Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Deception and Desire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Джанет Танър

Заглавие: Съблазън

Преводач: Елена Кодинова

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Главен редактор: Виктория Петрова

Редактор: Красимир Димовски

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-491-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8378

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

В единайсет часа Брендън Нюман беше още в леглото. Рядко го напускаше преди обяд и днешният ден не правеше изключение. За какво в края на краищата трябваше да става? Нямаше работа, за която да бърза, а и когато му предстоеше нещо важно, едва се измъкваше от леглото.

Брендън беше нощна птица, влизаше във вихъра си, когато се стъмнеше. Не можеше да се съвземе преди първото за деня уиски и когато всички останали искаха да си лягат, той все повече се оживяваше, надигаше бутилката и дърдореше глупости на всеки, който се съгласяваше да го слуша. Някога тези хора бяха доста. Името му бе познато на всеки в радиус от 50 километра и това, че беше човек от радиото, караше останалите да се отнасят към него като към звезда. Дори и сега, когато новодошлите в града питаха: „Кой Брендън?“, той все още можеше да забавлява аудиторията на всеки бар и на всеки купон.

Когато Брендън беше във форма, имаше нещо магическо в начина, по който говореше — думите му се лееха като поток, който, освен че бе забавен, казваше и много нови неща. Успяваше някак си да звучи компетентно по почти всички въпроси, които се повдигаха, и винаги обсебваше разговорите, но събеседниците му рядко имаха нещо, против. Сладкодумието му идваше от ирландския му произход. „Аз съм голям ласкател, какъв друг би могъл да бъде един истински син на Ирландия?“, казваше той, като малко преувеличаваше провлачения акцент и звучеше така, сякаш е напуснал графство Корк едва миналата седмица, а не когато е бил на пет години.

В началото шефовете на местното радио, за което работеше, се колебаеха дали да наемат човек с толкова явен „чужд“ акцент. Те търсеха радиоводещи с едва забележимо местно наречие — това бе на мода след отказа от проникналия навсякъде „Би Би Си Оксфордски“ английски. Но Брендън успя да спечели на своя страна радиостанцията и да влезе в домовете и сърцата на слушателите. Без съмнение щеше да стигне далеч, ако беше толкова дисциплиниран, колкото и чаровен. Започна с няколко добре премислени включвания, скоро след това му дадоха собствена програма. Спечели си почитатели и националните радиостанции започнаха да проявяват интерес към него.

Но Брендън позволи на суетата и разгулния живот да го провалят. Вместо да се прибира вкъщи и да си ляга рано, за да е свеж за следващия ден, той предпочиташе да виси в заведенията, където всеки искаше да празнува с него и да му се възхищава, да го черпи с алкохол и да слуша неизчерпаемите му разкази. И скоро този начин на живот започна да му пречи. Заради умора и махмурлук идваше на работа прекалено късно, за да може да се подготви както трябва за програма. Пропускаше интервюта, губеше ленти, беше изключително груб в ефир към хората, които се обаждаха с отговори на ежедневните му радиовикторини. Няколко пъти изобщо не се весна в студиото. Един ден продуцентът му заедно с репортер се появиха в ергенския му апартамент в града, в който живееше през седмицата, за да разберат какво му се е случило. Намериха го дълбоко заспал, но не в леглото, а във ваната!

— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита пребледнелият продуцент, защото в началото си помисли, че Брендън е умрял — ако не от свръхдоза, то поне от замръзване.

— Спя! Какво друго мога да правя? — изрева в отговор Брендън, който имаше адско главоболие, а и краката му бяха изтръпнали.

— Но защо във ваната, за бога?

— По-близо е до клозета, ако ми се иска да пикая или да повръщам.

Продуцентът започна да осъзнава, че Брендън може да бъде толкова отвратителен, колкото и чаровен.

— Не ти ли мина през ум, че се опитваме да управляваме една радиостанция, а ти трябва да си в ефир след петнайсет минути? — изкрещя му той.

