Джанет Танър
Съблазън (14)

Тринадесета глава

Маги беше под душа, когато телефонът иззвъня. Тя се уви в хавлията и излезе да вдигне слушалката.

— Маги? Майк е. Намерих съобщението ти, когато се прибрах.

— Слава богу! — Олекна й. — Започнах да си мисля, че и ти си изчезнал! Опитах се да се свържа с теб снощи, но те нямаше.

— Да. — Не каза къде е бил, а и тя не попита. — Как беше вечерята?

— Мисля, че добре. Нищо не открих, ако това ме питаш. Но, изглежда, наистина има предател във „Вандина“ и снощи всички се съмняваха в Роз.

— За какво, по дяволите, намекваш?

— И аз така реагирах, поне в началото. Но сетне започнах да се чудя дали наистина не е възможно. Станало огромно изтичане на информация — конкурентна компания е публикувала пролетна колекция, която, по всичко личи, е открадната от „Вандина“. Другата компания е представила моделите тази седмица, а това поставя Роз в шахово положение. Те смятат, че тя е изчезнала в много удобен момент.

— Маги, нали не предполагаш, че сестра ти?…

— Не предполагам нищо, те предполагат. Но аз наистина се чудех дали да не погледнем на това поне като на вероятност. Но сега пък нещо друго се случи — нещо много тревожно. — Тя му разказа за банковото съобщение. — При всички положения вече й трябват пари, където и да е.

— И аз така си мислех — каза мрачно Майк.

— Толкова съм уплашена!

— Ще се обадя в полицията и ще им съобщя за това. — Гласът му също звучеше тревожно. — После веднага ще дойда при теб.

— О, Майк, съжалявам, но излизам. — От все сърце искаше да не е така. Щеше й се само да види Майк, но вече беше късно да отменя уговорката.

— Тогава утре? Събота е, а и нямам нито един мач по крикет. Изглежда, никой не иска да играе с нашите момчета — много са груби! Но в неделя имам тренировки, така че ще съм зает.

— Добре, но сега трябва да тръгвам. Стив ще дойде да ме вземе, а аз не съм готова. Бях под душа, когато ти се обади.

Последва кратко мълчание, после Майк каза:

— Стив, така ли?

— Стив Ломакс, синът на шефката на Роз.

— О, да — каза той. Гласът му беше хладен. — Знам кой е Стив. Е, внимавай, Маги.

— Ще внимавам. — Но като затваряше, се почуди защо беше толкова ядосан, какво знаеше за Стив Ломакс и защо не го харесваше.

Към края на вечерта Маги реши, че каквито и да бяха основанията на Майк, той беше прав — и тя не харесваше много Стив.

Беше чаровен наистина, дори прекалено чаровен, като намазан със сироп. Беше внимателен и кавалер — идеалният джентълмен. Беше интелигентен и добър събеседник. Но на Маги й се стори, че също така е надменен, а в него имаше и нещо опасно. Но, от друга страна, това го правеше по-привлекателен и Маги си мислеше, че за много жени навярно е неустоим.

— Няма ли новини от Роз? — попита Стив и предложи на Маги цигара „Камел“.

Тя поклати отрицателно глава. Отказа цигарата и запали една от своите „Силк Кът“.

— А във „Вандина“ все още нищо ли не знаят?

— Не. Съжалявам, че Джейн те разстрои снощи. Тя обича да театралничи.

— Наистина малко ме ядоса — призна си тя. — Но познавам сестра си достатъчно добре, за да обръщам внимание на подобни обвинения.

— Някой във „Вандина“ наистина предава информация на конкуренцията. А това не е нещо, към което можем да се отнесем несериозно.

— Със сигурност не е Роз — каза твърдо Маги. — Започвам да се чудя дали тя не изчезна, защото е разбрала кой е предателят.

Той присви очи зад цигарения дим:

— За какво говориш?

