Ричард Йейтс
Пътят на промените (8)

Едно

Сега настъпи време на такова радостно умопомрачение, на такова екзалтирано безгрижие, че Франк Уилър по-късно просто не можеше да си спомни колко дълго бе продължило. Може би мина седмица или пък две, или повече, преди животът му да се върне на фокус с обичайното внимание към отминаването на времето и тревожната потребност да го измерва и разпределя, а после, поглеждайки назад, той не бе в състояние да каже колко дълго бе другояче. Единственият ден, който винаги щеше да се откроява ясно в паметта му, бе първият след рождения му ден.

Франк наистина спа във влака и се вози с глава, отметната върху прашния плюш, с изхлузващ се от скута му „Таймс“; стоя дълго над парещи чаши кафе в жълто-кафявото ехтящо подземие на гара „Гранд Сентрал“, позволявайки си да закъснее за работа. Колко дребни, спретнати и комично сериозни изглеждаха останалите мъже с техните сивеещи късо подстригани коси, със закопчаните си яки и с малките пъргави, забързани стъпала! Появяваха се на безкрайни отчаяни рояци, препускайки през гарата и по улиците, а след час всички щяха да бъдат неподвижни. Чакащите офиссгради в центъра щяха да ги погълнат и задържат, така че ако човек застанеше в някоя от кулите и погледнеше през пропастта към друга, щеше да види огромен мълчалив кошер със стотици дребни розови мъже в бели ризи, постоянно местещи документи, разговарящи намръщено по телефона, представящи патетичното си глупаво шоу под върховното безразличие на пухкавите пролетни облаци.

Междувременно кафето на Франк Уилър бе превъзходно, хартиената му салфетка бе прекрасно бяла и суха, а ласкавата възрастна жена, която му сервираше, бе така любезна и така очевидно доволна от ритъма на собствената си ефикасност („Да, господине, благодаря ви, господине; това ли е всичко, господине?“), че му се искаше да се наклони и да целуне сбръчканата й буза. Когато стигна в офиса, той бе в онази еуфория на полуосвеженото изтощение, в която всички звуци са приглушени, всички картини са замъглени и всяка задача е лесна.

Но нещата по реда си: а първото, което трябваше да направи, когато вратата на асансьора се отвори на Петнадесетия етаж, бе да отиде и да се справи като мъж с Морийн Граб. Тя седеше сама на рецепцията — в тъмен костюм, който вероятно бе облякла като най-строгата, най-малко провокираща дреха в гардероба си, а когато го видя да се приближава, изглеждаше ужасно объркана. Но усмивката му бе така умела — в нея нямаше никаква потайност, никаква лъжа, напълно открита приятелска усмивка — че той видя как увереността се върна на лицето й, преди да стигне до бюрото й. Дали тя се страхуваше, че ще я помисли за боклук? Че цял ден ще си шепне и ще хихика зад гърба й с останалите мъже? Ако си го беше мислила, усмивката му й каза да си отдъхне. От друга страна, дали се беше страхувала, че ще се опита да направи голям роман от цялата работа? Че ще разстрои живота й с объркани настоявания („Трябва да те видя…“)? Усмивката му й каза, че може да престане да се тревожи и за това; и тези две възможности, за момента, бяха единствените, които изобщо заслужаваха внимание.

— Здрасти — рече мило той. — Имаше ли някакви неприятности заради вчера? Имам предвид с г-жа Йоргенсън.

— Не. Тя не каза нищо. — Изглежда й беше малко трудно да срещне погледа му, затова гледаше възела на вратовръзката му. Застанал там, усмихнат, при безспирното бръмчене и движение на хората в сухото езеро зад тях, той спокойно би могъл да е спрял, за да убие времето или да я попита за машинописна задача; нищо в лицето му и в нейната поза не би могло да събуди любопитството на наблюдаващите ги. Но той знаеше, че отблизо, от мястото, където тя седеше, не можеше да има съмнение в интимната им искреност.

— Виж, Морийн — започна той. — Ако смятах, че ще има някаква полза за някого от двама ни, бих ти предложил този следобед да идем някъде и да поговорим. И ако ти искаш, ако имаш желание да ми кажеш нещо или да ме питаш нещо, точно това ще направим. Искаш ли?