— Не се тревожи, ще бъда.

— Няма да бъдеш, по дяволите! Не си в състояние. Един бог знае какво може да кажеш. Брус ще те замести.

— Брус Стейпълтън? Този безгръбначен досаден тип…

— Но е там! Той е приятен и учтив и хората го харесват. Напомня им за любимия им син.

— Повдига ми се от теб!

— Не, Брендън, от алкохола е. И ти обещавам, че ако не спреш да пиеш и не започнеш да се отнасяш сериозно към работата си, ще изхвърчиш от радиото толкова бързо, че няма да се усетиш.

— Няма да направиш това с мен. Аз съм Брендън Нюман, забрави ли?

— Не ми пука кой си, приятел. Няма да ти се размине, ако продължаваш така, и по-добре да започнеш да го осъзнаваш.

Брендън го бе наругал, използвайки най-цветистите и обидни думи в речника си, които — дори в това му състояние — звучаха впечатляващо. Обаче на продуцента не му направиха никакво впечатление, нито биха направили на борда на директорите, който се събра, за да обсъди случая.

Жалко е, казаха те, Брендън би могъл да бъде добра инвестиция за нас. Без съмнение има талант. Но както го бе подкарал, бе започнал да се превръща в заплаха.

Брендън, малко по-трезвен тогава, бе крещял, спорил и заплашвал да ги съди за неправомерно уволнение, но без успех. Оказа се без работа и с такава репутация, която нямаше да му помогне много да си намери друга.

През славните му дни в света на шоубизнеса Брендън се бе сдобил с кредитна карта и сега я използваше. В началото, заради добре познатото си име, получи някаква работа — записи на текстове за реклами и серийни филми. После направи и една забежка към театъра, като игра краля в малка местна професионална постановка на „Старият крал Коул“. Но колкото повече се разпространяваше слухът за непостоянството му, хората започнаха да забравят, че някога е бил звезда и работата започна да намалява, докато най-накрая Брендън получи точно това, което винаги бе искал — много свободно време, за да може да прави каквото си ще. Ако пиеше и гуляеше по цяла нощ, нямаше нужда да се измъква рано от леглото на следващия ден, да бръсне наболата брада от все по-сбръчкващото му се лице и да работи до вечерта.

Но това не го направи щастлив. Мрачната същност на личността му, преди добре прикрита под неповторимото му весело излъчване, започна да взима връх и Брендън обвиняваше целия свят за пропадането си в забрава. А и вече нямаше готови пари, с които да продължи да живее разточително, както беше свикнал, да яде и да пие, без да мисли за разходите, да ходи на почивка в екстравагантни чужди курорти и да кара бляскавата си спортна кола. Обвиняваше радиото, обвиняваше непостоянната публика, обвиняваше съдбата. Но най-много обвиняваше Роз.

— Мразя тази кучка — казваше той, когато се напиеше. — Беше нищо, когато я срещнах. Дадох й всичко. Господ ми е свидетел, че я обичах. Поставих я на пиедестал и я боготворях. И виж какво ми причини!

— Какво ти причини? — питаха непознатите в компанията на Брендън. Старите приятели знаеха много добре и без да им казва.

— Излъга ме, измами ме, сложи ми рога и, ме направи да изглеждам пълен глупак. Бих сторил всичко на света за тази жена, а тя ме използва докрай и когато нямаше нужда вече от мен, ме заряза. Мразя я за това, което ми причини, и все пак още я обичам. Понякога си мисля, че ще я убия, за да не може никой друг да я има. Единствено така ще се успокоя… Защото само като си я представя с друг мъж — и полудявам!

Непознатите го мислеха за трагична личност, смятаха, че романтичното му сърце е разбито и целият му живот е съсипан заради любовта му към една невярна жена.

Но старите приятели, въпреки че още обичаха компанията му, имаха по-прагматично виждане по въпроса. Брендън можеше да обвинява само себе си, че загуби Роз, мислеха си те, както можеше да обвинява само себе си и за провалената си кариера.

