Гласът идваше от вратата и я накара да подскочи. Тя се извъртя рязко. Нийл се бе подпрял на рамката.

— А ти как мислиш?

— Наистина съжалявам, Дина. Не знам какво да ти кажа.

Те, разбира се, знаеха, че майка й е починала. Беше се обадила, за да им съобщи, че ще остане до погребението.

— Какво правиш тук днес следобед?

— Реших да избягам от лекции и да свърша малко работа.

Тя забеляза, че бе рисувал — по избелелите му джинси имаше ярки петна от маслени бои. Чайникът завря.

— Искаш ли кафе? — попита го.

— Не, знаеш ли какво, имам по-добра идея. Хайде да пийнем нещо по-силно.

— Вино? Посред бял ден?

— Не вино, а водка. И какво значение има дали е посред бял ден? Ще ти помогне. Хайде.

Дина върна кафето обратно в буркана, избърса чашите с кърпа и му ги подаде.

— Ще ни трябват ли?

— Не, няма да повярваш, но имаме стъклени — придобивка от кръчмата „Бялото сърце“. — Той се засмя и започна да ги търси заедно с бутилката зад леглото. — Искаш ли да ги измиеш или ще ми се довериш, като ти кажа, че не страдам от нищо заразно?

— Ще ти се доверя. — Мисълта, че ще пие от неизмитите чаши на Нийл, беше странно възбуждаща. — Макар че още не съм много сигурна за водката. Дали ще ми хареса?

— Опитай и ще видиш. — Той й наля голяма доза, сложи вътре едно парче портокал и й я подаде. — Само че не я пий, както пи от виното. Това е концентрат, не забравяй, че ще ти замае главата.

Тя седна на ръба на леглото му, отпи от чашата и почувства как реки от топлина се втурнаха през мъката и умората й. Нийл се беше изтегнал в единствения стол.

— Не очаквахме да се върнеш днес — каза той. — Не и веднага след погребението.

— Нямаше нищо, което да ме задържи.

— Ами баба ти и дядо ти?

— Хм! — Тя се засмя кратко и горчиво.

— Не се ли разбирате?

— Може и така да се каже. Дядо ми иска всичко да става тъй, както той пожелае, не понася някой да му се противопоставя. Никога не ми прости, че напуснах дома му. А баба ми е много особена — живея с нея от седемгодишна и все още не мога да кажа, че я познавам. Тя е тиха, никога няма мнение за нищо, само следва дядо като сянка. Сякаш изобщо не е жив човек.

— Значи вече няма да се връщаш много често вкъщи.

— Изобщо не ми се иска да се връщам… — Една сълза се плъзна по бузата й и тя покри устата си с ръка. Преглътна шумно, за да не заплаче. — Съжалявам…

— Хей, недей да плачеш! Дина, недей! — Той стана от стола и седна на леглото до нея. Взе чашата от ръката й и я сложи на пода. — Искаш ли носна кърпа?

— Няма нужда, аз имам. — Бръкна в ръкава си и извади една смачкана салфетка. Но сълзите й не спираха и когато Нийл я прегърна с една ръка, тя зарови лице в рамото му и зарида.

Нийл нежно я притисна и я залюля. След малко започна да целува косата и челото й. Когато стоновете й се поуспокоиха, тя усети докосването на устните му. Вдигна леко лице и той я целуна по носа, после по бузата. Тя не се помръдна, почувства, че в нея се надига някаква вълна от сладост. Той я целуна по очите и нежно облиза солената влага на сълзите й.

В този момент за Дина неговата близост беше нещо повече от физическо присъствие. Близостта на мъжа, който я привличаше от месеци, сега бе преди всичко духовна. В докосването му имаше утеха, то означаваше, че вече не е сама. Дина, която цял живот жадуваше за любов, отговори на топлината на прегръдката му с настойчивостта на дете, което търси обятията на майка си. Тя се притисна в него и когато устните му посегнаха към нейните, отвърна на целувката му със страст, която го изненада.

Той разкопча леката й памучна блуза и плъзна пръсти под нея, а тя не се отдръпна. Дори още по-силно се притисна, когато погали гърдите й, намери зърната й и ги подразни, докато набъбнат. Повали я нежно в чаршафите и легна до нея. Тя се обърна нетърпеливо към него и се притисна с цялото си тяло. Полата й вече се бе вдигнала. Като все още очакваше да го отблъсне, той издърпа полата й над бедрата, но единствената й реакция беше раздразнение, че телата им останаха разделени за миг. Пак се притисна в него колкото можеше по-плътно, обви го с голите си крака и го усети.

Нийл почувства, че го облива пот. Нямаше предвид да прави нещо повече от това, освен да я утеши. Харесваше я, дори бе флиртувал с нея, но никога сериозно не си беше мислил да премине границата. В края на краищата ходеше с Анджи. Но начинът, по който тя се притискаше към него, постави на изпитание тялото му. Тя май наистина го искаше!

Той проникна в нея с пръст. Тя премигна и той разбра, че е бил прав — беше девствена. Той пак се отдръпна. Можеше да мине и без такива усложнения. Но тя отново се притисна към него, дишаше тежко и стенеше:

— Моля те, не ме оставяй, не ме оставяй, не спирай!

Това беше повече, отколкото той можеше да понесе. Нийл забрави предпазливостта, забрави за Анджи, забрави всичко — освен желанието на тялото си и на момичето до него. Всичко свърши много бързо, прекалено бързо, и вината отново го връхлетя.

— За бога, Дина, съжалявам! Не исках…

Но тя още се притискаше в него и стенеше:

— О, кажи ми, че ме обичаш, моля те, кажи ми, че ме обичаш!

— Дина! — Той се изтръгна от нея. — За бога! — Погледна към нея, лежеше на леглото и по изражението й личеше, че пак се готви да заплаче. — Виж какво, Дина, казах ти, че съжалявам. Но ти… ти наистина си го просеше.

Очите й се разшириха и тя простена. После седна, оправи светкавично дрехите си, като че ли ако се покриеше набързо, всичко, което се случи, можеше да се изтрие.

— Дина! — Той посегна да я прегърне.

Тя се отдръпна рязко:

— Не ме докосвай!

— Но…

— Просто не ме докосвай. Ясно ли е?

Той сви рамене и се обърна:

— Както искаш.

Тя обу обувките си и изтича във всекидневната за пътната си чанта. Влезе в стаята си и затръшна вратата, подпря се на нея, отпусна се на пода, а по втренчения й поглед личеше, че е в шок. Какво направи? Какво, по дяволите, я прихвана? Дали не беше от водката? Нищо чудно, задето дядо й я предупреждаваше, че алкохолът води до падение! Или може би просто отчаяно се нуждаеше от някой, който да я утеши и да я обича? Осъзнаваше само, че се хвърли на врата на Нийл като някоя уличница и не можеше да понесе да го погледне пак в очите. Както и останалите… Съкрушена от мъка и срам, тя седна на пода, сви се и се загледа в пространството пред себе си.

Все още беше там, когато Лин се върна по-късно.

— Ох, горкичката! — съчувствено произнесе Лин, за да я убеди да се помръдне от вратата и да влезе в стаята. — Ужасно ли беше?

Дина кимна безмълвно.

— Погребенията са непоносими, знам, особено на хора, които обичаш. Хайде, ще ти направя чай. Или може би искаш нещо по-силно? Мисля, че Нийл има някаква водка.

— Не! — каза рязко Дина. — Моля те, чай!

Нямаше намерение да разкрива пред Лин, че вече е пила от тази водка, нямаше да позволи на нито едно живо същество да научи какво се случи между тях.

Искаше само да забрави. Можеше само да се моли, че и той ще направи същото.

Една юнска утрин Дина, както обикновено, тръгна за колежа, но когато видя голямата триетажна сграда от бездушен сив бетон на училището по моден дизайн, разбра, че не може да понесе да влезе вътре. Подмина я, премина покрай паркинга, остави зад себе си и ниските бараки, в които учеха първокурсниците, стъпи на алеята и по нея тръгна през полята, към един поток.

Беше прекрасна утрин, небето бе ведро, ясносиньо. Листата на дърветата, още непокрити с летен прах, бяха свежи и зелени. Лек вятър люлееше белите цветя, които обграждаха пътеката, по която вървеше Дина. Но тя бе прекалено потънала в размисъл, затворена в свой собствен свят от момента, в който й хрумна страшната мисъл, че може да е бременна.

Ден след ден ужасът нарастваше, промъкваше се дори в сънищата й и тя се събуждаше разтреперана, с облято в сълзи лице.

Дина не сподели с никого страховете си. Нийл почти не й говореше след онзи следобед, тя беше наранена, но не и изненадана. Знаеше, че се срамува от това, което се случи, и обвиняваше изцяло себе си. Не искаше той да разбере, че е бременна след краткото им преживяване, гордостта нямаше да й позволи да му каже. Но нещо трябваше да се направи. Не можеше вечно да се преструва, че нищо не й се е случило. Засега не си личеше, тялото й бе стройно, както винаги, като се изключи наедряването около талията, но нямаше да може да го крие вечно.

В тази прекрасна юнска утрин Дина се разхождаше покрай реката, опитваше се да проясни мислите си и да вземе някакво решение. Ако останеше в колежа прекалено дълго, не само Нийл, но и останалите щяха да разберат, че е бременна. Тази перспектива я изпълваше с вцепеняващ ужас и тя започваше да трепери. Трябваше да прекъсне най-малко за една година и да замине, реши тя. Но след като се роди детето — тогава какво? Осиновяване беше най-вероятният отговор, но и тази мисъл я изпълваше с ужас. Струваше й се, че нищо не би могло да я отдели от него.

Ако избягам веднага от всички, които познавам, може би ще мога да отгледам детето сама, помисли си тя. Ще трябва да си намери работа, за да се издържат, но това нямаше да бъде кариерата, на която се бе надявала. Ала туй бе единственият избор, който предлагаше някаква надежда. За миг Дина направо се развесели, сякаш предприемаше някакво голямо приключение, но после също толкова внезапно се ужаси от трудностите, които щяха да й се стоварят.

При цялата й обърканост нито за миг не си помисли, че може да се върне вкъщи. Нямаше да даде на дядо си възможност да злорадства, че се е оказал прав. Каквото и да трябваше да направи, за да се измъкне от бъркотията, бе решена да го стори сама.

Крисчън Ван Кендрик младши, или Ван, както той обичаше да се представя, не се чувстваше напълно доволен. Не влизаше в задълженията му да интервюира кандидатите за черната работа във фабриката за обувки на баща си, или поне така си мислеше. Обаче баща му, Крисчън старши, беше на друго мнение.

— Трябва да изляза — беше му казал той. — Налага се да се срещна с банковия мениджър. Ти можеш да свършиш тази работа вместо мен. Има само трима кандидати за едно свободно място на оператор. Знаеш какво търсим — някой стабилен и надежден, който може да върши много тежка работа, и няма да се разболява за цяла седмица всеки път, когато препие в работническия клуб в събота вечер. Млад мъж със семейство е вероятно най-доброто. Той ще има нужда от редовно заплащане и ще върши и извънредна работа, за да си докарва повече пари.

— Защо Джим Пратън не се срещне с тях? — предложи Ван.

Джим Пратън беше изпълнителен директор. Той работеше в компанията от години — още откогато Крисчън Ван Кендрик дойде в Англия от Холандия преди последната война и основа малката си фабрика за работни обувки. Според Ван Джим трябваше да проведе интервютата, в края на краищата той щеше да работи с човека, когото ще назначат, а ако той не може да познае добрия работник след 25 години, значи не беше за тази работа.

Но баща му не искаше и да чуе.

— Помолих теб да го направиш, Крисчън. За теб това ще е добра практика, защото когато аз се пенсионирам, ти ще поемеш бизнеса. И така, първото интервю е в три часа, а това са молбите…

Ван гневно присви устни. Знаеше, че е безполезно да спори — баща му пак щеше да направи каквото е решил. Той беше най-големия инат, дето човек можеше да си представи. Взе папката с документите, която баща му му подаде през бюрото, и тръшна вратата на кабинета му.

Когато мина през цеха, Джим Пратън вдигна глава, и го поздрави шеговито. Той кимна сдържано — нямаше смисъл да се опитва да надвиква шума на машините. Влезе в своя кабинет, светна голата крушка с пластмасов абажур, която беше точно над бюрото му, и пусна щорите на прозореца, който гледаше към цеха.

Ван въздъхна, осъзнавайки истината, която избягваше от доста време, но която напоследък не му излизаше от ума. Мразеше фабриката, мразеше оскотяващата й монотонност, чувството, че семейството му е само дребна еснафска грижа и никога няма и не може да излезе от границите на скромния си произход. Най-много мразеше усещането, че е хванат в капан, непробиваем като ината на баща му.

За Ван нямаше съмнение, че Крисчън старши възнамерява фабриката да стане съдба на сина му. Още преди да проходи, го доведоха в нея с количка. Докато растеше, баща му го развеждаше из кроячната, покрай конвейерите. Държеше го за ръка, за да е сигурен, че няма да се нарани на някоя машина, и му обясняваше какво се прави там. Тогава той обичаше силното бръмчене и мириса на кожи, обичаше да слуша историята за това как баща му дошъл в Англия от Амстердам, влюбил се в майка му, оженил се за нея и купил малката разнебитена сграда на фабриката, чийто предишен собственик се разорил по време на Депресията.

— Те се присмиваха, че един холандец прави обувки — казваше Крисчън. — Мислеха, че носим само налъми. Но аз им показах, о, да, показах им!

Фабриката не печелеше състояние, но работеше като часовник и въпреки че семейство Ван Кендрик не бяха в никакъв случай богати, по всички стандарти бяха прилично заможни.

Сега Ван беше на трийсет години и знаеше, че има за какво да благодари на семейния бизнес — за безгрижното си детство, за образованието си, за стандарта на живот, с който бе свикнал. Но това не можеше да го накара да хареса ролята, която очакваха от него да играе. Баща му може и да беше доволен от тези ограничени хоризонти, но Ван беше по-амбициозен. Много пъти през последните години той се опитваше да убеди баща си да му позволи да разшири бизнеса, но старият реагираше с характерния си инат.

— Това е добър семеен бизнес — казваше той. — Не искаме да се разраства прекалено. Най-добре е да можем да го управляваме сами. Познавам всеки човек, който работи тук.

— Но ние трябва да се развиваме — спореше Ван. — Времената се променят, ние също можем да се променим заедно с тях. Днес голямото е по-добро. Скоро няма да има достатъчно място за малкия човек. Ако не модернизираме и не автоматизираме производството си, ще трябва да отстъпим позиции.

— Няма да позволя да се правят разни недоказани нововъведения. Качеството е нашият отличителен знак.

— Качеството ще трябва да се пожертва.

— Управлявам тази компания както си знам от близо 30 години. Тя си е добре и така, благодаря.

— Трябва да направим още една линия — предлагаше Ван, сменяйки тактиката. — Ако нуждата от работни обувки намалее, свършено е с нас.

— Работниците винаги ще имат нужда от обувки.

— Но не толкова много. — Ван чувстваше, че губи търпение. — Няма полза да се държиш като динозавър. Не виждаш ли, че времената се променят? След двайсет години хората ще се интересуват повече от обувките, които носят в свободното си време, отколкото от тези за работа. Трябва да сме готови за това.

