Жозе Родригеш душ Сантуш
Божият гняв (42)

XL

Лекциите по стари езици покориха Ахмед, най-вече защото темите бяха свързани с Близкия изток. Професор Нороня ги въведе най-напред в езиците на древна Месопотамия, или Двуречието, земите на днешен Ирак, а после надълго им говори за Египет и за откритието, че езикът на фараоните е коптският език.

Естествено тематиката интересуваше арабския студент, тъй като се отнасяше до историята на неговия народ. Макар и мюсюлманин, студентът се имаше и за добър египтянин и тайно се гордееше с прадедите си, включително и с тези от предислямския период. Въпреки че бяха живели в джахилия, те са били способни да издигнат огромните пирамиди, които толкова често бе съзерцавал в детството си в Кайро. Нима тези гиганти, които се извисяваха на платото в Гиза, не заслужаваха възхищение?

Но веднъж, докато се приготвяше да ходи на лекции и прелистваше вестника в офиса, едно заглавие привлече вниманието му — „Клане в Луксор“. Повече от шестдесет туристи кафирун бяха убити от „ислямски радикали“, както ги наричаха във вестника, — хората, които Ахмед смяташе за истински мюсюлмани.

— Аллаху акбар! — възкликна той, опитвайки се да прикрие вълнението, което го беше обхванало. След като видя, че никой не го наблюдава, шепнешком се помоли. — Нека бъде обявен великият джихад и Всемогъщият Бог да ни помогне да победим!

Убеден, че това събитие щеше да доведе до разгръщането на движение, което щеше да срине режима джахили и да предаде властта на истинските правоверни, той пожела начаса да тръгне за Египет и да се присъедини към джихад. Веднага щом се прибра вкъщи, той се обади на Салим, връзката му с „Ал Джамаа ал Исламия“ в Лондон. Салим поясни с недомлъвки, че движението наистина е отговорно за славната акция.

Ахмед щеше да се пръсне от гордост и възбуда.

— Голям ден за уммата — заяви той, преливащ от въодушевление. — Дали мога да хвана първия самолет и да се приобщя към джихад?

— Не сега — прошепна гласът от другата страна на линията. — Събитията в Тива накараха фараона да предприеме големи репресии срещу вярващите. Положението е много опасно и нестабилно. Благодари на Аллах, че си там, където си. И където трябва да останеш.

Ахмед знаеше, че събеседникът му се изразява енигматично поради мерки за сигурност. Тива беше старото име на Луксор, а фараонът беше президентът Мубарак. Явно режимът преследваше истинските правоверни, както беше станало и след убийството на Садат.

— Но народът е с нас, нали?

Салим направи пауза, търсейки най-подходящите думи, за да обясни как бе посрещната акцията от египтяните.

— Според информацията, с която разполагаме, братко, народът ни е потънал в джахилия. Затова трябва да бъдем по-внимателни в действията си. Пророкът, мир нему, е избрал да разкрие Откровението на етапи, за да се гарантира възтържествуването на истинската вяра. Трябва да бъдем търпеливи и да се поучим от неговия прекрасен пример.

Тези благоразумно подбрани думи показваха, че пътят на славата и страданието не беше приет от обикновения гражданин. Информацията беше донякъде разочароваща.

Ахмед обаче не се обезкуражи.

— Кога ще ми позволите да се приобщя към джихад! Кога?

— Бъди търпелив и чакай.

— Досега съм бил търпелив, братко. Но чувствам, че е настъпил моят час. Кога ще ме призоват?

Събеседникът му направи кратка пауза, навярно за да прецени какво би могъл да каже по телефона. Пое дълбоко въздух и отговори:

— Денят е близо.

 

 

Клането в Луксор разпали интереса на Ахмед към Древния Египет, който бе тема на първите лекции във факултета. За негово съжаление, след въведението, посветено на египетската цивилизация и йероглифите, професор Нороня премина към Стария завет и староеврейския език, а после към Новия завет, арамейския и латинския. Но предметът се изучаваше само един семестър и скоро лекциите щяха да приключат, преди преподавателят да е достигнал най-значимия период в историята на човечеството. Ислямът.

Ахмед обикновено сядаше в някое скрито ъгълче в залата, за да стои по-далеч от чуждите погледи, но предвид напредването на семестъра реши да говори с професора в един от последните им часове. Хвана го на излизане от залата, представи се и изстреля въпроса.

— Господин професоре, няма ли да говорите за исляма?