Тази сутрин Брендън малко по-рано от обикновено изплува от тежкия си алкохолен сън. Слънцето грееше в прозорците и му пречеше да гледа, когато опитваше да си отвори очите, а главата му пулсираше от непоносима болка. Затвори очи и изруга.

Защо, по дяволите, му трябва на това слънце да грее точно тази сутрин, когато той се чувстваше толкова ужасно? Не се беше показвало през последната седмица, а точно тази сутрин проникваше безмилостно в стаята му. Най-лошото беше, че не си бе дал труда да пусне пердетата предната вечер. Дори не си спомняше как се е съблякъл, въпреки че очевидно го бе направил, след като на себе си нямаше нищо друго, освен бельо.

Странно, помисли си, как може да правиш нещо и после да не помниш, че си го правил. Напоследък му се случваше все по-често, цели отрязъци от време просто изчезваха от паметта му, сякаш мозъкът му съвсем се бе затъмнил. Ставаше така от години, разбира се, когато прекаляваше с пиенето. Губеха му се цели вечери, нямаше никакъв спомен къде и с кого е бил, но това беше различно и доста по-обезпокоително.

Не можеше да си намери вещите — някоя книга, портфейла си, часовника. Търсеше ги дълго и побесняваше все повече и повече, а после те се появяваха на единственото място, където би могъл да ги остави. Или започваше да разказва нещо и забравяше какво е то. За човек, който обича да говори — като Брендън, това бе вбесяващо. Ако загубеше нишката посред разказа, винаги излизаше от ситуация с някоя шега, но това не бе смешно, още по-малко за него. Забравяше за уговорки, забравяше, че приятели са му се обаждали, че в определено време е бил на определено място.

Не правя нищо, това е причината, мислеше си той. Нямам никаква работа, ще пусна корени. Време е да се заема с нещо и да се измъкна от дупката, в която ме захвърлиха тези проклети лигльовци, и да им покажа, че не могат да смачкат така лесно Брендън Нюман.

Амбицията беше силна, но траеше кратко. Ако на Брендън нещо не му влезеше в главата, той ставаше невероятно ентусиазиран. Никой не би могъл да се съмнява в първоначалната му амбиция. Но му липсваха постоянство и самодисциплина.

Ала тази сутрин в него нямаше и капка ентусиазъм. Отчаянието пулсираше в тялото му в ритъма на болката в слепоочията. Нито една хубава мисъл не се мяркаше в главата му. Искаше само да спусне пердетата и да закрие тази проклета ярка светлина.

Запрепъва се по пода и удари пръстите на крака си в една захвърлена обувка, след което изруга. Дръпна тежкото перде и отиде в банята. Слънцето печеше и там, процеждаше се косо през преградите на декоративната решетка и чертаеше искрящи фигури по огледалото. Като се стараеше да държи очите си притворени, той зарови в шкафчето за алка зелцер. Пакетче лепенки и несесер, в който някога стояха почистващите принадлежности за контактните му лещи, паднаха на пода, но той не си направи труда да ги вдигне. Знаеше, че ако се наведе, болката в главата му щеше да стане още по-ужасна. Разтвори пакета, сложи два алка зелцера в чашата и я напълни с вода. Господи, защо вдигаха толкова шум? Защо човек не може да получи безшумно облекчение от махмурлийското главоболие? Започна да пие шумящия разтвор и замалко не повърна.

Когато вдигна глава, зърна в огледалото над мивката собственото си отражение и усещането му за пълна потиснатост се усили. Някога минаваше за доста привлекателен. Сега лицето, което до не много отдавна бе закръглено и момчешко, изглеждаше подпухнало и зачервено, изкривено от отоци. Очите му бяха кръвясали и мътни, вкопани в безформените гънки плът. Долната му челюст, обрасла с неколкодневна брада, се губеше в наченките на двойна гуша. Поне всичката коса още си беше на главата му, но бе полепнала грозно по челото. Тъй като беше започнал да побелява много рано по слепоочията, Брендън се боядисваше, но косата му ставаше лъщящо черна от това и само подчертаваше нездравата бледост на кожата.

