Андрей Киряков
Последните дни на Сидхарта Гаутама (13) (Българската сутра)

Глава 1

Наближаваше хладната и мъглива зима, но дните все още бяха топли и меки. Мъдрецът на Саките стоеше вглъбен под разперените клони на голямото дърво асатта. След като бе започнал отново да се храни, тялото му бързо се възстановяваше и приемаше обичайния за здравия човек вид.

Трима високи мъже, с дълги сплъстени коси, с препаски от животинска кожа, се приближиха към седящия под дървото човек. Напред вървеше Кашияпа Стария, следван от двама свои помощници — огнеслужители. Кашияпа беше седемдесет и пет годишен, но загорялото от слънцето му тяло все още беше жилаво и здраво, походката му изправена, дългата му коса, сплъстена и тъмна. Без да поздрави, Кашияпа се приближи до мъдреца и попита:

— Да̀ли е право тоа? Слушам дека аскет Гаутама неще вѐке да гладува. Неще вѐке да страда̀е, се придал на обилие и разкош.

Мъдрецът на Саките погледна спокойно към Кашияпа и отвърна:

— Онези аскети и брамини в миналото, Кашияпа, които са изпитвали неочаквана, остра, жестока болка в пълната й сила, не са страдали повече от мен. Онези аскети и брамини в бъдещето и тези в настоящето, които ще изпитат неочаквана, остра и жестока болка, в пълната й сила, не ще страдат повече от мен. В страданието, Кашияпа, аз достигнах предела, който може да бъде достигнат от някого, но не може да бъде надминат.

Кашияпа поклати глава, като продължаваше да гледа към седящия под дървото, добил отново сили и жизненост човек и рече:

— Яз мислих дека аскет Гаутама е свет человек, али не е било право то.

Той даде знак с ръка към двамата си придружители. Тримата обърнаха гръб на мъдреца и се отдалечиха. Бодхисатва Гаутама остана още известно време във вглъбение, след което се изправи. В далечината се виждаше малка горичка, от високи дървета салва. Мъдрецът на саките тръгна в тази посока. Когато стигна до тази местност, се спря. Дърветата тук бяха същите като тези в горичката Лумбини, в която преди тридесет и пет години се беше родил Сидхарта Гаутама. На това място сред високите, могъщи дървета, търсещият окончателно освобождение и изцеление от страданието, прекара остатъка от деня.

Когато слънцето залезе, бодхисатвата се отдаде на почивка. През нощта той сънува величествен сън. Сънува как светът се яви пред него като огромно легло. Той лежеше на това легло, а Снежните планини му служеха за възглавница. Лявата му ръка се простираше и се потапяше в източния океан, а дясната му ръка се простираше и се потапяше в западния океан. Краката му докосваха южния океан. Растението, наречено тирия, поникна от пъпа му и се издигна нагоре, докато достигна небето. Милиони черноглави мравки изпълзяха до неговите колена и ги покриха с телата си. Четири шарени птици, в различни цветове, дойдоха от четирите посоки на света и кацнаха в краката му, като едновременно с това станаха изцяло бели. Най-сетне бодхисатвата сънува, че върви изправен през купчина от нечистотии от всякакъв вид, но тяхната миризма и мръсотия не можеха да го засегнат. На разсъмване той се събуди, обхванат от радостно чувство. Сънят показваше, че крайното освобождение е близо и скоро ще настъпи.

Мъдрецът на саките се отправи към Неранджара. С наближаването на зимния сезон, реката беше изцяло пресъхнала. Стъпвайки по пясъка останал върху сухото й корито, той се насочи към другия бряг. По средата на реката той срещна едно момче, което носеше върху главата си голям сноп от тревата куша. Тази трева беше мека и хората я използваха за постилане и сядане. Момчето го погледна весело.

— Как се казваш, приятелю? — попита Мъдрецът на саките.

— Викат ми Щастливеца — отвърна момчето.

То свали от главата си снопа с меката трева и отдели от него осем малки снопчета, големи толкова, колкото можеше да хване човек с ръка. Събра ги в едно и ги подаде на мъдреца. Момчето се усмихна отново, постави големия сноп на главата си и продължи нататък. Бодхисатвата взе подарения му сноп и също продължи пътя си.

Като остави от дясната си страна подслона, в който раздаваха помощи на бедните и бездомните, той продължи нататък по широкия път. Скоро достигна до приятна местност, с неголямо езеро и малка горичка, съставена от различни дървета, скрита от погледа. Вековно дърво, с широки разперени над земята клони, покрито с тъмнозелени листа, се открояваше сред останалите дървета. То беше от същия вид като онова от другата страна на реката, близо до свещения кладенец. Бодхисатвата се приближи до вековното дърво, обхванат от радостно вълнение. Той започна да изпитва внимателно посоките, като заставаше последователно от север, запад, юг и изток на могъщия ствол. Намери източната посока за най-правилната и от тази страна на дървото разстели на земята снопа с тревата куша. Приготви се и седна върху удобната постелка с кръстосани крака и изправено тяло. Бодхисатвата събра ръце в скута си, опакото на разтворената дясна длан поставено върху разтворената лява длан и произнесе:

— Кожа, сухожилия и кости могат да изсъхнат тук, плътта и кръвта ми могат да пресъхнат, но без да достигна истинското, самото освобождение, аз няма да напусна това място.