— Шпионажът е сериозно нещо, нали така? Ако Роз е открила кой стои в дъното на тези много скъпи игри и го е заплашила да го разкрие, може… да й се е случило нещо.

Ъгълчетата на устата му леко се присвиха. Изглежда, не само не вярваше, но направо се забавляваше от предположението, й.

— Като какво например?

— Не знам, но може да е сериозно.

Той откровено се изсмя:

— Гледаш прекалено много шпионски филми.

Маги нервно изтръска пепелта от цигарата си.

— Може и да греша за индустриалния шпионаж. Но наистина мисля, че нещо ужасно се е случило с Роз. Има следи, които ми го подсказват.

— Какви следи по-точно?

Тя му разказа. Извади и последното доказателство — банковото съобщение.

— Да — замислено рече той, когато тя свърши. — Започвам да разбирам защо си толкова притеснена. Ако мога някак да помогна…

Ръката му се плъзна през масата и покри нейната. Леко сконфузена, тя я отдръпна.

— Има и още нещо. Бившият й съпруг Брендън твърди, че я е видял с някакъв мъж в Клифтън, който не е бил приятелят й Майк. Да имаш някаква представа кой би могъл да бъде?

Той поклати глава.

— Ако ме питаш дали знам за друг мъж в живота на Роз — отговорът е не. Въпреки че тя беше много хубаво момиче. Брендън каза ли ти как изглеждал онзи?

— Бял, около трийсетте — само това каза.

— Хм, това описание отговаря на голяма част от мъжкото население.

Маги въздъхна:

— Знам, безнадеждно е.

— Още едно питие?

— Да, добре.

Наблюдаваше го как отиде до бара, как барманката реагира на привлекателната му външност, как я заговори — и повече от всякога й се прииска да не беше идвала. Не научи нищо ново, а и незнайно защо Стив я караше да се чувства неудобно. Когато се върна с питиетата, той смени темата и започна да я разсмива с анекдоти от живота си на нефтената платформа. Беше забавен, но малко се хвалеше. Той бе героят във всеки разказ и Маги усети, че е преместил стола си по-близо до нейния.

— Мисля, че трябва да се прибирам — каза тя.

— Наистина ли? Едва минава десет.

— Знам, но очаквам телефонно обаждане. От съпруга ми — добави тя. Беше лъжа, но изведнъж си помисли, че би могла да се обади на Ари. Надяваше се той да й позвъни, така поне щеше да покаже, че мисли за нея, но мъжът й не го направи.

— Значи си омъжена? — Стив изглеждаше изненадан.

— Не си ли забелязал халката ми?

— Забелязах я, ала не мислех, че означава нещо. А и доста хора са семейни но какво от това?

— Дойдох тук, за да видя дали мога да разбера какво се е случило с Роз, но съпругът ми не можа да ме придружи. Трябва да мисли за работата си.

— Разбирам. — Но отношението му се промени и на раздяла не й предложи да се срещнат пак.

Маги отново си помисли да се обади на Ари, но вече беше 11 без 15. Като се прибавеше и часовата разлика, на Корфу щеше да е почти един през нощта. Ако си е вкъщи, трябва отдавна да е заспал. А ако не беше… Маги реши, че не иска да знае дали си е вкъщи.

Направи си чаша от какаото на Роз и седна за малко, докато го изпие. После си легна.

По някое време през нощта Маги се събуди. Беше излязъл вятър, един клон удряше ритмично по прозореца, но тя не смяташе, че той я е стреснал. Мислите й гонеха нещо, което тя не можеше точно да определи.

Легна по гръб и се опита да разбере какво я тревожи. После изведнъж се сети…

Сякаш чу в тъмнината провлачения американски акцент на Стив: „Ако ме питаш дали знам за друг мъж в живота на Роз — отговорът е не. Въпреки че тя беше красиво момиче…“

Беше красиво момиче. Дали това означаваше, че Стив мисли Роз за мъртва?

Вятърът пак блъсна клона в прозореца и зашумоля в градинските храсти, сякаш отвън някой се спотайваше. Маги потрепери и се зави презглава с юргана. Никога не се бе чувствала по-самотна.

