Джанет Танър
Съблазън (6)

Пета глава

На следващата сутрин Маги се събуди на разсъмване. Въпреки че предната вечер с часове не можа да заспи, биологичният й часовник още не се бе нагласил към британското време.

За миг се почуди къде точно се намира. После, когато забеляза първо пердетата в розово и светломораво, които бе забравила да пусне вечерта, след това двукрилите прозорци, през които утринното слънце вече напичаше, и непознатите бледозелени стени, си спомни…

Беше в леглото на Роз, в стаята на Роз. Допълнителното легло не беше оправено, покривалото бе сложено върху дюшек, а снощи бе прекалено уморена, за да търси чисти чаршафи. Сега обаче се почувства малко виновна заради свободата, която си бе позволила. Кой е спал в леглото ми? — помисли си тя и сякаш чу гласа на разсърденото джудже от пиесата за Снежанка, която бе гледала като дете. Абсурдността на тази мисъл усили още повече усещането, че живее в кошмар.

Изопна се под чаршафа и се зачуди какво ли прави Ари в момента. В Корфу сега беше седем и половина, сигурно закусва във вътрешния двор или вече се готви да отпътува до офиса си в Керкира. Ако изобщо се е прибрал снощи. А може и да не е. Може и да е останал в апартамента в града. И ако е така — дали Мелина е с него?

Когато почувства познатия прилив на безпомощна ревност, Маги отхвърли завивките и се надигна от леглото. Безсмислено беше сега да хаби енергия в мисли за Ари. Ще има достатъчно време да реши брачните си проблеми, когато се намери Роз. Маги отиде до прозореца и разтвори напълно пердетата. Избуялата и раззеленена от скорошните дъждове градина беше окъпана в златните отблясъци на ранното слънце и изглеждаше дива и девствена. Един малък кът от Англия, която толкова й бе липсвала.

Разбира се, Корфу беше зелен остров. Ако беше сух и прашен като Крит или някой друг гръцки остров, Маги не мислеше, че щеше да го понесе.

Халатът за баня на Роз висеше зад вратата на спалнята. Маги го навлече върху огромната тениска, която й служеше за нощница. Ари мразеше тя да спи с тениски, харесваше я в съблазнителни коприни и дантели. Но след задушните нощи на Корфу Маги очакваше да й бъде студено. Освен това тениските бяха много по-удобни от тънките като спагети презрамки и спускащите се до пода нощници. Ако не можеше да си позволи да й е удобно, когато спи сама, кога да го направи? Това беше малка разточителна глезотия. Хрумна й, че занапред ще има много възможности за такива глезотии, но бързо отхвърли тази мисъл.

Набързо среса косата си, наплиска лицето си със студена вода и слезе долу, като по пътя събра натрупалата се поща от телената кошничка. В кухнята прегледа писмата, предлагайки гарантирани цени за покупки до определен срок, реклами от две компании за поръчки по пощата и един клуб, специализиран в продажби на компактдискове и касети. Имаше и един плик, обещаващ безплатен филм за всеки, проявен във фирмата. Мети изхвърли на боклука по-голямата част, ядосана заради отсечените дървета, от които бе направена хартията за такива глупости, после се върна към единствените два плика, които изглеждаха поне малко интересни.

На първия бе напечатан адресът на банката на Роз. Той се оказа истинско разочарование. В него имаше още рекламни материали, по-сложно замаскирани. Този път се опитваха да продават финансови услуги. Но когато го скъса на две и го хвърли в коша при другия боклук, Маги си помисли, че може би в банката ще й подскажат друга посока за разследване. Вероятно можеха да й кажат дали от сметката на Роз са теглени пари през последната седмица.

Вторият плик беше надписан на ръка и Маги се поколеба, преди да го отвори. Но когато го направи, откри, че вътре има само бележка от зъболекаря на Роз, който й напомняше, че си е взела час на Б9 юли за Б6,30, в рамките на предплатата за шест месеца. „Дали Роз щеше да го спази?“, почуди се разтревожена Маги.

И така — в днешната поща нямаше нищо, което поне малко да осветлява нещата. Ами телефонният секретар на Роз? Дали там нямаше нещо записано? Екранчето показваше, че са оставени девет съобщения. Маги пренави лентата и натисна бутона за прослушване.