С погнуса се взря в отражението си. Щеше ли някой наистина да повярва, че това е същото лице, което се усмихваше победоносно от рекламните снимки? Поне нямаше нужда да го виждат в това състояние. Ще се върне в леглото за още един час и ще даде време на алка зелцера да подейства.

Вече дремеше, когато на вратата се позвъни. Изруга и се мушна още по-навътре под юргана, като се надяваше който и да е да си тръгне. Но звъненето продължи още по-настойчиво. Брендън отхвърли завивките и се замъкна до домофона.

— Да? Кой е?

— Маги Веритос. Трябва да говоря с теб, Брендън.

Обля го безумен гняв. Маги, сестрата на Роз, тази кучка! Тя подучи Роз да го зареже, сигурен беше. Но заедно с яда почувства и студено пробождане, което можеше и да е страх. Страх? Но защо ще се страхува от сестрата на Роз? Тя беше само една жена и всичко беше отдавна свършило. Или имаше и друга причина, която бе забравил?

— Брендън? Ще ме пуснеш ли да вляза? — Чу, че гласът й е решителен. Нямаше начин Маги да си тръгне кротко и мирно.

— Добре. — Той натисна копчето и чу бръмченето на отварящата се врата във фоайето на приземия етаж. После се върна в спалнята и навлече един червен копринен халат.

Маги вече изкачваше последните стъпала. През него отново премина неприязън, примесена с малко изненада. В представите му Маги винаги си бе тийнейджърката, която се появи, когато той започна да ухажва Роз. Висока, малко върлинеста, в сини джинси и огромни тениски. Въпреки че я бе виждал и след като порасна, този образ остана в ума му, когато тя замина за Корфу. И тъй като все по-рядко я виждаше, някак си изтри другата, по-скорошната представа. Сега осъзна шокиран, че двете с Роз си приличаха повече, отколкото бе допускал. Имаха еднакви правилни черти на лицето, същите синьо-зелени очи. „Като морето, току-що огряно от утринното слънце“, както бе казал веднъж, изпадайки в лирично настроение. Дори овалите на лицата им бяха подобни. Косата на Маги също бе дълга и гъста, каквато бе на Роз, преди да се подстриже, когато реши, че късата прическа по̀ приляга на новия й образ на професионалистка от модната индустрия.

Дълбоко в душата на Брендън нещо трепна. Вълнуващо и непоносимо приятно усещане, което беше и удоволствие, и болка. Сякаш погледна в миналото и видя Роз да тича нагоре по стълбите към него. Той потъна в копнеж по загубеното време и щастието, което се изплъзна от ръцете му.

Беше я обичал с необуздана жар, която го бе изпепелила. А тя запрати всичко в лицето му. Роз, която бе боготворял и бе поставил на пиедестал, беше изчезнала. Може би никога не бе съществувала. Тази, която зае мястото й, не бе нищо повече от пародия на неговата любима — студена, твърда, амбициозна жена, която го излъга, изневери му, предаде доверието му. Тази Роз той мразеше необуздано, почти параноично. Мозъкът му се размъти от мисълта, която се появи в главата му, и той я потисна. Но знаеше, че още е там, непроменена. Онова желание, което понякога се разразяваше в него като буря — да сграбчи тази поругана красота й да я унищожи.

Нейната ярка златиста коса е покрита с ръжда.

Тази, която бе млада и свежа, падна в прахта.

Не помнеше вече от кое стихотворение бе този цитат, но постоянно си го повтаряше наум, измъчван от разрушителната си страст. Косата на Роз не бе златиста, бе кестенява, но това нямаше значение. Съществен бе само начинът, но който тези стихове го караха да се чувства — някак си силен, сякаш самото им произнасяне му даваше права над съдбата й и я правеше недосегаема за другите мъже.

