Алфонс Доде
Тартарен Тарасконски (28)

II
Поява на дребния господин

През запотените от дишането стъкла Тартарен Тарасконски смътно видя хубав общински площад, правилен, обкръжен с аркади и портокалови дръвчета, посред който дребни войници, същински оловни войничета, правеха упражнения в светлорозовата утринна мъгла. Кафеджиите разтваряха кепенците. В единия край имаше зеленчуков пазар… Очарователно, но нито следа от лъв.

— На юг!… Още по на юг! — прошепна простодушният Тартарен, като се сгуши в ъгъла си.

Свежа струя въздух нахлу в колата и заедно с аромата на разцъфнали портокали в нея се качи дребен господин в бежов редингот, стар, сух, сбръчкан, с отмерени движения, с лице колкото юмрук, с черна копринена връзка, дълга пет пръста, с кожена чанта и чадър — истински селски нотариус.

Като видя бойните доспехи на тарасконеца, дребният господин, който беше седнал срещу него, много се изненада и започна да гледа Таратарен притеснително и настойчиво.

Разпрегнаха, впрегнаха и колата потегли… Дребният господин продължаваше да гледа Тартарен. Най-сетне тарасконецът кипна.

— Май нещо ви учудва, а? — запита той, като изгледа дребния господин.

— Не! Пречи ми — отговори той напълно спокойно.

И истината е, че с палатката, револвера, с двете пушки в калъфи, с ловджийския нож, да не говорим за природната обемистост, Тартарен Тарасконски заемаше много място…

Отговорът на дребния господин го ядоса.

— Да не мислите, че ще тръгна на лов за лъвове с вашия чадър? — запита гордо великият човек.

Дребният господин погледна чадъра си, усмихна се миролюбиво; после все така равнодушно запита:

— Вие кой сте, господине?…

— Тартарен Тарасконски, изтребител на лъвове!

Произнасяйки тези думи, безстрашният тарасконец разтърси като грива пискюла на своя фес.

В пощенската кола настана изумление.

Монахът-трапист се прекръсти, проститутките плахо изпискаха, а фотографът от Орлеанвил се приближи до изтребителя на лъвове, мечтаейки вече за неочакваната чест да му направи снимка.

Само дребният господин никак не се развълнува.

— Много ли лъвове сте убили досега, господин Тартарен? — запита той спокойно.

Тарасконецът прие въпроса съвсем сериозно.

— Дали съм убил много лъвове ли, господине!… Пожелавам ви толкова косми на главата.

И цялата кола прихна да се смее на трите жълти палечковски косъма, щръкнали на главата на дребния господин. На свой ред и фотографът от Орлеанвил се намеси:

— Опасен занаят е вашият, господин Тартарен!… Случват се страшни работи… Така например горкият господин Бомбонел…

— А, да, изтребителят на пантери — каза Тартарен пренебрежително.

— Познавате ли го? — запита дребният господин.

— Има си хас… Дали го познавам… Повече от двадесет пъти сме ходили на лов заедно.

Дребният господин се засмя.

— Нима ходите и на лов за пантери, господин Тартарен?

— Понякога, колкото да се намирам на работа — отвърна побеснял тарасконецът.

И добави, като вдигна героично глава, жест, който разпали сърцата на двете проститутки:

— Съвсем друго е лъвът!

— Естествено — каза фотографът от Орлеанвил, — пантерата е само голяма котка…

— Точно така — съгласи се Тартарен, който нямаше нищо против да понамали славата на Бомбонел, особено пред дамите.

В този момент колата спря, кондукторът отвори вратичката и се обърна много почтително към дребния господин:

— Пристигнахте, господине.

Дребният господин стана, слезе от колата и преди да затвори вратичката, каза:

— Ще ми позволите ли да ви дам един съвет, господин Тартарен?

— Какъв съвет, господине?

— Боже мой, послушайте ме. Вие сте свестен човек, затова ще ви кажа истината… Върнете се веднага в Тараскон, господин Тартарен… Само си губите времето тук… Останали са само някоя и друга пантера в провинциите, но защо ви са. Това е дребен дивеч за вас… А колкото до лъвовете, с тях е свършено. Няма ги вече в Алжир… Моят приятел Шасен неотдавна уби последния.

И дребният господин поздрави, затвори вратичката и си тръгна смеейки се с чантата и чадъра.

— Кондуктор — запита Тартарен, като направи своята свирепа гримаса, — кой беше тоя чичко?

— Как, не го ли познавате? Това беше господин Бомбонел!