 

 

Майк пристигна малко след десет часа. Маги беше на крак от зори, бледа от безпокойство и с тъмни сенки, които подчертаваха умората в очите й. Майк я погледна и каза решително:

— Излизаме.

— Къде? Да нямаш някаква следа?

— Не е свързано с Роз. Излизаме, за да се разведриш.

— Но не можем просто да не правим нищо. Не и след като Роз още липсва.

— Нищо не можем да направим. Абсолютно нищо. Снощи ходих в полицията и им казах за банковото съобщение. Стори ми се, че проявиха малко повече интерес. Те трябва да продължат, Маги, ние свършихме каквото можахме. И ние самите се свършихме. Ако не си починеш и не се отпуснеш, ще се разболееш. На кого ще помогнеш така? Със сигурност не и на Роз.

— Може да вземем снимката й с нас и да я покажем на още някого.

— Няма да стане така, тя не е изчезнала тийнейджърка, която да спи някъде на открито. Сетих се! Можем да се обадим на вестниците да напишат за нейното изчезване и да публикуват снимката й!

— Мислиш ли, че ще го направят?

— Не знам. Само че…

— Какво?

— Ако наистина е заминала с някой друг, ще изглеждаме пълни глупаци — особено аз. Тогава ще ни се ядоса много.

— Ако е така, тя трябва да обвинява само себе си. Хайде, Майк, да го направим! Да отидем до някоя редакция. Бездействието ме докарва до лудост.

Той въздъхна.

— Добре, Маги, ще те закарам.

„Уестърн Дейли Прес“ и свързаният с него „Бристъл Ивнинг Поуст“ се помещаваха във внушителна сграда на улица „Темпъл“ в центъра на Бристъл. Посрещна ги млада репортерка, между 25 и 30 години, която се представи като Шийна Рос. Докато ги изслушваше, химикалът и бързо драскаше по бележника неразбираеми завъртулки, които можеха да минат и за стенографски сигли. После разгледа снимката на Роз. Каза им, че историята трябва внимателно да се проучи и представи. Щяла да говори с редактора как да стане това и щяла да им се обади най-вероятно в понеделник. Но за първи път на Маги й се стори, че някой я слуша и й вярва.

— Ако вестникът публикува снимката, може би в полицията най-накрая ще решат, че трябва да ни приемат насериозно — каза тя на Майк, когато си тръгваха.

— Мисля, че вече може и да са се заели. — Той я хвана за лакътя и я поведе към дневния паркинг. — Вчера ми се стори, че вече не ме гледат като пълен глупак.

Тя кимна, но това не я накара да се почувства по-добре. Това не означаваше, че Роз е в безопасност. Започваше да се страхува още повече.

— Какво да правим сега? — попита Майк.

— Нищо. Чудя се как ти се ще да се забавляваме при тези обстоятелства.

— Не ти предлагам да правим купон. Само си мисля, че е важно и за двамата да се опитаме да се отпуснем малко, за да не рухнем напълно. Ако времето беше хубаво, можехме да заминем на пикник в Аштън Корт, но сега ще отидем до Уотършед, ако нямаш по-добра идея.

— Знаеш, че нямам! — сопна му се тя.

Той не обърна внимание на резкия й отговор. Разхождаха се до късно следобед. Въпреки всичко Маги трябваше да признае, че е отморяващо. При други обстоятелства даже много би й харесало.

— Да потърсим ли някоя кръчма, в която да вечеряме? — попита Майк привечер.

— Не, да ядем вкъщи.

— Искаш да кажеш — да си купим храна отнякъде?

— Аз ще сготвя. Но нека да не ходим в къщата на Роз, там всичко ми напомня, че я няма. Можем ли да отидем у вас?

— Щом искаш. Но малко е разхвърляно…

— Обещавам Да не обръщам внимание.

