Жозе Родригеш душ Сантуш
Последната тайна (57)

LVI

Разкритието остави тримата посетители зяпнали от изненада. Особено Томаш — той почти не вярваше на онова, което току-що бе чул.

— Клонирате човешки същества?

Давайки си сметка за шока, причинен от това изявление, двамата домакини нервно се разсмяха.

— Все още не — отговори Арпад Аркан. — Не сме стигнали дотам. — Усмивката му изчезна и той придоби сериозно изражение. — Но в последна сметка наистина това е крайната цел на нашите изследвания. Искаме да се научим да клонираме човешки същества.

— Какво означава искаме? — попита Арни Гросман. — Щом вече се клонират овце, плъхове и кой знае какво още, какво ви пречи да клонирате човеци?

Професор Хаманс, който беше млъкнал за момент, посочи към стъклениците със зловещо съдържание, наредени по рафтовете на залата, в която се намираха.

— Това — каза той. — Виждате ли всички животни, които пазим тук? Резултат от поредица неуспешни опити. Истината е, че техниката на клонирането изисква още една важна настройка.

— Каква настройка? — поинтересува се израелският полицай. — Щом има клонирани животни, значи настройките са направени!

Директорът на Департамента по биотехнология в центъра поклати глава.

— За възпроизводството на овцата Дол и е имало повече от двеста неуспешни опита — обясни той. Взе флумастера и написа числото 227 на дъската. — Клонирането на овцата Доли е било двеста двадесет и седмият опит. Експериментите показват, че само около един процент от клонираните ембриони успяват да се родят. Разбира се, ние продължаваме да развиваме нови методи и сме убедени, че в едно относително близко бъдеще процентът на успех ще бъде по-висок.

— Достатъчно висок, за да клонирате човешки същества?

Професор Хаманс се отправи към една лавица и клекна до една от стъклениците. В нея имаше нещо, което приличаше на миниатюрно тяло на маймуна, плуващо във формалин.

— Все още съществуват известни проблеми — отбеляза той. — Преди да стигнем до човека, се опитахме да клонираме други примати и… не успяхме. Само тук, в нашия Център за авангардни молекулярни проучвания, направихме повече от хиляда опита за последните три месеца. — Той направи обезсърчителен жест. — Нито един не се получи. От тези хиляда само петдесет се превърнаха в яйцеклетка, която започна да се дели, но никоя не достигна до фазата на зрелост, която позволява раждане. — Посочи мъничката маймуна в буркана. — Този ембрион живя най-дълго.

— Но защо? — попита Томаш. — Какъв е проблемът?

Ученият се изправи с тъжно изражение и се взря в групата.

— Направените анализи на абортираните ембриони показват, че много малко клетки от загиналите клонинги съдържат ядрата с хромозомите. Вместо да се концентрират в жълтъка, тези клонирани хромозоми са се разпространили из белтъка на яйцето, В много от случаите клетките са нямали необходимия брой хромозоми, поради което не са могли да функционират. Интересното е, че въпреки всички тези проблеми, някои от дефектните клетки продължиха да се делят.

— Проблемът с хромозомите, които не са били в ядрото… Случвало ли се е при другите животни?

Професор Хаманс посочи буркана с миниатюрната маймуна.

— Само при приматите — изтъкна той. — Както сигурно предполагате, работихме над тази пречка и успяхме да разберем на какво се дължи. — Обърна се към дъската и посочи пърженото яйце, което беше нарисувал. — Знаете, че когато една клетка се дели, хромозомите в нея също се разделят на две. Едната група организирано се отделя в една клетка, а другата група е изтласкана в другата клетка, така че да образуват две еднакви ядра. В случая с приматите обаче нещата не се получават така. В момента, в който двете групи хромозоми трябва да отидат в своята клетка, те не могат да се разделят по равно. Вместо това се позиционират хаотично и поради тази причина не стигат до правилното място в клетката.

— Защо?

