Жозе Родригеш душ Сантуш
Последната тайна (26)

XXV

Слънцето докосваше къщите с живителната си ласка, когато автомобилът на българската полиция, в който пътуваха Томаш и Валентина, най-сетне навлезе в периметъра на града. Една табела извести пристигането им в Пловдив.

— Знаете ли на колко години е този град? — попита шофьорът с явна гордост. — Шест хиляди! — обърна глава и се усмихна на пътниците на задната седалка. — Невероятно!

Томаш беше вперил поглед в жилищните блокове със съветска архитектура; добре познаваше това място от историческите книги във факултета.

— Възникнал е през неолитната епоха — отбеляза той със замечтано изражение. — Най-древният град в Европа.

Преминаха по моста над река Марица и панелните блокове изчезнаха. Навлязоха в централната част, където постройки с традиционна архитектура съжителстваха с древни руини. Гостите не откъсваха поглед от зелените хълмове, окичени с живописни къщи и короновани с отвесни скали.

Шофьорът се насочи към най-близкото тепе, което се издигаше сред самия център като гигантски камък, паднал от небето.

— Старият град — обяви той.

Двамата пътници вдигнаха поглед към върха на тепето, омагьосани от тази чудна картина.

— Там ли са били построени първите жилища преди шест хиляди години? — попита историкът.

— Точно така — потвърди българинът на волана. — На същото място, където е било извършено престъплението.

За двамата Старият град веднага загуби ореола си на древна историческа сцена и се превърна в местопрестъпление.

— Там ли отиваме?

— В Стария град? — учуди се шофьорът — Не. Имам заповед да ви откарам на Главната.

Главната се оказа слънчева и просторна пешеходна улица, вмъкната в редица сгради с цветни фасади с подчертано френско архитектурно влияние; горните етажи бяха опасани от красиви тераси, приземните се заемаха от магазини.

Заведоха Валентина и Томаш до едно кафе на открито, където слаб мъж веднага стана от стола си и ги посрещна с протегната за поздрав ръка.

— Тодор Пичуров — обяви той. — Инспектор от българската полиция. Добре дошли в Пловдив.

Гостите се представиха и се настаниха на масата. Поръчаха кафе и размениха любезни думи с домакина за красотата на града и факта, че денят беше прекрасен въпреки мъглата, която бяха заварили сутринта при кацането си в София.

Но италианката не искаше да губи време и при първата отдала й се възможност премина към въпроса.

— Е, какво става тук? — попита тя. — Казаха ни, че се нуждаете от нашата помощ за конкретен случай. Какво по-точно се е случило?

Българският полицай отвори една папка, оставена върху кръглата масичка на кафенето, и извади снимката на мъж с посивяла брада и проницателен поглед.

— Това с професор Петър Вартоломеев — обясни той, — един от най-забележителните жители на нашия град. Преподаваше молекулярна медицина в Пловдивския университет. Живееше в историческа сграда в Стария град, Балабановата къща. Вчера сутринта, докато се прибирал от лекции, бил убит от непознат, който го причакал до входа на дома му. Обадиха ми се по спешност, но когато пристигнах, професорът вече беше мъртъв.

Валентина се възползва от паузата, за да се намеси.

— Професор по молекулярна медицина?

— Един от най-уважаваните в своята сфера, на световно ниво — потвърди Пичуров. — Всяка година се говореше, че ще спечели Нобеловата награда за медицина.

Италианката поклати глава.

— Извинете, не разбирам. Разследваме две престъпления, извършени в Западна Европа, в които са замесени двама историци, провеждали проучвания върху ценни новозаветни ръкописи. Единият от учените, палеограф, е бил убит във Ватиканската библиотека; другият учен — археолог, е бил убит пред входа на прочута библиотека в Дъблин. Но вие говорите за лекар и честно казано…

— Учен по молекулярна медицина.

— Както и да е — продължи Валентина в същия тон. — Университетски професор в сферата на медицината, ако предпочитате. Така или иначе жертвата не е историк. Принудихте ни да прекосим цяла Европа, за да дойдем тук заради този случай. Какво ви кара да мислите, че има някаква връзка между това убийство и нашите случаи?

Българският инспектор показа снимка на убития, който лежеше с лице към земята; около главата му се беше образувала локва кръв.

— Гърлото на професор Вартоломеев с било прерязано.

Италианката хвърли бърз поглед на снимката, пое дъх дълбоко и внезапно изгуби търпение.

— Неприятно — каза студено тя. — Не знам как е тук, в България, но такива случаи са рядкост в моята страна. Все пак, като изключим тази грозна подробност, не виждам какво общо би могъл да има този случай с убийствата, които аз… — Тя погледна към Томаш и се поправи: — … които ние разследваме.

Пичуров разтри замислено основата на носа си.