И пак остана разочарована. Три от обажданията бяха от Майк, две от майка й, едно от мъж, който трябва да е тапицер, защото й съобщаваше, че столът, който е оставила за подмяна на облицовката, е готов и може да си го прибере. Един човек не беше оставил съобщение — обичайна реакция на някои хора, които чуват записан на касета глас от другата страна на линията. Имаше и едно обаждане от стара приятелка на Роз от Скарбъро, която я молеше да й позвъни. Това означаваше, че Роз не е с нея, помисли си Маги. Последното съобщение беше очевидно на човек от „Вандина“.

„Роз, Лиз е. Просто се чудех дали вече не си се върнала. Има един-два въпроса, на които наистина само ти можеш да отговориш, а Дина направо загива без теб. О, имам и някои новини, които искам да ти кажа, ти знаеш за какво. Моля те, звънни ми веднага, щом се прибереш. Чао!“

Маги пренави отново лентата и изслуша още веднъж съобщението. Явно нещата във „Вандина“ не вървяха добре без Роз, явно заминаването й е било неочаквано и необяснимо, както бе казал Майк. Оттам не знаеха кога да я чакат да се върне. Но недомлъвката за нещо, прекалено деликатно, за да бъде обсъждано по телефона, й се стори интригуваща. Маги се сети, че Майк спомена за коментара на Роз, че нещо странно става във „Вандина“. Дали съществуваше някаква връзка?

До телефонния секретар имаше лист и молив. Маги посегна към тях и написа с големи букви ЛИЗ — „ВАНДИНА“. Поне вече имаше едно име на човек, с когото можеше да се свърже във фирмата, освен труднодостъпната Дина Маршал. Когато отиде до офиса, ще поговори с тази Лиз и ще разбере какво точно е имала предвид.

Чайникът завря и се самоизключи. Маги се почувства изведнъж бодра и си приготви препечена филия и кафе. Когато свърши със закуската, беше още прекалено рано да тръгне за срещите, които си бе набелязала, затова реши да претърси къщата за някакви други следи. Чувстваше се като шпионин — но нали точно за това бе дошла?

Започна съвсем методично да преглежда пощата, която Майк бе прибрал предишните дни и бе струпал прилежно на плота в кухнята. Искаше да открие нещо, което да й помогне да си изгради представа за живота на сестра й. Разбира се, Майк можеше да й каже как живее Роз, но не бе същото, като да го намери сама за себе си, да се опита да види с очите на Роз. А и във всеки случай имаше неща, за които Майк не знаеше. Той може и да е приятелят на Роз, но Маги подозираше, че след проваления брак с Брендън за сестра й ще е трудно да се довери напълно на някого. Още повече че винаги си беше малко потайна. Изглежда, скрила е някои неща от Майк, както не беше му съобщила за грубостите на Брендън.

Докато минаваше от стая в стая в търсене на следи, Маги усети как новопоявилият й се оптимизъм започна да залинява. Въпреки че Майк бе изхвърлил развалените храни, той бе пропуснал някои неща в хладилника — херингови филета с подправки във вакуумирана опаковка, чийто срок на годност бе изтекъл преди седмица, и парче варено пиле, завито във фолио. Миризмата му накара Маги да сбърчи нос от отвращение, когато го разопакова. В малкия килер имаше купчина дрехи за гладене, а в коша в банята — мръсно бельо, всичко беше не както трябва и водеше до заключението, че Роз не е възнамерявала да отсъства дълго. Но нямаше нищо, което да подскаже къде може да е тя или какво й се е случило.

След като завърши обиколката из къщата, Маги се върна в кухнята и погледна, часовника — минаваше девет. По-добре да се обади на майка си, преди да стори каквото и да било друго, помисли си тя. Но не изгаряше от желание да го направи. Трябва да обяснява как Роз е изчезнала, и то доста по-недвусмислено от Майк, който се бе постарал да не я тревожи. А нямаше да й се разминат и личните въпроси — за Ари и Корфу, защо ги е напуснала и се е втурнала презглава към Англия. Но нямаше как да го избегне. Маги въздъхна, вдигна слушалката и набра номера на майка си.

Телефонът звъня безкрайно и Маги се готвеше да се откаже, когато един мъжки глас отговори:

— Ало, полковник Ашби е на телефона.

Сърцето на Маги се сви. Най-малко с полковника искаше да се обяснява сега! Смешен човек, помисли си тя. Защо продължава да се нарича полковник, след като поне от двайсет години вече не е.

— Хари? Маги е — каза тя. — Мога ли да говоря с мама?

— Не знам къде е.

„Ще полудея!“ — помисли си Маги.

