Джанет Танър
Съблазън (2)

Първа глава

Майк Томпсън пълзеше със сребристия си „Ситроен ZX“ в ранната вечер през върховно натоварения трафик, който задръстваше централните улици на Бристъл с безкраен бавно движещ се поток от коли. Майк напрегнато търсеше къде да паркира. Като мина по странична улица близо до Главно полицейско управление, той видя една от паркираните коли да потегля — за пръв път днес да му провърви! Даде бързо на заден в освободеното пространство и спря. Изскочи от автомобила, като затръшна нервно вратата зад себе си, и зарови в джоба си за дребни, за да захрани брояча. После затича по улицата към полицейското управление.

От надвисналите облаци се лееше силен, нетипичен за сезона порой, който на всичкото отгоре беше и учудващо студен. „Горещият юни“ — рече си иронично Майк. И за кратко се замисли за летата от младостта си, когато слънцето грееше сякаш безкрайно от безупречно синьото небе над ректората, където всяка вечер, щом приключеха с домашните, той и приятелите му играеха крикет, докато така притъмнееше, че не можеха да виждат топката. Тази година никой не можа да си поиграе на крикет. Повечето от мачовете, които бе организирал за единайстите класове на гимназията, където преподаваше физкултура, се удавиха в дъжд, както и тренировките. Трябваше да прекарва почти всеки ден в спортната зала заедно със своите ученици, които бяха от единайсет до шестнайсетгодишни, и да ги кара вместо това да играят волейбол и баскетбол, като напразно се надяваше да впрегне неукротимата им и често разрушителна енергия.

И днешният ден не правеше изключение. Шест последователни часа сред викащи, пискащи, подскачащи и биещи се помежду си ученици — на Майк му се струваше, че ще полудее! А и повечето от момчетата от тази част на града, в която бе училището, добре си служеха с юмруците си. По-лоши ли бяха от обичайното? Вероятно не. Само дето днес не му се искаше да си прави труда да ги укротява, а това беше необичайно за него. Други неща се въртяха в ума му. Може би и учениците бяха усетили особеното му състояние с онзи непогрешим инстинкт, който имат за настроението на учителите.

Досега, каквито и да бяха личните му безпокойства, Майк се бе държал винаги строго с учениците си — правеше им остри забележки или издърпваше ухото на най-големите немирници. Знаеше, че някой отмъстителен родител можеше да го изправи пред съда и да го обвини в тормоз, но странно — тези груби хора от най-затъналите в недоимък райони го уважаваха заради това. В техния свят важеше законът на джунглата, те го осъзнаваха и бяха превърнали в икона здравеняка учител по физкултура, който бе играл ръгби в много успял клуб и два пъти бе представял Англия, преди сериозна травма на коляното да сложи край на славните му дни.

Майк пресече улицата, промъквайки се през полицейските коли, после се затича по стълбите, водещи към фоайето на управлението. Вътре беше учудващо оживено. В приемната жена на средна възраст, навлякла дъждобран и с кърпа на главата, съобщаваше за загубена дамска чанта. Пълното й месесто лице беше почервеняло от вълнение. Зад нея чакаха ред млад мъж, облечен в характерните за централните градски офиси тъмен костюм и шлифер, и две момичета, които приличаха на ученички.

Майк се нареди на опашката и свали ципа на непромокаемото си яке, което носеше върху тъмносиния анцуг. От дрехите му по теракотените плочи на пода се стичаше дъждовна вода. Едното от двете момичета се обърна и го погледна. Очите й заинтересовано светнаха, когато откриха грубоватото, но красиво лице под късо подстриганата коса, вече посребрена по слепоочията. Първите бели, косми се бяха появили, когато Майк бе само на двайсет и две, и той се бе ужасил. Въпреки че изобщо не беше суетен, стресна го усещането, че времето препуска и младостта се изплъзва. „Не се притеснявай за това, скъпи — каза му Джуди, бившата му жена. — Мъжете, които побеляват, обикновено не оплешивяват.“ И един-единствен път се бе оказала права. Не, не единствен… Нейната неподлежаща на обсъждане правота бе най-дразнещата черта от характера й, помисли си той. Вбесяваше го дори когато неохотно й се възхищаваше за това. Но в този миг бе доволен, че поне засега репутацията й на вечно права като че ли не бе помрачена. Беше на трийсет и три и за разлика от много ръгбисти, всичката коса още си стоеше на главата му.

