Жозе Родригеш душ Сантуш
Божият гняв (13)

XI

Франк Белами махна към току-що пристигналата млада руса жена.

— Да ви представя Ребека Скот, служител на ЦРУ. Сега тя е прехвърлена към NEST и ще присъства на нашето съвещание.

Последва едно хорово hello^[1] и good afternoon^[2] с поклащания на глави и усмивки. Новопристигналата беше наистина впечатляваща и всички очи се спряха на нея. Русокосата седна до Белами и остави бизнес куфарчето в краката си.

— Специалността на мис Скот — продължи Белами — е свързана с монтажа и демонтажа на ядрени оръжия. Това означава, че ако има криза, тя ще участва в спешния екип, изпратен да неутрализира атомната бомба. Освен това мис Скот има боен опит от Афганистан. — Спря очи на нея. — Докато гледаме това красиво лице, имаме чувството, че стоим пред ангел, нали? Но не забравяйте, скъпи мои, зъбите й са от стомана!

Групата се разсмя, макар никой да не беше убеден, че става дума за шега. Ребека делово изправи гръб и впери поглед в седналите около масата.

— Много благодаря, мистър Белами — обърна се най-напред към него. — За мен е удоволствие да съм с вас тук, в този момент. Като съдя по онова, което дочух при влизането ми в залата, предполагам, че вече сте разгледали възможността терористите да се доберат до готова атомна бомба.

— Точно така — потвърди Белами. — Смятахме да се спрем на други възможни сценарии.

Ребека Скот се съгласи.

— Да, вместо да крадат ядрено оръжие, терористите могат сами да си направят бомба. Всъщност това е най-опасният сценарий. И вероятността да се осъществи, е много голяма.

Хората около масата смръщиха вежди изненадани.

— Възможно ли е това? — попита Томаш, нетърпелив да привлече вниманието на хубавицата. — Все пак става въпрос за атомна бомба…

— Е и?

— Ами… предполагам, че една атомна бомба не се прави от днес за утре.

Ребека вдигна два пръста.

— Достатъчни са два дни — каза тя. — Или по-малко.

— Моля?

— Много е лесно да се направи атомна бомба. Подчертавам — много лесно. Единствената трудност е да се намери ядреноделим материал. Ако терористичната група се снабди с такъв материал и има на разположение компетентен инженер, останалото е детска играчка.

— Сериозно ли говорите?

— Напълно. Повечето хора смятат, че за създаването на атомна бомба е необходим мегапроект със съответните съоръжения и огромни средства, като проекта „Манхатън“ например. Абсолютно погрешно мислене. В интернет има инструкции как да се направи такава бомба, както и в някои специализирани издания, които могат да се намерят във всяка по-голяма библиотека. Остава само да се прочетат.

— Извинете, но едва ли е толкова просто…

— Е, има известни трудности, разбира се — призна тя. — Но в общи линии създаването на атомна бомба наистина е лесноосъществимо. И за да добиете представа, ще се опитам да ви обясня. Има два типа атомни бомби. Едната е от плутоний. Предпочитана е от военните заради възможността да бъде вложено изключително малко количество вещество — това я прави миниатюрна.

— Като руските бизнес куфарчета.

— Точно така. Бомбата от Нагасаки например е била от плутоний. Но подобно устройство поставя ред въпроси. На първо място, самото производство. Плутониевата бомба се задейства от имплозионен заряд, което изисква много сложно и точно инженерно изпълнение. Освен това плутоният е много труден за обработка заради високата си радиоактивност. Достатъчно е да вдишаме съвсем нищожно количество от този елемент, за да умрем.

— А аз си мислех, че производството на ядрено оръжие е детска играчка, както казахте… — отбеляза Томаш.

— Това действително е така — увери го Ребека. — Но нито една терористична група не би се захванала с производството на плутониева бомба заради трудностите, които току-що изредих. Винаги биха предпочели уранова бомба, от типа на използваната над Хирошима. Става въпрос за устройство, при което се използва високообогатен уран, съдържащ над деветдесет процента изотоп U-235. Ако имаме на разположение високообогатен уран с този изотоп, бихме могли да сглобим атомна бомба, където и да било, дори и в гараж.

— Шегувате се… — каза професор Косуърт.

— За съжаление, не. При наличието на високообогатен уран конструирането на устройството наистина е детински просто.

— Да, но боравенето с високообогатен уран изисква специална подготовка — аргументира се Томаш. — Не трябва да забравяме, че все пак работим с радиоактивен материал. Доколкото знам, това не се прави в гараж!

— Достатъчен е гараж — повтори Ребека категорично. — Вижте, какво точно представлява високообогатеният уран? Природният уран се състои от три изотопа: U-234, U-235 и U-238. За военни цели се използва U-235. Проблемът е, че при извличането на урана от рудата съдържанието на този изотоп е по-малко от един процент. В природно състояние уранът е съставен най-вече от изотопа U-238. Необходимо е да се обработи в центрофуги, така че да се отдели U-238 и да се получи по-висока концентрация на изотопа U-235. Разбирате ли?