— За съжаление, не.

— Защо?

— Първо, защото няма време — обясни Томаш. — Вижте, този предмет се изучава само един семестър. После, арабският не е в точния смисъл на думата древен език, както знаете. А предметът е Древни езици и…

— Арабският на Корана е древен език — прекъсна го Ахмед. — Много от говорещите съвременен арабски не го разбират. Освен това арабският е божият език. Аллах е говорил на вярващите на арабски.

— Евреите твърдят, че бог е говорил на староеврейски…

— Евреите са лъжци! — извика Ахмед, ядосан от споменаването на народа, който Аллах е проклел, заради това че са престъпили божия завет. — Мохамед е казал: „Последният час ще настъпи, когато мюсюлманите влязат в битка с евреите и ги избият; и има ли евреин, скрит зад камък или дърво, камъкът или дървото ще проговорят: «Мюсюлманино, роб Божи, има тук един евреин скрит зад мен — ела и го убий!»“. Ето така е говорил Пророкът и думите му ни показват как да постъпим с тези нечестивци.

Томаш замълча за миг, изненадан от агресивното избухване на студента.

— Всъщност… — предпазливо каза той, — това не е предмет на нашия курс.

Усещайки смущението на професора, Ахмед сниши тон, но не се отказа.

— Но как можете да игнорирате исляма? — настоя той. — Важно е хората в тази страна да се запознаят със словото на Аллах.

— Без съмнение — съгласи се професорът, подразнен донякъде от декларативния тон на студента. — Но този предмет включва древните езици, а ислямът не е включен в учебната програма поради основанията, които вече ви споменах. Има и още една причина — не знам арабски, нито съм специалист по исляма.

— Но трябва да го научите. Не се ли интересувате от него?

— Всъщност, ще ви призная, решил съм да отида да уча арабски в някоя ислямска страна. Интересувам се от криптоанализ, а първият известен трактат по въпроса е написан на арабски. Бих искал да го прочета в оригинал.

— Прекрасна идея — одобри Ахмед. — Можете да отидете в някоя ислямска страна, да научите езика и, защо не, да започнете да изучавате исляма. Кой знае дали няма да смените вярата си…

— Да, кой знае…

Томаш тръгна, опитвайки се да се освободи от студента, който го караше да се чувства неловко с въпросите си, но все пак успя да чуе последните фрази.

— Не забравяйте, че историята още не е приключила — извика след него Ахмед. — Някой ден мюсюлманските историци ще тълкуват християнското минало на Иберийския полуостров.

Вече на стълбите, професорът махна с ръка.

— Сбогом.

— Ислямът ще се завърне.

 

 

Ахмед се беше опънал на леглото и препрочиташе ахадис, събрани в „Сахих ал Бухари“, опитвайки да се отпусне след работния ден. Измърмори нещо, като чу звънеца на входа, но не помръдна.

— Адара! — извика той. — Отиди да видиш кой е!

Ислямските текстове му бяха единствената компания в свободното време и не му се ставаше. Вече беше започнал тридесетата си година и от доста време мислеше да си намери още една жена. Адара превръщаше живота му в ад, освен това досега не го беше дарила с дете. Минавало му бе през ум да произнесе три пъти: „Разведена си!“, и да се раздели с нея, но все не се решаваше.

Може би най-доброто решение беше да си намери втора жена, девойка с целомъдрено поведение, покорна и раждаща деца. Мюсюлманските момичета в Португалия му се струваха прекалено разпуснати, резултат от безнравственото влияние на кафирун, поради което ще трябваше да помоли семейството си да му намери някоя девственица в Египет.

По-късно премисли. Не можеше да си го позволи. Живееше в Португалия и женитбата с втора жена можеше да му създаде проблеми с проклетите кафирун. Може би все пак решението бе разводът.

Звънецът го прекъсна за втори път. Ахмед погледна нагоре с раздразнение и дълбоко въздъхна. Спомни си, че Адара беше излязла на покупки. С подобаващо за случая междуметие Ахмед остави томчето на нощното шкафче и стана да отвори вратата.

В коридора стоеше мъж с гъста брада и бели ислямски одежди.

— Кого търсите? — попита Ахмед на португалски.

— Ахмед ибн Бараках? — отвърна с въпрос непознатият, явно мюсюлманин.

— Аз съм — отговори на арабски. — С какво мога да ви помогна?