Ако не успееше да я има, щеше да се погрижи и никой друг да не може. Достатъчно често го бе казвал, а това пишеше и в, стихотворението. Но нещата невинаги спираха дотам. Понякога си представяше как я сграбчва за шията със собствените си ръце и изстисква живота от нея. А напоследък все по-често сънуваше, че го е направил. Последния път остана под влиянието на съня през целия ден, като се чувстваше сигурен, че Роз е мъртва и че това е негово дело.

Усещането бе толкова реално, че направо го уплаши.

Ти си се побъркал!, помисли си той. Ти наистина си се побъркал! Остава само да те приберат в лудницата, момчето ми! Обаче още не се бе отървал от обхваналото го чувство за вина, примесено с някаква еуфория. Сега, когато видя Маги да идва към него, за миг си помисли, че вижда призрак.

Но призракът беше от кръв и плът и дишаше малко тежко от тичането по стълбите. Носеше широк памучен пуловер и панталони по поръчка — всичко в бледосиньо, които никога преди това не бе виждал. Той сграбчи края на вратата, защото почувства, че му се завива свят.

— Здравей, Брендън. — Гласът определено не бе на Роз, а на Маги. В него нямаше онази деловитост, която Роз бе придобила, след като започна да се издига в йерархията на „Вандина“.

— Маги — изрече той дрезгаво и се закашля, усилието предизвика нови пулсации в главата му. Облегна се на вратата и не се решаваше да помръдне.

— Няма ли да ме поканиш вътре, Брендън? — попита Маги.

Той изведнъж зае отбранителна поза. Страхът се бе върнал, въпреки че не знаеше защо.

— Какво искаш?

— Да поговорим. За Роз.

— Какво има да говорим за Роз?

— Брендън, наистина предпочитам да не водим този разговор на прага. Защо не ме пуснеш вътре?

— Ти ме изкара от леглото. Колко е часът според теб?

— Единайсет и половина, съвсем не е призори.

Той бутна вратата с внезапно нетърпелив жест.

— Е, добре, влез, щом трябва. Казвай каквото имаш и се разкарай. Чувствам се адски гадно.

— Не изглеждаш и много добре — каза Маги хапливо, но язвителността не можа да скрие лекото треперене на гласа й.

Тя е нервна, помисли си той изненадан. Защо, по дяволите, ще е нервна?

Затвори вратата зад нея и я последва към кухнята, осъзнавайки, че там е пълна кочина, но не му пукаше. Видя как погледът на Маги се плъзна по купчината мръсни чаши от кафе, прелетя над пепелниците и захвърлените дрехи и го напуши смях. Ако приличаше на Роз толкова, колкото му се струваше, тя бе отвратена — Роз беше маниачка на тема чистота и ред. Взе от стола купчина списания, опаковка от хляб и един чорап и ги запрати към ъгъла зад себе си, после седна. Маги остана права. Той покри очите си с ръка, сякаш за да не я гледа.

— Брендън — каза Маги, — знаеш ли, че Роз е изчезнала?

Думите проникнаха през гъстата мъгла, която обвиваше мозъка му тази сутрин. Той рязко вдигна поглед, сякаш някой го бе стреснал, и през слепоочието му премина болка като от нажежена до бяло игла. Шокира го, че чува Маги да го казва.

— Да — отвърна той. — Е, поне от това, че един полицай дойде тук. Казах му, че не знам къде е.

— Кога беше това? — попита Маги.

— Вчера или онзи ден. Какво значение има? И защо, по дяволите, ще питат мен къде е Роз? Откъде да знам? Аз съм само бивш съпруг. Вече не прави плановете си с мен. — В гласа му имаше горчивина и самосъжаление.

— Кога я видя за последен път? — попита Маги.

— Преди месеци, трябва да е било по Коледа. Не, чакай, излъгах — видях я преди няколко седмици в един бар в Клифтън. Но не си говорихме. Беше с друг.

— С кого?

