Алфонс Доде
Тартарен Тарасконски (26)

XII
Пишат ни от Тараскон

В един хубав следобед със синьо небе и прохладен ветрец Сиди Тарт’ри, яхнал своето муле, се връщаше сам-самичък от градинката си… Поразкрачен над широките чували, натъпкани с китри и дини, полюляван приспивно от подрънкването на големите стремена, поклащайки се — „люш, люш“, заедно с мулето, славният наш герой пътуваше сред тая живописна природа, почти задрямал от благополучие и жега.

Изведнъж, тъкмо когато влизаше в града, го стресна гръмък глас:

— Хей, чудо на чудесата! Не виждам ли господин Тартарен?

Като чу името Тартарен и веселия южняшки изговор, тарасконецът вдигна глава и на две крачки от себе си зърна добродушното, опърлено от слънцето лице на достопочтения Барбасу, капитана на „Зуав“, който пиеше абсент и пушеше лулата си пред малко кафене.

— Я, здрасти, Барбасу — каза Тартарен и спря мулето.

Вместо да му отговори, Барбасу се втренчи в него, а после изведнъж прихна да се смее, и то така, че Сиди Тарт’ри от смущение съвсем се смъкна от седлото върху дините.

— Ама че чалма, клети ми господин Тартарен!… Значи, вярно е това, дето разправят, че сте станали турчин?… А малката Байа пее ли ви както винаги „Красавицата Марко“?

— „Красавицата Марко“ ли? — извика възмутено Тартарен. — Запомнете, капитане, че личността, за която говорите, е почтена мавританка и не знае нито дума френски.

— Байа не знаела нито дума френски?… Ама вие да не падате от Марс?…

И славният капитан се закикоти още по-силно.

Но като видя, че лицето на горкия Сиди Тарт’ри се удължи, той се овладя.

— Всъщност, може би не е същата… Да предположим, че съм сбъркал… Само че да ви кажа ли, господин Тартарен, съветвам ви да не се доверявате много на алжирските мавританки и на черногорските князе!…

Тартарен се изправи на стремената с познатата свирепа гримаса.

— Князът е мой приятел, капитане!

— Добре! Добре! Няма да се караме, я… Ще пийнете ли един абсент! Не? Какво да предам в нашия край?… Пак нищо… Е, хубаво. На добър ви час… Между другото, приятелю, донесъл съм чудесен френски тютюн, искате ли да ви отсипя малко?… Вземете! Вземете! Ще ви подействува добре… От тоя проклет източен тютюн съвсем ви се е размътила главата.

И капитанът пак отпи от своя абсент, а Тартарен замислен се затръска с мулето към къщичката си… Въпреки че душевното благородство му пречеше да проявява недоверие, намеците на Барбасу го разтревожиха, пък и тарасконските ругатни и провансалският изговор събудиха в душата му смътни угризения.

Вкъщи не завари никого. Байа беше на баня… Негърката му се стори грозна, къщата тъжна… В плен на необяснима меланхолия той седна до шадравана и натъпка лулата си с тютюна на Барбасу. Тютюнът беше загънат в парче от вестник „Семафор“. Когато го разгърна, пред очите му се мярна името на неговия роден град.

ПИШАТ НИ ОТ ТАРАСКОН

Градът е в ужасна тревога. Тартарен, изтребителят на лъвове, заминал за Африка на лов за тези големи хищници, не изпраща вести за себе си от няколко месеца… Какво ли е станало с нашия юначен съгражданин?… Никой не смее да се запита, защото всички знаем каква буйна глава е той, колко е смел и как жадува за приключения… Дали като толкова други пътешественици е погълнат от пясъците на пустинята, или е бил разкъсан от смъртоносните зъби на атласките хищници, чиито кожи беше обещал на общината? Страшна неизвестност! И все пак негри търговци, дошли на панаира в Бокер, разправят, че са срещали сред самата пустиня някакъв европеец, който по описанието много прилича на него и който се отправил към Томбукту… Бог да пази нашия Тартарен!

Като прочете това, тарасконецът почервеня, пребледня, потрепери. Цял Тараскон изплува пред него: клубът, ловците на каскети, зеленото кресло у Косткалд, а над тях се появиха, сякаш разперил криле орел, страхотните мустаци на храбрия командир Бравида.

И тогава, като осъзна докъде е стигнал, като се видя малодушно приклекнал на рогозката, след като мислеха, че убива зверове, Тартарен Тарасконски се засрами от себе си и заплака.

После изведнъж героят скочи:

— За лъвове! За лъвове!

Втурна се в прашния килер, където дремеха походната палатка, аптечката, консервите, сандъкът с оръжията и ги измъкна посред двора.

Тартарен-Санчо издъхна. Остана само Тартарен-Кихот.

Безстрашният тарасконец едва прегледа снаряженията си, въоръжи се, навлече доспехите, обу големите ботуши, драсна две думи на княза, за да му повери Байа, пъхна в плика няколко сини банкноти, навлажнени от сълзите му, и ето го вече в пощенската кола на път за Блидах, оставил вкъщи изумената негърка пред наргилето, чалмата, елениите, пред всичките тия мюсюлмански пъртушини на Сиди Тарт’ри, които се ва̀ляха жалки над белите трилистни детелини на пруста…