Погледът на момичето се плъзна, отбелязвайки леко неравната брадичка и носа, поел ударите на безбройни схватки, пъстрите очи, напръскани със зелени точици, плътната, добре очертана долна устна. Като усети, че го оглежда, Майк срещна очите й и тя се извърна бързо, засрамена от собствените си помисли. Забеляза как бузите й порозовяха още преди да ги скрие под косите си, и веднага я забрави. От преподаването в гимназията бе претръпнал към вторачените погледи на невръстни Лолити и съблазнителните им по-големи сестри — момичета, които съчетаваха в себе си свежестта на младостта с тревожното невежество на съвременните тийнейджъри. Вниманието им беше част от живота му от толкова дълго време, че бе започнал да го приема механично, като само бе нащрек за капаните, които залагаха за неопитните учители. Във всеки случай днес бе прекалено погълнат от грижи, за да се занимава с някоя от тях.

Опашката се придвижи напред и Майк погледна към часовника си, надявайки се, че е нагласил за достатъчно дълго време брояча на паркинга. Полицейското управление беше толкова близо, че сигурно районът гъмжеше от инспектори, които се връщаха в централата след края на смените си и не му се искаше да си навлича неприятности. Учителската му заплата не беше толкова голяма, че да си плати глобата, без да му се отрази. Но сега това беше най-малката му грижа, дори нямаше значение, ако я сравнеше с причината, поради която бе тук.

Появи се още един полицай и заговори с момичетата, а Майк се оказа пред титулярния дежурен, който си отбеляза нещо на един формуляр и вдигна поглед към него.

— Да, господине?

— Искам да съобщя за изчезнал човек — рече Майк, но тутакси се почувства малко глупаво.

Изражението на полицая остана непроницаемо.

— О, да, господине. И кой е той?

— Приятелката ми. — И това прозвуча глупаво, помисли си той, сякаш едно от онези шестнайсетгодишни момичета говореше за гаджето си. Но как би трябвало да се опише каква му се пада Роз? Бяха заедно от доста време, но не бяха официално обвързани. Не му бе съпруга или годеница, дори не живееше с него на съпружески начала. Роз не искаше да се откаже от независимостта си. Също като него имаше един разбит брак зад гърба си. Също като него не бе готова да се обвърже отново. Това беше зряла връзка между две силни индивидуалности и вървеше много добре. Досега…

— Приятелката ви. — По безизразното лице на полицая сега се появи сянка от ирония, сякаш за да покаже, че и на него му е ясно колко е нелепо определението. — На колко години е?

— На колко години ли? — Независимо от предишните си мисли, Майк се изненада от въпроса. — Двайсет и седем. Не, двайсет и осем. Миналия месец имаше рожден ден.

— Разбирам. И кога я видяхте за последен път?

— Миналата седмица. Преди да замина на лагер. — Майк прокара пръсти през мократа си коса, капките от която се плъзгаха към очите му. — Може би трябва да обясня. Аз съм учител в гимназията „Сейнт Клемент“. Всяко лято организирам лагер и обикновено се оставям да ме уговорят да замина като ръководител. Тръгнахме миналия петък.

— Времето не е много подходящо за лагер — забеляза полицаят. — Къде бяхте?

— На остров Уайт. Валя практически през цялото време. Както и да е, видях Роз в сряда, преди да тръгна. Бях много зает да си събирам багажа и не можахме да се видим в четвъртък вечерта. Веднъж-дваж се опитах да се свържа с нея по телефона, докато бях извън града, но ми отговори само телефонният и секретар. Тогава не му мислих много — тя е заета жена и доста време не си е вкъщи. Но когато се прибрах, и пак не можах да я намеря, започнах да се чудя какво, по дяволите, става. Отидох до дома й в събота, а нея я нямаше. Изглеждаше, сякаш не си е била вкъщи цяла седмица.