Майк купи от магазина продукти й бутилка вино и закара Маги в своя приземен апартамент в стара къща срещу един от най-мръсните участъци на реката. Беше учудващо светъл и просторен и не чак толкова разхвърлян, колкото тя очакваше.

— Една жена идва два пъти седмично да чисти — каза той, за да се оправдае. — Тя държи всичко под контрол. Ако остане на мен, за нула време ще затъна в мръсотия.

— Не ти вярвам — каза Маги. — Сега ми покажи кое къде е и остави всичко на мен.

— Искаш ли едно питие?

— Какво имаш?

— Бира и остатъци от уиски… Може да започнеш и от виното, ако искаш, но още не е изстудено. Чакай малко, трябва да има червено вино някъде — подариха ми го на някакво парти и още не съм го изпил.

Майк извади бутилката и наля от нея една чаша за Маги, а за себе си взе бира.

— Сега те оставям — каза той и отиде във всекидневната да гледа състезание с мотори.

„Голяма късметлийка е Роз!“, помисли си Маги, щом остана сама в кухнята.

Когато вечерята беше готова, Майк сложи на масата две големи салфетки и прибори от неръждаема стомана и отвори виното.

— Мога ли вече да разбера какво ще ядем? Или ще трябва да изчакам? — попита той.

Храната беше обикновена, но вкусна — филе от сьомга с картофи и салата от свежи зеленчуци. За десерт имаше пудинг с плодове и млечен сладолед.

— Разкажи ми за Корфу — каза Майк след вечерята, наливайки кафе в чашите. — Никога не съм бил там.

— Мислех, че всички са ходили в Корфу. През лятото на острова преобладават англичаните, има, разбира се, и германци и италианци.

— Но да живееш дам трябва да е по-различно, отколкото да си на почивка. В началото сигурно ти се е сторило странно.

— Мисля, че донякъде още е така. Най-вече в отношенията с хората. Не ми харесва, че Ари не ми позволява да работя, а сплотеността на семейството ми се струва задушаваща. Те направо си дишат във вратовете.

— Но сигурно се разбираш с тях?

— Доста добре. Но ако трябва да бъда честна, те не умряха от радост, че Ари се жени за чужденка. И освен това нямам зестра. Добрата снаха трябва да донесе със себе си поне няколко маслинови горички. Аз, като нямах нищо, получих черна точка. Боя се, че беше първата от цяла поредица черни точки.

Той я погледна изненадано и тя продължи, леко сконфузена:

— Като че ли ги разочаровах: Въпреки че семейната солидарност е най-важното нещо, изглежда, това се отнася само за неговото семейство. Голям шум се вдигна, когато тръгнах за Англия да търся Роз.

— Не знам дали да го обвинявам. Ако си ми съпруга, едва ли ще съм много доволен, че се разкарваш по света без мен.

Нещо в начина, по който го каза, я накара да се изчерви. Но преди да отговори, телефонът иззвъня и Майк отиде в коридора.

— Странно — каза той, като се върна.

— Кой беше?

— Никой. Само пукане. После прекъсна.

— Сигурно е грешка.

— Но сякаш беше отдалече, като че ли от чужбина. Нали не си дала на съпруга си този номер?

— Разбира се, че не.

Отнесоха мръсните чинии в кухнята, Маги ги изми, а Майк ги избърса и ги прибра. Но беше замислен и те мълчаха неловко.

— Много си тих — каза Маги, изпразвайки мивката от водата.

— Мисля си.

— За какво?

— Ами… чудех се дали не беше Роз. Може би аз съм виновен. Вероятно е заминала с друг мъж и се опитваше да ми се обади. Нали Брендън каза, че я е виждал с някого.

— Не може да се вярва на Брендън. Той е патологичен лъжец и освен това е прекомерно ревнив. Когато бяха женени с Роз, постоянно я обвиняваше, че има любовници.

— Може да му е давала поводи. — Той се облегна на печката със скръстени ръце, сякаш изобщо не го засягаше. Но очите му бяха присвити, а лицето — изопнато.