— С мъж, разбира се. — Той стана, сложи чайника на котлона и затърси буркана с кафе в опит да се успокои и да заличи спомена, че е видял Роз с друг мъж. Знаеше, че тя вече си има някого. Роз беше като пчела-майка по отношение на мъжете, позволяваше им да се захласват по нея и нарочно им бягаше, за да ги насърчава. Но когато ги видя заедно, нещо направо го преряза през корема.

— Предполагам, че е бил Майк — каза Маги.

— Майк? Имаш предвид онзи гаден учител по физкултура? — каза той язвително. — Не, не беше той.

— Кой тогава?

— Откъде, по дяволите, да знам? — Истината беше, че мозъкът му пак потъваше в мъгла, но той не искаше да си признае. Роз с друг мъж — това беше важното. Кой е той — нямаше значение. Само да го беше пипнал, щеше да го убие това копеле. Но бившият му колега и стар приятел Кийт Бюканън бе с него и го заговаряше, докато Роз и мъжът си тръгнаха. Поне не стана скандал онази нощ.

Той отвори шкафа, за да търси чаша, но полиците бяха празни. Взе една от мръсните от перваза на прозореца, където ги бе натрупал, изля остатъците в мивката и я изплакна със студена вода.

— Искаш ли? — попита той Маги.

— Каниш ли ме?

— Разбира се, че те каня. На какво друго ти прилича?

— Не предполагах, че си в настроение за гости.

— Не съм. Но след като чайникът ври… Само че няма чисти чаши.

— Виждам, ще измия няколко. — Тя се повъртя из кухнята и събра чашите в мивката. — Има ли топла вода?

— Трябва да тръгне, ако оставиш крана да се изтече. Но няма нужда да миеш, ще оцелея и без това.

— Знам — каза сухо Маги, докато търсеше измиващ препарат, но намери само едно старо шише, залепнало от застояла разлята течност на полицата. — Но ако ще пия с теб кафе, предпочитам да е в чиста чаша.

— Прави каквото искаш. — Той наля вряща вода върху гранулите в своята чаша. — Сигурно ще предпочетеш и сама да си го приготвиш.

— Да, сигурно, но докато го правя, ще ти измия всички тези чаши. Я да видя къде още си ги разхвърлял!

— Остави ги… — започна той, но бе късно, Маги вече изчезваше през вратата.

Разбърка захарта в кафето си и отпи, без да си слага мляко. Опари езика си и почувства, че ще повърне. Захвърли чашата и побягна към банята, но се оказа само нов пристъп на гадене.

Когато се връщаше, видя Маги да излиза от спалнята.

— Какво, по дяволите, правиш там? — попита той.

— Събирам мръсните ти чаши.

— Е, няма да намериш никакви в леглото! — сопна й се той, раздразнен, че тя се чувства като у дома си.

Маги размаха една чаша за кафе и една за уиски под носа му.

— Грешиш, бяха под леглото. Плюс още три в креслото. Как можеш да живееш така, Брендън? Прилича на кочина.

О, да, помисли си той горчиво саркастично. Точно както очакваше — съвсем същата като Роз.

— Искаш ли нещо друго? — попита я. Единствената му мисъл сега беше как да я изгони, за да се върне пак в леглото и да се опита да облекчи ужасното главоболие.

— Не, щом не знаеш къде е Роз — рече Маги.

— Казах ти, че не знам.

— И твърдиш, че напоследък не е идвала тук?

— Не е идвала тук от сто години, по дяволите! Казах ти — виждам я само навън. Не иска да остава насаме с мен и не ме питай защо. Все пак съм бил неин съпруг, тогава беше съвсем щастлива. Но времената се менят, Маги, времената се менят. — Изведнъж се разсмя. — Мисля, че се страхуваше от мен.

— Разбирам.

Маги му бе обърнала гръб и той отново се порази от приликата между нея и предишната Роз, момичето, за което се бе оженил. Протегна ръка и я прокара над косата, която падаше меко по раменете й, после я отдръпна внезапно, без изобщо да я докосне. Маги хвърли последната чаша в мивката и се обърна към него.