— Нашите анализи показват, че на клонирания ембрион му липсват два протеина. Тези протеини организират хромозомите. Оказва се, че при приматите те са концентрирани при хромозомите на яйцеклетката за оплождане. А при процес на клониране първото, което се прави, е премахването на тези хромозоми. Получава се така, че когато се пристъпва към тази операция при клетката на примата, накрая се отнемат и протеините, защото се намират прекалено близо до хромозомите. Тъй като те изчезват, хромозомите не успяват да се подредят правилно по време на деленето на клетката. — Той почука с върха на флумастера по нарисуваното на дъската яйце. — Точно това е проблемът, който се опитваме да разрешим в нашите лаборатории.

Научното обяснение предизвика отегчена прозявка от страна на Арни Гросман. Главният инспектор от израелската полиция пристъпваше от крак на крак, нетърпелив да се включи в разговора и да чуе онова, което го интересуваше.

— Моля ви, обяснете ми — помоли той, — какво общо има това с убийствата, които разследваме?

Професор Хаманс остави въпроса без отговор; не беше компетентен по темата.

Неговият началник трябваше да отговори.

— Спокойно, ще стигнем и дотам — каза Аркан. — Нашият директор на Департамента по биотехнология просто изложи най-големия проблем, свързан с клонирането на примати, който се опитваме да разрешим тук, в Центъра за авангардни проучвания. За да отговоря на този въпрос, е важно да разберете, че съществува още един технически проблем, който все още не сме разрешили. Тъй като сме се концентрирали в преодоляването на първия проблем и трябва да побързаме с проучването, взехме решение да прибегнем до outsourcing^[1], за да се справим с втория проблем. Проучихме пазара, за да намерим партньор, който да ни помогне с тази друга пречка, и открихме, че съществува една институция, която би могла да ни бъде от полза. Става въпрос за Пловдивския университет в България, който е много напреднал в проучванията на…

— Професор Вартоломеев! — възкликна Валентина, прекъсвайки внезапно президента. — Затова сте се обърнали към професор Вартоломеев!

Арпад Аркан кимна.

— Всъщност това беше истинската причина, поради която се свързах с професор Вартоломеев. Той оглавяваше Катедрата по биотехнология в Пловдивския университет и имаше обещаващи иновативни изследвания в областта. Говореше се, че ще спечели Нобелова награда за медицина. Използвах своите контакти в Еврейския университет в Йерусалим и уредих да го поканят на една конференция. Когато професорът пристигна в Израел, тайно го повиках във фондацията и след като подробно му разясних нашия проект, той се съгласи да обедини изследванията на катедрата в Пловдивския университет с нашата работа в Центъра за авангардни молекулярни проучвания. — Той се усмихна. — Разбира се, в замяна на щедро дарение за неговия университет.

Томаш следеше разказа внимателно. Въпреки това си даде сметка за нещо, което не беше изяснено.

— Споменахте за друг проблем, чието разрешаване е било възложено на професор Вартоломеев. Какъв е той?

Президентът на фондацията хвърли поглед към професор Хаманс, прехвърляйки му отговора на този научен въпрос.

— Съществува една много сериозна трудност при клонираните животни — обясни немският учен. — Като цяло те са болни и очаквано имат по-кратък живот от обичайното. Овцата Доли например е живяла само шест години. Макар и млада за вида си, тя страдала от артрит и затлъстяване и трябвало да бъде умъртвена заради прогресивно белодробно заболяване. Главният проблем е, че тя е остаряла преждевременно. Това впрочем е една от характеристиките на клонираните животни. И аз се опасявам, че докато този въпрос не бъде разрешен, няма да може да клонираме човешки същества.

— Това беше задачата, която поставихме на професор Вартоломеев — продължи Аркан. — Можехме ние да се заемем, разбира се. Работата е там, че всичките ни ресурси са насочени към преодоляването на проблема с протеините, които пречат на клонирането на примати. И тъй като Пловдивският университет беше напреднал в изследванията върху преждевременно стареене на клонингите, реших, че е по-добре да оставим това изследване на тях. Въпрос на управление на ресурсите.