— В това ли се състои обогатяването?

— Да. Обогатяването е процес на увеличаване на процентното количество на изотоп U-235. И това е единствената сложна част от производството на атомната бомба. Извлеченият от рудата уран се раздробява и накисва в серен окис, в който единствено оцелява чистият уран. Този чист уран се суши и филтрира, докато се превърне в жълта маса, наречена „жълт кейк“. Този прах се подлага на високи температури в газова среда, при което се получават газообразни съединения, които после се прехвърлят в ултразвукови ротационни машини, наречени центрофуги. При въртенето изотопите се отделят поради разликата в тежестта, като най-тежкият, U-238, се изхвърля извън центрофугата, а най-лекият, U-235, се концентрира около оста. Този газ преминава от центрофуга в центрофуга, като при всяка стъпка се извлича все повече U-235. Този процес изисква около хиляда и петстотин работещи центрофуги в продължение на една година, докато се извлече достатъчно количество чист U-235, за да се достигне критичната точка на детонацията. Тогава този газ се превръща в метален прах, наречен уранов окис, и накрая в сив метал, обикновено с формата на яйце. При докосване установяваме, че е студен и сух. Достатъчни са…

— При докосване ли? — попита Томаш. — Нима този уран не е радиоактивен?

— Разбира се, че е радиоактивен — потвърди тя. — Но е слабо токсичен. Високообогатеният уран е толкова токсичен, колкото… колкото, да кажем, е оловото. Ако човек вдиша или погълне частици от този елемент, ще се почувства зле, разбира се, но дотам. Високообогатеният уран е умерено радиоактивен, което означава, че може да се работи с него без ръкавици и дори да се пренесе в най-обикновена раница. При минимална защита дори няма да бъде засечен от детекторите на радиация, разбирате ли?

— Good heavens!^[3] — възкликна с ужас професор Косуърт.

— Ето защо терористите проявяват такъв интерес към урановата атомна бомба. Можем, значи, дори да спим с парче от този материал под възглавницата! — Вдигна показалец. — Но внимание: трябва да се спазват някои мерки за сигурност. Високообогатеният уран не може да се съхранява над определено количество, тъй като атомите на U-235 могат спонтанно да започнат да се делят и да отделят неутрони, които при дадена маса с определена големина биха могли да се разпаднат на достатъчен брой атоми, които да предизвикат верижна реакция и в резултат на това — ядрена експлозия. Искам да кажа, че съществува критична стойност на масата на обогатения уран, която не може да се надхвърля. Ако сме се сдобили с такъв материал, трябва да го съхраняваме разделен на малки количества под критичната стойност, разбирате ли?

— В случая с високообогатения уран каква е критичната стойност? — заинтересува се Томаш с безкрайно любопитство.

— Как да разбера дали количеството материал, който притежавам, е под критичната стойност?

— Критичната маса на урана е обратнопропорционална на степента на обогатяването. Най-ниското равнище на обогатяване, необходимо за възникване на ядрена реакция, е двадесет процента. При този случай би било необходимо да се натрупа почти тон уран, за да се предизвика спонтанна ядрена експлозия. В другата крайност на спектъра стои обогатеният до деветдесет процента уран и дори повече. Тогава и съвсем минимални количества биха били достатъчни.

— Колко?

— Петдесет килограма. — Събра ръце, за да покаже обема. — С големина на футболна топка.

— Искате да кажете, че ако събера петдесет килограма обогатен до деветдесет процента уран, бих могъл да предизвикам спонтанна ядрена експлозия?

— Да.

— По дяволите!

— Съвсем просто е! — възкликна Ребека, поклащайки глава. — Ето защо е лесно да се направи една такава бомба. — Взе писалка и започна да нахвърля нещо на лист с формат А4. — Достатъчно е да се направи една тръба… да се поставят двадесет и пет килограма високообогатен уран в единия край, които ще наречем куршум… още двадесет и пет килограма на другия край, които ще наречем цел… поставя се малко гориво зад куршума… изстрелва се куршумът по посока на целта… двете субкритични количества се сблъскват, стават надкритични и… започва ядрена реакция!

Показа скицата пред смаяните лица на хората около масата.

— Това ли е всичко? — попита професор Косуърт, донякъде възмутена, донякъде ужасена.

— Предупредих, че създаването на атомна бомба е просто, нали? — отбеляза Ребека, която продължаваше да държи скицата обърната към аудиторията си. — Когато две субкритични маси на високообогатен уран се слеят и преминат критичното ниво от петдесет килограма, резултатът е експлозия. Бомбата над Хирошима се е задействала по този начин. Но още не сме стигнали до най-лошото!

— И по-лошо ли има?