— В такъв случай те оставям на мира, Брендън. Надявах се, че ще можеш да ми помогнеш.

— Няма ли да си изпиеш кафето? — попита той.

— Не мисля, че ще си направя този труд. Ако чуеш нещо за Роз, ще ми кажеш, нали?

— Тя няма да ми се обади. Аз ще съм последният, с когото би се свързала — каза Брендън.

Маги кимна и тръгна, той я последва, за да й отвори. Постоя за малко, загледан как слиза надолу по стълбите. После затръшна вратата и тежко се отпусна върху нея.

Слава богу, че си тръгна! Облекчението му бе толкова голямо, че направо му се зави свят. Но защо изобщо беше дошла, по дяволите? Наистина ли си мислеше, че той може да знае какво се е случило с Роз? Или просто е дошла да злобее?

Мисловният процес затрудняваше прекалено много замъглената му глава. Завлече се обратно в спалнята, свря се в леглото, без да си прави труда да сваля халата, и се зави презглава.

Маги излезе през входната врата и тръгна през кварталния паркинг, където бе оставила наетото от нея „Метро“. Ръцете й леко трепереха, когато извади ключовете от джоба си и запали мотора. Излезе от паркинга, като се блъсна в тротоара, и зави по улицата, обградена от двете страни с внушителни викториански замъци. Чак когато стигна до кръговото движение в дъното й и обърна колата по посока към града, намали скоростта.

Нервите й бяха опънати, главата й бучеше. Малко се бе страхувала да се срещне с Брендън, независимо от уверенията й към Майк, че може да се грижи за себе си. Знаеше си, че не постъпва много разумно. Брендън винаги е бил опасен, а като се прибавеха и подозренията й към него, знаеше, че си търси белята.

Но би направила всичко, за да разбере какво се е случило с Роз. А рискът си струваше. Беше си тръгнала невредима и въпреки че Брендън настояваше, че няма представа за изчезването на Роз, със сигурност знаеше, че я бе излъгал.

Тя го попита два пъти дали е виждал напоследък Роз и той отрече, като специално подчерта, че не е идвала в апартамента му от Коледа. Не Маги знаеше друго. Тя използва събирането на мръсните чаши като извинение, за да разгледа хубаво наоколо, и в спалнята откри една много издайническа следа.

В огромната бъркотия на пода имаше един шал, който тя веднага разпозна. Беше копринен шал със сини и зелени шарки, поръбен със златно. След като отпусна газта, Маги го извади от джоба си, където го скри, без да я види Брендън.

Тя самата бе купила този шал на Роз в един от модните бутици в Керкира. Тогава се почуди дали няма да подари хладилник на ескимосите, след като Роз работеше в една от световноизвестните компании — производителки на луксозни аксесоари, но си помисли, че ще й хареса типично гръцката шарка. Можеше дори да я покаже на дизайнерите на „Вандина“ за вдъхновение. Беше го изпратила на сестра си миналия месец като подарък за рождения й ден.

Въпреки че Брендън отричаше Роз да е идвала в апартамента му след Коледа, шалът доказваше обратното.

„О, боже, Роз, какво ти е сторил той?“ — проплака тя и усети, че застива от ужас.

Маги спря колата до първата телефонна кабинка, която видя, и се обади в училището на Майк.

За късмет бе улучила обедната почивка. Знаеше, че сега няма часове, но на секретарката й трябваше известно време, за да го открие, а Маги бе употребила почти всичките си дребни монети за телефон.

— Майк — слава богу! — Тя трепереше от вълнение, слушалката бе залепнала за мократа й длан.

— Маги! Да не се е случило нещо лошо?

— Не съм сигурна. — Помъчи се да звучи нормално и разумно. — Но мисля, че е възможно. Току-що се срещнах с Брендън.

— Какво каза той?

— О, каза ми, че не е виждал Роз от месеци. Но ме излъга, Майк. Шалът й беше там, в апартамента му.

