Андрей Киряков
Последните дни на Сидхарта Гаутама (10) (Българската сутра)

Глава 4

След няколко години бродене из Средната земя, саман Гаутама беше опитал и постигнал всичко. Беше обикалял от място на място и опознал добре различните учения. Беше нощувал в изоставени постройки и на места, където рядко стъпваше човешки крак. Беше преодолял порочните мисли, страстта и желанията, беше подчинил страха, но не беше постигнал онова, към което се стремеше. Не можеше да намери истинското познание, което да води до преодоляване на болката, страданието и смъртта.

Близо край Урувела имаше подслон, в който раздаваха помощи на бедните и бездомните. Тук се бяха събрали и други скитащи из земите на Магадха. Сред тях имаше аскети, които упражняваха строги практики, водещи до налагане на контрол над чувствата, ума и тялото.

Саман Гаутама не намираше друг известен начин за придобиване на истинско познание, затова реши окончателно да подчини своите чувства, ум и тяло, по този начин. Близо до подслона, той намери подходящо място и седна на земята. Опита да преодолее потока на своите мислите. Стискайки здраво зъбите си и притискайки език към небцето, се опита да ограничи, да сломи, да смаже, да изгори мислите си. Докато правеше това, пот започна да се стича от мишците му. Чувството беше такова, сякаш силен човек стиска слаб човек за главата, или го сграбчва за рамото. Отново и отново саманът се опитваше стискайки здраво зъби и притискайки език към небцето да ограничи, да сломи, да смаже и да изгори мислите си. Все повече и повече пот се стичаше от мишците му. След приемането на крайни усилия, несмущавано състояние на ума беше постигнато, но тялото беше неспокойно, дори и след болезненото чувство, което го беше завладяло, изпълнило и отминало. Така въпреки мъчителните чувства, тялото и умът не можеха да останат напълно подчинени.

Саман Гаутама виждаше аскети, които спираха дишането си за много дълго време. Може би това беше начинът за пълното преодоляване на желанията на ума и тялото. Саманът намери подходящо място и започна да практикува спиране на дишането си за дълъг период от време. Спираше дишането си през устата и носа. Когато правеше това за по-дълго време, ушите му започваха да бучат и сякаш жесток вятър нахлуваше и свистеше в тях. Подобно на звука, издаван от ковашки мех, с който се разпалваше огъня, такъв беше звукът, който пронизваше ушите му. Практикуващият разбра, че е започнал да диша през ушите. Въздухът влизаше и излизаше през тях и по този начин той поддържаше тялото си. Когато осъзна това, той реши да спре дишането и през устата, носа и ушите. И когато направи това, жестоки ветрове забучаха в главата му. Така като силен човек би могъл да разбие нечия глава с остър меч, по този начин жестоките ветрове бучаха в главата му. Пот избиваше по цялото му тяло и то падаше изтощено на земята. Но когато събереше достатъчно сили, аскетът спираше дишането си отново и изцяло. Болките бяха непоносими. Бяха такива, сякаш някой здраво стискаше с ремък главата му, сякаш касапин режеше с остър нож вътрешностите му, сякаш двама силни мъже са хванали трети, по-слаб, и го въртят бавно над гореща жарава. Болката и изтощението бяха огромни. Тялото на аскета, се свличаше безжизнено на земята. Мнозина го мислеха за умрял, а други казваха — „Не е умрял, но умира“. „Не, аскет Гаутама не е умрял, нито умира“, казваха трети, „Той е свят човек — Архат, защото такова е държанието на светеца“.

Жителите на областта вече знаеха за аскета, който така сурово наказваше своето тяло. Мълвата за него се разпростираше все по-надалече. „Аскет Гаутама е свят човек“, казваха тези, които живееха в околностите. „Свят човек е този.“, казваха онези, които идваха отдалеч и виждаха страданията на аскета. „Свет человек е Гаутама“, рече и Кашияпа Стария, огнепоклонника, който също гледаше поведението на аскета.

Но мъченията, на които аскет Гаутама се подлагаше, не можеха да му помогнат да надмогне изцяло мислите и тялото си. Тогава той срещна един от тези наричащи себе си ниганта — свободните от окови. Тези се наричаха още ацелака — голите, защото водачите им ходеха голи и така учеха: „Който убие каквото и да е живо същество, се спуска по пътека, която води надолу към ада. Който вземе това, което не му е дадено, който не се държи почтено и се отдава на страстта, който казва лъжи — всички те се спускат по пътеката, която води надолу към ада“. И още казваха: „Изпълнен е човекът с грях, защото такава е неговата природа. Затова, въздържайте се от лошите дела, но и от всяко действие, защото те, делата, ни привързват към света, към кармата и пречат за освобождаване на душата. Само въздържанието и разкаянието може да ни спаси.“ Ацелака приемаха гладуването до смърт като единствения правилен начин за напускане на този свят.

Аскет Гаутама започна да следва праведния живот, който водеше до пречистване на кармата и освобождение от оковите на тялото. Седнал под голямото дърво асатта, той прекарваше времето си в медитация, въздържание от мисли, реч и действие, от всяко нещо, което би могло да обвърже човека със света, включително и приемането на храна. Когато се налагаше да се движи и да измине известно разстояние, аскетът стъпваше внимателно по земята, за да не причини неволно смъртта на някое малко движещо се насекомо. Внимаваше къде сяда и къде си почива. Пазеше се от досег дори с тревите и растенията, за да не причини неволно зло на някое много малко живо същество.

Към светия аскет се присъединиха петима брахмани — Конданя, Бхадрика, Ваппа, Маханама и Асаджи, завладени от неговото поведение и от начина, по който той неотклонно следваше пътя към освобождение. Въздържайки се от всичко, което другите смятаха за необходимо, аскетът приемаше дневно само по една шепа сварени зърна от грах, соя, боб или нахут. От малкото храна тялото му започна прогресивно да отслабва, но въпреки това той все повече намаляваше дневната си дажба, докато накрая започна да приема само по едно зърно на ден. Престана да се движи, като ограничаваше движенията си само до най-необходимите за природата на човешкото тяло нужди. От близо и далече идваха хора да зърнат аскета, чието тяло заприличваше на жив скелет и който приближаваше съзнателно гладната смърт…