— Казвам се Ибрахим Сахр — представи се мъжът. — Идвам от името на Айман бин Катада.

Като чу името на бившия си учител, Ахмед грейна в усмивка и покани непознатия да влезе. Настани го на най-удобното кресло, предложи му чай и бисквити. След първоначалните любезности домакинът отправи въпроса, който даде възможност на госта да обясни повода за посещението си.

— Как е Айман?

— Сега е в Йемен.

— Сериозно? — почуди се Ахмед. — И какво прави там?

— Служи на Аллаха.

Домакинът зарея бленуващ поглед през прозореца, сякаш търсеше спасение отвъд лисабонския хоризонт.

— Ах, Йемен! — възкликна той. — Какъв късмет! Още ли работи за „Ал Джамаа“?

— Разбира се. Айман е добър мюсюлманин. — Ибрахим отпи глътка от чая. — А ти? Ти още ли си добър мюсюлманин?

— Аз ли? Разбира се!

— Не си ли се поддал на джахилията, която се шири в земята на кафирун?

— Никога!

— Знаем, че не си засвидетелствал публично своята принадлежност към правата вяра…

Ахмед почти се обиди от казаното.

— Какво искаш да кажеш, братко? Да не би да намекваш нещо?

— Повтарям само онова, което съм чул.

— Истина е, че избягвам да афиширам факта, че следвам пътя на добродетелта. Но такива бяха инструкциите, които „Ал Джамаа“ ми даде! Айман ме помоли да не се набивам на очи и да избегна причисляването ми към истинските правоверни! Как си позволяваш да ми отправяш подобни оскърбителни намеци! Защо…

Посетителят сложи ръка на рамото му.

— Спокойно, братко — каза той меко, мерейки думите си. — Само те изпитвах.

— Не знаеш колко ми струваше да си мълча при всичко това, което виждам около мен! Има хора, които се смятат за вярващи, а пият вино и позволяват на жените си да се разголват пред похотливите погледи! Нима мислиш, че не ми се ще всеки ден да ги поучавам? Но инструкциите на „Ал Джамаа“ бяха пределно ясни и с божията помощ се мъча да ги следвам.

— Знам, братко — повтори Ибрахим. — Исках само да съм сигурен, че мълчанието ти означава следване на заповедите и че не си се оставил да те покварят тези кафирун.

— Надявам се, че в душата ти не е останало ни най-малко съмнение.

— Бъди спокоен — увери го гостът. — Вече съм сигурен в онова, което Айман ми е говорил за теб.

Ахмед взе димящия чайник и направи опит да се успокои, докато доливаше чашата на госта.

— Слава богу. Понякога си мисля, че в „Ал Джамаа“ са ме забравили…

— Не са те забравили.

— Да, но така изглежда! Изпратиха ме тук преди петнадесет години и не съм мърдал оттук. Защо ме държат в тази земя на кафирун? Каква полза има от мен?

Ибрахим взе бисквита и я потопи в чашата.

— Всъщност имаме мисия за теб.

Домакинът отвори широко очи, обзет от надежда, която бе заличила всяка обида. Откакто бе чул за клането в Луксор, той живееше в непрестанно очакване на този ден.

— Наистина ли? — Погледна нагоре и се помоли. — Бог е велик! Аллах Ал Карим, Ал Самад!^[1] — Вгледа се в посетителя. — Толкова е хубаво да знаеш, че не си забравен!

Ибрахим сдъвка омекналата бисквита.

— Не си.

— Каква е тази мисия, която е определена за мен, братко?

— Искаме да се подготвиш за муджахидин.

Ахмед не можеше да повярва. Да се подготви за муджахидин!

— Но… но това е мечтата ми! Аллах, та това е прекрасно! Друго не искам в живота си!

— Много добре — усмихна се Ибрахим, доволен от въодушевлението му. — Ти си истински правоверен, без никакво съмнение. — Повдигна вежда. — Паспортът ти изправен ли е?

— Всичко е наред.

Човекът на „Ал Джамаа“ извади плик от джоба на сакото си и го подаде на Ахмед. Домакинът го отвори заинтригуван и видя пачка долари и списък с контакти, с телефонни номера и адреси. Повдигна очи и погледна въпросително Ибрахим.

— Какво е това?

— Хора, с които ще трябва да говориш, когато пристигнеш там.

— Къде? В тренировъчния лагер ли?

Посетителят посочи с груб пръст единия от адресите в списъка и очите му блеснаха.

— В Афганистан.