Алфонс Доде
Тартарен Тарасконски (14)

XIV
Марсилското пристанище. Качвай се! Качвай се!

На първи декември 186… година по обед под лъчите на зимното провансалско слънце, в един чудесен, ясен, светъл ден марсилците изумени видяха по улица Каньобиер някакъв турчин, и то какъв турчин!… Никога не бяха срещали като него, а, слава богу, в Марсилия турци под път и над път.

Въпросният турчин — обясненията, смятам, са излишни! — беше Тартарен, великият Тартарен Тарасконски, който крачеше по крайбрежните булеварди с всичките си сандъци, с аптечката си, с консервите си към пристанището на параходната компания „Туаш“, откъдето параходът „Зуав“ трябваше да го отведе там далеч.

В ушите му още шумяха тарасконските поздравления, слънчевото небе и дъхът на море го опияняваха и Тартарен пристъпваше сияещ с пушка на всяко рамо, вирнал глава, изпиващ с поглед прелестното марсилско пристанище, което виждаше за пръв път и което го заслепяваше… Горкият човек мислеше, че сънува. Струваше му се, че сам той е Синдбад Моряка, зареян в някой приказен град от „Хиляда и една нощ“.

Докъдето поглед стига, гора от мачти и реи, кръстосани във всички посоки. Знаменца на различни държави: руски, гръцки, шведски, туниски, американски… До кейовете параходи с насочени като щикове към бреговете носови стожери. Под тях русалки, богини, деви Марии и други резби от боядисано дърво, които дават името на кораба. И всичко това разядено от морската вода, подгизнало, плесенясало. Тук-таме между корабите късче море — като голямо лъскаво маслено петно… В сплетените мачти облаци чайки, напръскали красиво на точки синьото небе, подвикващи си на най-различни езици юнги.

На кея сред зелените, гъсти, тъмни, смесени с мазнини и сода вади, изтичащи от сапуноварните, цял куп митничари, посредници, носачи с двуколките си, впрегнати в корсикански кончета.

Магазини с какви ли не чудесии, задимени бараки, където моряците си готвеха сами, търговци на лули, търговци на маймуни, на папагали, на въжа, на корабни платна, невиждани вехтории, бърканица от стари топове, големи позлатени фенери, стари мрежи, стари нащърбени котви, вехти въжа, вехти скрипци, вехти рупори, морски далекогледи от времето на Жан-Бар и Дюге-Труен. Продавачки на миди кряскаха, приклекнали край стоката си. Моряци пренасяха котли с катран, димящи тенджери, големи кошници, пълни с октоподи, за да ги измият с не дотам прозрачната вода на чешмите.

Навред струпани всевъзможни стоки: копринени тъкани, руда, салове, кюлчета олово, платове, захар, рошкови, рапица, сладка папрат, захарна тръстика. Миш-маш от Изтока и Запада. Купчини холандско сирене, което генуезките собственоръчно боядисват в червено.

Малко по-надолу житното пристанище: носачи изсипват от високи скели чувалите си на брега, житните зърна се леят в светъл прах като златен поток. Мъже с червени фесове го пресяват равномерно с големи сита от магарешка кожа и го товарят на колички, зад които се изнизва върволица жени и деца с метлички и кошници в ръка… Още по-нататък ремонтният док: големи кораби, полегнали настрана, с мачти, потопени във водата — обгарят ги със запалени тръни, за да ги почистят от водораслите, мирис на смола, оглушителния шум на дърводелците, които обковат корабите с мед.

От време на време пролука между мачтите. Тогава Тартарен виждаше входа на пристанището, непрестанното движение на кораби, някаква накичена и добре измита английска фрегата, с офицери с жълти ръкавици, отпътуваща за Малта, или голяма марсилска гемия вдига котва сред викове, ругатни, а на кърмата едър капитан в редингот командува маневрата на провансалско наречие. Кораби тръгват на път, опънали всичките си платна. Други, в далечината, се насочват към пристанището бавно, облени от слънце, сякаш плуващи във въздуха.

И през всичкото време ужасна врява, грохот на коли, моряшки команди: „Хей, вдигай платната!“, ругатни, песни, параходни сирени, барабани, тръби от форт Сен-Жан, от форт Сен-Никола, звън на катедралните камбани, на църквата „Сен-Виктор“, на други църкви; и над всичко това мистралът, който събира разнообразните шумове, възгласи, завърта ги, подхвърля ги, те се сливат с неговия вой, превръщат се в безумна, дива, героична музика, напомняща зов на мощен рог, които те подканва да отпътуваш, да се понесеш далеч-далеч, да литнеш.

Именно под звуците на този чуден рог храбрият Тартарен Тарасконски отплува за страната на лъвовете…