— Какво точно искате да кажете с това, господине?

— Ами — как обикновено се досещате, че някой не си е бил вкъщи? Вестниците и пощата лежат под прага, млякото в хладилника се е вкиснало, цветята във вазите увехнали… ей такива неща! Имам ключ и когато не отвори вратата, влязох.

— Значи жилището е било заключено?

— Очевидно, но нали ви казах — нямаше, я.

— Може би е решила да замине на почивка, като вас, господине.

— Без да съобщи никому, дори и на мен, че тръгва?

— Защо не? Казахте, че е на двайсет и осем години. На тази възраст не трябва да отговаря пред никого.

— Знам това! — каза Майк, раздразнен от покровителственото държане на полицая. — Но е съвсем необичайно за нея да изчезне просто ей така. Роз е много подредена жена. Ако тръгваше на почивка, щеше да откаже вестниците, щеше да изхвърли млякото, което би могло да се вкисне, и да се погрижи всичко да е наред. Тя мрази да се връща при вази с увехнали цветя и мухлясало кисело мляко. И освен това — работата й! Роз има много важна работа като лична асистентка на Дина Маршал.

— Дина Маршал. — Полицаят вдигна глава и присви очи. — Имате предвид…

— Да, същата Дина Маршал. „Вандина“, нали се сещате?

Полицаят кимна, за първи път изглеждаше заинтригуван. Майк почувства за миг мрачно удовлетворение. Дори и той бе чувал за „Вандина“ — световен моден лидер във фините кожени аксесоари и красиви шалове от рисувана коприна. Главната квартира на фирмата беше само на няколко мили от центъра на града, в провинцията, където беше и нейното вдъхновение. Преди двайсет и пет години Дина и нейният съпруг и покровител Ван Кендрик отвориха първата фабрика в хамбара зад фермата си и тръгнаха да превземат света с щурм. Историята на техния успех приличаше на приказка. Чантите, коланите и портфейлите на „Вандина“ сега се предлагаха от Лондон до Ню Йорк, от Париж до Хонконг в най-изисканите магазини. Само те имаха правото да продават тези стоки и това беше специална, много удачна политика на Ван, която правеше аксесоарите по-желани. Шаловете на „Вандина“ красяха шиите на богати, титулувани и известни особи, когато се събираха на конни надбягвания или на официални срещи. Мотото на „Вандина“ — „Докосване до корените“ — се появяваше, изписано на две страници във „Вог“ и „Харпърс“, както и в рекламни издания като престижното списание „Пенинсюла труп“, разпространявано между хората, които поддържаха луксозната хотелска верига в Далечния изток. Модните издатели се изтрепваха да получат някакви подробности за колекцията за следващия сезон или за някаква нова посока, която „Вандина“ възнамерява да поеме.

— Роз работи за „Вандина“, откакто е завършила колеж, и приема много сериозно задълженията си като асистент на Дина — каза Майк. — Обадих се във фирмата в понеделник, след като се прибрах, и ми казаха, че не е на работа. Не знаят и къде е. Изглежда, позвънила е там рано сутринта миналия вторник, за да предупреди, че ще отсъства. Поискала е спешен отпуск. Оттогава не са чували нищо за нея.

На лицето на полицая се върна самодоволната усмивка, но сега изразяваше по-скоро досада, отколкото подигравка.

— Ами ето това е, господине. Решила е, че иска почивка и я е получила. Няма закон, който да забранява това, нали разбирате?

Майк усети, че раздразнението му нараства.