— Не и Роз! — защити Маги сестра си. — Тя не би го направила!

— Но го е правила. — Тя се учуди колко спокойно го каза. Тонът му не търпеше възражение.

— Роз… е имала любовници? Откъде знаеш?

— Ами да кажа, че просто знам. Единият е бил собственикът на „Вандина“ — самият голям шеф Ван Кендрик.

— Те са били любовници? — учуди се Маги, но си спомни как майка й също бе намекнала подобно нещо.

— Със сигурност. Връзката им е била много бурна.

— А Дина знае ли?

— Ван беше женкар. Ако е знаела, Дина се е направила, че не го забелязва. Но това свърши, Ван загина в самолетна катастрофа. Но фактът си е факт — имаха връзка.

— Разбирам. И ти мислиш, че…

— Не знам какво да мисля вече. — Майк изведнъж тръгна, като хвърли кърпата за съдовете на кухненския плот. — Ела да поседнем.

— Трябва да тръгвам… — въздъхна тя, макар че не й се искаше.

— Къде си се разбързала?

— Никъде. — Много лесно успя да я убеди.

Върнаха се във всекидневната. Майк пак сложи кафе.

Маги забеляза един много стар грамофон, прибран под масивния дъбов шкаф.

— Да пуснем ли малко музика?

— Добре, щом искаш. Щях да ти предложа и по-рано, но не се сетих. Предпочитам тишината и спокойствието.

— Какво имаш?

Седнали на пода, започнаха да разглеждат плочите и да си спомнят мигове, свързани с тях. Пак се смееха и се чувстваха добре. Изведнъж Майк посегна към нея.

Беше бързо, инстинктивно движение, но Маги го видя като на забавен каданс. В един миг се оказаха един срещу друг, в следващия устните му бяха върху нейните. И тя отвръщаше на целувките му с непозната за самата нея жажда, потопена в пристъпа на желание, който внезапно я връхлетя и замъгли целия й разум, всички усещания, освен това, че го иска до болка. Приятно й беше да я прегръща, мирисът му беше упойващо чувствен, вкусът на устните му я възбуждаше така, както бе забравила, че е възможно. Отдавна не бе желала някого толкова отчаяно.

Изведнъж мигът свърши. Ръцете на Майк вече не бяха около нея, устните му не докосваха нейните. Усети, че той се отдръпва, отвори очи и го видя да се отдалечава.

Чувството за загуба беше непоносимо, липсата на докосването му й причиняваше физическа болка. Тя се сви и се почувства странно уязвима и измамена.

— Извинявай — каза Майк тихо. — Не трябваше да го правя.

— Но аз го исках — прошепна тя. Признанието я направи по-уязвима за изгарящите я емоции и за болката.

— А не трябва. — Беше ядосан. — Ти си омъжена жена, за бога. Имаш съпруг, който те чака в Корфу. Нищо чудно, че не те е пускал сама. Всички жени сте едни и същи.

Не беше честно и я заболя. Идеше й да се разплаче.

— Ти не разбираш…

— Много добре разбирам. Достатъчно добре, за да знам, че няма да направя това, което едно копеле направи на мен. Хайде, ще те заведа вкъщи.

Тя не се помръдна, само обви ръце около себе си. Трепереше, а очите й се бяха налели със сълзи.

— Майк, недей, моля те! С Ари… не е така, както си мислиш.

— В какъв смисъл?

— Във всякакъв. Знам, че не е редно, но… — Млъкна. Срамуваше се от чувствата, които я завладяха и които замалко не я накараха да изневери на съпруга си. — Прав си — каза тя тихо. — Сигурно съм уморена и превъзбудена и май пих повече, отколкото трябва. Съжалявам.

— По дяволите, Маги, спри да се извиняваш! — Все още беше ядосан, но по различен начин, сякаш вече не се сърдеше на нея, а на себе си. — Аз съм виновен. Хайде да изпием по още едно кафе и да забравим.