— Семейство Кендрик е известно с работните обувки. В тази част на света Кендрик означава само това.

Оставаше непоклатим, независимо от убедителните аргументи.

На Ван му оставаше само да чака мига, когато баща му ще се пенсионира и той ще поеме фабриката. Но за човек с неговия темперамент чакането не беше лесна работа. Баща му беше почти на шейсет, но не даваше никакви признаци, че е готов да се оттегли. Все още ставаше призори и ходеше пеша четири километра до фабриката, както правеше от трийсет години, дори и в дъжд и сняг. И все още даваше инструкции на Ван, които си бяха чисти заповеди, въпреки че го беше удостоил с почетното звание директор на фабриката.

Ван въздъхна, посегна към кутията е пуретите и запали една. После придърпа молбите за работа към себе си и ги прелисти. Двама мъже и една жена, или по-точно момиче, студентка. Не беше много задоволителен кандидат. Ако той ръководеше бизнеса, дори не би си направил труда да я покани на интервю, но политиката на баща му беше да се среща с всеки, който е подал молба.

Погледна часовника си. Първият кандидат трябваше да пристигне след половин час. Достатъчно време да сложи в ред част от кореспонденцията си. Позвъни на секретарката, която деляха с баща си.

Дина пристигна за интервюто десет минути по-рано. Точността й беше навик, възпитан у нея още от детството.

Седна в тесния коридор пред приемната и сложи ръцете си, облечени в черни памучни ръкавици, в скута си. Загледа се в картините в коридора, но всъщност отвътре й призляваше.

Това, което досега видя във фабриката, не й харесваше. Беше потискаща и старомодна, далеч от бъдещето, което си представяше, но какъв ли избор имаше? Нуждаеше се от работа, а тази си имаше преимущества. Заплащането не беше страхотно, но щеше да й позволи да се издържа, докато очаква бебето. Да седи до машината щеше да е по-добре, отколкото права в магазин или да сервира в кафене. А и поне умееше да шие. Винаги бе сръчна с иглата и не можеше да си представи, че шиенето на обувки ще е много по-различно от шиенето на рокля.

Минутите минаваха. Дина погледна към секретарката, която печаташе трескаво на машина в малката стая, но момичето май беше забравило за присъствието й. Тогава вратата се отвори и оттам излезе един набит мъж с буйна тъмна коса и толкова тъмносини очи, че изглеждаха почти черни. Беше по безупречно бяла риза с вратовръзка на сиви и сини ивици и тъмносиви панталони, които очевидно бяха част от скъп, добре ушит костюм. На китките му блестяха златни копчета. Излъчваше увереност и сила.

Дина се надигна и оправи гънките на тясната си черна пола, която бе започнала доста да я стяга около кръста.

— Госпожица Маршал? — Гласът му отиваше — беше нисък и дрезгав, с много лек западен акцент.

Дина кимна. Тъмносините очи преминаха одобрително по нея. Тя усети, че мъжът я чете като отворена книга и разбира неща, които тя си мислеше, че са само нейна тайна. Почувства, че страните й пламват.

— Аз съм Ван Кендрик. — Погледът му се спря на лицето й. Устата му, с пълна долна устна, която изглеждаше доста чувствена, се изви в хладна усмивка. — Съжалявам, че ви накарах да чакате. Заповядайте. Не разбирам добре защо искате да работите при нас, госпожице Маршал — каза Ван Кендрик. — Оператор в обувното производство изглежда доста невероятен избор за човек с вашата квалификация.

Дина преглътна, за да разтопи буцата, която бе заседнала в гърлото й. Очакваше да я попитат нещо такова и беше готова с отговора:

— Не мога да си позволя да остана в колежа. Загубих майка си наскоро.

— Разбирам. — Той я погледна и видя беззащитността, която се криеше под привидното спокойствие, както му се бе сторило на пръв поглед. Отвътре тя се раздираше от болка, а тази болка се пораждаше от мъката по един загубен сигурен свят. Беше много млада и много привлекателна. Ван все още бе ерген, но бе имал много момичета. Те му се лепяха, привлечени от изключително добрия му външен вид, от парите и от личността му — онази смесица от чар и хладнокръвие, която не беше още съвсем изчистена, но пак въздействаше силно. Но нито едно момиче, независимо колко хубаво и умно беше, не бе въздействало така, както му въздействаше тя сега. Погледна я и усети, че иска да й достави удоволствие, иска да види как изящното й лице ще светне от радост, когато се усмихне. Мисълта премина за кратко през ума му, но той я отхвърли, защото я сметна за глупава сантименталност, която нямаше нищо общо с бизнеса.

— Не съм уверен, че работата е подходяща за вас — каза той. — Това е тежък и монотонен труд. Честно казано, мисля, че ще ви отегчи за нула време, а аз не мога да си позволя да наемам и обучавам нови хора.

Лицето й помръкна. Бе приседнала в края на стола и мачкаше черните си ръкавици.

— Няма да ви разочаровам. Наистина имам нужда от работата.

Той я погледна изпитателно.

— Сигурен съм, че има и други, по-подходящи за квалификацията ви. Какво точно учехте?

— Моден дизайн. И ужасно се интересувам от обувки.

У него за пръв път припламна искра, но той се опита да я игнорира.

— Едва ли бих определил това, което произвеждаме, като обувки. Не и в смисъла, който вие имате предвид. Ние сме на светлинни години от модната индустрия.

— Но са кожени, нали? Обичам да работя с естествени материали. Правех един проект за обувки и аксесоари към тях. О, знам какво имате предвид с вашите обувки. Виждам, че не са много интересни… — Тя млъкна, когато осъзна какво е казала, но после продължи бързо: — Искам да кажа, че съм запозната с техническата страна на нещата. А може би за в бъдеще… — Пак млъкна, засрамена от признанието си, че не възнамерява да остане при семейство Кендрик до пенсионирането си.

Той се усмихна. Пак се развълнува и в главата му започна да се оформя план.

Очакваше момента, в който неговият старец ще отпусне малко хватката. Може би точно сега пред него стоеше човекът, който можеше да му помогне да постигне амбициите си. Баща му би избрал някой от мъжете, но не той провеждаше интервюто. Изборът беше негов и с какво удоволствие щеше да го направи!

— Много добре — каза той. — Получавате работата, госпожице Маршал, ако още я искате. Кога можете да започнете?

И веднага бе възнаграден е прекрасната усмивка, която очакваше.

— Още в понеделник — каза тя. — Благодаря ви, господин Кендрик, много ви благодаря.

Дина работеше във фабриката от една седмица, когато Ван изпрати да я повикат. Сърцето й веднага заби силно и едва не й прилоша от страх. Не беше доволен от работата й. Искаше да се отърве от нея. И какво щеше да прави тогава?

Спря машината си и прекоси цеха до неговия кабинет. Почука на вратата и зачака да я покани вътре.

Ван преглеждаше някакви книжа в картотеката на една от претъпканите прашни полици.

— Искали сте да ме видите, господин Кендрик — каза тя колебливо.

— Да, Дина. — Той обърна към нея тъмносиния си поглед и тя почувства, че се изчервява. — Как се справяш?

— Добре.

— Нали работата не ти се струва прекалено трудна?

— Не, тя е… добра.

Беше лъжа, въобще не й харесваше. Беше досадна, точно както й бе казал в началото. Твърдата кожа за обувки бе трудна за обработка, а ръцете й — прекалено слаби за нея.

— Дина, искам да говоря с теб. Би ли седнала?

Тя нервно се отпусна на същия стол, на който бе седяла по време на интервюто. Но вместо да седне срещу нея, той заобиколи бюрото и се настани на ъгъла му със скръстени ръце и изпънати напред крака.

— Спомням си, че ми каза, че като студентка по моден дизайн изключително много си се интересувала от обувки.

— Да. — И това беше лъжа. Наистина бе правила проект за обувки, но само защото бе длъжна. Ала си мислеше, че ще прозвучи добре и може да наклони везните да й даде работата.

— Чудех се дали няма да искаш да използваш таланта си, като поработиш за мен. Отдавна желая да направя нещо малко по-вълнуващо от работни обувки, но не съм напълно сигурен как точно да го осъществя най-добре. Надявах се, че ти можеш да имаш някоя идея.

Дина беше толкова изненадана, че въображението й съвсем блокира.

— Каква идея?

— Ами очевидно ние нямаме най-доброто оборудване за производство на модни обувки. Нашите машини са нагласени за тежко производство и операторите нямат нужните способности. Така е, затова трябва да впрегнем таланта и оборудването, които семейство Кендрик може да осигури, но за друга част от пазара — обувки за свободното време може би. Не знам точно. Именно тук се надявах да ми помогнеш.

— Ами… аз…

— Виж какво — каза той, — не си мисли, че очаквам от теб блестяща идея или да направиш някоя магия. Но си помисли, можем пак да поговорим. На едно питие може би. Или на вечеря.

Той видя учудения й поглед и се усмихна. Страните й се зачервиха.

— О, разбирам, но хазяйката ми готви, когато се прибера.

— Със сигурност няма да има нищо против, ако й дадеш веднъж почивка — каза той весело.

Дина се поколеба. Помисли си, че по всяка вероятност госпожа Брукс, при която живееше, щеше да бъде против. Бе много тънкообидна, а готвеше отвратително. Но не заради госпожа Брукс се колебаеше, а заради страха от чувствата, които Ван предизвикваше у нея всеки път, когато я погледнеше с тези тъмносини очи или просто преминаваше покрай машината й. Дори не трябваше да го вижда, за да знае, че е наоколо. Властното му присъствие бе осезателно като докосване и то предизвикваше у нея слабост на същото място, на което очакваше да почувства и първите движения на бебето. Знаеше, че това е лудост. Никой преди не й беше въздействал така — нито Дейв Хикс, нито Нийл. Въпреки че си бе мислила, че е влюбена в тях, това бе просто естественото привличане на момичето към момчето.

Но това… това беше почти като обожанието към кинозвезда, която е блестяща, но непостижима. Нямаше шанс Ван да я забележи дори и при най-добрите обстоятелства. Той беше толкова по-възрастен от нея и въпреки че бе разбрала, че не е женен, беше сигурна, че такъв зрял и привлекателен мъж като него трябва да си има приятелка или дори годеница. Той идваше от съвсем друг свят — беше изтънчен, заможен, „шефът“, който трябва да спазва стандартите си на живот. Дори и при други обстоятелства той никога не би я погледнал. А след като бе почти в третия месец бременна, мечтата ставаше още по-невъзможна.

Затова вероятно той й въздействаше така. Бременността я правеше прекалено чувствителна и глупава, мислеше си тя. Но осъзнаването на този факт не променяше чувствата й към него, не достигаше до скритата дълбоко в нея противоречива ирационална сигурност, че това е мъжът, предназначен за нея, мъжът, когото един ден ще обича до края на живота си.

Но все пак в деня, в който той я покани на вечеря, тя му повярва, че иска да говори с нея за бизнес. И въпреки че беше развълнувана, страхуваше се да я приеме, за да не издаде чувствата си към него.

Ван обаче, верен на характера си, не й даде възможност да приема или да отказва. Той просто се държеше така, сякаш това не подлежи на обсъждане.

— Бих искал да говоря за плановете си далеч от кабинета — каза той. — Засега не искам никой да знае какво съм наумил. Което ме навежда и на друга мисъл — ще ти бъда благодарен, ако не кажеш на никого за това. В бизнеса има моменти, когато е добре човек да е малко дискретен.

Тя кимна.

— Няма да кажа нищо. И без това не говоря много с другите.

Беше забелязал колко изолирана изглежда.

— Ами тогава, да кажем, утре вечер?

— О, не знам дали дотогава ще съм измислила нещо…

— Не се тревожи. Може да поговорим и за идеите, които евентуално би имала. Да те взема ли? Около седем и половина?

— Да се срещнем някъде — каза тя бързо. Не искаше госпожа Брукс да забележи как излиза в голяма лъскава кола, а и се срамуваше Ван да види мръсната малка къща, която засега беше нейният дом. — Ще бъда на площада, до военния мемориал.

— Добре. — Той се усмихна.

Когато тя излезе от кабинета му, той все още се усмихваше.

Същата нощ Дина почти не спа. Само по себе си това не беше странно — имаше много безсънни нощи след ужасното откритие, че е бременна. Но това беше различно. Вместо да се върти в леглото и горко да се бори със собствените си проблеми, тя лежеше будна, а мозъкът й работеше, раздвижен от вълнуващото предизвикателство, което Ван й предложи. До сутринта имаше една-две идеи, а по време на работата във фабриката продължи да ги премисля, докато ръцете й бяха заети да направляват твърдата кожа през машината.

Видя няколко пъти Ван, но той едва й кимна по същия делови начин, по който се отнасяше и с останалите работници. Тя започна да се чуди дали не е размислил и дали няма да я остави да чака напразно. Но когато стигна до военния мемориал точно в седем и половина, той вече бе там, а синият му ягуар бе паркиран наблизо със запален мотор.

— Знам едно малко бистро — каза Ван, когато тя седна на предната седалка. — Мислех си да отидем там.

Дина кимна с облекчение, че няма да я води на много изискано място. Умря от притеснение какво да облече. Никога не бе притежавала много дрехи, а доста от тези, които имаше, вече не й ставаха. Най-накрая се спря на една семпла синя рокля с висока талия, с лодка яка, която подчертаваше заоблените й рамене. Корсажът беше украсен с английска бродерия. Ван бе облечен официално в тъмен костюм и копринена риза, с вратовръзка в меки тонове. Дина се зачуди дали не беше решил да отидат в бистрото, след като я видя как е облечена.

Но страховете й се разсеяха, когато стигнаха там. Ван каза името си и обясни, че е направил резервация. Заведоха ги до една маса в дъното с изглед към живописната градина.

Посрещна ги мирис на чесън, от което Дина веднага огладня. Тя непрекъснато гризеше солети, докато чакаха първото ястие да пристигне — гъби в прекрасен сос с чесън.

— Нали ще пиеш и вино? — попита Ван, докато четеше менюто.

Дина си спомни как й въздействаше алкохолът и поклати глава:

— Бих искала вода.

— Разбира се. — Той поръча вино и вода, но когато сервитьорът донесе бутилката в сребриста кофичка с лед и той отпи, за да го опита, пак я погледна въпросително. — Защо не изпиеш поне една чаша? Много е хубаво.

Дина се поколеба. Не искаше да изглежда пълна провинциалистка.

— Ами добре. Но само една.

След първата глътка изобщо не докосна виното. Страхуваше се да не й замае главата, а и нямаше никакво отношение към вкуса му. За нея изисканите сухи вина бяха същите като това, което бе изпила с Нийл.

— Е — каза Ван, — имаше ли време да помислиш за това, което говорихме?

Той обираше последните останки от гъбения сос с парче хляб. Дина беше шокирана, защото дядо й определяше това като лоши маниери.

— Всъщност да — каза тя. — Имам няколко идеи, до не знам как ще погледнеш на тях.

— Опитай.