— Искаш да кажеш, че не е там? — произнесе тя на глас.

— Някъде наоколо е, мисля, че в градината. Спомена нещо за бране на рози.

— Можеш ли да я повикаш? — помоли Маги.

— Да, да. — Но гласът му звучеше сърдито. Мразеше да прави каквото и да било. „Иска му се май все още да има ординарец, който да му прислужва. Вместо него това прави сега мама“, помисли Маги.

Тя зачака, като наум репетираше какво да каже. Но когато звънливият задъхан глас на майка й долетя от другата страна на линията, всички внимателно обмислени фрази излетяха от главата й.

— Маргарет, ти ли си?

— Да, мамо.

— Милостиви боже, каква изненада! И колко ясно се чуваш! Сякаш си в съседната стая, а не в Корфу.

— Не съм на острова — каза Маги.

— Какво не си? — недочу майка й.

— Не съм в Корфу. В Стоук-съб-Мендип съм.

— В Стоук… Искаш да кажеш с Розали?

— Аз… ами не съм точно с Роз…

— Маргарет! — Имаше малко театралничене в гласа на Дулси Ашби, някаква потисната нотка за плах шок. — Маргарет, да не си напуснала Ари?

Маги усети, че се стяга. Как ставаше така, че само един разговор с майка й можеше да я разстрои толкова? Но винаги беше едно и също — поне сега й се случваше след няколко години. Дулси никога не въздействаше успокоително или утешително върху дъщеря си. Напротив, така я раздразваше, че тя се чувстваше като разтегната пружина, която очаква с нетърпение да се върне в нормално положение.

— Не, мамо, не съм напуснала Ари.

— Тогава какво правиш в Англия? Не знаех, че се каниш да идваш. Защо не си ми казала? Кога пристигна?

— Снощи. И аз самата не знаех, че ще идвам.

— Искаш да кажеш, че внезапно си взела решение да дойдеш на екскурзия?

— Мамо. — Маги се опитваше да се овладее. — Мисля, че Майк ти се е обадил преди няколко дни.

— Майк? Искаш да кажеш Майкъл? Майкъл, който е с Роз ли?

— Точно така.

— Да, наистина ми телефонира. Искаше да знае дали не съм я виждала. Сякаш това е възможно! Мисля, че виждам Роз по-рядко, отколкото теб.

— Виж какво, Майк не е искал да те тревожи, но, изглежда, никой не знае къде е Роз. Той ми се обади, за да разбере дали не е при мен. Не беше, разбира се, така че аз пристигнах, за да видя дали не мога да разбера какво се е случило с нея.

— От къде на къде?

— Защото май е изчезнала, мамо.

— О, боже, отново ли? Какво му е станало на този Майкъл, че е изпаднал в такава паника? Вчера тук идва полиция. Той е ходил и при тях. Постъпил е доста глупаво!

— Полицаите са се срещали с теб?

— Да, един униформен офицер се отби тук в най-неподходящото време, точно когато с Хари обядвахме. Казах му, че нямам ни най-малка представа къде е Роз, а и защо, по дяволите, би трябвало да имам? Вие, момичета, не сте навикнали да ме информирате за придвижванията си! Казах му също така, че това е много шум за нищо. Роз е голяма, има си собствен живот. Не че винаги съм съгласна с начина, по който живее, но това едва ли има някакво значение. Изглежда, днес всички се развеждат. Няма сила, която да ги задържи на едно място. Най-вероятно заради безумните бракове, които сключват.

Маги почувства сприхавия упрек и настръхна. Но нямаше намерение точно сега да се остави да я въвлекат в такъв спор.

— Значи нито си виждала Роз, нито си чувала нещо за нея?

— Не съм. Но както ти казах, няма нищо чудно в това. А що се отнася до Майкъл Томпсън, Розали не е длъжна да му докладва за всяка своя стъпка. Не й е съпруг, нали?

— Но, мамо…

— Виж какво, Маргарет, това наистина не е най-подходящото време за мен. Организирала съм сутрешно кафе в подкрепа на „Помогнете на възрастните“ и имам сто и едно неща за правене. Точно се опитвах да набера малко рози, когато ти се обади, но бедничките цветенца са напълно съсипани от дъждовете. А беше и толкова студено! Пъпките просто няма да се разлистят както трябва! Така че — кога ще дойдеш? Предполагам, ще те видя, докато си в Англия?

