Жозе Родригеш душ Сантуш
Последната тайна (52)

LI

Преди полицейският кортеж да изкачи хълма и да влезе в градската част на Назарет, първият автомобил, в който се возеше Арпад Аркан, зави надясно по един второкласен път. Мотоциклетите и другата кола, в която пътуваха Валентина и Томаш, също завиха надясно, следвайки колата пред тях; очевидно президентът на фондацията даваше инструкции за маршрута.

Отляво се виждаха модерни сгради от метални конструкции и стъкло, чиито силуети изглеждаха гигантски сред дърветата. Кортежът пресече портала на комплекса и се насочи към главния вход на първата сграда, украсен с две стоманени арки, пресечени от портик с колони, които изглеждаха огънати от някаква огромна сила.

Автомобилите и моторите спряха пред портала и вниманието на историка беше привлечено от голяма табела, където на английски език бе написано името на комплекса.

Advanced Molecular Research Center.^[1]

Вратите на колите се отвориха и хората слязоха. От първата кола излязоха първо полицаите и след тях Аркан, който се обърна към всички, които го придружаваха.

— Добре дошли при перлата в короната на моята фондация! — каза той с явна гордост. — Тази сграда се нарича Храм. — Посочи към двете масивни арки, които украсяваха входа, и погледна към Томаш. — Професоре, знаете какво е това, нали?

Историкът кимна.

— Портите на Храма в Йерусалим са били поддържани от две големи колони — отвърна той. — Щом името на тази сграда е Храм, предполагам, че това са двете колони.

— Точно така — каза Аркан. — Когато прекрачвате този портал, помнете, че влизате в един нов свят. — Разпери тържествено ръце. — Светът на Храма!

Арни Гросман махна на хората си.

— Влизаме!

Полицаите се отправиха към входа на сградата, но Аркан им препречи пътя.

— Господин инспектор — започна той, — с удоволствие ще поканя полицията да посети нашите съоръжения, но… без оръжие. Съжалявам, но такива са правилата в Храма.

Главният инспектор на израелската полиция спря, изненадан от това възражение.

— Какви са тези глупости?

Аркан впи очи в него.

— Имате ли съдебна заповед за достъп до тази сграда?

— Имам заповед да ви арестувам, ако сметна за необходимо.

— Къде да ме арестувате?

— Ами… във фондацията или на обществено място.

Президентът се озърна наоколо, преструвайки се, че оглежда мястото, на което се намират.

— Да видим — каза той. — Не сме във фондацията, нито на обществено място, нали?

Очите на полицая просветнаха и гласът му стана студен, изпълнен със скрита заплаха.

— Искате ли да отида при съдията за заповед? Внимавайте, защото…

Аркан поклати глава.

— Господата са добре дошли в Храма — побърза да изясни той. — Единственото нещо, което бих искал да избегна, е присъствието на оръжия в тази сграда. Нашите правила изрично го забраняват.

Гросман замислено погледна към хората си, докато преценяваше молбата на президента. След това се обърна към събеседника си с вече взето решение.

— Никой не може да обезоръжи израелската полиция — заяви той. — Но в знак на добра воля съм склонен на компромис, който ми изглежда разумен. Хората ми остават тук, отвън. Ще вляза сам. — Той повдигна якето си и показа пистолет в кобур на гърдите. — Въоръжен.

Домакинът погледна пистолета и няколко секунди обмисля отговора си.

— Не можете ли да оставите оръжието при хората си?

— И дума да не става — промърмори Гросман. — И може би вече направих достатъчен компромис…

Аркан замислено потърка брадичката си. Защо не? Алтернативата на това предложение беше полицаите да издействат нова заповед и да го арестуват. Правилата налагаха да не се внася оръжие в Храма, но някои ситуации изискваха гъвкавост.

Сегашната ситуация му се струваше точно такава.

— Добре — отстъпи той и махна примирено. — Можете да влезете въоръжен. Хората ви остават тук.

Главният инспектор на полицията даде инструкции на подчинените си и когато всичко беше готово, направи знак на Аркан. Президентът на фондацията най-сетне влезе в сградата, следван от Гросман, Томаш и Валентина. След като се легитимираха на рецепцията, посетителите минаха през метален детектор. На двамата охранители на входа не им хареса, че полицаят влиза с оръжието си, но шефът им направи знак, че всичко е наред, и те отстъпиха.

Вътрешността на сградата беше огряна от естествената светлина на голям двор. Имаше дълги коридори в две противоположни посоки, които опасваха двора и го обгръщаха като пипала. Във всеки коридор се виждаха редица врати на отсрещната стена на двора.

— Къде сме? — поиска да узнае Гросман.

Малките, почти скрити под гъстите вежди очи на Аркан го погледнаха с недоумение.

— В Храма, вече ви казах.

— Не това видяхме отвън — намеси се Томаш, сочейки с палеца си към входа. — На табелата пишеше Advanced Molecular Research Center. Струва ми се, че името няма много общо с религията…

Домакинът се разсмя; неприязънта, с която ги посрещна във фондацията, бе заменена с неизчерпаема любезност и добродушие.

— Прав сте, професоре! — извика Аркан. — Храм е името на сградата, в която се намираме. Но комплексът има и научно название, което определя истинските му цели. Всъщност се намираме в Центъра за авангардни молекулярни изследвания — най-амбициозния и сложен проект на моята фондация.

— Добре, но какво нравите тук?

— Това е тайна.

Главният инспектор му показа съдебната заповед и убеден, че видът на документа е достатъчно красноречив, се усмихна.

— В такъв случай се опасявам, че ще трябва да ни разкажете всичко. Каква е тази тайна?

Аркан си пое дълбоко дъх и се подготви да разкрие онова, което беше крил от света. Повдигайки рунтавите си вежди, той обяви:

— Тук е последната надежда на човечеството.