— По стечение на обстоятелствата, малко преди да ми се обадят за случая, аз преглеждах страницата на Интерпол, както правя всяка сутрин. И попаднах на вашия предварителен доклад за убийството във Ватикана — каза той. — Странно убийство, не мислите ли?

— Много.

— Заинтересувах се от случая и разбрах, че часове по-късно е извършено подобно убийство в Дъблин. И тъй като съм любопитен, погледнах доклада за второто престъпление и отново попаднах на вашето име, което ме изненада. Научих, че помагате на ирландците и че ви придружава португалски историк.

Валентина погледна заговорнически Томаш.

— Наистина е така — потвърди тя. — И какво? Какво се опитвате да ни кажете?

— Намирам двата случая за любопитни — отвърна той. — Шарадите, оставени от убиеца, ме заинтригуваха. Но се налагаше да спра да мисля за това и да се заема с рутинните си задължения. Така и направих, до момента, в който ме повикаха по спешност в Стария град, за да разследвам убийство, извършено близо до Балабановата къща. Когато пристигнах, разбрах, че жертвата е професор Вартоломеев. Открих, че са прерязали гърлото му.

— И тогава сте се сетили за случаите, които разследвам.

Инспекторът поклати глава.

— Всъщност не. Стори ми се странно, разбира се. Случаите на убийство чрез прерязване на гърлото в България също са рядкост. Когато се случи, винаги е свързано с ритуален акт.

— Както в целия свят.

— Естествено, зададох си въпроса защо някой би убил професор Вартоломеев. И защо би го направил по този начин? Ритуално убийство? Тук, в Стария град? И то един от нашите уважавани съграждани? — Пичуров се намръщи. — Няма логика.

— Тогава какво ви накара да свържете това убийство с нашите случаи?

Българският полицай отново бръкна в папката.

— Нещо, което намерих до тялото — отвърна той и извади лист хартия в прозрачен найлонов плик. — Ето това.

Показа листа на двамата си събеседници.

Томаш и Валентина веднага се наведоха над листчето със загадката и разбраха съображенията на домакина си.

— Нашият човек! — възкликна Валентина, като посочи първия символ вляво. — Вижте тук. Нарисувал е символа на непорочното зачатие, както във Ватикана.

Историкът гледаше загадката с изумление, сякаш не вярваше на очите си.

— Не може да бъде…

— Нашият човек! — настоя инспекторката от Криминалната полиция, основавайки се на очевидното. — Наистина е той!

— Да — съгласи се Томаш. — Но символът на непорочното зачатие… — Историкът млъкна за секунда и поклати глава. — Символът е лишен от смисъл в комбинация с този до него.

Италианката почти се обиди.

— И таз добра! Но защо? Напротив, всичко се връзва! Той подписа убийството във Ватикана с тази символична лилия и сега я използва отново, за да остави подписа си и под новото престъпление. Струва ми се ясно. Какво ви изненадва?

Португалският учен се взираше в загадката като хипнотизиран, полагайки усилия да намери онзи смисъл в нея, който му убягваше. Защо, по дяволите, убиецът беше изписал този символ на това място? Контекстът не се връзваше. Всъщност, помисли си той, би могъл да започне анализа от другите символи. „Какво имаме тук? Дума, написана на… на…“

— Сетих се! — възкликна внезапно Томаш.

Двамата полицаи впериха погледи в него.

Развълнуван, историкът погледна към Валентина, после към Пичуров, след това отново към Валентина и показа листчето в пластмасова обвивка.

— Знам какво е!

Вниманието им се насочи към загадката, която танцуваше между пръстите му.

— Успяхте да я дешифрирате? — учуди се българинът. — Вече?

Италианката се усмихна и изръкопляска.

— Браво, Томаш! — извика тя, очевидно горда с него, сякаш португалецът беше нейният герой. — Браво!

Като видя колко е щастлива, Томаш се смути. Той инстинктивно се сви, прибра ръката, която размахваше листчето със загадката, към себе си и сведе поглед от неудобство.

— Не знам дали ще останете доволна, след като ме изслушате — каза той на Валентина, без да събере смелост да я погледне. — Мисля, че направо ще ви се доще да ми прережете гърлото.

— Аз? — изненада се тя. — Какво говорите!

Погледът на историка се спря на шарадата в прозрачния плик.

— Тази загадка ни препраща към още една измама в Библията. Лицето на Валентина внезапно помръкна.

— О, не! — огорчено възкликна тя. — Колко съм наивна! Трябваше да се досетя.

Томаш се наведе над куфарчето си и се зае да рови из него. Хвана нещо, извади го от куфара и го постави на масата. Беше същият екземпляр от Библията, който беше ползвал в Дъблин. Той смутено вдигна поглед и накрая погледна италианката в очите.

— Лъжата за божествената природа на Исус.