Жозе Родригеш душ Сантуш
Божият гняв (25)

XXIII

Реши засега да запази информацията в тайна. Ребека се обади от Мадрид, но Томаш нищо не й каза за разговора си с Норберто. Искаше да си изясни някои неща и да потвърди фактите, преди да й съобщи каквото и да било.

Преди всичко трябваше да открие семейството на Закариас. Норберто нямаше телефона на бившия си състудент, който се беше обадил от скрит номер, и се налагаше да потърси друг начин. Прерови картоните на студентите от предишната година, прехвърли всички, докато накрая стигна до документите на изчезналия студент. На малкото правоъгълно картонче с логото на факултета, при данните на Закариас Али Силва, имаше цветна снимка. На нея се виждаше лице, покрито с черна къдрава брада, която го състаряваше.

Томаш взе мобилния телефон и избра номера, записан на регистрационния картон.

— Ало? — отговори женски глас от другата страна на линията.

— Добро утро, госпожо. Дали мога да разговарям със Закариас?

— Закариас не е вкъщи.

— Обажда се професор Нороня, от Нов лисабонски университет. Трябва спешно да говоря със Закариас. Дали бихте могли да ми кажете къде да го открия?

— Синът ми не е в страната.

— Вие майка му ли сте?

— Да.

— Много ми е приятно, госпожо. Аз преподавах на Закариас миналата година и ви поздравявам — имате много буден син.

Гласът от другата страна измърка от удоволствие.

— Благодаря.

— Кога се връща Закариас?

— Чак след няколко месеца.

— Колко жалко! Налага ми се спешно да говоря с него… Няма ли друг начин, по който мога да се свържа с него?

— Ами… синът ми отиде да учи в Пакистан. Малко трудно се свързваме с него.

— Закариас не е ли оставил някакъв телефон?

— Остави, разбира се.

— Дали бих могъл да го узная?

Майката направи кратка пауза.

— Преди да замине, синът ми ме помоли да не му се обаждаме.

— О, така ли? Защо?

— Ох, тези негови мании! Нали ги знаете днешните младежи… правят си каквото искат…

— Но в такъв случай как разговаряте със сина си?

— Закариас ни се обажда понякога по телефона.

— А телефона, който ви е оставил? Не го ли ползвате?

— Този номер е за спешни случаи. Много настояваше за това. Да му се обаждаме на него само в извънредни случаи.

— Ами… този случай е точно такъв. Дали е възможно да ми го дадете?

Жената отсреща отново направи пауза.

— Не знам.

Томаш си пое въздух. Разбра, че трябва да бъде пределно убедителен, ако иска да постигне целта си.

— Вижте, госпожо — каза той, докато трескаво мислеше каква по-съблазнителна и достоверна лъжа да скалъпи. — Наистина трябва да се свържа по някакъв начин със Закариас. Отваря се невероятен шанс за… за професионална кариера и се налага да действаме възможно най-бързо.

— Можете ли да ми кажете за какво става въпрос?

Тонът на жената бе дистанциран и недоверчив.

Лъжата трябваше да подейства на всяка цена, усети Томаш.

— Ами, става въпрос за следното. Аз преподавам във факултета, но работя и във фондация „Гулбенкян“. Фондацията е обвързана с петролния бизнес, не знам дали знаете…

— Всички знаем.

— Та, значи, търсят човек със специалност „Ислямистика“, който да оглави отдела за връзки с ислямския свят. Нали знаете как е, в „Гулбенкян“ смятат, че няма по-добро от това мюсюлманин да контактува с мюсюлмани, изглежда, това улеснява бизнеса в Близкия изток. Човекът, който изпълняваше тази функция, много уважаван мюсюлманин, неочаквано се спомина и се налага спешно да му намерят заместник. Разбирате, че става въпрос за работа, свързана с много милиони, нали? Както сама се досещате, отговорността е огромна и… говорим за изключително добре платена работа. Обърнаха се към мен за помощ и аз им препоръчах Закариас. Но сега, след като не можем да го открием… изпускаме случая…

От другата страна на линията отново се възцари тишина, но този път за кратко.

— Ще отида да взема номера на Закариас.

 

 

Цифрите вече бяха записани в бележника и Томаш остана за миг загледан в тях. После стана и отиде да вземе телефонния указател. Намери страницата с международните кодове и потърси Пакистан. Свери телефонния номер, който майката на Закариас му беше дала.

00-92-42-973…

Националният код 92 наистина беше на Пакистан. Отбеляза кода на района и прегледа кодовете на градовете, подредени в азбучен ред.

Файсалабад 41

Исламабад 51

Карачи 21

Лахор 42

Задържа погледа си на този последен код — 42, и отново го свери със записания номер: 00-92-42-973…

Лахор.

Телефонният номер за спешни случаи на Закариас беше в Лахор. Беше срещал името на града в многобройни исторически препратки, но едва ли би го открил веднага на картата. Взе атласа и потърси Азия. Намери Пакистан и плъзна пръст чак до Лахор. Намираше се близо до границата с Индия.

Подвоуми се какво да направи по-нататък. Най-лесното беше да прехвърли въпроса на Ребека и на хората й от NEST. Но може би щеше да е по-добре да се увери, че е хванал вярната следа, вместо да бие фалшива тревога. Щеше да изпадне в неловко положение. Освен това Закариас го познаваше, за разлика от американците, които бог знае как щяха да му се представят.

Надмогвайки последното колебание, Томаш взе телефона и набра номера. Дочуха се звуците от установените връзки и накрая самото позвъняване.

— Салаам — прозвуча мъжки глас от другата страна.

— Hello? — каза Томаш на английски. — Дали мога да говоря със Закариас Силва, моля?