— Каза, че искаш да се пробваш на пазара със стоки за свободното време. А общото между този пазар и това, което в момента произвеждате, са спортните обувки. За туризъм, дори може би за катерене. Не знам по какво ще се различават, над това трябва да поработя. Например обувките за туризъм трябва да са най-вече удобни. Но те ще бъдат големи, груби и лесни за поддържане — като тези, които правите в момента.

— А-ха, продължавай.

— Освен това — ботуши за езда. Ездата напоследък става много модерна, особено сред младите момичета. Там, където съм родена, само фермерите и много богатите хора яздят, но откакто съм тук, забелязах цели стада от понита да се разхождат в парковете и няколко билборда, рекламиращи училища по езда. Мисля, че…

— Откъде си? — прекъсна я той.

— Глочестършир. А последния път, когато си бях вкъщи, забелязах, че и там вече е така. Собствениците на конюшни дават уроци на децата.

— Къде точно в Глочестършир?

Тя присви очи. Той видя, че бариерата е спусната. По някаква причина момичето не искаше да говори за дома и семейството си, но нежеланието й само го направи по-любопитен.

— Къде точно в Глочестършир? — настоя той.

— Едно село на име Ставърли. Но си мислех, че ще си говорим за идеи. Не за мен.

Той леко се усмихна. Въпреки загрижеността й и привидната свенливост и несигурност, тя можеше и да хапе.

— Разбира се, продължавай.

— Очевидно ботушите за езда са по-различно предложение. Те трябва да се правят от големи парчета кожа, така че може да излезе скъпо. Няма да може да се изрязват некачествените участъци, както се прави сега. А трябва да са и по-Меки, по-добре обработени.

Той кимна, впечатлен от труда, който си бе направила, и от това колко много знаеше вече за производството на обувки. Но той не хареса много идеята за ботушите за езда и й го каза.

— Според мен проблемът е, че ще бъдат ужасно скъпи. Права си за големите качествени парчета кожа, а те не излизат евтино. Хората няма да искат да плащат толкова. Повечето деца, които съм виждал в училищата по езда, носят уелингтънки и добре правят. Те са многофункционални и са по-евтини за подмяна, когато краката им пораснат.

Лицето й посърна и той почти се почувства виновен.

— Трябва да направя малко проучване на пазара, преди да предприема нещо такова — продължи Ван. — Въпреки че може да има хляб в тях. Някои изкуствени материи напоследък са много добри. Ще си помисля. Други идеи?

— Само една. Мислех си за остатъците кожа — за изрезките. Не ми харесва, че се изхвърлят и измислих как да се оползотворят.

— И какво да правим от тях?

— Сандали.

Той поклати глава.

— Ние не се занимаваме с модни или детски обувки. Това наистина е доста далеч от стила на Кендрик.

— Сандали за мъже.

— Парчетата не са достатъчно големи за това.

Тя остави ножа и вилицата. Очите й пак блестяха от въодушевление.

— Не говоря за обикновени сандали. Говоря за сандали с ремъци. Нещо като библейски сандали за млади мъже. Те вече се обличат по-свободно, не искат да приличат на бащите си. Предпочитат да носят джинси и спортни ризи, дори мъниста, и имат нужда от някакви обувки от този вид. Още повече — сандалите в библейски стил са и за мъже, и за жени. И момичетата могат да ги носят. Ако се използват изрезки, ще излязат наистина евтино, а ако не се продават, загубата няма да е голяма. Но си мисля, че могат да станат хит.

Ван усети, че косата му се изправя. В това недообразовано обикновено момиче имаше нещо странно. Почувства го още първия път, когато я видя в кабинета си. А сега със сигурност знаеше какво е. Не можеше точно да го определи, но вероятно беше способността й да гледа напред, да предсказва теченията и да определя модата. В сигурния, скучен свят на обувното производство той рядко бе срещал, а още по-рядко — работил с хора, които имаха този рядък дар, но си мислеше, че в момента седи пред такъв човек.

Сервитьорът бе застанал до рамото му и пълнеше чашата му. Ван я вдигна, тя направи същото, въпреки че досега почти не бе пила. Но дори когато се усмихна одобрително и вдигна наздравицата, вродената му предпазливост и мисълта, че трябва да владее положението, взеха връх.

Не й давай да разбере колко си развълнувай. Нека бъде зависима от твоето одобрение, мислеше трескаво той.

Докато си мислеше, че той е единственият, който вижда и оценява таланта й, Дина щеше да е в неговата власт. Ако загубеше това, можеше да загуби и нея. Засега, по много причини Ван не искаше това да става в никакъв случай.

Дина беше щастлива, по-щастлива от когато и да било в живота си.

Сега Ван беше целият й свят. Беше влязъл под кожата й, изпълваше всяка нейна мисъл от мига, в който се събудеше, до мига, в който заспиваше. Но дори и тогава той оставаше в сънищата й. Обичаше всичко в него. Обичаше и това, което правеше за нея, отваряйки й цял нов свят, който не бе предполагала, че съществува — и в материалния, и в духовния смисъл на думата.

Той я покани да излязат още няколко пъти след това, понякога само за едно питие, но по-често на вечеря. Всички места, в които я заведе, бяха от друга класа, не като тези, които посещаваше като безпарична студентка. Всички срещи протичаха по един и същи начин. Първо говореха за работа, обсъждаха идеите й, после разговорът ставаше по-неофициален. Понякога Ван се опитваше да я накара да говори за себе си, внимателно подпитваше за произхода й, но Дина отклоняваше въпросите му. Тя дори не щеше да мисли за това. Искаше да продължи да живее като насън, да играе ролята си като актриса, да стане съвсем нов човек, докато не само не си повярва, но и наистина се преобрази в друг човек — без проблеми, без усложнения, без тъмно минало и несигурно бъдеще. А когато той настояваше, тя започваше да си съчинява невинни лъжи, които се вписваха в романтичната измислена реалност, в която се бе вживяла.

Когато той я разпитваше за дома й, тя описваше къщата, в която бе минало детството й, но никога не споменаваше свещеническия дом. Когато искаше да знае нещо за роднините й, тя казваше, че няма, но после измисли едно семейство братовчеди в Нова Зеландия, защото идеята й хареса. В повечето случаи успяваше да отклони разговора от себе си и да започне да задава въпроси на Ван.

Беше поразително лесно. Ван обичаше да говори за себе си и у Дина намери внимателен и одобряващ слушател. Разказваше как баща му започнал бизнеса си, как все още го държал изкъсо и как той се опитвал да модернизира производството.

— Ако зависи от татко, той няма да промени нищо — казваше на Дина. — Дори съм кръстен на него. Искаше да е сигурен, че начело на компанията пак ще стои Крисчън Ван Кендрик, когато него вече няма да го има.

— Мисля, че това е много симпатично желание — каза Дина.

— Симпатично? Да си известен в семейството си като Малкия Крисчън? Някога мразех това, мислех си, че нямам собствена самоличност.

— И как смени името си? — попита го тя.

— О, когато бях в училище, към момчетата се обръщаха на фамилия и приятелите ми набързо я съкратиха на Байт. Обаче родителите ми още ми викат Крисчън. Дори Малкия Крисчън понякога.

Дина се засмя. Ван си помисли, че тя има най-заразителния смях, който някога е чувал. Звучеше тихо, като мехурчета от шампанско.

— И кога мислиш, че ще спрат да ти викат така?

— Може би щом най-накрая застана начело на бизнеса. А може би никога.

След вечерята Ван я закарваше до тях. Вече не се притесняваше, че той ще види грозната малка къща, в която беше квартирата й — какъв беше смисълът да се крие, когато той можеше много лесно да провери адреса й в списъка с работниците? А за госпожа Брукс Дина вече не се тревожеше дали ще забележи лъскавата кола и какво ще си помисли. Госпожата беше част от истинския живот, който Дина бе решила засега да не забелязва.

Понякога, когато спираха на тротоара пред квартирата й, Дина се чудеше дали той ще я целуне за лека нощ и се надяваше да го стори. Но Ван не правеше никакво движение към нея, независимо колко горещо го желаеше. Всъщност той рядко дори изключваше мотора, довършваше разговора, пресягаше се и й отваряше вратата. Всеки път в миг на опиянение й се струваше, че наистина ще я целуне, после, когато разбираше, че няма да го направи, изпитваше не само разочарование, но и срам.

— Благодаря за прекрасната вечер — казваше тя набързо, измъкваше се от колата, като избягваше докосването на ръката му.

— Удоволствието беше мое — отвръщаше той, после звукът на мотора се променяше от тих и ленив на дрезгав, но все пак контролиран рев, който по някакъв начин й напомняше за самия Ван. И той изчезваше.

Дина стоеше известно време на тротоара, преди да започне да търси ключовете си, загледана в тъмнината, която го бе погълнала. Наслаждаваше се на чудния сладък плам, който я изпълваше.

Разбира се, не трябваше да очаква нищо от тази връзка. Но с цялото си сърце желаеше това да продължи вечно.

Ван чакаше нещо, но не бе сигурен напълно какво. Знак може би или просто инстинктът да му подскаже, че моментът е подходящ.

Не разбираше собственото си нежелание да отиде по-нататък, да направи следващата стъпка, и после още една — в тяхната неизбежна вечна последователност, докато връзката му с Дина се превърне в истинско любовно приключение. Такова нещо не му се бе случвало никога. Когато желаеше една жена — а той бе пожелавал доста, — винаги действаше бързо и решително. Рядко го отблъскваха, а когато се случваше, никога не се тревожеше излишно. Свиваше рамене, решаваше, че дамата губи повече от него и се насочваше към нови цели. Но този път беше различно, не искаше да поема рискове. Ако я притиснеше прекалено много, ако избързаше, можеше да я загуби. От това се страхуваше повече от всичко.

Но защо? Дали само талантът й, който щеше да му помогне да разшири бизнеса както иска и който толкова го вълнуваше, му беше така скъп? В началото бе сигурен, че това е причината. Чак когато наруши дългогодишния си навик и вдигна щорите на прозореца между кабинета си и цеха, за да може от бюрото си да я гледа как работи, Ван си призна, че интересът му към нея беше много по-дълбок. Доставяше му удоволствие да я наблюдава как седи до машината. Златистата й глава бе наведена и оголваше деликатната й шия. Той почувства, че иска да докосне тази шия, да прокара пръсти по извивката й, надолу към рамото и към гърдите й. А когато тя се усмихваше с онази хубава грееща усмивка, която правеше сериозното й лице красиво, докосваше нещо дълбоко в него, сграбчваше сърцето му и събуждаше усещания, които бе забравил, че е възможно да изпитва.

Когато излизаха заедно, той се наслаждаваше не само на въодушевените й идеи, на които се бе отдала така изцяло, но и на радостта й от цялото преживяване. Усещаше, че тя е напълно чужда на живота, в който той я въвеждаше, и изпитваше удоволствие да разширява кръгозора й и да наблюдава учудването й. Все още излизаше и с още две жени. Те бяха изключително сексапилни, но им липсваше емоционалност. Ала нито една от тях не можеше да го накара да желае Дина по-малко.

Когато бяха насаме, често му се струваше, че и тя иска той да я докосне. Желанието висеше във въздуха между тях и беше толкова осезателно, че ако го отречаха, щяха да се почувстват неловко. Но част от нея изискваше да се спазва дистанция. Въпреки очевидната й естественост, той се чувстваше странно уверен, че не я познава, че тя крие от него много важна страна от себе си.

Понякога го забелязваше в очите й. Когато си говореха на някоя ресторантска маса, гледайки озареното й лице, той изведнъж я питаше нещо за живота й, а тя моментално спускаше някаква бариера. Какво ли крие? — чудеше се той. Какво я караше да се отдръпва и да не му казва истината за себе си? Защо се обграждаше със защитна стена и отблъскваше всяка крачка, която той правеше към нея, а в същото време сякаш я желаеше?

Дина беше загадка, но той бе решен да я разгадае някой ден. Трябваше само да изчака подходящото време и да намери подходящото място. Тогава беше сигурен, че търпението му ще бъде богато възнаградено.

По времето, когато се влюбваше в Дина, Ван започна да премисля и предложените от нея планове за фабриката и към края на август щеше да бъде готов да осъществи поне два от тях.

Реши, че ботушите за езда ще почакат. Трябваше да се направи маркетингово проучване и да се реши въпросът с алтернативните материали. Но вече бе обсъдил предложението й за туристическите обувки със своя инженер, бяха изработили прототип, който, изглежда, притежаваше необходимото удобство и издръжливост.

Със сандалите беше по-лесно. Нямаше нужда от нови калъпи, старите имаха същите размери, трябваше само да се добавят няколко ленти към подметките. Но Ван си мислеше, че ако може да покаже на баща си готов чифт, ще има повече шанс да го убеди да рискува на този нов пазар, отколкото ако само му занесе рисунки. Идеалната възможност да се направи нещо такова беше по време на ежегодната лятна ваканция, когато фабриката се затваряше за две седмици — последната от юли и първата от август.

— Ще ходиш ли на почивка? — попита той Дина към средата на юли.

Веднага забеляза предпазливост в очите й. Но тя поклати глава:

— Не, нямам планове.

— Аз също. — Не беше точно така. Беше запазил за себе си и за колата си място на ферибота за франция. Смяташе да пътува там, накъдето му видят очите. Но всяка почивка му се струваше ужасна загуба на време. Отегчаваше го още след първите няколко дни и се ядосваше, че не може да работи. А особено сега нямаше никакво желание да бъде далеч от Дина и от работата си.

— Виж какво съм измислил, фабриката ще бъде затворена за две седмици и родителите ми ще бъдат в Италия. Ходят там всяка година. Това е идеалната възможност да се опитаме да направим сандалите и туристическите обувки. Искам да видя какво ще стане, когато никой не наднича през рамото ми.

Очите й пак се озариха.

— Сандалите, които аз проектирах ли?

Той се усмихна на детинската й радост.

— Да, разбира се. Готова ли си да се откажеш от почивката си заради това? А когато моят старец се върне, ще му покажа готовия продукт и ще се, опитам да го убедя да направим още. Всъщност възнамерявам да сторя нещо повече от това. Тази фабрика е бъдещето ми и е време да имам думата в управлението й. Е, искаш ли?

— Разбира се!

Не се въздържа да я изпита още малко:

— Някой няма ли да те чака вкъщи?

— Никой. Мислех си да прекарам няколко дни у Мери, но нищо определено не съм предприела.

Изведнъж Ван застана нащрек. За първи път Дина споменаваше някого от миналото си.

— Мери?

— Мери О’Съливан, приятелка от училище. Е, сега е Мери Колбърн, омъжена е и има малко момченце, но все още мисля за нея като за Мери О’Съливан.

— Ходили сте заедно в училище в Глочестършир?

— Да, беше най-добрата ми приятелка. Никога не сме прекъсвали връзките си.

— И въпреки че е колкото теб, вече е омъжена и има дете?

— Тя е католичка — каза Дина, сякаш това обясняваше всичко, но той видя как сянката се върна на лицето й и се почуди защо.

Да не би Мери да е откраднала приятеля на Дина? Но тогава нямаше да поддържат връзка. Дина искаше да запази нещо от миналото си в тайна и то по някакъв начин бе свързано с брака и децата. Ако не беше толкова млада и очевидно неопитна, щеше да си помисли, че самата тя е омъжена. Но наивността й го опровергаваше и освен това не се връзваше със следването й в художественото училище, което той бе напълно сигурен, че е посещавала.