— Шалът ли? Какъв шал?

— Този, който изпратих за рождения й ден миналия месец. Тя е била там, и то скоро. Сега отивам в полицията, за да им кажа, но исках ти да знаеш преди това. И да те попитам в кой полицейски участък да докладвам. Кой се занимава със случая?

— Местното районно управление. Но честно казано, Маги, не мисля, че ще се заинтересуват.

— Как така няма да се заинтересуват?

Екранчето на телефона показа, че минутите пак са изтекли и Маги пусна последната си монета от десет пенита.

— Позвъниха ми по-рано… Намерили са колата на Роз. — Къде?

— Точно там е работата. Била е в паркинга до жп гарата Бристъл Темпъл Мийдс. Работниците на паркинга са казали, че е там от повече от седмица и май според полицаите това потвърждава теорията им, че Роз просто е заминала нанякъде.

— Но тя не би го направила!

— Опитай се да ги убедиш в това. След като колата й е пред голяма железопътна гара, за тях това означава, че е взела влак.

— Да, но…

— Кажи им за шала, ако искаш, но мисля, че ще е все едно да си блъскаш главата в стена.

— Тогава какво да правим? — попита отчаяно Маги.

— Ходи ли във „Вандина“?

— Не, не още.

— Трябва да отидеш. Все си мисля за това, което каза, че там се случва нещо странно. Възможно е да има някаква връзка с изчезването й. А някой като Дина Маршал би могъл да хвърли повече светлина върху тази мистерия.

— Но шалът…

— Може да ни доведе до задънена улица. Нямаше друга следа от Роз, нали?

— Не, но…

— Тогава няма за какво толкова да се хванем, нали така? Иди и се срещни с Дина, виж какво можеш да разбереш там и довечера пак ще си поговорим.

На екранчето отново се появи нула и преди Маги да успее да възрази, връзката прекъсна. Тя постоя за известно време, взирайки се в телефона, сякаш по чудо можеше да я свърже пак с Майк, после затвори и се върна в колата.

Малко се бе поуспокоила. Дори само разговорът с Майк я накара да се почувства по-добре, а може би наистина беше прав. Вероятно тя преувеличаваше, фактът, че Брендън я излъга, не означаваше задължително, че скрива от нея нещо зловещо. Възможно беше поради някаква причина да не иска тя да знае, че Роз е идвала да го види. Но все още бе разтревожена, Майк не познаваше Брендън като нея. И си бе набил в главата, че могат да открият причината за изчезването на Роз във „Вандина“.

Възможно ли бе да е станало нещо там, което да е разстроило толкова много Роз, че просто да се е махнала за няколко дни? Намерили са колата й до жп гарата, както й каза Майк, а това показваше, че е отишла с нея дотам и е взела влак. Колкото до куфара — може би си е купила нов или е взела багаж за един ден, а после е останала по-дълго, отколкото е възнамерявала. Защото не е могла да се застави да се върне и да се срещне лице в лице с… нещото, което я тревожеше.

Но каквото и да е то, защо не е споделила с Майк? Вярно, че не е бил тук, когато е тръгнала, но така или иначе е споменала за „нещо странно, което става“. Защо не е обяснила докрай? Да се разговаря с Майк беше най-лесно от всичко на света, помисли си Маги. Той е директен, сърдечен, с много здрав разум — пълна противоположност на нейния избухлив, нервен съпруг, който не проявяваше никакъв интерес към неща, които пряко не го засягаха. А и със сигурност Роз можеше да се обади на Майк, след като той се е върнал. Освен ако не се бе случило нещо ужасно лошо.

Маги усети, че пак започва да трепери.

Запали колата, опитвайки се да потисне надигащата се в нея паника.

Ще се отбия във „Вандина“, реши тя, и ще видя какво мога да разбера, преди да отида в полицията с шала.

Отдели се решително от тротоара и влезе в натовареното движение, като се съсредоточи, за да намери пътя, който я изведе отново от града.