Но и двамата знаеха, че не могат. Маги го погледна и почувства, че още я привлича. Сега го искаше повече, отколкото някога бе искала мъж в живота си. Нито срамът, нито мисълта, че не е редно, можеха да я спрат.

Тя остана да седи на пода, обвила с ръце коленете си, а Майк отиде до кухнята да направи още кафе. Донесе го и го сложи на килима до нея, а той седна на дивана.

— Какво имаше предвид, като спомена, че между вас с Ари не всичко е наред? — попита Майк. Каза го небрежно, но скритото напрежение в думите му й подсказа, че вероятно го е премислял, докато правеше кафето.

Тя прехапа устни.

— Точно това. Но изобщо не трябваше да го споменавам. Беше много нелоялно от моя страна.

— Нелоялно?

— Към Ари. Не е хубаво да обсъждам с други хора връзката си с него. Това е нещо само между нас двамата.

— Да разбирам ли, че не си щастлива?

— Майк… — Тя пак започна да се бори със съвестта си. Този път желанието да сподели надделя. — Не е точно така — каза. — Но си имаме проблеми.

— Имаш предвид културната бариера?

— Отчасти. Но не е само това. Има и… други неща.

— Като например?

— Просто… други неща. Не ми се говори за тях.

— Друга жена ли?

Тя рязко вдигна поглед:

— Откъде знаеш?

Той сви рамене.

— Не е трудно да се отгатне. Заради собствения си горчив опит очаквам жените да бъдат неверни, но не съм толкова наивен да смятам мъжете за безгрешни. — Той наля кафе в чашата й. — Извинявай за това, което казах. Не вярвам, че си от жените, които бързо се съгласяват на авантюри. Всъщност сигурен съм, че не си. Бях ядосан на себе си, че се възползвах от теб.

Тя го погледна и почувства, че копнежът й отново се връща.

— Ти не си се възползвал от мен, Майк, честно ти казвам. Може би не е редно, но ми се струва, че цял ден исках това да се случи, дори още по-отдавна. — Млъкна, защото гласът й се разтрепери. — И със сигурност искам да се случи пак.

После му разказа всичко — как се е влюбила в Ари, как се е омъжила за него и е отишла в Корфу, напук на всички съвети, изпълнена с надежда и решителност да запази любовта им; как семейството му не я харесва; как не може да забременее и Ари изцяло я обвинява за това; за връзката му с Мелина и отказа му да си признае.

— Най-ужасното е, че той сигурно ще се чувства добре с нея. Тя навярно ще му роди и дете, местните жени, изглежда, са много плодовити. — Каза го без горчивина, но все пак малко тъжно. После си наля от кафето, което беше изстинало, докато говореха. — Разкажи ми сега за себе си. Изповедите не трябва да остават едностранчиви.

— За себе си? Няма нищо за разказване.

— Сигурна съм, че има.

— Добре.

Той й разказа за Джуди, която бе разрушила вярата, а и живота му, като го бе напуснала заради друг мъж, и пак повтори, че се страхува Роз да не е направила същото.

— Гордостта е ахилесовата пета на мъжа — каза той, иронизирайки себе си.

Накрая тя се изправи:

— Наистина трябва да тръгвам.

— А искаш ли? — В гласа му имаше някакъв скрит смисъл. Тя знаеше какво има предвид. Но след разговора им разумът й вече контролираше тялото и й казваше, че е омъжена за Ари, а Майк принадлежи на Роз.

— Да — каза тя. — Мисля, че за тази вечер това беше достатъчно.

— Добре. — Той й помогна да си облече сакото. Ръцете му докоснаха раменете й и тя замалко да се размекне, но се овладя. Може би… може би когато всичко това свърши, ще бъде различно. Ако каже на Роз, че се влюбва в приятеля й, ако напусне Ари, ако оправи всичко това, ще има и друг случай, в който Майк ще й каже да остане и тя няма да откаже. Но не и тази вечер. А може би и никога…