— Какво конкретно искаш от мен? — попита Дина, отклонявайки неудобните му въпроси, както преди.

— Просто да останеш тук по време на ваканцията. Заедно ще направим тези неща.

— О, да! — каза възхитено тя. — О, Ван, толкова ще ми бъде приятно!

И това наистина се оказа най-невероятното забавление — да се промъкват във фабриката, където машините стояха безмълвни и прашинките се носеха в слънчевите снопове, процеждащи се през прозорците без капаци.

Ван я взе в девет и половина през първия понеделник на ваканцията. Родителите му бяха тръгнали за Италия предния ден и Ван паркира ягуара си на мястото с името на баща си. Въпреки че нямаше кой друг, освен Дина, да го види, той се почувства добре, сякаш вече беше шеф на фирмата, а не само престолонаследник. Отключи фабриката с голямата си връзка ключове и влезе вътре. Всичко бе спряно за ваканцията, дори и водата. Ван развъртя кранчетата, а Дина направи кафе, което занесоха в цеха, за да не губят време, тъй като бяха прекалено нетърпеливи да се захванат за работа.

Трудиха се здраво цели три дни. Първите образци не ставаха — сандалите не изглеждаха спортни, а почти вехти. Ботите биха направили туристите инвалиди още на първия километър. Върнаха се към чертожната дъска, проектираха ги наново и ги подобриха, после пак опитаха. Стана много по-добре. Сандалите изглеждаха модни, ако не и напълно нетрадиционни. Дина пак повтори, че могат да ги продават и на жени. Ван направи туристическите обувки своя номер. Обу ги и отиде да се разходи първо из цеха, после по паркинга и заяви, че са „почти готови“.

— Знаеш ли какво си мисля? — попита той Дина.

Тя поклати глава, докато оправяше една от каишките на сандалите.

— Да вземем да разходим както трябва тези обувки по поляните, из Шотландия, в района на езерата — ти кажи къде. Нали в края на краищата сме във ваканция!

Видя как страните й бързо пламнаха и реши, че това означава неодобрение. После тя прошепна тихо и унило:

— Искаш да кажеш, че все пак си решил да заминеш? Той осъзна, че не го е разбрала.

— Не само аз, ти също. Къде искаш да отидем?

Тогава отново се появи онази усмивка на истинското щастие, която преобразяваше лицето й. Щастие, примесено с изненада и малко неверие.

— Аз ли?

— Да, ти си го заслужи.

Усмивката й изведнъж помръкна:

— Но аз не мога да си позволя да отида на почивка.

— Кой те кара да плащаш? Хайде — къде искаш да отидеш?

— Ексмуър — каза тя. — Долината Дуун. Искам да видя църквата, в която е застреляна Лорна.

Той се засмя:

— Това е само легенда!

— Може би, и все пак искам да я видя.

В този миг би я завел накрай света, ако тя пожелаеше.

— Добре — каза Ван. — Нека да е Ексмуър. Кога ще можеш Да се приготвиш?

— По всяко време.

— В такъв случай — каза той, притеснен да не би да й даде време да размисли — тръгваме тази вечер.

Той се обади от телефона в кабинета си, за да запази стаи в един хотел в Майнхед — подстъпа към Ексмуър, после я закара до квартирата, като й даде един час да си събере багажа, и после пак мина да я вземе.

— Не мисля, не госпожа Брукс одобрява това — каза Дина през смях, докато слагаше разнебитения си куфар в багажника до неговия елегантен кожен куфар с монограм. — Тя ме мисли за блудница.

„И точно такава ще станеш, ако имам късмет!“, помисли си Ван с горчиво чувство за хумор. Но на глас каза:

— Не обръщай внимание. Тя е една тесногръда стара еснафка.

Дина пак се засмя.

— Да — каза тя щастлива, — такава е.

Беше по-спокойна от всеки друг път, откакто я познаваше. Настроението му се подобри. Може би далеч от познатата атмосфера щеше да може да разгадае Дина и да насочи отношенията им към по-интимна фаза.

Хотелът им беше на един склон над града, откъдето се откриваше чудна гледка. Първата вечер Ван не направи никаква стъпка. На следващата сутрин закусваха в огромната хотелска трапезария. Дина си похапна обилно — плодова салата, бекон, бъркани яйца с домати, препечена филийка с мармалад и кафе. Ван бе свикнал да я гледа само да рови в чинията си, когато излизаха на вечеря, и се учуди на апетита й. Забелязваше, че напоследък е напълняла, което не бе невероятно, ако всяка сутрин се тъпчеше така!

След закуска отидоха с колата до Ексмуър. Дина гледаше въодушевена променящия се пейзаж наоколо. Ван се размекваше от удоволствие, както първия път, когато тя се усмихна в кабинета му.

Накрая спряха и Ван сложи обувките, които бяха направили.

— Настъпва мигът на истината!

Дина се засмя:

— Удобни са, знам!

— Надявам се, защото иначе моите крака ще се покрият с мехури!

Малко му стискаха на глезените. Той седна на един камък, свали обувките и разгледа зачервеното място.

— Дали е от краката ми или от обувките?

Дина се настани до него и се наведе над обувката. Разгледа високата маншета, която обгръщаше глезена.

— Не би трябвало да има значение колко нестандартен е кракът ти, трябва да са удобни. И на теб, и на всеки друг. Може би ако сложим малко подплата оттук… дотук.

— Кога?

— Веднага щом се върнем във фабриката.

— Ами аз? Как ще се върна в колата?

Дина се усмихна закачливо:

— Ще трябва да ходиш бос! Или може би бих могла да направя някаква подплата сега. Дай, само за опит.

Тя потърси в чантата си чиста носна кърпа и я сложи под маншета на обувката. Когато пръстите й докоснаха кожата му, той пак премигна, но не от болка, а от надигащо се удоволствие. Тя погледна притеснено, защото си помисли, че го е наранила. Уплашените й очи предизвикаха истинска буря от желание дълбоко в него. Той посегна и докосна косата й, прокара пръсти по меките копринени къдрици по тила й. Тя седеше, без да мърда, гледаше го, а ръката й още беше върху крака му. Той се наведе и нежно я придърпа към себе си. Никога не бе желал жена повече от нея, но инстинктивно усещаше, че не трябва да прибързва дори сега.

Когато лицата им се приближиха, през тялото й премина тръпка — беше нежна като вятъра в листата. В този момент болката на миналото и заплашителната несигурност от непосредственото бъдеще спряха да съществуват. Съществуваше само Ван. Докосването на ръката му върху косата й беше и люлката, и гробът й, целият й живот се намираше в ръцете му. Той беше единственият, който някога е имал и щеше да има значение за нея. Би преминала през адските пламъци, за да бъде с него, би пожертвала всичко само за да може той да я гледа по този начин, да я прегръща, да я обича. Дина усети как душата й се окрили. В същото време тъмната й страна й нашепваше, че този прекрасен миг никога няма да се повтори, когато останат насаме. Тогава ще бъдат отделени не само от останалия свят, но и от собствените си страхове и амбиции, от тревогите и мечтите си, затворени в собствена вселена, обсипана с милиарди звезди.

Устните му докоснаха нейните и изведнъж не само душата й, но и тялото й изпита копнеж. Твърдата чувствена уста се притисна в нейната с изключителна нежност. Тя пусна стъпалото му и то някак си се озова между коленете й. Ръцете й сграбчиха силните му рамене, гърбът й се изви, главата й увисна назад под целувката му, тя заприлича на лебед. Ръцете му вече я обгръщаха около кръста и тя се притисна към него. След няколко безкрайни минути той много внимателно я отдръпна и я погледна.

— Знаеш ли от колко време искам да направя това?

Тя поклати глава, очите й блестяха.

— Измислих тази ваканция, за да мога да остана сам с теб. Знаеш ли това?

Тя пак поклати глава, нямаше думи.

Той отново я целуна, зарадван от начина, по който устните й откликнаха, казвайки това, което гласът й отказваше да произнесе. После Ван се изправи.

— Да се върнем ли в хотела?

Тя разбра какво има предвид и за миг се почувства, сякаш я обля с ледена вода. Навикът да изживява всеки момент сам за себе си и никога да не гледа напред взе връх в нея. В еуфорията на романтичния миг просто бе отказала да признае естественото развитие на събитията. Обзе я страхотна паника — не защото не желаеше да се люби с Ван, напротив — искаше, а защото изведнъж се ужаси, че той ще разбере в какво положение е. Тялото й беше още забележително стегнато, коремните й мускули бяха здрави и тя носеше бебето високо. Но гърдите й бяха наедрели и напрегнати, зърната й бяха тъмни и обсипани с бели мехурчета. Ако ги види, със сигурност ще разбере.

— Дина?

Любовта я преизпълваше и тя разбираше, че ако изпусне този миг, той може вече никога да не се върне.

— Да — каза тя, — да се върнем.

Той я вдигна на крака и я целуна отново. В тишината около тях Дина чуваше щурците. През целия й останал живот те щяха да станат синоним на идеалното непомрачено щастие.

— Слава богу, че мога да сваля вече тези ужасни обувки — каза Ван, когато стигнаха до колата. Седна на шофьорското място, изрита ги и навлече удобните си боти. — Никой, който е с всичкия си, няма да плати добри пари за тях, ако останат в този вид, уверявам те.

Дина беше прекалено щастлива и затова само се засмя:

— Не разбираш ли, че в момента оплюваш моя дизайн?

— Ще го оправим, ще накарам Джим Пратън да поработи върху него.

— Но аз…

— Не се тревожи. Ти се занимавай с идеите — остави занаятчиите да оправят подробностите.

Имаше нещо покровителствено в начина, по който го каза. Обида жегна Дина за кратко, но веднага забрави за това, когато той стисна ръката й.

Хотелът беше празен, неколцина клиенти пиеха следобеден чай и си приказваха във фоайето. Ван взе ключовете за стаите им от рецепцията и я прегърна през кръста:

— В твоята или в моята стая?

Тъмната сянка на реалността пак надникна зад рамото й: — В твоята.

Искаше да е в неговата стая. Искаше да вижда нещата му около себе си, да почерпи сигурност от тях. Нейната стая беше пълна с евтини дрехи, а разнебитеният й куфар изглеждаше съвсем не на място на внушителната етажерка за багаж. Стаята й бе свидетелство за нейното минало и поличба за бъдещето й. Неговата бе по-близка до сегашния миг.

Той отключи вратата, придърпа я вътре, а тя не изпита страх. Чувстваше, че върши това, което трябва. Въпреки че бяха изминали по-малко от два часа, откакто я целуна за първи път, периодът на ухажване бе преминал с безкрайните вечери, в които само говореха.

Тя се огледа. Късното следобедно слънце се процеждаше косо през полуспуснатите пердета и осветяваше една странно анонимна стая. Камериерките явно бяха минали вече, всичко беше почистено, леглото — оправено, но беше ясно, че по принцип Ван е изключително подреден. Всичките му дрехи висяха в гардероба, а не бяха разхвърляни, наоколо като нейните. На тоалетката се виждаха само четката му за коса и чифт златни копчета за ръкавели, които контрастираха върху хотелския справочник и таблата с чайника и чашите.

Ван блъсна вратата зад себе си, хвърли ключовете на тоалетката до четката за коса и прегърна Дина. Тя веднага се изпълни с желание и мисълта й се замъгли. Той я целуна, после започна да разкопчава блузата й и силният й страх отново я налегна.

— Може ли да дръпнем пердетата… моля те? — прошепна тя.

Той я погледна с любов и нега. Беше такова дете, толкова срамежлива! Щеше да я научи да се наслаждава на плътската любов, да се гордее с тялото си и с радостта, която доставя на Ван чрез него. Но това щеше да отнеме време. Засега ще й угажда и ще прави, каквото тя му каже.

Той отиде до прозореца и спусна пердетата. Те бяха дебели, подплатени с плътна материя и възприеха почти цялата светлина. Върна се при нея и я прегърна, сякаш да я предпази от нещо. За миг се подвоуми.

— Дина… сигурна ли си?

Тя кимна. Чувстваше тихото й неравно дишане. Когато плъзна ръце под блузата й и разкопча сутиена й, тя се приближи още повече към него и напълно се скри от погледа му. Той пак се почуди — дори и сега запазваше в тайна някаква много лична част от себе си, до която той не можеше да достигне. Но я желаеше прекалено много, за да се тревожи от това. Беше свенлива — това бе всичко. Нямаше опит и вероятно малко се срамуваше.

— Отпусни се, скъпа! — каза той и нежно прокара езика си по такива места, каквито у никоя друга жена преди не бе докосвал. — Няма да ти причиня болка. Просто ме остави да го направя.

Полата й беше от прост розов памучен плат, украсена с английска бродерия, широка, с набор в кръста. Когато я разкопча, тя се свлече на пода. Под нея носеше фуста от слоеве тюл във всички цветове на дъгата. И тя беше лесна за сваляне. Надипли се около глезените й, а той плъзна ръка зад коленете й, вдигна я и я занесе до леглото.

В мрака видя, че извивките на тялото й са малко по-заоблени, отколкото очакваше. Той бързо се съблече и коленичи до нея. Милваше я и я целуваше, докато усети, че и тя откликва, но дори и тогава беше странно пасивна. Ван бе свикнал да се люби с жени, опитни като куртизанки, които показваха какво искат, насърчаваха го и дори бяха готови да поемат инициативата. Сега той усещаше, че Дина е наелектризирана от желание, но странно защо лежеше напълно неподвижна и чакаше той да направи нещо. Откри, че това му харесва, че за него беше по-възбуждащо да доминира напълно, отколкото да участва наравно, независимо колко опитна е партньорката.

Той легна до нея и я обърна към себе си. Пак я целуна и я притисна плътно, после внимателно я докосна, а тя тихо простена и се изви към него. За известно време се движеше ритмично, докато усети от движенията на тялото й и от учестяването на дъха й, че тя се издига по онази нежна спирала, която води до кулминацията. Чак тогава проникна в нея.

Притисната върху възглавницата, Дина почувства, че се пренася в друго измерение. Краткият миг на болка се сля с пълното удовлетворение от това, че той я изпълваше, движеше се в нея, притежаваше я.

— Моля те… о, моля те! — прошепна тя, но не знаеше за какво го моли, защото вече имаше всичко, което можеше да желае. Беше прекрасно… — Не спирай! Не спирай! — Искаше вечно да продължи това щастие, когато тялото, разумът и духът й се възнасяха към звездите.

Ван плъзна ръцете си под нея и я придърпа, за да могат телата им да се приближат още повече. Изведнъж неизпитвано досега удоволствие се надигна в нея, тя не знаеше дали може да го понесе, само осъзнаваше, че това е мигът, който искаше да остане в нея.

После потъна в розовата топлина на удовлетворението, обгърна широкия гръб на Ван и го задържа много дълго. Чак когато той се отдръпна, тя позволи на мига да свърши.

— О, Ван, обичам те — прошепна Дина.

Той нежно я прегърна, но не каза нищо. Притихнаха, унесени в ненадейното си щастие. Следобедът едва преваляше, а тя чувстваше, че очите й се притварят.