— В крайна сметка терористите може и да не стигнат до това. Достатъчно им е да поставят двадесет и пет килограма високообогатен уран на земята, да се качат на първия стаж и оттам да хвърлят останалите двадесет и пет килограма високообогатен уран върху оставения долу материал. Когато двете субкритични части се ударят една в друга, макар и да не са във взривно устройство, могат да надхвърлят критичното равнище и да започне верижна реакция, която да предизвика ядрена експлозия. — Повдигна рамене. — Детска играчка.

Немецът, който седеше на масата, отново промълви поразен:

— Mein Gott!^[4]

 

 

Съвещанието приключи половин час по-късно с раздаването на допълнителна литература, която да прегледат по-късно. Томаш прелисти материалите и видя множество схеми и уравнения. Може би щеше да се затрудни да разбере всичко това, което за един инженер бе ясно като бял ден.

— Том! — извика някой.

Португалецът вдигна глава и зърна Франк Белами, застанал до русокосата. И двамата бяха вперили поглед в него.

— Да?

— Елате тук. Искам да ви представя Ребека Скот.

Томаш стана и протегна ръка.

— How do you do?^[5] — каза Томаш на своя най-добър британски английски.

Русокосата имаше мека и топла ръка.

— Hi, Tom — отвърна Ребека с американския си акцент. — Мистър Белами доста ми е говорил за вас.

— Надявам се, само добро.

Жената се разсмя.

— Каза ми, че дворецът Палацо Дукале ди Венеца е прекрасно място да се запознаем.

— Така ли? И защо?

Ребека сви рамене и погледна към човека от ЦРУ, препращайки въпроса към него.

— Нима не знаете кой е бил затворен тук? — попита Белами.

— Тук, в този дворец? Нямам ни най-малка представа.

— Вашият италиански колега. — Махна към нещо, стоящо зад голямата картина на Тинторето, която красеше стената. — Бил е в тъмницата и се е опитал да избяга през дупка в тавана.

— Не знам за кого говорите.

— Е, за вашия италиански колега, както вече ви казах. — Белами погледна Ребека с крайчеца на окото. — Казанова.

Тя се засмя, развеселена от пояснението и изражението на смаяния Томаш.

— О, това е една от вашите шеги! — каза неловко историкът, давайки да се разбере, че е схванал подмятането.

Белами не откъсваше погледа си от Ребека.

— Внимавай с този португалец — предупреди я той. — Изглежда безобиден, но е истински хищник по отношение на жените.

— Не му обръщайте внимание — каза Томаш, опитвайки да излезе от неловкото положение. — Отдавна ли работите в NEST?

Най-добрата тактика беше да смени темата.

— От доста време — потвърди тя. — Съгласувам операциите на Иберийския полуостров.

— О, много добре! Това обяснява защо мистър Белами държеше да ни запознае.

Човекът от ЦРУ използва възможността да се намеси.

— Надявам се сътрудничеството ви да бъде ползотворно!

Историкът му хвърли осъдителен поглед.

— Мистър Белами, както вече ви казах, не съм убеден, че ще работя за NEST…

— Come on^[6], Том. Плащаме добре, а и работата не е кой знае каква, ще видите.

— Не знам, не знам. Трябва да си помисля.

— Не ми казвайте, че не желаете да работите с мен… — каза Ребека, като нацупи сърдито устни и запремига често-често.

Португалецът се разсмя.

— По дяволите, използвате всички аргументи!

— Хайде, Том — настоя Белами. — Трябва да решите! Какво смятате да предприемете? Ще се присъедините ли към нас, или не?

Очите на историка колебливо зашариха между Белами и Ребека.

— Заклевате ли се, че това няма да ми отнеме много време?

— Разбира се, че не! Ние искаме от вас качество, а не количество. Както вече ви обясних, разполагаме с един e-mail от „Ал Кайда“, който трябва да дешифрираме, и сме убедени, че само вие можете да го направите.

Наистина, помисли си Том, какво имаше да губи? Щеше да се заеме с консултантска работа и при това добре платена. Какво толкова? Решението беше взето.

— Много добре! Можете да разчитате на мен.

Двамата американци се усмихнаха и си стиснаха ръцете.

— Attaboy!^[7] — възкликна Белами. Погледна часовника си за пореден път и каза на Ребека: — Вижте, аз трябва да вървя на друго съвещание. Но след като ще работите заедно, предполагам, че има какво да си кажете…

— Да, мистър Белами — съгласи се тя. — Наистина трябва да поговоря с Том. Но сега ще ви оставя за няколко минути.

Американката се отдалечи и остави двамата мъже да се любуват на прекрасните й женски форми.

— Pin-up^[8], нали? — отбеляза човекът от ЦРУ. — И понеже ви познавам, обзалагам се, че тъкмо тя бе решаващият аргумент, който ви накара да се приобщите към нас.

Без да сваля очи от жената, която се отдалечаваше, Томаш се разсмя.

— Какво ви кара да мислите така?

Ребека излезе от залата и Франк Белами въздъхна. Обърна към португалеца сините си, студено проблясващи очи.

— Вие сте един fucking женкар!