Жозе Родригеш душ Сантуш
Божият гняв (26)

XXIV

Портите се разтвориха и пред очите им израсна гигантският затворнически комплекс. „Тора“ включваше четири затвора и Ахмед и другарите му бяха откарани в единия от тях. Човекът от „Мюсюлманско братство“, който беше видял името на „Тора“ на табелата, мрачно се вгледа в сградата.

— „Мазра Тора“.

Името оказа мигновено въздействие върху другите арестанти, но Ахмед остана равнодушен.

— Познаваш ли това място?

— Тук обикновено затварят братята ни.

Животът в „Абу Заабал“ беше абсолютен ад и Ахмед беше убеден, че каквото и да разправяха, по-лошо не може да стане. Но се лъжеше. Първите дни в „Тора“ му доказаха, че адът има различни нива и че „Мазра“ като че беше на най-долното стъпало.

Новопристигналите бяха отведени към едно от крилата на затвора и веднага стана ясно, че беше специален сектор. Групата от „Абу Заабал“ беше наблъскана в ужасно мръсна килия и часове по-късно пазачите дойдоха да вземат един от тях.

— Какво ли ще искат от него?

Никой нямаше отговор.

— Ще поживеем и ще видим — обади се най-старият от групата.

 

 

Разбраха два часа след това, когато съкилийникът им се завърна целият в кръв и почти загубил дар слово. Тогава разбраха, че са в крилото за разпити.

След като видя в какво състояние върнаха другаря им, вторият извикан за разпит затворник оказа съпротива на пазачите и се опита да им се изплъзне. Пребиха го пред очите на другарите му и го извлякоха за косите навън.

— Сега ще те научим на подчинение — закани се един от пазачите, които го изведоха.

Вторият затворник беше върнат в килията на носилка. Имаше счупени зъби и подутини под очите, ръцете му бяха целите в кръв. После откараха друг и още един, а на следващото утро, когато отново чу вратата да се отваря, двама пазачи хвърлиха на пода поредната жертва и застанаха пред него.

— Твой ред е.

Без да усеща краката си, с разтреперани ръце, Ахмед се надигна от мястото си и тръгна навън. Вървеше в транс, без да мисли. Знаеше какво го очаква, но се беше предал на съдбата, примирен, оставяйки живота си в ръцете на Аллах Ар Рахим, Ал Халим, Ал Карим — Аллах Милосърдния, Всеблагия, Прещедрия.

 

 

В стаята, измазана в бяло, имаше локви кръв на пода и алени пръски по стените. В средата бе поставен стол с каиши за връзване на ръцете и краката и електрическа машина край него. Дебел изпотен мъж с рядка брада и грубоват вид се приближи до Ахмед.

— Съблечи се! — заповяда той.

Хвърляйки бърз поглед наоколо, с разтуптяно сърце и разтреперан като лист, Ахмед се поколеба.

— Какво… какво ще ми пра…

Шамарът изгори бузата му.

— Събличай се.

Затворникът започна да сваля дрехите си, докато остана чисто гол. Дебелакът го дръпна за косата и го накара да седне на стола. Пазачите, които го бяха довели от килията, стегнаха ръцете и краката му с каишите, за да не може да мръдне от мястото си. После извадиха някакви електроди от машината и ги прикачиха към тестисите на Ахмед. Когато приключиха, дебелакът застана пред арестанта с голяма папка в ръце.

— Как се казваш?

— Ахмед ибн Бараках.

Мъжът отвори папката и започна да прелиства книжата, докато накрая откри онова, което търсеше. Спря и се зачете.

— Чета тук досието ти — измърмори той, докато прокарваше очи по написаното. — Пише, че си радикал. — Вторачи се в затворника с широко отворени очи, сякаш искаше да му внуши, че трябва да узнае истината и няма да допусне да го лъжат. — Истина ли е?

Сърцето на Ахмед подскачаше лудешки в гърдите. Знаеше, че трябва да отговаря точно на всеки въпрос, но не знаеше какво иска от него този човек.

— Истина ли е?

Затворникът преглътна с усилие. Трябваше да отговори, но се страхуваше, да не би да каже нещо погрешно.

— Аз… аз съм правоверен — изрече накрая. — Вярвам в Аллах Ал Рахман Ар Рахим, Всемилостивия и Милосърдния. Засвидетелствам, че няма друг господ, освен Аллах. И засвидетелствам, че Мохамед е неговият Пророк.

Дебелакът прехвърли тежестта си на другия крак.

— Всички вярваме в Аллах и засвидетелстваме, че няма друг бог, освен Аллах — каза той, като едва се сдържаше. — Но тук повелява Аллах Ал Хакам, Премъдрият, и аз искам да знам дали си радикал, или не.

— Не знам какво е радикал — опита да обясни Ахмед в желанието си да заобиколи въпроса. — Аз съм вярващ, следвам повелите на Аллах в Корана и сунната на…

Болката преряза корема му, посичайки го като сабя. Беше толкова силна, че го заслепи и видя звезди пред очите. Сгърчи се на стола, мъчейки се да се свие, но каишите бяха яки и го задържаха на мястото му.