След малко, все още прегърнати, те заспаха.

Нещо не беше наред. Ван го усещаше, но не можеше за нищо на света да го разбере.

Почувства го почти веднага след екстаза на първото любене. Когато се събудиха, Дина се притисна към него, сякаш не би могла да понесе да са отделени дори за секунда. Той й предложи да си вземе вана, но щом отиде в банята, тя заключи вратата и когато се върна, изглеждаше някак отчуждена.

По време на вечерята беше същото. Яде малко, потънала в мисли. Сякаш сянката, която вечно надничаше зад рамото й, пак се бе върнала, само че на него му се струваше, че сега е още по-тъмна и по-заплашителна от преди.

После излязоха да се поразходят надолу по хълма до брега на морето. Ван ставаше все по-нетърпелив. Може би така се държаха девствениците, след като са се предали за първи път — раздират се от съмнения, тъгуват за загубената девственост? Реши, че ще изчака, ще я научи.

Вечерта дори не направи опит да се люби пак с нея, но на сутринта, когато я погледна през масата за закуска, тя му напомни изрязан с диамант планински кристал — толкова беше уязвима. Облакът не бе преминал, просто за момента не се виждаше.

Закара я в Порлок. Обядваха в една селска кръчма и след това тръгнаха за мястото, което бе казала, че иска най-много да види — долината на Дуун.

Паркираха на шосето до църквата, в която е умряла Лорна. Той погледна към Дина и видя, че очите й са пълни със сълзи. В този миг нежността му отстъпи на раздразнението. Прегърна я и я извърна към себе си.

— Какво има, скъпа? Какъв е проблемът?

— Нищо особено. — Тя поклати глава.

— Не може да плачеш без причина, никой не прави така.

— О, може би е, защото сме на това място.

— Но нали искаше да дойдеш!

— Знам, но е толкова тъжно! Любовта може да бъде и тъжна, нали?

— Вероятно… Но няма защо да плачеш заради това.

Тя седеше безмълвна и се взираше в долината.

— Не плачеш за Лорна Дуун и Джон Рид, нали? — попита той. — Цял ден се държиш странно. Да не е заради това, което се случи снощи? Но и ти искаше да се случи, нали?

— О, да! — Гласът й бе искрен.

— И двамата го искахме отдавна. Не се притесняваш, че си забременяла, нали? Уверявам те, че не е така.

Той чу как тя шумно преглътна, после каза глухо:

— Не, не е това.

— Тогава какво?

Очите й се пълнеха със сълзи и изведнъж той усети пристъп на ревност.

— Да не би да има някой друг, когото не можеш да забравиш?

— Не. О, моля те, спри да ме разпитваш! Добре съм. Сигурно просто съм уморена — снощи не спах добре.

И повече не каза нищо.

Върнаха се в колата и потеглиха. Той забеляза, че доброто й настроение постепенно се възвръща. Сякаш съзнателно бе решила, че ще остави зад гърба си всичко, което я тревожи.

Тази нощ пак се любиха, но в нейната стая. Тя пак настоя да угасят светлината, но откликна по същия трескав начин, по който се държа цял ден. Когато всичко свърши, лежаха един до друг, а ръката му стоеше върху леко закръгления й корем. Той се изненада, когато тя я взе и я премести върху бедрото си.

— Искаш ли да си тръгна? — попита той, въпреки че това беше последното нещо на света, което желаеше.

Тя се притисна в него:

— Не, моля те, остани!

В малките часове на нощта му хрумна, че иска да се ожени за нея. Събуди се и я почувства до себе си, чу равномерното й дишане и я погали. Тя леко помръдна и продума нещо, което той не разбра. Внезапно като токов удар го осени мисълта, че не иска да я напусне. Никога преди не бе познавал жена като Дина, никога не бе обичал истински.

Оставаше им още един ден, преди да се върнат към реалността, към фабриката и към ежедневието. Непоносима му беше вече мисълта да я гледа как стои зад машината с останалите работници. Забавляваше се, като си представяше колко ще се разгневят другите му приятелки, когато разберат, че са изместени от това малко момиче.

Утре ще й предложа да се оженим, реши той. И въпреки всичко, случило се в миналото й, въпреки съмненията, които предизвикваше тя у него, и през ум не му мина, че може да откаже.

Заведе я в центъра на Ексмуър и по обратния път се отбиха към долината Дуун.

Ван не беше романтик, но като знаеше какво изпитва тя към това място, му се струваше най-подходящо там да й зададе въпроса, който не излизаше от ума му от онези безсънни часове през нощта.

— Лорна никога не стигнала до олтара на църквата — каза той, седейки на билото. Беше я прегърнал през кръста. — Би ли искала да го направиш вместо нея?

Тя го погледна изумена и той усети, че не го е разбрала.

— Би ли искала да се омъжиш там?

Тя се засмя.

— Дали бих искала? Не знам. Смешен въпрос!

— Не се шегувам. Дори не знам дали църквата е още действаща. Но ако е, би ли искала да се омъжиш там… за мен?

Тя все още изглеждаше озадачена, сякаш наполовина бе разбрала въпроса му. Боеше се, че може да греши.

— За бога! — не издържа той. — Аз ти предлагам да се омъжиш за мен, Дина!

Погледът й пак помръкна и тя извърна очи. Призраците бяха още там, какво ли би трябвало, да направи, за да ги прогони? Въпреки че у него кипяха непознати чувства, гласът му бе твърд, почти безизразен:

— Да приема ли тогава, че отговорът ти е „не“?

Тя се обърна към него. Напомняше му на газела, готова за скок.

— О, Ван, нищо друго не бих искала повече, отколкото да се омъжа за теб. Само че…

— Какво?

Тя се поколеба. Погледът й беше някак отнесен. После сведе мигли и поклати глава:

— Нищо.

Никога ли нямаше да му каже? Прииска му се да я сграбчи, да я разтърси, но знаеше, че няма да го направи. Един ден, когато сметне за добре, тя ще му разкрие тайната си. Дотогава трябва да бъде търпелив.

— А след време ще се омъжиш ли за мен?

Тя прислони лицето си към гърдите му:

— О, Ван, толкова много те обичам!

И това беше всичко. Не бе отговорът, който той очакваше, но знаеше, че е най-доброто, на което можеше да се надява засега.

На другия ден се прибраха. Дина беше много мълчалива, но и твърде любвеобилна. Докато пътуваха с колата, ръката й беше подпряна на бедрото му, а главата й — на рамото му.

Повече не споменаха нищо за женитба. Ще й дам време да свикне с мисълта, каза си Ван. Освен това и той би могъл да използва времето да свикне. Ядоха по пътя в една селска кръчма, накрая той я закара до квартирата й.

— Благодаря — каза тя странно официално.

— Аз ти благодаря — отвърна той — за най-щастливите дни в живота ми.

— А на работа…

— Дали ще кажем на някого? Ще им кажем веднага щом си готова.

— А обувките? Мислиш ли, че с тях всичко ще е наред?

Той се намръщи. Обувките в момента бяха много далеч от ума му.

— Сигурен съм, че ще са наред. Дизайнът е добър, а специалистите ще поработят по техническите подробности.

Тя кимна. Стори му се, че изглежда доволна.

— Искаш ли да дойда с теб, за да ти донеса куфара?

— По-добре недей. Госпожа Брукс е странна птица.

— Госпожа Брукс ще трябва да свикне с мен, поне за известно време.

— Да — каза тя замислено. — Предполагам, че е така. Но не и тази вечер.

Той остави куфара й пред вратата, хвана я за раменете и нежно я целуна.

— Лека, нощ, скъпа.

— Лека нощ. — Думите й се отрониха като стон. После изведнъж тя се хвърли в него и го прегърна, като зарови лице в гърдите му. Той се смути. Беше прекалено възрастен и прекалено добре възпитан за такава публична проява на страст. Но преди дори да опита да се освободи, тя го пусна, взе си куфара и се обърна. Отключи вратата си и повече не го погледна. На него обаче му се стори, че тя плаче.

— Дина…

— Лека нощ, Ван — каза тя. Стори му се, че не каза „лека нощ“, а „сбогом“. Но вратата се затвори и на него не му оставаше нищо друго, освен да се качи в колата и да си замине.

На следващия ден Дина не дойде на работа. Ван пристигна по-рано, както винаги, но днес имаше и други причини, за да бърза за фабриката. Искаше да се захване с туристическите обувки и да види Дина. Но мястото, и беше празно, а пропускът оставаше неперфориран.

Ван беше озадачен. Сетне ужасно се притесни. Навън времето се разваляше, беше мрачно и валеше. Няколко повехнали жени, натоварени с пазарски чанти, се ококориха любопитно, когато ягуарът спря пред къщата на госпожа Брукс. Такава кола не се виждаше често в този квартал.

Ван позвъни на вратата. Дълго време никой не отговори, после се чу потракване на чехли в коридора. Вратата се открехна, госпожа Брукс застана пред него с насапунисани ръце.

— Какво желаете? — попита тя сопнато.

— Извинете, че ви безпокоя, госпожо Брукс. Дойдох да видя Дина.

— Ха! Ще ви се наложи доста да почакате.

— Да не би да е заета в момента?

— Не, замина си.

— Замина ли? — Беше го предчувствал, но пак се шокира от отговора. — Къде?

— Отде да знам? — Жената сви рамене. — Всичко, което мога да ви кажа, е, че си събра багажа и отпътува рано сутринта. Добре че си взимам наема предварително.

— Имате предвид, че вече няма да се върне?

— Нали това казах? — Тя огледа подозрително Ван. — Знаете ли нещо за нея? Всъщност вие кой сте?

— Аз съм работодателят й — представи се Ван. — Остави ли някакъв адрес?

— Не, питах я какво да правя, ако има писма за нея, но тя каза, че не очаква такива. Е, ако има, просто ще ги оставя в кутията с надпис „Заминали“. Защо да се притеснявам, щом на нея й е все тая!

— Може ли да видя стаята й? — попита Ван.

— За какво? — Жената бе изненадана.

— Да не би да е оставила нещо.

— Не е.

— Бих искал сам да видя — каза авторитетно Ван и госпожа Брукс неохотно се предаде.

— Оправих й леглото, предупреждавам ви — каза тя и го поведе по стълбите. — Точно в момента пера чаршафите и калъфките.

Както бе казала госпожа Брукс, Дина си бе взела всички лични вещи.

Ван седна зад волана на ягуара и се загледа в пространството пред себе си. Къде беше заминала Дина? И защо? Какво криеше? Някоя тъжна тайна? Нещо, от което се срамуваше? От своето семейство ли? Не можеше да, си представи, че ще е чак толкова ужасно. Ще я намери, ще изтръгне тайната й — каквато и да е тя — и ще я увери, че нищо не е по-важно от това да са заедно.

Мери Колбърн, бивша О’Съливан, сложи сина си Патрик да поспи следобед на двора и се върна в къщата. В претрупаната, но уютна кухня Дина току-що бе избърсала измитите чинии от обеда и сега стоеше с кърпа в ръка и гледаше разсеяно през прозореца. Мери погледна тъжно приятелката си и поклати глава. Дина беше напрегната — лицето й бе бледо и изопнато, очите й подпухнали, а издутият й корем вече явно си личеше под роклята от евтин памучен плат.

— Дина, трябва да поговорим — каза Мери. — Трябва да решим какво ще правиш.

Беше изминала почти седмица, откакто Дина се появи на прага на къщата им, и само един поглед бе достатъчен за Мери, за да разбере, че нещо ужасно се е случило с нея. Дина го потвърди — беше напуснала работата и квартирата си и нямаше къде да отиде.

Мери се съгласи да я приеме, докато се оправи. Имаше свободна стая, беше сигурна, че Боб, съпругът й, няма да има нищо против. Знаеше колко е самотна, откакто се затвори вкъщи с детето, а той работеше по цял ден, а понякога и извънредно, за да му потръгне в бизнеса като мазач и да може да изкара достатъчно пари за ипотеката. Но беше озадачена. Последното, което бе чула за Дина, бе, че е зарязала колежа и отишла да работи във фабрика за обувки — нещо много странно за такава талантлива студентка като нея. Сега и работата бе оставила. И освен това беше явно притеснена и подозрително напълняла, помисли си Мери. Не й трябваше много време, за да накара Дина да си признае, че е бременна — с този наедрял корем нямаше никакъв смисъл да отрича. Но всички подробности за бедата, в която бе изпаднала, останаха тайна.

— Трябва да поговорим, Дина — повтори Мери, но Дина продължи да се взира през прозореца. Загледала се е в люлката на двора, в която лежи малкият Патрик, осъзна Мери и въздъхна.

— Ще сложа чайника, после, независимо дали искаш или не, ще си поговорим — каза тя решително.

— О, Мери, но не за това, което имаш предвид. Хайде да си бъбрим за едно време…

— Дина, ако случайно си забравила, ти очакваш дете. Ако пренебрегваш този факт, той няма да се промени. Ходи ли на лекар?

Дина поклати глава.

— Трябва да отидеш. Може да застрашиш здравето си, да навредиш на бебето.

Дина гледаше с невиждащи очи пред себе си.

— Мислиш ли, че е прекалено късно за аборт?

— Дина! — Мери беше шокирана. — Дори не си помисляй за такова нещо! Това е незаконно, неморално и вероятно опасно. И всеки глупак може да види, че е прекалено късно. В кой месец си?

— В петия.

— Невъзможно е.

— Иска ми се да се бях сетила по-рано.

— Дина Маршал, няма ли да престанеш да говориш за аборт! Грешно е дори да се мисли за отнемане на човешки живот. А ти точно това ще направиш. Ще убиеш едно бебе, което е точно като малкия Патрик.

— Добре, не ми се карай! Прекалено късно е, както ти каза. Ще трябва да го родя.

— Дина! — Мери взе кърпата от ръцете й, заведе я до стола и я сложи да седне. — Аз съм ти приятелка. Винаги сме били приятелки, нали? Защо не ми разкажеш всичко?

— Няма нищо за разказване.

— Кой е бащата? Знае ли, че си бременна?

— Не. И не искам той да узнае.

— Ами баба ти и дядо ти?

Дина горчиво се изсмя.

— В никакъв случай не искам те да знаят! Можеш да си представиш какво биха казали! До края на живота си не бих искала да виждам дядо си.

— Който край няма да е много далеч, ако продължаваш по същия начин — каза строго Мери. — Не може да не си помислила поне за бъдещето.

— Не съм. Напуснах колежа, намерих си работа, за да се прехранвам, докато реша какво да правя, и тогава спрях да мисля, защото… Срещнах друг човек.

— Кого?

— Казва се Ван. Ван Кендрик. Собственик е на фабриката, в която работех, всъщност — баща му е собственик. — Очите й започнаха да се пълнят със сълзи.

— Предполагам, че той не ти е обръщал внимание.

— О, не, грешиш. Той ми предложи да се омъжа за него.

— Моля!

— Предложи ми да се омъжа за него.

— Тогава какво не е наред?

— Ами едва ли мога да се омъжа за него в това състояние, нали? А Не можех и да му кажа. Когато ми предложи, разбрах, че или трябва всичко да прекратя, или да му разкрия тайната си. Но не можах.

— И затова избяга. Какъв е смисълът?

— Не знам. О, боже, не знам!

