Жозе Родригеш душ Сантуш
Божият гняв (22)

XX

— Водя това куче кафир и курвата му в пъкъла!

От три години отговаряше все едно и също винаги, когато някой го заговаряше на арабски из сука, на път към магазина за наргилета, придружен от двойка туристи.

Но един ден се случи нещо неочаквано. Ахмед вече беше на петнадесет години и се чувстваше в свои води из „Хан ал Халили“, сякаш пъпът му бе хвърлен тук. Този следобед реши да отскочи до „Ел Фишави“, за да докара някои туристи, най-старото кафене в Кайро се намираше на тясна оживена уличка зад „Мидан Хюсеин“. Заведението се отличаваше с екзотичната си атмосфера, която беше привлякла един ден дори самия крал Фарук и която явно допадаше на кафирун.

Обикновено туристите се изтягаха по диваните и фотьойлите на „Ел Фишави“, за да пушат шиша или да пият ароматен чай, наслаждавайки се на изящната декорация на кафенето и шумната гълчава, идваща от сука. Уличката беше тесен проход в сянката на огромни навеси. През тесните пролуки се промъкваше светлина и прашинките блещукаха, реейки се с ароматния дим от наргилета над истински диаманти, преливащи във вълшебни багри в несекваща игра със сенките.

След като огледа внимателно клиентите, разположили се в „Ел Фишави“, Ахмед се спря на едно семейство, което пушеше шиша във вътрешна заличка.

— Мистър, харесва ли ви шиша?

Американецът вдигна десен палец и му намигна.

— Супер.

— Бихте ли искали да си закупите още по-добро наргиле от това?

Туристът се разсмя.

— И тук не ни оставяте на мира!

— Но, мистър, това е най-старият магазин за шиша в Кайро! — Махна към фотографията на стената, където крал Фарук бе сниман на маса в кафене „Ел Фишави“. — Даже и кралят е ходил да пазари оттам!

Всичко това беше лъжа, разбира се. Магазинът на Ариф съвсем не беше стар и с традиции, а още по-малко — посещаван от видни клиенти, но думите имаха ефект върху много туристи. Тези тук не бяха по-различни. След като размениха няколко думи, Ахмед разбра, че са американци. Мъжът беше русоляв сладкодумец, но жената, мургава и с големи тъмни очила, дума не обелваше, за радост на младия египтянин. Американката държеше на благоприличието, което беше похвално, все пак жените трябваше да знаят къде им е мястото. Ето защо на Ахмед му се наложи да говори на английски само със съпруга, когото успя да убеди да посети магазина на Ариф и да види най-търсената стока в Кайро — наргилетата.

Водачът и клиентите излязоха от „Ел Фишави“ и бързо заситниха из улиците на сука. Като стигнаха до „Шария ал Муиз ли Дин Аллах“, главната улица на средновековния град Кайро, свиха по посока на комплекса „Ал Гоури“. Минарето с изящните си червени мотиви беше нещо като фар, тъй като точно под него се намираше магазинът за наргилета на Ариф. Минаха покрай търговеца на подправки, който от години шеговито задаваше все един и същи въпрос на Ахмед.

— Накъде си се забързал?

Без да спира, Ахмед изстреля обичайния отговор.

— Водя това куче кафир и курвата му в пъкъла!

След няколко крачки водачът усети, че двойката бе спряла зад него. Той се спря и се обърна, за да разбере какъв е проблемът.

— Какво има, мистър? Какво става?

За голяма почуда на Ахмед, отговори му не американецът, а жената.

— Как ни нарече?

Ахмед зина от изненада. Американката беше проговорила.

На арабски.

— Какво казахте?

— Попитах как ни нарече — повтори тя рязко с леден глас.

Момчето поклати глава, опитвайки се да подреди мислите си. Американката се беше обърнала към него на чист арабски, макар и с ясно доловим чужд акцент, напомнящ ливански. И какво толкова беше казал, та да предизвика този въпрос и този тон? Постара се да възстанови предходната минута. Вървяха по уличката, която излизаше на главната, беше видял стареца, седнал както винаги на познатото място, старецът го беше попитал накъде отива и той беше отговорил, че води това куче кафир и курвата му в…

За бога! Кучката кафир беше разбрала!

— Какво става? — попита американецът на английски. — Защо спряхме?

Явно не говори арабски, убеди се Ахмед. Само жената, която упорито продължаваше да се вглежда в момчето. След като първоначалното му смайване отмина, Ахмед отвърна на погледа й, без да покаже каквото и било притеснение. В името на Пророка, нямаше жена, която да го накара да отстъпи!

— Какво каза? — настоя туристката.

— Казах истината! — отговори Ахмед, гледайки я предизвикателно в очите.

— Какво става, sweetie^[1]? — попита американецът, усещайки, че нещо не е както трябва. — Обясни ми.

Без да откъсва очи от Ахмед, жената заговори на английски.

— Този тип те нарече гяурско куче, а мен — курва.

Мъжът зяпна от почуда. Не вярваше на ушите си.

— Какво?

— Точно каквото казах, Джони. Той ни оскърби.

Лицето на американеца почервеня. Внезапно замахна и зашлеви Ахмед.

— Как си позволяваш? — извика той, обзет от ненадейна ярост.

Ударът завари Ахмед неподготвен и го събори на земята.

— Арабска свиня! — Американецът ритна падналото момче в гръб. — За кого се мислиш ти, бе?