— Разбира се, че ще ме видиш — каза раздразнено Маги. — Ще ти се обадя пак, когато не си толкова заета.

— Добре, утре след вечеря може би ще е подходящо. Има една програма по Би Би Си 2, която Хари иска да гледа — нещо за актуалната политика, и между нас казано, е ужасно досадна. Тогава можем да уредим нещо. И за бога, скъпа, спри да се притесняваш за Роз. Абсолютно съм сигурна, че е съвсем добре.

— Да, мамо, чао засега.

Маги затвори телефона и известно време постоя, чувствайки се като изстискан мокър парцал. Добре поне, че майка й не се тревожеше за Роз. Но как можа да си помисли дори за миг, че ще се разтревожи?

„Има мозък колкото грахово зърно!“, помисли си злобно Маги. Как ли, по дяволите, бедният й баща се бе спогаждал с нея? Нищо чудно, че си бе отишъл без време, несъмнено разочарован от откритието, че красивата млада жена, в която се бе влюбил, се бе оказала пълен въздух под налягане. Външността и изисканите й маниери превръщаха разумните мъже в глупаци.

— Прилича на сладкиш със сладолед — беше казала веднъж Роз. — Изглежда добре, но когато отхапеш, вътре няма нищо, освен стопен сладолед.

Маги винаги се бе възхищавала, на блестящия ум на Роз и тогава се бе разсмяла, въпреки че не бе съвсем сигурна дали човек може да си позволи такива остри думи за собствената си майка. Но сега си мислеше, че съвсем точно разбира какво е имала предвид Роз.

— Слава богу, че приличаме на татко! — бе казала Роз по друг повод и с това Маги се бе съгласила от все сърце. Защото те наистина приличаха на баща си, когото и двете обожаваха. Понякога Маги изпадаше в ужас, ако си помислеше, че е открила някоя от вбесяващите черти на майка си в своя характер…

Поне едно нещо се разбра от разговора, реши тя, докато се връщаше към кухнята, за да си направи още една чаша кафе. С каквото и впечатление да бе останал Майк от полицаите, те бяха започнали разследване. Но дали щяха да продължат разпитите си, след като Дулси им е казала, че според нея няма нищо обезпокоително?

Докато пиеше кафето, Маги усети, че ръката й посяга към пакета с цигарите. Беше прекалено рано, но обстоятелствата бяха изключителни. „Със сигурност ще се откажа, като се върна вкъщи“, реши Маги и след като успокои така съвестта си, извади една цигара и я запали.

Оказа се права — беше прекалено рано. Тютюнът оставяше неприятен вкус върху езика й, но въпреки това продължи да пуши, мислейки си какво й предстои да направи.

Да наеме кола — това беше най-важното. Без транспортно средство не можеше да свърши кой знае какво. Досети се, че и колата на Роз липсва и това беше единственият обнадеждаващ факт досега. Дали полицаите са разпространили номера й, зачуди се тя. Дали щяха да бъдат нащрек за нея? Някак си не можеше да си го представи, един голф не би привлякъл толкова внимание. Ако Роз имаше по-луксозен автомобил… лесно. Но нямаше. Обичаше бързите, надеждни и лесни за паркиране коли. Практични, както всичко останало в живота й.

Маги въздъхна — може би трябва да вземе пример от Роз и най-сетне да организира живота си. Тя придърпа през масата един от пликовете за писма, които отвори по-рано, порови в чекмеджето за молив и започна да прави списък на нещата, които възнамеряваше да прави.

1. Да наема кола.

2. Да се обадя за такси, ако е необходимо, и да отида да я взема.

3. Да се видя с Брендън.

4. Да отида до „Вандина“.

5. Да занеса някаква информация в полицията и да се опитам да ги притесня.

6. Да говоря с Майк.

7. Да се обадя пак на мама.

Дръпна от цигарата си, внезапно уплашена от деня, който й предстоеше. В Корфу най-много усилия би положила, за да помогне на свекърва си да изперат килима, а през останалата част от деня щеше да се пече на слънце, да плува или да чете.

„Станала съм толкова мързелива и хаотична, че ако поне малко не заприличам на Роз, няма да свърша нищо.“

Тогава осъзна цялата ирония на положението. Роз може и да беше по-организираната от двете, но сега точно тя бе изчезнала, докато Маги — скитницата, която никога не бе имала никакви конкретни амбиции, освен да се омъжи за човека, когото обича, се опитваше да прояви разум в заплетената ситуация. Което едва ли бе по силите й.