— Дина, нека да му пиша, да му обясня.

— Не, в никакъв случай!

— Ако те обича и ако ти го обичаш…

— Не! Пишеш ли му, никога няма да ти го простя!

— Добре — съгласи се уморено Мери. — Но все пак трябва да измислим какво ще правиш. Не можеш да останеш тук вечно. Трябва да се срещнеш с лекар, със социален работник. Те ще ти помогнат да намериш място в специален дом за неомъжени майки. Дина! Слушаш ли ме?

Но Дина отново се бе отнесла в мислите си.

— Ще се свържа със Социални грижи, но после ще трябва сама да си помогнеш — каза Мери решително.

Но все пак се чудеше дали тайно не може да разбере къде точно е работила Дина и въпреки волята й, да се свърже с този Ван Кендрик.

В края на краищата трябваше нещо да се направи.

Два дни по-късно Мери переше пелените, когато на вратата се почука. На прага стоеше висок, безупречно облечен мъж. Мери го изгледа въпросително.

— Какво желаете?

— Мери Колбърн?

Тя кимна озадачено.

— Добре, значи съм попаднал където трябва. Дали не бихте могли да ми помогнете? Търся Дина Маршал. Знам, че сте приятелки. Дали имате някаква представа къде мога да я намеря? Между другото казвам се Ван Кендрик.

Мери бе поразена. В началото прие с малко съмнения разказа на Дина. Изглеждаше й пресилено работодателят — заможен светски мъж — да й предложи да се оженят. А Мери знаеше, че Дина е мечтателка и някога често използваше фантазията си, за да се спасява от тежката действителност. Не мислеше, че лъже, просто реши, че на Дина й се е сторило, че работодателят й я ухажва или може би всичко е станало само във въображението й. Но последното нещо, което очакваше, беше той да се появи на прага и да я потърси. Изтри ръце в престилката си и го погледна с дръзките си сини очи, които бяха част от ирландското й наследство.

— Господин Кендрик. Да, Дина ми спомена за вас.

Видя как на лицето му потрепна един мускул.

— Значи знаете къде е?

— Да, знам — кимна тя. — За какво ви е?

По красивото му лице премина сянка от учудване, последвана веднага от раздразнение:

— Що за въпрос?

Мери не се предаваше.

— Питам ви направо. Вижте какво, господин Кендрик, Дина ми е много стара приятелка и аз я обичам. В момента преживява изключително труден период и не искам да се тревожи или разстройва.

— Казвам се Кендрик — прекъсна я той авторитетно. — Крисчън Ван Кендрик. Уверявам ви, че последното нещо, което искам да причиня на Дина, е неприятност. Точно обратното. Така че ако можете да ме упътите къде да я намеря…

Мери го изгледа решително. Не беше сигурна, че го харесва. Да, изглеждаше добре, излъчваше чар и сила, вероятно имаше и купища пари, ако се съди по лъскавия ягуар, паркиран до вратата. Но беше арогантен, мислеше се за много важен и според нея не само държеше на своето, но можеше да направи доста неприятен живота и на този, който се опиташе да го спре. Но какво би могла да стори? Нямаше намерение да го лъже и освен това Дина се нуждаеше от всяка помощ, която можеше да й се окаже, без значение какво твърдеше.

— По-добре влезте, господин Ван Кендрик — каза тя и той я последва в малката всекидневна. — Седнете.

— Благодаря ви, но ще постоя.

— Много добре. — Мери застана до вратата, скръсти ръце на гърдите си и го погледна право в очите. — Нали не сте бащата на детето? — попита тя.

Физиономията му се смени пред нетрепкащия й поглед.

— Искате да ми кажете, че Дина има дете?

— Не още. Но очаква. В началото на декември, предполагам, въпреки че не е потвърдено — дори не е ходила на лекар. Щях да се свържа с вас, но Дина ми забрани. Не искаше да знаете. Между другото как се озовахте тук?

— Дина си тръгна ненадейно. Говорила ми е за вас. Реших, че можете най-добре да ме насочите. — Лицето му стана сериозно. — Кой е бащата на детето?

— Един студент от колежа.

— Каза ми, че е напуснала колежа, защото майка й е починала.

— О, това е точно така. — Мери защити приятелката си. — Майка й наистина почина.

— Но очевидно това не е единствената причина. Предполагам, че младежът я е изоставил.

— Изобщо не му е казала. Май е била краткотрайна връзка.

— Дина на никого нищо не иска да казва. Къде е тя сега?

— Пазарува.

— Искате да кажете, че е отседнала тук?

— Засега. Ако искате, изчакайте я, тя ще се върне скоро.

За миг той се поколеба. После нервно поклати глава:

— Не, няма да я изчакам. И може би ще е по-добре, ако не й казвате, че съм идвал.

Той се отправи към вратата. Мери се вбеси. Страхливец! Сега, когато знаеше в каква беда е Дина, щеше да си счупи краката да бяга. Права е била, като си е мислила, че истината ще го отблъсне.

— Не се тревожете — каза тя хладно. — Няма да й кажа. Не искам да я наранявам повече, вече достатъчно е наранена. Господ да й е на помощ, щом е могла да се влюби в човек като вас. Казах й, че е трябвало да ви признае истината. Ако я обичахте, щяхте да останете с нея, независимо дали бебето е ваше или не. Сега разбирам, че ви е познавала по-добре от мен. О, не се тревожете, няма да разбия сърцето й, като й кажа, че е била права за вас през цялото време, господин Ван Кендрик.

Тя го изпрати, молейки се лъскавият ягуар да изчезне, преди Дина да се върне. После, изпълнена с гняв и неодобрение, се затвори в кухнята.

Ван беше като ударен от гръм. Влезе в колата и светкавично я подкара. Намери Дина, откри и тайната й. Сега вече знаеше какво означаваше сянката в очите й, а повече от всичко му се искаше да не знае. Заблуждаваше се, че Дина е за него всичко, което бе желал — чиста, сладка, невинна. А тя е носела детето на друг мъж през цялото време, през което я познаваше. Беше го излъгала, беше го измамила! Струваше му се, че буквално целият свят се е срутил.

Всичко бе очаквал, но не и това. На 19 години се зарази от заушка. На приятелите му им се стори много смешно — събираха се, за да се шегуват с подутия му врат. И той се смееше заедно с тях. Но не за дълго. Лекарят го предупреди, че е възможно да има сериозни странични поражения, изследванията после показаха, че страховете му са основателни. Ван не можеше да има деца. Беше абсолютно невъзможно някога да стане баща.

Когато беше на 19, тази новина не го засегна толкова много. Като разбра, че потентността му си остава нормална, само сви рамене и погледна нещастието от добрата страна — нямаше да се тревожи за извънбрачни деца. Когато обаче възмъжа, усети празнина в душата си. Но нямаше време за губене в съжаление за нещо, което не можеше да се промени. Все пак вътре в него остана една чувствителна струна, която реагираше със злост на всяко напомняне, че е неспособен да изпълни предназначението на мъжа да продължи рода. Но Дина, неговата Дина бе намерила някой, който е способен. Беше спала с този непознат мъж, притежаващ това, което той, Ван, нямаше. И през цялото време, през което бяха заедно, неговото семе растеше в нея.

На Ван му се прииска да повърне. В същото време, въпреки гнева и отвращението си, знаеше, че още желае Дина, дори повече от преди. Обичаше я, нуждаеше се от нея толкова отчаяно, както никога не му се бе случвало. Искаше я като мъж — с тялото и сърцето си. Нуждаеше се от нея и като вдъхновение за всичко, което се надяваше да постигне в работата си. Бяха създадени един за друг, заедно с недостатъците си, затова трябваше да се опитат да ги приемат по най-добрия начин.

Спря колата, отвори прозореца на ягуара и пое дълбоко свеж въздух. Миришеше на лято, на трева. Знаеше, че оттук нататък този мирис винаги ще му напомня за този миг.

Без да вдига прозореца, запали мотора и обърна колата по пътя, от който бе дошъл.

Дина бе горе в малката спалня, в която Мери я покани да живее.

През последните няколко дни се чувстваше ужасно изтощена, затова често се качваше в стаята си да полегне за половин час под предлог, че чете. Но не можеше да се съсредоточи върху книгата. Думите се размазваха пред погледа й и мислите й я терзаеха, докато накрая си помисли, че полудява.

Какво щеше да прави? Когато напусна колежа, се тревожеше, но все още бъдещето бе пред нея. Сега се чувстваше уплашена, паникьосана и безнадеждно изоставена.

А и тази ужасна умора.

„Дали всички бременни се чувстват по този начин?“, чудеше се Дина. Тогава как се справяха жените, които имаха и други деца? Може би само с нея беше така. Още не бе се съветвала с лекар. И изведнъж в изтерзаното й съзнание се зароди крехка надежда. Може би щеше да загуби бебето? Това щеше да реши всичко. Щеше да е свободна и да се върне към предишния си живот.

Само дето нямаше да е същото. Нищо вече не можеше да бъде постарому.

Дина усети, че очите й се пълнят със сълзи. Защо не срещна Ван, преди всичко това да се случи? Беше абсурдно, разбира се. Ако не беше забременяла, изобщо нямаше да го познава — все още щеше да е в колежа. Нямаше смисъл да хаби сили в такива размисли. Трябва да се стегне, да отиде на лекар, да се срещне със социалния работник, да реши къде да роди бебето, къде ще живее после, как ще издържа двама им. Но не знаеше откъде да започне, а и вече нямаше желание да опитва.

Дина се надигна от леглото и отиде до прозореца. Седна на пода и подпря лакти на перваза. Чу една кола да преминава по улицата и я погледна разсеяно. Ягуар — като на Ван. Остра болка прободе сърцето й, точно над мястото, където понякога чувстваше движенията на бебето си.

Колата спря пред къщата. Дъхът на Дина застина. Вратата се отвори и от нея слезе мъж. Ван! Мили боже, това наистина беше Ван! Тя се изправи. Обзе я паника. Ръцете й станаха леденостудени, краката й затрепериха. Трябва да седна, помисли си Дина. Но изведнъж леглото й се стори ужасно далеч. Тя направи една крачка към него. Стаята се залюля. Още една стъпка — чувстваше се, сякаш върви по вода. В този миг краката й се подгънаха и тя се свлече на пода.

Чу, че Мери я вика, но й прозвуча много отдалеч. После чу и друг глас — неговия. Усети, че я държи за ръката. Миглите й потрепнаха, мъглата малко се проясни. Отвори широко очи и видя любимото лице на Ван близо до себе си.

Мери държеше чаша до устните й. Бренди. Дъхът му накара Дина да й се повдигне.

— Не… — Отблъсна чашата.

— Пийни малко вода — каза Ван.

— Какво правиш тук? — прошепна тя бавно.

Той избърса с пръст капка вода от брадичката й.

— Дойдох да те взема и да те отведа у дома.

Ожениха се със специално разрешение три седмици по-късно. Сключиха граждански брак, защото така се вдигаше по-малко шум и защото Дина не можеше да влезе в храм в особеното си положение. Дядо й, който беше неин официален настойник, тъй като тя нямаше 21 години, отказа да даде разрешение и те трябваше да обжалват пред съда. Но после старецът отказа да присъства и на церемонията. Само родителите на Ван, Мери, Боб и малкият Патрик видяха как си дадоха обет. Дина изглеждаше прекрасно в рокля в стил 20-те години от кремава коприна, която прикриваше наедряващата й фигура. И въпреки че лицето й беше бледо, носеше отпечатъка на щастието.

Родителите на Ван не бяха толкова щастливи. Те харесваха Дина, но бременна 20-годишна работничка едва ли беше булката, която биха избрали за сина си. Крисчън старши си размени няколко думи с Ван, особено като предположи, че ще живеят в семейния им дом поне на първо време. В резултат на разговора Ван намери подходяща къща под наем близо до фабриката, докато търсеше постоянно жилище. За един ден всички успяха да загърбят съмненията си и да се усмихнат пред фотографите на сватбата. Всъщност докато гледаше сияещото лице на Дина, майката на Ван се зачуди дали е имала основание да се притеснява. Момичето беше красиво и сладко, а Ван изглеждаше като мъж, който е получил всичко, което е искал. Докато целуваше бъдещата си снаха по бузата, тя се молеше той да продължи да се чувства така.

Дина беше в осмия месец, когато Ван разбра със сигурност, че не би могъл да приеме детето на друг мъж като свое.

Щом се върна в къщата на Мери в онзи августовски предобед, нищо друго нямаше значение, освен да си върне Дина. А когато я видя да лежи на пода в схлупената малка спалня, разбра, че независимо от всичко иска да се ожени за нея и да я отведе у дома. Детето, което очакваше, изглеждаше нереално дори и като възможност. И в суматохата по приготовленията за сватбата и намирането на жилище почти не се сети за него. Но когато бременността започна да й личи, колебанията му се върнаха. В началото съвсем слаби, но нарастващи с всеки изминал ден.

Постоянно си мислеше, че е имала и друг мъж в живота си. Дина се бе опитала да му разкаже, но той отвърна доста грубо, че не иска да знае. А мисълта продължаваше да го яде. Започна да се дразни от пълнотата й, от това, че не й беше удобно на стола, в колата, в леглото, както и от постоянната й умора. Вече не искаше да я прегръща и да чувства този чудовищно издут корем да се притиска в него. Не понасяше да я вижда гола. Мислеше си как бе настоявала да се любят на тъмно по време на щастливо откраднатата ваканция и как той възнамеряваше да й покаже как да се наслаждава на гледката и на докосванията. Каква ирония! Сега той желаеше тялото й да е скрито.

Започна да работи все по-дълго, но не изпитваше удовлетворение. Баща му се бе съгласил да произведат няколко чифта от туристическите обувки, които бяха проектирали с Дина, но отказваше дори да обсъжда сандалите.

— Нямат нищо общо с нашето производство — отсече той. — Не това е посоката, в която искам да вървя.

Ако не се чувстваше толкова напрегнат, Ван би бил доволен, че въвеждането в производство на туристическите обувки беше поне половината от успеха на плана му. Но на него му се струваше, че баща му иска още повече да го потиска.

— Трябва да разнообразим продукцията си, а сандалите са прекрасна възможност. Дори няма да ни струват скъпо, защото ще ги правим от изрезки.

— Но ще заемат времето на хората, които по-добре да се занимават с това, което разбират. Ами подметките? Те не могат да се правят от изрезки. Не искам да правя това, Крисчън.

— Татко, трябва да имаме и друго производство, ако държим някога да се разраснем.

— Да се разраснем ли? Че кой преследва такава цел? Имаме си добър бизнес, достатъчно голям.

— Глупости…

— Моля? Ако мислиш така, Крисчън, предлагам ти да започнеш собствен бизнес. Няма да позволя на никого да ми казва как да управлявам своята работа. Най-малко на сина си, който е имал облаги от нея цял живот.

— Извинявай. — Ван въздъхна.

— Точно така! Ти ме обиди, Крисчън. Може би след време и синът ти ще направи същото, тогава ще разбереш как съм се чувствал. Не е приятно да те критикува и да те наставлява собственият ти син.

