Алфонс Доде
Тартарен Тарасконски (27)

I
Старите пощенски коли

Допотопна пощенска кола, тапицирана по старата мода с грубо синьо избеляло сукно, с огромни вълнени ресни, които след няколко часа път изпотяват гърба… Тартарен Тарасконски седеше отзад в колата; той се настани колкото може по-удобно и в очакване да вдъхне напоените с мускус изпарения на големите африкански хищници, героят трябваше да се задоволи с познатата стара миризма на пощенската кола, странна смесица от хиляди миризми — на хора, коне, жени, кожи, храна и мухлясала слама.

В колата имаше всякакви пътници. Един монах-трапист, двама търговци евреи, две проститутки, които догонваха полка си — трети хусарски, един фотограф от Орлеанвил… Но колкото и очарователна и разнообразна да беше компанията, на тарасконеца не му се говореше и той седеше замислен, пъхнал ръка в кожената дръжка, с карабини между коленете. Бързото заминаване, черните очи на Байа, страшният лов, който го чакаше, всичко това объркваше мислите му, без да се смята, че с достопочтения си патриархален вид тази европейска пощенска кола, в която беше попаднал посред Африка, смътно му напомняше Тараскон от неговата младост, разходките в околността, чудесните закуски на брега на Рона, рой спомени.

Полека-лека се смрачи. Кочияшът запали фенерите. Ръждясалата пощенска кола се друсаше и скърцаше със старите си яйове^[1]; конете потропваха, звънчетата звънтяха… От време на време горе под платнището се чуваше страшно дрънкане на железария… Това бяха бойните съоръжения.

Полузадрямал, Тартарен Тарасконски погледа известно време комично друсащите се пътници, които сякаш танцуваха пред очите му като чудновати сенки, после всичко се замрежи пред очите му, мисълта му сякаш се забули и той чуваше вече само смътно стенанията на осите на колелата и жалбата на пощенската кола…

Изведнъж един глас, дрезгав, прекършен, немощен глас на стара вълшебница, извика тарасконеца по име:

— Господин Тартарен! Господин Тартарен!

— Кой ме вика?

— Аз, господин Тартарен, не ме ли познавате?… Аз съм старата пощенска кола, която преди двадесет години пътуваше между Тараскон и Ним… Колко пъти съм ви отнасяла вас и вашите приятели, когато отивахте на лов за каскети към Жонкиер или Белгард!… Не ви познах отначало поради вашия турски фес и защото малко сте понапълнели; но щом захъркахте, дяволска работа, веднага ви познах.

— Добре! Добре! — съгласи се малко нацупено тарасконецът.

Но после се разнежи.

— Добре, ама кажи ми, стара приятелко, какво правиш тук?

— Ах, добрички ми господин Тартарен, дойдох тук съвсем не по мое желание, уверявам ви. Щом построиха железопътната линия на Бокер, решиха, че не ставам вече за нищо и ме изпратиха в Африка… И не само мене! Заточиха почти всички френски пощенски коли. Решиха, че сме много назадничави и ето ни сега на каторга… Това вие във Франция наричате „алжирски железници“.

Тук старата пощенска кола дълбоко въздъхна, после продължи:

— Ах, господин Тартарен, колко съжалявам за моя хубав Тараскон! Славно време беше тогава за мен. Млади години! Как тръгвах само сутрин измита обилно с вода, блестяща, с излъскани като нови колела, с фенери като две слънца, с винаги намазания с масло гюрук! А колко хубаво беше, когато пощальонът размахваше камшика си под звуците на: „Хей, Тараска, брей, Тараска, тра-ла-ла-ла“, а кондукторът с преметнат през рамо рог, с извезаната фуражка, кривната над ухото, все мяташе вечно ръмжащото си кученце отгоре на колата, покатерваше се и той и викваше: „Карай, карай!“. Тогава моите четири коня политаха под дрънкането на звънчетата, кучешкия лай, звуците на рога; прозорците се отваряха и цял Тараскон гледаше гордо как пощенската кола се понася по големия главен път.

Чудесен път, господин Тартарен, широк, добре поддържан, с означени километри — купчинки чакъл, поставени на еднакво разстояние, отдясно и отляво китни равнини с мастикови дръвчета и лозя… Странноприемници на всеки десет крачки, смяна на конете всеки пет минути… А пътниците, какви славни хора! Кметове, свещеници, пътуващи за Ним при префекта или епископа; търговци на коприна, връщащи се благоприлично от Мазе, ученици във ваканции, селяни с везани ризи, гладко обръснати сутринта, а отгоре на колата вие, господа ловците на каскети, винаги в добро настроение, всеки запял своя романс вечер под звездите, на връщане!…

Сега са други времена. Бог знае кого возя! Сбирщина нечестивци, от кол и от въже, които ме пълнят с въшки, негри, бедуини, стари войници, нехранимайковци от всички страни, дрипави преселници, които ме отравят с лулите си, и всички разговарят на език, дето и дяволът не може да го разбере… Пък и нали виждате как се отнасят с мен! Нито изчеткана, нито измита. Свиди им се дори да ми смажат осите… Вместо моите някогашни едри кротки коне — дребни арабски кончета, в които сякаш дявол се е вселил, та вечно се блъскат, хапят се, подскачат, тичат като кози и с ритниците си чупят стръките ми… Ай!… Ай!… Ето!… Пак започва… Ами пътищата! Тук още се ядва, защото сме близо до началството, ама по-нататък, нищо, няма следа от път. Да върви кой накъдето ще. През планини и равнини, сред палми-джуджета и мастикови дървета… Нито една определена спирка, отдих по прищявка на кондуктора ту в един, ту в друг чифлик.

Понякога този негодник ме кара да заобикалям по две левги, за да се отбие у някой приятел на чашка абсент или пенливичко… А след това шибай с камшика, пощальон! Трябва да се навакса загубеното време. Слънцето жари, прахът пари. Препускай, не спирай! Спъваш се, ще се прекатуриш! Дий, по-силно! Прекосяваш реки, хремясвяш, мокриш се, затъваш… Дий! Дий! Дий! А после вечер вир-вода — само това ми липсва на възрастта и на ревматизма! — трябва да спя на открито в двора на някой хан, дето се гонят всички ветрове. Нощем чакали и хиени идват да ме душат, а злосторници, които искат да се предпазят от росата, се мушкат да спят на топло в купето… Ето такъв живот водя, клети ми господин Тартарен. И ще го водя, докато изгоря от слънцето, изгния от влажните нощи и падна — какво друго ме чака — на някой отвратителен път, където арабите ще си варят кускуса върху старите ми кокали…

— Блидах! Блидах! — извика кондукторът, като отвори вратичката.