Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
3,5 (× 2 гласа)

Информация

Форматиране
cattiva2511 (2020 г.)

Издание:

Автор: Андрей Киряков

Заглавие: Последните дни на Сидхарта Гаутама

Издание: първо

Издател: Интервю Прес

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: документалистика

Националност: българска

Печатница: Интервю Прес

Редактор: Валентин Марков

Художник: Теодор Роков

ISBN: 978-954-666-080-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13609

История

  1. — Добавяне

Глава 4

Отмина и дъждовният сезон. Полята и нивите в околностите на Капилавасту се изпълниха отново с народ, който обработваше земята и прибираше новата реколта от ориз. Принцът поднови разходките извън градските стени. Понякога той излизаше сам, яхнал любимия си кон Кантака.

След една от тези разходки, Ясодара му съобщи, че очаква дете. Вестта за нейната бременност беше посрещната с трепет в царското семейство. Всички бяха щастливи, а Судходана се помоли на божествените деви да го дарят с внук.

Дойде и отмина студената и мъглива зима. Настъпи топлият месец вейсака — същият, през който беше роден Сидхарта. „Потискащ е животът в къщата — все по-често си мислеше принцът — застоял е и е изпълнен с прах. Навън под откритото небе, сред чистия въздух е истинският праведен живот. Не е лесно за този, който живее на закрито, да упражнява напълно чист, напълно съвършен праведен живот. Дали не е дошло време да отрежа косата и брадата си, да сложа жълтата роба и да напусна дома, за да водя бездомен, но свободен и праведен живот?“

Вестта за раждането на сина му, посрещна Сидхарта на връщане от реката. След като се бе изкъпал в царския вир, той бе облякъл нова роба и сложил своите украшения. Дворцовият бербер бе вчесал дългата му една педя брада и привързал на изящни плитки дългата му коса.

Придружен от Чана, принцът се отправи към двореца. Двамата мъже вървяха мълчаливо.

— Царство, власт, семейство — окови са това, Чана — въздъхна Сидхарта. — Ако посрещна следващото утро в двореца, ще бъда окован навеки с тез окови. Никога не ще узная пътя към освобождението. Затова Чана, оседлай Кантака и се приготви. Тази нощ напускаме Капилавасту.

В двореца тази вечер празнуваха. Ясодара със своя син беше в стаята си, но радостта от раждането на наследник беше всеобща. Късно през нощта веселбата утихна и скоро всички потънаха в радостен сън.

Чана беше готов и очакваше своя господар, като държеше за юздите двата коня, неговия личен и превъзходния Кантака. Сидхарта също беше готов, но бащино желание да види сина си се породи в него. Той стана, излезе от стаята и тихо се приближи към покоите на Ясодара. Отвори вратата. Пламъкът в лампата все още гореше. Обсипана с жасмин и други цветове, прекрасната Ясодара спеше прегърнала детето си. Изящната й ръка беше положена върху тялото му така, че закриваше неговото малко личице. Сидхарта стоеше на прага и се колебаеше. „Ако взема сина в ръцете си, принцесата ще се събуди и това ще попречи на моето заминаване“, помисли си той. „Когато открия пътя към освобождение, ще се завърна и тогава ще го видя“. Принцът тихо се прибра в стаята си, взе вещите, които беше приготвил, и напусна двореца.

Чана и Сидхарта напуснаха Капилавасту, без да събудят никого. Малката източна порта беше оставена отворена, а стъпалата на двата коня бяха обвързани с плат, за да заглушават шума от копитата. Беше настъпило пълнолуние и това позволяваше на двамата мъже бързо да се отдалечават в сумрака. Скоро те стигнаха до мястото откъдето трябваше да се отправят на юг, през земите на Колиите и Малите към царство Магадха.

Градските стени все още се открояваха в далечината, когато тъмна сянка, обгърната от божествено сияние се появи пред двамата конника. Те установиха своя ход. Пред тях беше застанал Маара Изкусителят, господар на земните съблазни, повелител на смъртта. Узнал бе лукавият за намеренията на Сидхарта и бързаше да застане на неговия път.

— Накъде така, Сидхарта? — попита божественото видение.

Принцът повдигна глава. Позна той Маара, господаря на земните съблазни, повелителя на смъртта.

— Тръгнал съм да открия пътя към освобождение от царството ти, о Намуций! — отвърна гордо принцът.

— Мнозина са тръгвали по този път, Сидхарта, но никой не е избягал от моето царство — отбеляза с присмех божественото видение. — Затова по-добре, принце, върни се в двореца. Управлявай царството и живей богато. Радвай се на предана съпруга и достоен син.

— О, Намуций — отвърна принцът — земното щастие е преходно. Подложено е всичко земно на раждане, стареене и смърт. Аз ще намеря пътя към непреходното, към доброто, към вечното щастие, ще победя страданието и ще достигна вечността.

— Мнозина са тръгвали по този път Сидхарта, но никой не е открил непреходното и не е достигнал вечността. Затова, съветвам те принце, върни се в двореца. Царството има нужда от теб. Баща ти, Ясодара и синът ти — също.

— О, Намуций, — отвърна принцът — когато намеря изходът от земното страдание, надмогна преходното и открия вечността, ще освободя всички земни същества от властта ти.

— Така да бъде, принце — каза Маара — но внимавай! Оттук нататък най-малката ти помисъл за земно щастие, богатство и наслада, жестоко ще накажа аз.

Тъй рече Маара Изкусителят и тъй както се беше появил, изчезна в тъмнината.

Чана и Сидхарта продължиха пътя си. Яздиха през цялата нощ и през целия следващ ден и следващата нощ. Така те прекосиха царството на Колиите и това на Малите и стигнаха границите на Магадха. Тук те спряха. Сидхарта се обърна към Чана и каза:

— Оттук нататък продължавам сам, приятелю.

Той слезе от коня и свали от него вещите, които беше приготвил — жълта роба, облеклото на скитащия бездомник; глинена купа, в която скитащите събираха храна и подаяния; бръснач, за да поддържа косата и брадата си къса; конец, игла и цедка за вода.

Сидхарта измъкна късия меч, който беше запасан на кръста му, и отряза с него дългата си коса, която остана само два пръста на дължина. После отряза и брадата си по същия начин. След това свали от себе си украшенията, скъпата копринена одежда и облече тъмножълтата роба.

Чана стоеше и наблюдаваше мълчаливо и с тъга преобразяването на своя господар. Пред очите му, от владетел, той се превръщаше в един от многото скитащи бездомници.

— Вземи одеждите ми, украшенията, меча, Чана и заведи Кантака обратно в Капилавасту — издаде последната си заповед принцът. — Побързай, защото тревогата в двореца навярно вече е голяма.

Трудно беше за двамата мъже да говорят в този момент.

— Сбогом, Чана — рече Сидхарта.

— Сбогом, господарю! — отвърна Чана и се разплака.

Сидхарта махна с ръка, обърна се и продължи нататък.