— Вие не сте разбрали и дума от това, което ви казах! Това също не е типично за Роз. Тя живее за работата си, мисли се за незаменима и като знам как се раздава, сигурно е така, по дяволите! Когато си взема отпуск — а това става два пъти годишно, — тя предварително се грижи всичко да върви гладко и пак се притеснява, докато не е там. Никога не би се измъкнала изневиделица, освен ако не се е случила някоя голяма беда. Не е дала никакво обяснение защо иска отпуск, нито пък е споменала къде отива. Нищо! Обадила се е във вторник сутринта, както ми казаха. Оттогава не са я чували. Честно казано, ужасно съм притеснен за нея, има нещо много странно в действията й. Затова дойдох да съобщя, че е изчезнала.

Полицаят въздъхна. Изглежда, все още не бе убеден, но кимна примирено и вдигна капака на приемателното гише.

— Хубаво, господине. По-добре влезте в стаята за показания и ще запишем подробностите.

Майк го последва по коридора до малкото помещение за показания, в което имаше само гола маса и два стола. Часовникът на стената показваше 5,10, но от сивата светлина, която се процеждаше през малкия прозорец близо до тавана, изглеждаше, че е доста по-късно. Полицаят щракна електрическия ключ на стената и стаята се напълни с мътна бяла светлина.

Взе един формуляр и седна, като подкани с жест Майк да се настани срещу него.

— Име?

— Розали Нюман. Розали Патриша Нюман.

— Адрес?

— Удбайн Котидж, Стоук-съб-Мендип.

Полицаят спря да пише.

— Стоук-съб-Мендип. Това не е в нашия район.

— Какво искате да кажете?

— Попада под юрисдикцията на друг участък. Това е централната част. Трябва да съобщите за случая във вашето полицейско управление.

— Това е моето полицейско управление, по дяволите! Аз не живея в Стоук-съб-Мендип. И каква разлика има изобщо?

— Няма нужда да държите такъв тон, господине. Искам да кажа, че ако дамата живее в Стоук-съб-Мендип, трябва да съобщите в онзи полицейски участък.

— Но след като вече съм тук…

— След като вече сте тук, ще запиша показанията и ще ги предам където трябва. А сега — имате ли снимка?

Майк посегна към джоба на якето и извади портфейла си. Това поне бе предвидил. Беше най-хубавата снимка на Роз, която можа да намери. Направена бе от професионален фотограф на приема на „Вандина“ миналата Коледа. За момент се загледа в нея, в раздалечените синьо-зелени очи и чистите линии на лицето, обградено от бухнала тъмнокафява коса, меките очертания на разголените рамене над деколтето на смарагдовозелената вечерна рокля. На устните й имаше типичната за нея загадъчна полуусмивка, сякаш се опитваше да го подразни. Той подаде с рязко движение снимката и видя как полицаят направи недвусмислена одобрителна гримаса.

— Това тя ли е?

— Да, снимана е преди шест месеца.

— Хм. — Полицаят хвърли поглед към Майк, преценявайки непромокаемото яке и анцуга, и на Майк му се стори, че може да прочете неговите мисли. „Какво търси момиче като нея със смотаняк като този? Нищо чудно, че е изчезнала!“

Той се постара да сдържи раздразнението си, когато полицаят го засипа с безкрайни въпроси. Каква кола кара Роз? Какъв е номерът й и дали тя също е изчезнала? Майк потвърди, че е така, но въпросите продължиха. Какви роднини има Роз? Кои са приятелите й? Имена? Адреси? Къде би могла да е отишла? Изчезвала ли е и преди? Известно ли е да има някакви проблеми? Дългове? Семейни неприятности? Неразбирателства или откровени разпри?

Може би сред това изобилие от въпроси имаше нещо, което можеше да бъде полезно, помисли си Майк. А и какво бе очаквал той? Ядоса се, че не го вземат насериозно, после се раздразни, че си вършат работата. Какво му ставаше?

Най-накрая всичко свърши. Полицаят остави химикала на масата.

— Добре, господине. Ще предам това, за да се започнат проверки. Но мисля, че трябва да ви обясня — ако намерим госпожица Нюман, не ви гарантирам, че ще можем да ви съобщим къде е.

— Какво искате да кажете, по дяволите? — избухна Майк.