Страхът на Ахмед бързо прерасна в гняв. Скочи и сляпо се нахвърли върху американеца, удряйки го с пестници, както му падне, улучвайки ту лицето, ту тялото, ту въздуха, неспирно размахвайки юмруци в пълно изстъпление. Ослепя за всичко останало, сетивата му бяха заети само със схватката — тук зърне ръка, там лице, земя, магазин, крак, ръка, всичко се въртеше непрестанно в невероятен калейдоскоп.

— Кафирско куче! — викаше той сред разразилия се яростен хаос. — Нека Аллах да те прати в адския огън!

На улицата настъпи суматоха. Ахмед усети, че първоначалната му яростна офанзива завари неприятеля неподготвен, но след първите няколко удара той започна да реагира. Удвои ожесточението, с което се беше хвърлил в атака, опитвайки се набързо да разреши двубоя, но поредният му щурм неочаквано беше париран от две корави като желязо ръце, които го вдигнаха във въздуха.

— Пусни го! — нареди глас на арабски. — Пусни го.

Извиха дясната му ръка и я притиснаха зад гърба. Болката бе толкова силна, че Ахмед едва се сдържа да не изкрещи. После получи юмрук в корема и болката премина там, остра и съкрушителна. Момчето се сгърчи и рухна на земята. Отнесе два ритника в ребрата и един в лицето. Опита се да отвори очи и видя всичко в червено от бликналата по лицето му кръв. Но въпреки болката сред хаоса успя да зърне хората, които се бяха намесили в схватката. Когато видя познатите сериозни и съсредоточени лица, той разбра, че е загубен.

Бяха цивилните полицаи.

Съдията имаше напълно безучастен вид в момента, в който вдигна дървеното чукче. Ахмед го наблюдаваше напрегнат от подсъдимата скамейка.

— За нанесена телесна повреда на чужд гражданин и морални щети на съпругата му — произнесе съдията апатично — осъждам обвиняемия Ахмед ибн Бараках на три години затвор!

Ударът на чукчето отекна в залата.

Веднага след това един полицай го дръпна за раменете и Ахмед едва успя да зърне майка си, която скришом бършеше сълзите си, баща си, който стоеше вцепенен от срам на полупразните скамейки в съда, и Ариф, поклащащ сломено глава. Докато се усети, и вече беше вън от залата, повлечен из грозните и потискащи коридори до арестантската кола, където очакваха осъдените през деня. Беше горещо, както обикновено в Кайро, но той изгаряше от вътрешен огън. Душата му пламтеше от страх и възмущение.

Седна в арестантската кола и зарея поглед в пространството, докато изчакваха другите осъдени, за да ги отведат в затвора. Щеше да прекара три години от живота си в затвор, задето беше сложил на място един кафир и курвата му! Три години! Що за страна беше тази, която защитаваше кафирун за сметка на правоверните? Още повече че той само беше отговорил на атаката на онова куче! Поклати глава, изпълнен с възмущение и съжаление. Какво нещо! Един кафир бе по-важен от един правоверен! Нима бе възможно това! Кафир на по-голяма почит от правоверен! За бога, докъде беше стигнала тази страна!…

В очите на Ахмед процесът бе една ужасна инсценировка. Американският турист се оказа журналист, който отразява гражданската война в Ливан. Беше дошъл в Кайро с ливанската си любовница, навярно християнска кучка, протеже на ония проклети Джемайел. За да си отмъсти за урока, който беше получил, американецът е задвижил всичките си връзки, та посолството да настоява за осъждането на един правоверен. Правителството, съставено явно от марионетки на американците, е било принудено да вземе страна и да притисне съда. Съдията се е изплашил и го е осъдил. Всъщност само така можеше да си обясни защо съдията смяташе един кафир за по-важен от един правоверен.

Явно докато това правителство беше на власт, нямаше да се оправят. Нали точно тези хора имаха наглост да отидат в Ал Кудз и да се помирят с ционистите? Фараонът Садат беше лицето, но и Мубарак беше замесен в предателството. И той бе отстъпник! Как можеше някой като Ахмед да се пребори с такъв произвол? Щом не го е било срам да отидат на крака при кафирун и да се прегърнат с ционистите, какво ще им струва да пратят за три години в затвора един обикновен правоверен само защото е дръзнал да се защити срещу кръстоносец?

Чувството на негодувание накара Ахмед да си спомни нещо, което един друг турист му беше казал. Каква беше думата, която бе използвал? Демокрация, нали така? Беше попитал Ахмед дали би искал да има демокрация в Египет. Да, точно така. Беше проверил тогава в енциклопедията тази дума. Демокрация. От онова, което беше прочел, разбра, че означава да се организират избори и всички да гласуват за ново правителство.

На пръв поглед идеята не изглеждаше лоша. Но трябваше да се посъветва за това с моллата, разбира се, не с някой отцепник суфи, а с истински правоверен. Но факт е, че ако имаше избори, би могъл да гласува срещу Мубарак и неговите копои, както и срещу корупцията, която с упадъка си ги влечеше надолу. Вместо тия червеи биха могли да сложат в правителството почтени и сериозни хора, добри мюсюлмани, които да почитат шериата и волята на Аллах, да разпределят закат между онеправданите и да са способни да се изправят срещу кафирун, които обиждат уммата. Да, може би Египет се нуждаеше тъкмо от това.

Демокрация.