Алфонс Доде
Тартарен Тарасконски (15)

I
По море. Петте положения на феса. Третият ден вечерта. Помощ

Бих искал, драги читатели, да съм художник, и то велик художник, за да изобразя пред вашите очи в началото на втория епизод различните положения, които зае фесът на Тартарен Тарасконски по време на тридневното плаване на борда на „Зуав“ от Франция до Алжир.

Щях да ви го покажа първо при отплуването, на палубата, наистина героичен и великолепен, увенчал прекрасната тарасконска глава. Щях да ви го покажа и след това на излизане от пристанището, когато „Зуав“ започна да се люшка по вълните: щях да ви го покажа треперещ, изумен, сякаш предусетил, първите пристъпи на морската болест.

А после в Лионския залив, когато корабът все повече и повече се отдалечаваше от брега и морето все повече се мръщеше; щях да ви го покажа и под пристъпите на бурята, щръкнал изплашено на главата на героя, с настръхнал в морската мъгла и вихри голям вълнен син пискюл… Четвърто положение. Шест часът вечерта, на хоризонта — бреговете на Корсика. Злополучният фес се навежда през борда и жално гледа, взира се в морето… И най-сетне пето, последно положение — в тясна кабина, на малко легло, подобно на чекмедже, нещо безформено и отчаяно се търкаля и стене на възглавницата. Това е фесът, героичният фес от отплуването, превърнат сега в най-нищожна нощна шапка с пискюл, нахлупена до ушите над бледото, сгърчено лице на един болник.

Ах, ако тарасконците можеха да видят своя велик Тартарен, легнал в чекмеджето под бледата тъжна светлина, нахлуваща от прозорчетата, сред блудкавата миризма на кухня и влажно дърво — противната миризма на кораб; ако можеха да го чуят как пъшка при всяко завъртане на витлото, как през пет минути иска чай и се кара с прислужника с писклив глас като дете, колко щяха да се разкаят, че са го накарали да замине… Давам ви честната си дума на негов биограф! Горкият турчин будеше съжаление. Изненадан внезапно от морската болест, нещастникът не се беше решил да разхлаби алжирския пояс, нито да свали бойните доспехи. Ловджийският нож с голяма дръжка притискаше гърдите му, кобурът на револвера му убиваше. А на всичко отгоре и вечното мрънкане на Тартарен-Санчо, който не преставаше да се вайка и да проклина:

— На ти, глупак с глупак!… Аз казвах ли ти!… В Африка ти се беше приискало да вървиш… На ти сега Африка! Хубава е, а!

Но най-жестокото беше, че докато лежеше сам и стенеше, нещастникът чуваше как другите пътници се смеят в каюткомпанията, ядат, пеят, играят на карти. На борда на „Зуав“ се беше събрало многобройно и весело общество. Офицери, прибиращи се в своите полкове, дами от марсилския „Алказар“, пътуващи артисти, богат мюсюлманин, който се връщаше от Мека, един черногорски княз, голям шегаджия, който подражаваше на Равел и Жил Пере^[1]. И нито един от тези хора не страдаше от морска болест и те прекарваха времето си, пиейки шампанско с капитана на „Зуав“, огромен веселяк от Марсилия, който имаше по едно семейство в Алжир и в Марсилия и носеше смешното име Барбасу.

Тартарен Тарасконски страшно го беше яд на всичките тези безобразни хора. От тяхното веселие му ставаше още по-зле.

Най-сетне следобед на третия ден необикновено оживление на борда на кораба измъкна нашия герой от дългото му вцепенение. Камбанката на носа звънеше. По палубата се чуваше тропот на тежки моряшки ботуши.

— Пълен напред!… Заден ход! — викаше хрипливо капитан Барбасу.

И най-сетне:

— Стоп машина!

Рязко спиране, силно разтърсване и повече нищо… Само корабът се полюшваше тихо надясно-наляво като балон във въздуха…

Това странно затишие изплаши тарасконеца.

— Помощ! Потъваме!… — извика той с див глас.

И възвърнал като по чудо силите си, скочи от леглото и се спусна към палубата с всичките си доспехи.