Алфонс Доде
Тартарен Тарасконски (22)

VIII
Спете, лъвове атласки!

Спете, лъвове атласки, спете спокойно във вашите леговища сред алое и диви кактуси… Още няколко дни Тартарен Тарасконски няма да ви изтребва. Засега всичките му бойни снаряжения — сандъци с оръжие, аптечка, походна палатка, консерви — почиват мирно и тихо струпани в хотел „Европа“ в един ъгъл на стая №36.

Спете безметежно, огромни рижи лъвове! Тарасконецът търси своята мавританка. След срещата в омнибуса нещастникът през всичкото време усещаше върху крака си, върху грубия си ловджийски ботуш пробягването на червената мишчица; а в морския ветрец, докоснал устните му, вечно вдъхваше уханието — все едно какво правеше, — любовното ухание на сладкиши и анасон.

Той желаеше своята мавританка!

Но това съвсем не е проста работа! Да намериш в един град със сто хиляди жители лице, на което познаваш единствено дъха, обувките и цвета на очите — само обезумял от любов тарасконец е способен да се хвърли в подобно приключение.

Най-ужасното е, че под белите яшмаци всичките мавританки ужасно си приличат; освен това тези дами рядко излизат от къщи и когато човек иска да ги види, трябва да отиде в Горния град, тоест в арабския квартал, в града на турците.

Истинско разбойническо свърталище е този Горен град. Тъмни, тесни, стръмни улички, а от двете им страни тайнствени къщи, чиито покриви образуват нещо като тунел. Ниски врати, малки, безмълвни, тъжни прозорци с решетки, а отдясно и отляво мрачни бараки, истински бордеи, където свирепи турци с разбойнически лица — блъскайки с очи и зъби — пушат дълги лули и разговарят тихо, сякаш кроят тъмни заговори…

Да кажем, че нашият Тартарен преминаваше без вълнение тази ужасна част от града, ще излъжем. Напротив, славният човек беше страшно неспокоен и вървеше през тъмните улички, в които едва вместваше огромния си корем, с най-голяма предпазливост, очите му шареха на четири, а пръстът му беше на спусъка на револвера. Точно както отиваше към клуба в Тараскон. Той очакваше всеки миг да се хвърлят на гърба му цяла банда евнуси и еничари, но желанието да види отново дамата на сърцето си му вдъхваше смелост и великанска сила.

Цяла седмица безстрашният Тартарен не излезе от Горния град. Ту го виждаха да стърчи пред мавританските бани, очаквайки часа, в който дамите излизаха на групи, тръпнещи и ухаещи на чистота; ту присядаше пред вратите на джамиите, където се потеше и пухтеше, докато събуе големите си ботуши, преди да влезе в светилището…

Понякога, когато се свечеряваше и той се връщаше съкрушен, че не е открил нищо нито в банята, нито в джамията, като минаваше край мавританските къщи, тарасконецът чуваше монотонни песни, приглушени звуци на китара, дрънкане на дайре, звучни смехове на жени и сърцето му забиваше.

„Може би тя е тук!“ — казваше си той.

И ако улицата беше безлюдна, се приближаваше до някоя от къщите, улавяше тежкото чукче на ниската порта и плахо почукваше… Песните и смеховете веднага секваха. Зад стената се чуваха само приглушени шушукания като в заспал птичарник.

„Дръж се! — мислеше си нашият герой. — Сега ще ми се случи нещо!“

Обикновено му се случваше едно и също — плисваха му голяма кофа студена вода върху главата или пък го замеряха с портокалови кори и берберийски смокини… Никога нищо по-сериозно…

Спете, лъвове атласки!