— Възможно е госпожица Нюман да не иска вие да знаете, господине — каза мрачно полицаят. — Често хората изчезват, защото искат да прекъснат контактите си с някого. И то, разбира се, си е тяхно право, трябва да го уважаваме.

Изведнъж на Майк му дойде много — разбираше накъде бие полицаят и направо си представяше какво си мисли. Независима млада жена, разведена, която внезапно решава, че й е писнало от напрежението в работата, от мъжа, с когото има връзка, и решава да скъса синджира поне за известно време. Беше прекалено достоверно, а може би дори и прекалено често срещано поведение. Нищо чудно, че ченгето не проявяваше кой знае какъв интерес. За виделия какво ли не полицай това беше рутинен домашен проблем — попълва формуляр, намира жената, гарантира й правото на неприкосновеност — и край на случая!

Само че те не познаваха Роз, както той я познаваше. Не знаеха колко нетипично за нея би било просто да изчезне по собствено желание без причина и без да каже дума на когото и да било.

— Благодаря ви за отделеното време, господин офицер. — Майк стана. — Надявам се само някой да приеме случая по-сериозно, отколкото, изглежда, вие го приемате. И трябва да ви предупредя, че междувременно и аз ще си направя някои разследвания.

Той закрачи по коридора, фоайето все още бе оживено. Гъмжеше от обикновени граждани, всичките до един убедени, че точно сега техният проблем е най-важният на света. Не бе трудно да се разбере как полицаите стават безразлични. Той си проправи път между хората и излезе на улицата. Все още валеше като из ведро.

На предното стъкло на автомобила в найлонов плик бе поставен талон за глоба за неправилно паркиране. Майк изруга и го скъса — само това му липсваше сега! Натъпка го в джоба си, без да си прави труд да го чете, и се качи в колата. Отпусна глава на кожената облегалка и дълбоко въздъхна.

Тревогата, която го налегна в полицейския участък, все още го терзаеше. Той затвори очи и наум си представи отново как дава показания, чудейки се докъде ли биха стигнали полицаите в опитите си да разберат какво се бе случило с Роз. Предполагаше, че ще се свържат с майка й, която живееше в Уилтшър, но там щяха да ударят на камък. Майк вече бе разговарял с Дулси по телефона. За да не я тревожи, я попита заобиколно дали има представа къде е Роз. Тя не знаеше и той не се учуди. Роз не беше близка с майка си. Тя се бе омъжила повторно, когато Роз наближаваше двайсет години. Според нея вторият баща презирал и нея, и по-малката й сестра Маги и изисквал пълна всеотдайност от майка им. Самата Маги беше омъжена за грък и живееше на Корфу, така че едва ли знаеше нещо. Не можеше да повярва, че Роз би отлетяла на гости при сестра си, без да каже на никого, или пък че внезапно е заминала при приятели. Все пак бе оставил някои имена и адреси на полицията — на състуденти от Лондон и на най-добрата й дружка — Ани, която живееше в Скарбъро.

Полицаите щяха да задават въпроси и във „Вандина“ с надеждата, че е оставила някаква следа за местонахождението си. Но Роз беше толкова самостоятелна и сдържана, че не можеше да си я представи да си бъбри по момичешки с колеги или да им се изповядва. Дори и пред Дина, за която работеше от шест години и на която беше безумно предана. Толкова предана, че Майк се плашеше за връзката им. Въпреки че не беше ревнив по природа, у него тлееше леко съмнение, че не е на първо място в листата на Роз. От самото начало бе разбрал колко много тя държи на работата си, но покровителственото отношение към Дина се появи, след като съпругът й — Ван Кендрик, който беше шеф на компанията, загина при самолетна катастрофа малко преди година. От този момент нататък Роз пое отговорността за Дина или поне бе убедена, че е така. Точно тази безразсъдна преданост тревожеше най-много Майк след изчезването й.