— Радикал ли си, или не?

Разбра, че времето за уговорки беше свършило, и реши да каже всичко, което искаха.

— Да… да, радикал съм.

— Член ли си на „Мюсюлманско братство“?

— Не.

Болката се върна, остра и непоносима, и Ахмед почти изгуби съзнание. Свести се, когато заляха главата му със студена вода. Отвори очи и видя, че дебелият мъж го гледа.

— Член ли си на „Мюсюлманско братство“? — попита отново.

— Не.

— Но дойде с тях от „Абу Заабал“.

— Аз… аз дойдох с онези, които бяха в колата. Дори не знаех кои… кои са те.

— Не се ли познавахте в „Абу Заабал“?

— Само… само съм ги виждал. С двама… двама от тях бяхме заедно в килията в „Абу Заабал“.

— Кои?

— Братята… братята Валид.

Дебелият мъж направи справка в документите, които държеше, и поклати глава утвърдително — изглежда, прие отговора. Но веднага след това вдигна очи и впи поглед в затворника.

— А „Ал Джамаа ал Исламия“? Член ли си на „Ал Джамаа ал Исламия“?

Въпросът бе изключително важен, досети се Ахмед. Една от фракциите на „Ал Джамаа“ беше отговорна за смъртта на Садат и движението беше станало обект на ожесточено преследване от страна на правителството. Каквато и да било връзка с тази организация се смяташе за опасна.

Поклати категорично глава.

— Не. Не съм член на „Ал Джамаа“.

Последва нова експлозия от болка и заслепение. Болката беше невероятно мъчителна, сякаш хиляда остри ножа се забиха в тялото му. Сега вече наистина припадна.

 

 

Дойде на себе си с усещането за нещо студено и влажно на лицето — отново бяха залели главата му с вода.

— Питам те още веднъж: член ли си на „Ал Джамаа ал Исламия“? Кажи истината!

— Не! — отрече той отново, поклащайки енергично глава. — Не!

Дебелакът посочи към книжата, които държеше в ръка.

— Тук пише друго. Има свидетели, че ги подкрепяш.

— Какви… какви свидетели? Нищо не знам, кълна се! В името на Пророка, кълна се, че нищо не знам!

— Лъжеш!

— Истина е! Не съм от „Ал Джамаа ал Исламия“! Кълна се!

— Не си ли един от виновниците за смъртта на президента?

— Аз? — каза Ахмед, изпълнен с ужас. — Разбира се, че не съм! Разбира се, че не!

— Можеш ли да го докажеш?

— Та аз… аз съм бил на дванадесет години, когато това се е случило! Разбира се, че не съм участвал!

— Но си имал приятели от „Ал Джамаа ал Исламия“?

— Имал съм много приятели. Може някои и да са били от „Ал Джамаа“… не знам.

Мъжът прелисти още няколко страници, поглъщайки с очи информацията.

— Пише, че си станал радикал.

— Аз съм вярващ. Следвам повелите на Аллах в Корана и сунната на Пророка. Ако това означава, че съм радикал, значи съм радикал.

Разпитващият отново се зачете в документите. Вниманието му бе привлечено от датата на раждане.

— Роден си през 1969 година, нали? — Почеса брадата си, докато правеше сметка. — Наистина, бил си само на дванадесет години, когато президентът е бил убит. — Прочете още няколко реда от документите и внезапно вдигна глава. — Защо си престанал да ходиш в джамията?

Ахмед си даде сметка, че полицията го беше разследвала най-подробно. Даже бяха разпитвали за него в джамията!

— Коя джамия? — попита той, макар да знаеше прекрасно коя джамия имаше предвид мъжът, който го разпитваше. Опитваше се да печели време, за да подреди мислите си.

— Джамията в квартала ти. Защо си престанал да ходиш там?

— Защото… защото там не учех истинския ислям.

Дебелакът вдигна вежди.

— А, не е бил истинският, значи? И какъв е бил тогава?

— Беше християнизиран вариант на исляма, който цели да се хареса на кафирун. Това не е истинският ислям.

— И кой е истинският ислям?

— Този, който е в Корана и сунната на Пророка.

— В онази джамия не са ли ти преподавали Корана и сунната?

— Да, разбира се — отвърна той. — Но непълно. Не изучавахме някои неща.

— Например?

— Че не трябва да сме приятели на хората на Писанието например. Аллах казва това в Корана, но някои хора, имащи се за правоверни, изглежда, не го признават. Както и това, че трябва да причакваме в засада идолопоклонниците и да ги убиваме, където ги заварим, според онова, което Аллах повелява в Свещената книга. В онази джамия въобще не се споменаваше за това и моллата се правеше, че не съществува.

Дебелият мъж си пое дълбоко въздух и хвърли документите върху масичката. После огледа хората си и кимна с глава към Ахмед.

— Отведете го и ми доведете друг.