Жозе Родригеш душ Сантуш
Последната тайна (56)

LV

Стъблото на бора беше естествено наклонено към стената, навярно избутвано през годините от вятъра, а някои от клоните се бяха оплели в бодливата тел, която се виеше отгоре. Застанал с ръце на кръста, Сикариус огледа дървото, оцени предимствата на местоположението му и не можа да сдържи усмивката си.

— Некадърници — прошепна той с облекчение. — Вдигат стена и забравят да отсекат дърветата, с помощта, на които може да се прескочи.

Разходката по дължината на стената даде резултат. Достатъчно беше да измине четиристотин метра около територията на Центъра за авангардни молекулярни проучвания, за да разкрие колко е уязвима охранителната система на комплекса. Сикариус не се съмняваше, че ако продължи огледа на стената, лесно ще открие още слаби места. Но времето го притискаше. Защо да продължава търсенето, щом вече беше намерил онова, от което се нуждаеше?

Взе въжето и го метна върху дървото. Първият опит беше неуспешен, но втория път успя да го закачи на един здрав клон. Въжето бе преметнато през клона и другият му край се спускаше надолу, образувайки нещо като люлка. Агентът завърза единия край около кръста си и се огледа наоколо, за да се увери, че никой не го наблюдава. Мястото беше скрито от няколко храста, което му позволявате да действа посред бял ден.

Хвана здраво другия край и започна да се издига. Сикариус беше ловък мъж — резултат от тежки тренировки, на които се подлагаше всеки ден, и след няколко секунди стигна до върха на дървото. Настани се на най-здравия клон и огледа комплекса. Както и подозираше, нямаше пазачи; те охраняваха само входа. Вероятно правеха обиколки и нападателят се нуждаеше от време, за да разучи графика им, но това беше лукс, който при тези обстоятелства не можеше да си позволи. Така или иначе, реши Сикариус, щеше да е невероятен късмет да проникне в територията на комплекса точно по времето, когато правеха обиколка. Потърси и охранителни камери. Не беше видял нито една, докато наблюдаваше портала преди двадесет минути, а и сега не забеляза никакви признаци за наличието им. Вероятно се намираха вътре в сградите. Хвърли последен поглед на района, след това изпробва здравината на клона, за да се увери, че ще издържи тежестта му.

— Да го направим!

Плъзна се бавно по клона. Тази част на дървото леко се наклони, огъната под тежестта му, но все пак издържа. Сикариус продължи да се плъзга изключително предпазливо, докато се прилепи към стената. Стъблото леко се беше огънало, но все още стигаше горния край на стената. Извади клещите, които държеше в джоба си, и захапа с тях бодливата тел. Стисна силно.

Щрак.

Сряза я на едно място и се приготви за следващия срез. Сухото щракане на клещите, които прегризваха телта, напомняха звуците на градинарска ножица; сякаш невидим градинар подкастряше жив плет. След две минути в спиралата, която предпазваше горната част на стената, се отвори пролука. След като свърши тази работа, Сикариус отново огледа комплекса, за да се увери, че не е бил забелязан. Всичко изглеждаше спокойно.

Доволен, той увисна на стената и се набра догоре. Застана на върха и не изгуби нито секунда. Събра въжето и го хвърли на земята. След това скочи в двора на комплекса. Беше скок от три метра, олекотен от меката трева и от ловкостта, с която се претърколи, щом докосна земята. Веднага след това скочи на крака. Вдигна въжето, което вероятно щеше да му потрябва по-късно, за да излезе, и изтича до най-близкия храст.

Вече беше вътре.