Ван преглътна думите му. „Никога няма да имам син — искаше да каже той. — Не моето дете носи Дина.“ Но не каза нищо. Въпросът никога не бе повдиган и знаеше, че родителите му са предположили, че лекарят е сгрешил, когато му е казал, че ще бъде стерилен. Естествено си мислеха, че детето е негово, а той беше прекалено горд, за да ги извади от заблудата. Но забележката на баща му му напомни по жесток начин, че детето не е негово и че той не го иска. Това, че се бе оженил за Дина, въпреки че знаеше за детето, беше без значение. Нямаше да продължава този маскарад повече, отколкото бе необходимо.

Ван се замисли и реши. А когато той вземеше решение, което зависеше от него, нямаше връщане назад.

— Абсурдно е да направя това! — каза Дина. Беше пребледняла от ужас и изненада. — Ван, не говориш сериозно! Не мога да оставя детето си за осиновяване!

— А аз не мога да го приема — отсече студено Ван. — Опитах се, но не мога. Съжалявам, това е истината. Поне съм честен. По-добре да го преживеем сега, отколкото да разбием целия си живот.

— Но това ще разбие моя живот — детето е мое!

— Но не е мое. А това със сигурност ще съсипе брака ни.

— Ван, не мога! Не мога!

— Дина! — Тонът на Ван стана вразумяващ. — Трябва да разбереш как се чувствам. Достатъчно зле беше през последните няколко седмици, а занапред ще става още по-лошо. Какъв живот ще има детето ти, като знае, че баща му го мрази? Ако го осиновят, ще има двама обичащи го родители, които наистина го искат. Предполагам, разбираш, че това е по-разумно.

— Разбирам само, че си полудял! Отказвам повече да говоря за това!

— Дина…

— Млъкни! — Сълзите се стичаха по лицето й. Любовта към нея го размекваше, но той погледна към издутия й корем и твърдостта му се възвърна.

— Добре, Дина, щом така желаеш. Но искам да разбереш, че съм непоколебим — няма да приема това дете! Няма да го отгледам като свое! Ако настояваш да го запазиш, можеш да считаш брака ни за приключен.

Тя отстъпи, сякаш я бе ударил. Ръцете й се стрелнаха към устата й:

— Ван…

— Говоря сериозно. Избирай — мен или бебето. Не можеш да имаш и двете.

— Мислех, че ме обичаш.

— Наистина те обичам. — Гласът му стана по-мек. — Аз те обичам толкова много. Можем да живеем прекрасно заедно, но само ти и аз. Ние сме един за друг, две половини на едно цяло — не само в брака, но и в работата. Доказахме го, като работихме заедно по новите модели. Ти имаш талант и способност да предвиждаш, аз имам бизнес нюх и хъс. Можем да започнем нещо ново заедно, да се отделим и да направим нова компания, наша собствена, която ще е такава, каквато я искаме. Така няма ли да е по-добре, отколкото сама да отглеждаш детето си? Какъв живот ще е това за теб и за него?

— Не мога да повярвам…

Гласът му пак стана твърд:

— Но наистина го чуваш, скъпа. Съжалявам, но съм го решил.

На Дина й призля. Вече знаеше, че когато Ван каже, че твърдо е решил нещо, това означава, че никакви аргументи и молби не могат да го разколебаят. Донякъде го разбираше. Още от самото начало си знаеше, че няма как да приеме това положение. Затова избяга. Ван искаше нея, но не и детето. И точно това щеше да получи.

Тя изтри очите си с трепереща ръка.

— Дотук добре. Но какво ще кажеш на хората? Всички знаят, че съм бременна и си мислят, че детето е твое.

— Помислил съм и за това. — Обърна се привидно да отвори прозореца, но всъщност за да не я гледа. — Ще ти запазя място в частна болница, където мога да си купя пълна дискретност. Там ще уредят осиновяването, сигурен съм, че ще е по най-подходящия начин. А на хората ще кажем, че бебето просто не е оцеляло.

Тя простена. В същото време детето ритна в нея.

— И това се случва, нали? — продължи той. — Някои деца се раждат мъртви или живеят само няколко дни. Никой няма да те разпитва, ще се боят да не те разстроят. Ще стане, Дина. Трябва да стане. Не можем да играем с живота си.

Беше истински кошмар. Чувстваше се, сякаш някакво гигантско морско чудовище я е задушило. Мислеше си, че е в безопасност, а получи този ужасен ултиматум!

Беше прекалено много да иска подобно нещо от който и да е мъж, особено от такъв като Ван. Но под абсолютната му увереност се криеше някаква ахилесова пета, която тя не можеше да разгадае. И въпреки че държането му я нарани, за нея чувствата на Ван бяха по-важни дори и от детето, дори и от собствените й чувства, от всичко на света. Обожаваше го. Той беше нейният живот. Немислимо бе да го загуби. Дори ако трябваше да се откаже от детето. И колкото и да бе болезнен за нея този избор, тя го направи.

Не обвиняваше Ван, а само себе си. Грешката си беше само нейна. Не очакваше Ван да събира парчетата от счупеното. Само че той щеше да го направи. Ако го оставеше да стори каквото иска, цялото бреме падаше от раменете й. Ван щеше да се погрижи за нея.

Беше красиво бебе. Видя го само веднъж, но никога нямаше да го забрави. Имаше големи сини очи, чип нос, уста като розова пъпка и гъста черна коса, която покриваше малко издължената му глава. Щеше й се да го задържи, искаше го с цялото си сърце, но вече беше прекалено късно. Всичко бе уредено, нямаше връщане назад.

Когато го взеха, тя не протестира. Чувстваше се странно спокойна пред съдбата си, а очите й бяха така замъглени от сълзи, че едва го виждаше. Казаха й, че едно семейство вече очаква Стивън, както го бе кръстила. Но повече от това не знаеше, дискретността беше пълна.

Когато закрепна достатъчно, Ван я отведе у дома и тя трябваше да понася състраданието на тези, които си мислеха, че бебето е мъртвородено. Тя наистина тъгуваше и всички уважаваха нейното мълчание, сълзите й. И не я насилваха да говори, когато не й се искаше. Известно време си мислеше, че болката никога няма да утихне, но после тя започна да намалява. Ужасните пристъпи на потиснатост ставаха по-редки, въпреки че никога не изчезнаха през годините.

Сега други неща запълваха живота й. Ван намери за тях нов дом — една ферма, която преустрои — и Дина се потопи в проектирането на интериора и избора на мебели. Средствата им съвсем не бяха неограничени, заплатата на Ван беше доста скромна, но Дина разполагаше с повече пари от когато и да било през живота си и отпусна юздите на въображението си. Когато обзавеждането бе готово и те се нанесоха, за известно време се чувстваше като изгубена. Но не за дълго. Крисчън старши все още се опъваше за производството на сандалите и Ван започваше да става нетърпелив.

— По дяволите старецът, време е да се отделим! — каза той на Дина.

— Да се отделим, но как?

— Ако не позволи да разширим производството в проклетата му фабрика, ще го направим сами тук.

— Къде тук? — попита развълнувано Дина.

— Можем да преустроим стария хамбар в цех. Покривът е здрав. Ако сложа осветление, пейки за работниците и една-две машини, ще започнем, поне с малки количества.

— Със сандалите имаш предвид?

— Да, и всичко друго, което можеш да измислиш. Може би някакви аксесоари. Но не обувки. Да не настъпваме стареца по мазола.

Дина се засмя:

— Ако носи работни обувки от „Кендрик“, никога няма да забележи.

Ван се намръщи. Чувството за хумор не беше сред качествата, които притежаваше.

— Знам, че отказва да прави всичко, което му намирисва на мода, но няма защо да го разстройваме. Виж какво можеш да измислиш.

— Ще си помисля — обеща тя. Чувстваше се като пред прага на ново вълнуващо приключение.

— Добро момиче. Ела тук.

Ван протегна ръка към нея и тя се приближи. Положи глава на гърдите му. Толкова беше хубаво, че нещата между тях пак бяха наред.

Ван сякаш бе изтрил Стивън от ума си. Никога не го споменаваше. Веднъж или дваж Дина изрече името му и видя, че лицето на Ван се промени — потъмня и посърна.

— Всичко вече свърши — каза той. — Най-добре е просто да го забравиш.

Дина знаеше, че не може да го забрави толкова лесно, но усещането за загуба я накара още по-отчаяно да търси любовта и одобрението на Ван.

Отвращението, което той чувстваше по време на бременността й, бе изчезнало. Любеха се често, той я учеше да се наслаждава в леглото. Но въпреки че беше любознателна ученичка, предишното му отдръпване я бе засегнало дълбоко и тя не можеше да се отърси от страха, че един ден ще я отблъсне отново. Дина се молеше да не забременява пак и до този момент молитвите й бяха чути.

Но несигурността й се задълбочи. Чувстваше някаква тъга, която не можеше да си обясни, освен с факта, че веднъж бе загубила Ван и очакваше това да се случи отново. Въпреки че бяха много близки и дълбоко влюбени един в друг, част от него тя не можеше да достигне и знаеше, че никога няма да го притежава напълно.

Когато Ван я помоли да предложи идеи за „пилотния проект“, за Дина това беше не само вълнуващо предизвикателство, но и прекрасна възможност да го впечатли с уменията си и да му покаже, че не е просто едно глупаво момиче. Този път не беше като със сандалите и туристическите обувки. Ван й предложи да прави аксесоари и отвори един съвсем нов свят пред нея.

Когато му показа скиците си, реакцията му в най-добрия случай можеше да се нарече липса на ентусиазъм.

— Не са достатъчно оригинални.

— Оригинални са!

— Не си забелязала. Такива колани има на всяка сергия в града.

— Никога не съм ги виждала!

— Иди в Португалия или на някой гръцки остров. И техните са същите и с добро качество.

Дина опита да не се чувства наранена. Затвори се и се насили пак да отпусне фантазията си. Но следващия път реакцията на Ван бе още по-обезкуражителна.

— Господи, Дина, какво ми носиш?

— Нали каза да са оригинални — оправда се тя.

— Да, но тези преминават всякакви граници. Къде ще намериш за тях пазар, по дяволите — освен на Карнаби Стрийт може би? Можеш ли да си представиш някой наистина да тръгне с такава чанта? Трябва ни нещо просто, но уникално. Като отличителен знак, който да отпечата нашата самоличност в съзнанието на хората от самото начало. Разбра ли?

Дина кимна, беше разбрала. Само дето започваше да губи вяра в способността си да направи това, което той иска. Дни наред новите идеи, които й трябваха, отказваха да дойдат в главата й. Тя ходеше като насън, плачеше, удряше челото си с юмруци. Мислеше, че ще полудее или ще получи нервна криза.

След това винаги си спомняше онзи миг с всички подробности, защото като че ли той бе началото на всичко. Веднъж, когато се задушаваше от безпомощност, тя погледна надолу и видя една змия, движеща се грациозно в ниската трева. Беше пред погледа й съвсем за кратко, после изчезна, но тя все още я виждаше — шарките по кожата й, меките й движения. Дина прехапа устни. Идеята не просто се оформи, тя направо, експлодира в ума й, стана толкова бързо, че не бе сигурна дали ще може да я улови.

За първи път от седмици наред бе излязла без лист и молив. Забърза към къщи, въображението й кипеше. Когато Ван се върна от фабриката в шест вечерта, всички врати бяха широко отворени, с изключение на предназначената за детска спалня, която Дина вече използваше като ателие.

— Дина, добре ли си? — извика той тревожно.

Тя седеше насред пода, обградена с листове от скицника си. Вдигна глава и се усмихна — онази прекрасна сияйна усмивка, която караше сърцето му да подскача.

— Измислих го — каза тя и той разбра по категоричния й тон, че този път май наистина беше така. Но въпреки всичко остана предпазлив. — Ела! — Дръпна го на пода до себе си. — Виждаш ли тази малка водна змия? Тя е нашият отличителен знак. Виждаш ли колко е красива? Тя ще се извива по токата на колана, а опашката й ще отива на гърба. Може да украсява и чанта, дори може да се сложи вместо закопчалка. Знам, че не искаш да правиш обувки, но ако все някога решиш, може да я сложиш около тока. А ако някога си проектираме собствени платове, ще я включа в модела на копринен шал. Е, какво мислиш? Нали съм гениална?

На свой ред той се усмихна. Идеята наистина беше гениална, точно каквото търсеше. Но не искаше тя да се самозабрави.

— Добра работа — каза той по-сдържано, отколкото се чувстваше. — Мисля, че това вече може да се използва.

Ван реши да съчетаят имената си за названието на фирмата — „Вандина“. Техен знак стана водната змия, а мотото им — „Докосване до традицията“. Започнаха да правят колани в хамбара, който Ван преустрои в работилница, и като начало наеха един човек.

Фред Локиър работеше при семейство Кендрик, откакто го демобилизираха от армията през 1945, докато се пенсионира преди шест месеца на 65 години. Беше стабилен занаятчия, на когото можеше да се разчита, макар че малко му липсваше въображение. Той с удоволствие откликна, когато Ван отиде у тях и му предложи да отложи пенсионирането си и да поработва по няколко часа седмично за новото начинание.

При рязане и шиене ръката на Фред беше уверена, както винаги. Дина се зае с емблемите с водната змия. Ван се занимаваше с пазара. Нямаше как да започнат масово производство на колани, но във всеки случай той и не искаше това. Уникалността беше най-продаваемото им качество. Всеки беше правен на ръка и малко по-различен от другите. Ван отиде направо в големите универсални магазини в Лондон и се върна с доста поръчки. Фред и Дина работиха неуморно, за да ги изпълнят и след седмица магазините отново поръчаха същото количество. Поискаха и информация за нови стоки на „Вандина“.

Като предусетиха успеха, Ван изпрати Дина в малкото й ателие да поработи още върху идеите си, а Фред доведе дъщеря си — Манди, която бе работила за Кендрик, преди да се омъжи. Сега тя с радост помагаше по няколко часа на ден заедно с една братовчедка, която беше шивачка на ръкавици.

— Усещам, че семейство Локиър ме обгражда отвсякъде — довери Дина на Ван, но всъщност нямаше нищо против. Бяха добри занаятчии, а предишната работа на братовчедката даде нова идея на Дина — защо не ръкавици? С помощта на пълничката Мариан, веселата братовчедка, тя направи модели за ръкавици, а емблематичната змия бе зашита на китката.

Но производството им изискваше други машини. Ван отиде при банковия си мениджър и уреди кредит, след което започнаха да правят и ръкавици. Започнаха да дават надомна работа на външни хора по предложение на Мариан.

Сега часовете на деня не й стигаха. Дина ставаше призори и си лягаше среднощ. Нямаше нищо против тежката работа, така не й оставаше време да се сеща за Стивън. Но понякога си мислеше, че бе откъсната от това, което най-много обичаше — планирането и дизайна. „Вандина“ й приличаше на чудовището на Франкенщайн — започваше да живее свой собствен живот и обсебваше тялото и душата й.

Крисчън старши също бе започнал да се озадачава. Както всички останали, и той си мислеше, че бебето е родено мъртво и отначало гледаше на начинанието на сина си като на безобидна аматьорска акция, чрез която Дина да забрави за трагичната загуба. Но когато „Вандина“ взе да се разраства и да просперира, а Ван все още ръководеше сам продажбите и счетоводството, той започна да се отнася не толкова благосклонно към нея.