Не му се искаше да си го признае, но почти се бе убедил, че Роз го е напуснала, както бе намекнал и полицаят. Животът го бе научил, че не може винаги да се вярва на жените. А и отношенията им напоследък се бяха пообтегнали. На моменти Роз му се сопваше нервно, понякога отлагаше предварително уговорена среща заради прозрачни извинения, а често между тях увисваха недоизказани неща. Майк се боеше, че може наистина да е избрала най-лесния изход от това положение и просто да си е тръгнала, без да си прави труд да му обясни. Но не можеше да си представи, че би постъпила така и с Дина.

Освен ако…-Майк изведнъж се изправи и забарабани замислено с пръсти по волана. Хрумна му, че промените във „Вандина“ напоследък може да имат някаква връзка с внезапното решение на Роз. Спомни си една история, която тя му бе разказала.

Изглежда, че Дина имаше незаконен син, който е бил осиновен като бебе. Той се бе появил преди около шест месеца, след като се сдобил с оригиналния си акт за раждане и научил, че Дина е истинската му майка. Роз му бе казала, че Дина го посрещнала с отворени обятия — намирането на изгубения син бе компенсирало загубата на съпруга. Възможно ли беше той да е сторил нещо лошо на Роз, да я е засегнал по някакъв начин във връзка с Дина? Но въпреки безпрекословната й лоялност към Дина, тя беше професионалист и не би се оттеглила без борба.

Майк въздъхна разтревожено. Очевидната скептичност на полицая не бе разсеяла притеснението му. Само го бе засилило. Той беше абсолютно сигурен — безгрижното предположение, че е избягала, е грешно. Но въпреки това се боеше да изкаже с думи най-големите си страхове — че всъщност има нещо зловещо в изчезването на Роз.

Отново почувства как сърцето му се присвива — тази странна болка го тормозеше, откакто се прибра от лагера и разбра, че Роз липсва. Нямаше развинтено въображение, но не беше и глупак. И по-стабилни личности от Роз можеха да напуснат дом, любим човек и кариера заради някакъв натиск, а тя изглеждаше малко пренатоварена през последните седмици. Но ако бе възнамерявала да бяга, никога не би го направила по този начин, оставяйки толкова недовършени неща. Тя не би постъпила така. Разбира се, беше се обадила във „Вандина“, но той, не можеше да спре да се пита дали не го бе направила по принуда и дали някой не я е държал против волята й на телефона. Или дори по-лошо…

Предното стъкло на колата му се бе замъглило от дъжда. Избърса го с опакото на ръката си и видя един пътен полицай да завива покрай ъгъла на улицата. Раздразнението веднага смени безпокойството. Не могат ли да го оставят на мира за пет минути? Не му се искаше днес отново да се сблъсква със закона. Включи двигателя и припряно се отдалечи от брояча на паркинга.

Но буреносният облак на предчувствието тръгна заедно с него.

По средата на пътя към къщи Майк се зачуди дали полицията щеше да се свърже с Маги в хода на разследването си. Биха могли и тя трябваше да бъде предупредена. Майк не можеше да си представи, че Дулси ще си направи труда да я осведоми за ситуацията и сигурно ще е доста ужасяващо да чуеш от някой непознат служител, че сестра ти е изчезнала.

Майк се бе срещал с Маги съвсем за кратко по време на редките й посещения у дома, когато тя обикновено отсядаше при майка си в Уилтшър. Но знаеше, че Роз записа телефона й в бележника до неговия собствен телефон, когато веднъж се обади на Маги от апартамента му.

— В случай че някога загубя портфейла си — беше казала тя и бе надраскала малка картинка на мъж в гръцки национален костюм до номера. Роз имаше навика да си драска, останал от времето, прекарано в художественото училище.

— Мисля, че ако загубиш портфейла си, телефонът на сестра ти ще е последната ти грижа! — беше я подразнил той. Роз носеше всичко в портфейла си — от кредитните карти и паспорта до адресите на приятели и бизнес партньори и ужасно важното календарче с ангажиментите си.

Е, сега не само портфейлът й се беше загубил… помисли си мрачно Майк.

Той натисна силно газта и умело изманеврира през намаляващото вече улично движение.

Щеше да се обади на Маги веднага щом се прибере.