— Почакайте — настоя Томаш, свикнал да изяснява всичко до най-малката подробност.

— Защо клонираните животни остаряват преждевременно?

Професор Хаманс се обърна към дъската и написа една дума. Теломери.

— Чували ли сте за тях?

Историкът се взря в думата. Опита се да я раздели на срички, за да открие корена и по този начин да разбере значението й, но не успя.

— Теломери? — попита — Нямам ни най-малка представа какво е…

Ученият посочи края на хромозомата, която беше нарисувал на дъската в началото на своите обяснения.

— Виждате ли окончанията на хромозомите? Тези окончания са защитени от структури на ДНК, наречени теломери. При деленето на хромозомите теломерите стават все по-малки. Преди малко ви казах, че в тялото ни се случват близо сто хиляди деления на клетки в секунда, помните ли? Това е много. Ако при всяко делене на една клетка, следователно на една хромозома, теломерите се смаляват, представете си какви стават след време! Те вече са толкова миниатюрни, че не успяват да предпазват хромозомите. Тогава клетката умира.

— Тоест казвате — обобщи португалецът, — че тези теломери функционират като един вид биологични часовници за смърт…

— Точно така! — възкликна професор Хаманс, доволен, че са го разбрали от първия път. — Но не мислете за тях като за обикновен часовник. Представете си пясъчен часовник, чиито песъчинки изтичат. Когато и последната песъчинка падне, клетката умира.

Томаш кимна.

— Разбирам.

Директорът на Департамента по биотехнология посочи към стъклениците с останки от неуспешните опити.

— Какъв е проблемът на клонираните животни? — попита риторично той. — Хромозомите, които използваме, идват от клетки, които са се делили безброй пъти преди това. Затова техните теломери изначално са силно редуцирани. Тъй като имат по-малки теломери, клонираните животни започват живота си по-възрастни от другите. И точно по тази причина живеят по-кратко.

— И заради това не клонирате човешки същества?

— Разбира се! Изправени сме пред техническия проблем да задържим в клонираната клетка двата протеина, които гарантират правилното делене на хромозомите, както и пред етичния проблем да създадем човек, което ще боледува и ще има кратък живот. Това са двата проблема, които възпрепятстват клонирането на хора. Ще трябва да ги разрешим, преди да преминем към следващата фаза на процеса.

Арни Гросман, изпълнен с нетърпение и безпокойство, се възползва от този отговор, за да се опита да насочи разговора към разследването.

— Това обяснява защо фондацията е наела професор Вартоломеев — отбеляза израелският полицай. — А другите две жертви? Каква е тяхната роля в тази схема?

С отговорите на тези въпроси се зае президентът на фондацията.

— Да започнем с професор Александър Шварц — предложи Аркан. — Както знаете, той беше професор по археология в Амстердамския университет. Всъщност едно от нещата, върху които усилено работим, е проучването на ДНК от фосили.

— ДНК от фосили? — учуди се Томаш — Това не е ли в сферата на научната фантастика?

Професор Хаманс отново се отправи към лавиците и спря пред една от стъклениците. В нея плуваше нещо, което наподобяваше миниатюрно парче месо.

— Виждате ли това? — попита. — Знаете ли какво е?

Португалецът изду долната си устна.

— Мускул?

Ученият поклати глава.

— Резултат от ново генетично изследване, върху което работим и за което се нуждаехме от съдействието на професор Шварц и особено от неговите способности в сферата на археологията. Древната ДНК.

— Как така древна?

— Древна като тази на изчезналите животински видове например.

Историкът смръщи чело и отново погледна към стъкленицата, посочена от директора на Департамента по биотехнология.

— Това е ембрион от вече изчезнал вид?

— Правилно.

Томаш се приближи до стъкленицата и внимателно се вгледа в малкото парче месо, което плуваше вътре. Опита се да отгатне формите му, но си даде сметка, че на този етап от развитието му това бе невъзможно.

— Що за вид е това?

Професор Хаманс се усмихна и в уморените му очи блестеше пламък на задоволство.

— Неандерталец.