— Прекалено много време губиш за глупости — каза той на Ван. — Напоследък никакъв те няма в кабинета ти. Мислиш само за занимавките на Дина.

— Занимавките на Дина, както ги наричаш, всъщност вървят много добре.

Старецът изсумтя:

— Гониш вятъра! По-добре да спреш да мислиш как да преоткриеш велосипеда.

— Точно това ме занимава в момента. Гледам в бъдещето и ми се струва, че то не е в работническите обувки.

— Тези обувки ти плащат заплатата.

— И колко още ще продължи това? От години ти казвам: начинът на живот се променя. Но ти не ме слушаш, много си упорит. Отказа да одобриш промените ми във фабриката, така че аз взех нещата в свои ръце.

— За сметка на това, за което ти плащам! — Крисчън започваше да се ядосва. Неохотно, си призна, че за първи път имаше съмнения, че Ван може и да е бил прав. Поръчките за работнически обувки наистина намаляваха — все още не катастрофално, но не бяха толкова много, колкото когато машините им работеха на пълен капацитет. Но той реагира по начина, по който винаги реагираше, когато се съмняваше в нещо — ставаше още по-голям инат. — Що се отнася до мен, имаш два избора — изръмжа той. — Или ще отделяш цялото си внимание на моята компания, или се махай.

Ван беше шокиран, не очакваше да се стигне дотук. Но и той можеше да бъде упорит като баща си и точно толкова убеден, че е прав.

— Много добре — отвърна невъзмутимо. — След като така си наумил.

— По дяволите, Крисчън, не това искам! Знаеш го. Направих фирмата от нищо. Ти ще я поемеш, когато се пенсионирам.

— Тогава позволи ми да правя каквото сметна за добре.

— Семейство Ван Кендрик произвежда работни обувки. С това сме известни.

— Поправка — с това ти си известен. Аз ще бъда известен с висококачествена мода, направена по дизайн на Дина.

Търпението на стареца най-накрая се изчерпа:

— Тогава върви и го направи!

— Ще го направя — каза хладно Ван.

— Но не идвай при мен, когато банката ти спре кредита и не можеш да си намериш покрив над главата. Няма да те измъквам, така да знаеш. И не си мисли, че можеш да реализираш безумните си проекти на мой гръб. Уволнен си!

— Много добре — каза Ван. — Но запомни, че ти взе това решение, не аз.

Отиде веднага в кабинета си и разчисти бюрото. Скандалът остави неприятно усещане у него, но в същото време бе опиянен от прекрасното чувство, че е свободен. Дълго беше принцът, който чака да стане крал. Много време трябваше да работи в сянката на баща си и дълбоко в себе си знаеше, че това никога няма да се промени. Старецът нямаше да се пенсионира и да го остави да работи както си знае. Дори и да предадеше формално властта във фабриката, пак той щеше да държи юздите. Ван вече се чувстваше съвсем свободен и това го опияняваше. Отсега нататък щеше сам да си е господар.

Но не беше толкова лесно и безпроблемно, колкото изглеждаше на пръв поглед.

Производствено предприятие само с шепа работници, които се помещаваха в преустроен хамбар, можеше да бъде само странична дейност. Но да го направи печеливш бизнес, който да им позволи с Дина да живеят така, както бяха свикнали, беше съвсем различно. Ако искаше да оцелее, трябваше да се разраства, да увеличава производството и оборота многократно, да се развива правилно. Но не беше за „Вандина“ принизяването до масовия пазар. Силата й беше в уникалността.

След дълги безсънни нощи Ван измисли стратегия с две опорни точки.

Първо тръгна да търси помещение, което можеше да побере доста по-голямо производство, а после започна да проучва пазара.

Проблемът с помещението се реши по-бързо, отколкото се бе надявал. Местна фирма за електрически части наскоро бе обявена в ликвидация и Ван успя на разумна цена да наеме цеха и склада. Трябваше да се прокара канализация и да се преоборудва. За да събере необходимите средства, от Ван изискваха да предостави планове и прогнози за доста увеличен оборот и печалба.

Изпадна в класическата ситуация за яйцето и кокошката, но на Ван му харесваше предизвикателството. Остави Дина да направи необходимите контакти с най-изисканите магазини и предприе светкавично пътуване из търговските столици на света, като взе само една чанта с мостри и книгата за поръчки.

След седмица се върна. Купувачите във всички големи магазини се бяха въодушевили от идеята за „Докосване до традицията“. Беше взел важни поръчки от Ню Йорк, Бостън, Далечния изток, Хонконг, Пхенян, Сингапур, Филипините. Ван се бе свързал и с лъскави списания за реклама — поръча една ужасно скъпа в американския „Вог“, която бе по-добра от цяла дузина в малотиражни издания. И резултатите вече се виждаха. Рекламата беше заинтригувала редакционния екип и в списанието се появи статия за уникалната английска фирма „Вандина“.

Дойде времето да се работи денонощно. Трябваше да се съберат пари, да се оборудва новото помещение, да се наемат работници, да се поръчат материали. Ван се справяше прекрасно с напрежението — беше истински генератор на енергия, който можеше да живее лесно с четири часа сън, но Дина не бе толкова издръжлива. Недоспиването я направи нервна. Като се прибавеше и стресът — понякога чувстваше, че психиката й е пред рухване. Започна да слабее. Но не искаше да притеснява Ван, затова трябваше да се държи.

Към края на първата година, точно когато изглеждаше, че успехът е на една ръка разстояние, Дина претърпя нервна криза. Лекарите й предписаха пълна почивка. Ван я изпрати на дълга ваканция в Южна франция, но се погрижи тя да вземе и скицника със себе си.

Това беше спасението й, но също така беляза нов етап за „Вандина“. Докато седеше на сенчестата тераса на апартамента си, Дина бе осенена от нови идеи, които разшириха полето на действие на „Вандина“ — дамски и пътни чанти, малки кожени рамки за снимки, около които се виеше водната змия. Накрая дори направи няколко проекта за допълващите копринени шалове, които, разбира се, трябваше да се изработят от специалист.

Когато дойде време да се връща във фирмата, тя беше почти напълно възстановена, но все още взимаше лекарства. В нейно отсъствие Ван бе удвоил усилията си — вече имаше 30 работници на цял ден плюс допълнителни, които работеха вкъщи, директор по продажбите, счетоводител и качествен контрольор. Но мъжът й все още държеше всичко под око. Само той взимаше важните решения, като се вслушваше повече в инстинктите си, отколкото в съветите на другите. Все още лично наблюдаваше всичко. Сега имаше властта, която винаги бе искал, и я използваше също така деспотично като баща си. „Вандина“ стана целият му живот. Не възнамеряваше да позволи на никой да отнеме и най-малка частица от нея, както не възнамеряваше и да дели заслугата за създаването й — дори и с Дина, чието вдъхновение беше тя.

Бяха женени почти пет години и „Вандина“ вече бе реална приказка за успеха, когато майчинските инстинкти на Дина отново се събудиха. Наближаваше Коледа. Магазините бяха пълни с играчки и развълнувани деца се тълпяха да видят Дядо Коледа. Атмосферата на еуфорично семейно щастие събуди у нея пак силния горчив копнеж по малкия Стивън и я накара да се замисли къде ли е той. Искаше да му купи подаръци и да види как лицето му се озарява, докато ги разопакова.

Това, разбира се, беше непостижима мечта, знаеше го. Но заедно с нея една друга мечта все повече я глождеше с всеки изминал ден — искаше пак да забременее, този път с бебето на Ван. Друго дете нямаше да може да замести Стивън в сърцето й, но поне щеше да познае радостта да го гледа как расте, поне щеше да има нещо, което да запълни огромната зейнала дупка в душата й.

Имаше и друга причина. Дина си мислеше, че ако има син или дъщеря, при които да се връща вкъщи, Ван щеше да вдигне глава и да разбере, че и извън стените на „Вандина“ има живот.

Една вечер през декември Ван се прибра по-рано вкъщи. След вечеря Дина се сви в едно кресло, подпря брадичката си и погледна към Ван, изтегнат на другото, с чаша бренди и с пура в ръка.

— Ван, напоследък сме финансово стабилни, нали?

Той я погледна озадачено.

— Не мисля, че сме пред прага на фалита. Бизнесът върви добре, а и така трябва, за да си връщаме кредитите. Но какъв е този внезапен твой интерес към финансите? Да не би в еуфорията покрай Коледа да си прекалила с харченето?

Тя поклати глава и страните й порозовяха.

— Нищо подобно. Само се чудех… не ти ли се струва, че е време да помислим за дете?

Видя как лицето му се промени, очите му се присвиха, бръчките, които бяха започнали да се появяват между носа и устата му, станаха по-дълбоки. Сърцето й се сви.

— Не прави такава физиономия, Ван, моля те! Не искаш ли да имаш син или може би дъщеря? Аз искам. Нека станем истинско семейство. Знам, че никога не говорим за това, но…

— Не — каза Ван. Тонът му беше твърд и безкомпромисен.

— Какво искаш да кажеш с това „не“? — попита шокирана Дина. — Все някога ще бъдем истинско семейство, нали? Защо не сега?

Той смачка пурата в пепелника.

— Нямам никакво желание за семейство — нито сега, нито когато и да било. Децата не са нищо друго, освен бреме.

— Преди не си казвал такова нещо!

— Никога не съм обичал децата. Повечето са разлигавени хлапета, които само те изсмукват и не ти дават нищо в отплата.

— Никой не иска отплата. Радостта идва от това просто да ги имаш…

— Не и за мен, нямаме нужда от деца. Имаме си нас и работата. Защо да нарушаваме хармонията? Искаш ли още едно питие?

Той изпи чашата си и стана да я напълни пак, като така сложи категоричен край на разговора. Дина го гледаше, вцепенена от покруса.

— Но аз искам деца! — повиши глас тя. — Нищо не мога да направя против това!

Той се обърна към нея, погледна я и се зачуди дали трябва да й каже истината. Но безплодието му си беше негова тайна, не искаше да я споделя с никого. А всъщност бе казал и истината — не искаше деца. Вече не. Толкова дълго бе живял с мисълта, че никога няма да бъде баща, че не само я бе приел, но я беше и осмислил. Нищо не му липсваше, имаше късмет, че се освобождаваше от една грижа.

— Без значение ли е това, което аз желая? — попита Дина.

Задрямалото чувство за непълноценност у Ван изби в гняв:

— Мислех си, че имаш всичко, което можеш да поискаш — каза той ядосано. — Добър дом, пари за харчене колкото искаш, а и Бог ми е свидетел, че не се боиш да харчиш. Имаш възможност да упражняваш дарбата си в дизайна и да те ценят заради нея. Само за това много млади дизайнери с повече талант от теб биха дали какво ли не. Аз те направих известна, Дина, а ти ме питаш дали това, което искаш, има някакво значение! Има си дума за такова отношение. И тази дума е неблагодарност.

— Не е честно! — отвърна тя и още повече почервеня. — Според теб излиза, че нямам нищо общо с нашия успех!

— Първоначалната идея беше твоя, признавам, но нямаше да можеш да направиш нищо от нея, ако не бях аз. Без мен си нищо, Дина! Не се заблуждавай, аз те направих това, което си, и най-добре е да не го забравяш.

Тя се извърна, сълзи на унижение опариха очите и. Искаше й се да спори, но не можеше. Не щеше да се кара с него. Всичко, което винаги бе желала, беше любовта и одобрението му. Ван беше целият й свят. Щом не искаше бебе, повече нямаше да поставя въпроса.

Изтича при него като дете, притисна се до тялото му, опитвайки се да порасне отново чрез прошката му. Сякаш пак беше потиснатото малко момиче, уплашено от всевиждащите очи на Джон Бъниън и неговото ново превъплъщение — дядо й. Винаги когато нещо не беше наред, Дина си мислеше, колкото и нелогично да изглеждаше, че тя е виновна.

— Съжалявам, Ван. Съжалявам!

Той я прегърна и след малко тя усети, че напрежението се изпарява от тялото му.

— Няма нищо. Успокой се, Дина.

— Обичам те, Ван. И си прав, нямаме нужда от нищо друго, освен един от друг, нали?

— Да — отвърна той.

Но не казваше истината.

Ван се запозна с първата си любовница, когато Дина беше в Южна Франция да се възстановява от нервната криза.

Връзката им беше кратка. Ван взе каквото му трябваше и когато се насити, я освободи и от работата й — тя беше временна секретарка във „Вандина“, — и от живота си. Но авантюрата събуди отново вкуса му към разнообразието в секса. Вече му бе омръзнало да е само женен за Дина и бе започнал да осъзнава, че моногамията не е за него.

През годините имаше прекалено много жени, повечето за еднократни връзки, но и няколко по-дълготрайни, които Ван прекратяваше решително, както правеше и с всичко останало. Когато той се отегчеше, въпросната дама биваше изхвърляна категорично и безмилостно като фас от пура. Един-два пъти имаше усложнения, но той винаги намираше най-подходящия начин да си уреди сметките. Учудващо добре успяваше да държи Дина в пълно неведение за забежките си. За нея неведението беше блаженство и каквото и да правеше Ван, то никога не се обсъждаше.

С годините „Вандина“ трупаше все повече и повече успехи. Превърна се в малка империя, която имаше за клиенти богатите хора с вкус по целия свят, докато фирмата за работни обувки продължи да поддържа едно и също равнище и накрая не й остана нищо друго, освен да бъде затворена.

— Може би все пак имаше нещо в думите ти — каза Крисчън старши на Ван в седмицата, преди да умре. Това беше единственото изречение, което се приближи до признанието, че синът му е бил прав, а той е сбъркал.

Ван се сдоби с разрешително за частен самолет — за бизнес цели, както казваше, но след като купи аероплана, често летеше и за удоволствие.

Дина живееше малко по-скромно. Работата й беше нейната радост. Към нея прибави и страстта си към операта и балета. Научи се да кара ски и ходеше през зимата на почивка в Гстаад и Сейнт Мориц. През лятото обикновено прекарваше един месец в Южна Франция, където се възстанови от нервната криза.

Всичко това беше отдавна зад гърба й, последните рецепти така си стояха неизпълнени.

Повече никога не спомена за желанието си за семейство, както не споменаваше и за Стивън, въпреки че постоянно го мислеше.

Ван беше целият й живот. Той беше всичко, което някога наистина бе искала. Никой, мислеше си Дина, не може да има всичко. Както й беше казал Ван в онази далечна декемврийска вечер, тя имаше по-голям късмет от повечето хора — повече, отколкото изобщо имаше право да очаква.

После Ван загина и за известно време сигурният й свят се разпадна. Но още веднъж съдбата беше на нейна страна. Напълно неочаквано Стивън се върна при нея и появяването му запълни зейналата празнина.

Странно, но чувстваше, че Ван е още с нея. Когато бе разтревожена или разстроена, отиваше в кабинета му и усещаше присъствието му — силно и властно, както винаги.

И в живота, й в смъртта.

Само че сега и Стив беше с нея.

Към следващата част или към съдържанието

Джанет Танър Съблазън (12)

Метаданни

Данни

Съблазън

Информация

История

Сваляне / Връзки

Единадесета глава

Джанет Танър
Съблазън (12)