— Муже ангрезее нахеен аате!

Човекът не говореше английски. Затова опита на арабски, но отговорът отново беше на урду.

Португалецът въздъхна, изнервен от този разговор между глухи. Така нямаше да стигне доникъде.

— Закариас Силва — каза, повтаряйки веднага малкото име сричка по сричка. — За-ка-ри-ас!

— Закарейа, Закарейа?

— Точно така! — оживи се Томаш. — Там ли е?

Пакистанецът отговори нещо неразбрано на урду, като избълва толкова много думи, че Томаш не знаеше как да реагира.

— Закариас! — успя само да каже веднага щом другият му даде възможност. — Извикайте го, моля! Закариас!

Нов поток на урду бликна от телефона. Когато Томаш достигна ръба на отчаянието, мъжът внезапно спря да говори и линията остана свободна.

— Ало? Чувате ли ме? — обади се историкът, без да разбира какво става. — Чувате ли ме? Ало?

Паузата се проточи и португалецът се чудеше какво да прави. Да изчака ли? Или да затвори и отново да набере номера? Дали не бе прекъснала връзката? Нямаше никаква идея как да постъпи.

— Ало?

Линията, изглежда, бе прекъсната. Колкото по-дълго немееше телефонът, толкова по-силно ставаше убеждението, че би трябвало да затвори и да се обади отново. И тъкмо понечи да го направи, когато връзката се съживи.

— Салаам — обади се друг глас, по-мек от предишния.

Може този да говори английски, помисли си Томаш с надежда.

— Hello? Бих искал да говоря със Закариас Силва, моля.

Долавяйки португалското произношение в изговарянето на името, гласът най-неочаквано премина на португалски.

— Аз съм. Кой се обажда?

— Закариас Силва ли е?

— Да, аз съм.

— Обажда се Томаш Нороня, преподавателят ти от Лисабон. Чуваш ли ме добре?

— Да, да. Чувам ви. Какво има?

— Закариас, Норберто разговаря с мен. Разбрах, че имаш нужда от помощ. Кажи ми какво трябва да направя и ще го направя.

От другата страна настъпи тишина.

— Професоре, не мога да говоря сега — изрече Закариас толкова бързо, че почти сля думите. — Ще ви се обадя по-късно.

Щрак.

Разговорът приключи.

 

 

До края на деня не се отделяше от мобилния телефон с надеждата, че Закариас ще се обади. Дори и по време на лекциите не изключи телефона. Чувстваше се почти като влюбен тийнейджър, който копнее да чуе любимата си.

Щом звъннеше телефонът, бръкваше в джоба си и го сграбчваше обнадежден, но веднага след това го обземаше отчаяние, когато видеше, че обаждането не е от бившия му студент.

— Държите се странно — установи Ребека, на която дължеше едно от обажданията. — Случило ли се е нещо?

— Да.

— Нима? И какво е то?

— Успокойте се — разсмя се той. — Щом получа някаква по-точна информация, ще ви кажа.

Ребека извика от възбуда.

— Открили сте нещо!

— Спокойно…

Но и самият Томаш бе изгубил спокойствието си напоследък. Прекара два дни в непрестанно очакване, без да пусне мобилния телефон, но нищо не се случи. Какво ставаше? Какви бяха тези тайни, които Закариас криеше? От какво се страхуваше? Защо бе споменал за терористи при разговора си с Норберто?

При това упорито мълчание от страна на бившия му студент историкът започна да се опасява, че изостава от събитията. Същата вечер взе решение да каже на Ребека. Щеше да й разкаже всичко още следващата сутрин. В края на краищата, помисли си, тя и NEST разполагаха със средства, за да стигнат до Закариас.

 

 

— Трррр… Трррр… Трррр…

Мобилният телефон го събуди посред нощ. Погледна сънен към огромния дигитален циферблат на будилника върху нощното шкафче и видя часа във флуоресцентен кехлибарен цвят.

04:27

Протегна ръка и сграбчи апарата.

— Да, моля? — каза той, неразбуден напълно.

— Професор Нороня?

Идващият отдалече глас светкавично го разсъни, сякаш го бяха облели с ледена вода. Изправи се в леглото със съвършено ясно съзнание.

— Да, аз съм — потвърди той. — Закариас?

— Нямам много време да говоря — каза гласът. — Господин професоре, сериозно ли говорехте, когато казахте, че ще ми помогнете?

— Да, абсолютно. Какво мога да направя?

— Искам да ме измъкнете оттук!

— Трябват ли ти пари, за да си купиш билет за самолета?

— Имам си пари — отговори Закариас. — Проблемът е, че те ми нямат доверие и ме държат под око. Ако отида на железопътната гара или на летището, ще открият.

Томаш понечи да попита кои са тези те, но се въздържа. Напрегнатият глас показваше, че Закариас не разполага с време за приказки, затова трябваше да се ограничи до жизненоважната информация.

— Какво трябва да направя?

— И аз не знам точно. Трябва ми защита, за да мога да изляза оттук.

— Искаш ли да дойда при теб?

— Опасно е, господин професоре…

— Не се тревожи за мен. В Лахор си, нали?

— Да.

— Тогава ще обядваме двамата в Лахор след осем дни. — Отвори чекмеджето на нощното шкафче и извади молив. — Кажи ми къде.

Закариас направи пауза, вероятно се опитваше да избере подходящо място за срещата.

— Крепостта в Стария град — реши той. — Знаете ли къде е?

Томаш си записа.

— Не знам, но ще я намеря. Ще се срещнем в крепостта на Стария град в Лахор, по обяд, точно след седмица.

— Разбрано. — Бившият му студент сякаш се канеше да добави нещо. — И… професоре?

— Какво има, Закариас?

— Много внимавайте.