— Не. Освен че аз… ами, не. Всъщност не. Прав си.

— Не става въпрос дали съм „прав“. Не искам да си мислиш, че съм… о, няма значение. Но чуй: важното е да няма съжаления. Аз не съжалявам, надявам се, че и ти, и ако съжаляваш, ще ми се да ми кажеш.

— Не — рече тя. — Не съжалявам.

— Радвам се. И чуй: ти си страхотна, Морийн. Ако някога има нещо, което мога… нали разбираш, да направя за теб или нещо, надявам се да ми кажеш. Сигурно звучи малко глупаво. Просто казвам, че бих искал да бъдем приятели.

— Добре — отвърна тя. — Аз също.

И той се отдалечи по пътеката между кутийките, крачейки бавно и уверено в нова по-зряла версия на старата „невероятно секси походка“ от улица „Бетън“. Просто така! Дори да бе прекарал дни в планиране и репетиране, изпълвайки страница след страница с поправени и зачеркнати изречения, никога не би измислил по-достойна, по-удовлетворяваща реч. И всичко на момента! Имаше ли нещо в света, което не би могъл да направи?

— Добрутро, старче — каза той на Джак Ордуей.

— Франклин, синко. Колко е хубаво да видя сияйното ти сутрешно лице.

Но всичко по реда си, а сега следващото нещо бе кошницата „Входящи“. Не, беше купът, оставен в средата на бюрото му вчера — нещата, които Морийн намери в централния архив, свързани с неприятния проблем, повдигнат от управителя на клона в Толедо, и с брошурата за производствения контрол. Щеше ли да позволи подобно нещо да го тормози? Определено не.

„Вътрешно писмо до Толедо“ — каза той в микрофона на диктофона си, накланяйки се във въртящия се стол и поставяйки стъпало върху ръба на чекмеджето. „На вниманието на Б. Ф. Чалмърс, управител. Тема: Конференцията на НАПМ. Нов ред. Във връзка с настоящото и с предишното писмо ви уведомяваме, че проблемът е решен изключително удовлетворително, точка, нов ред.“

Направи го без никаква представа по какъв начин ще бъде решен проблемът, ако изобщо се решеше, но докато седеше и попипваше микрофона, започнаха да му идват идеи и скоро диктуваше едно гладко изречение след друго, като спираше само за да се усмихне доволно. Управителят на клона в Толедо се оказа също толкова лесен като Морийн Граб.

Ф. X. Уилър, или „ние“, сме напълно съгласни, че съществуващата брошура е неподходяща. За щастие, сега проблемът е решен по начин, за който „ние“ сме сигурни, че ще получи одобрението на управителя на клона. Както управителят на клона несъмнено знае, делегатите на НАПМ ще получат десетки конкуриращи се рекламни брошури, повечето от които със сигурност ще се озоват в кошчетата за боклук на етажа, където се провежда конференцията. Затова целта на „Нокс“ е да направи нещо различно, нещо, което ще хване окото на делегатите, което те ще искат да сложат в джоба си и да отнесат в хотелските си стаи. Точно върху такова нещо се работи в момента, създадено специално за конференцията на НАПМ: кратко и ясно търговско послание, озаглавено „Да поговорим за производствения контрол“. Както управителят на клона ще види, този документ не разчита на изтънчената форма, нито на изящната изработка или на рекламния жаргон, за да разкаже историята. Прекрасно отпечатан и с четивен шрифт, в черно и бяло, той притежава цялата непосредственост на простия разговор и ще „даде на делегатите на НАПМ само онова, което те искат — две точки: фактите“.

След като сложи нова касета в диктофона, той се облегна назад и каза: „Копие до Отдела за размножаване. Заглавие: «Да поговорим за производствения контрол» точка, точка, точка. Нов ред. Производственият контрол не е, запетая, в крайна сметка, запетая, нищо повече или по-малко от поставянето на правилните материали на правилното място в правилния момент, запетая, в съгласие с променливия график. Точка, нов ред. Това е проста аритметика, точка. Ако разполага с всички променливи величини, запетая, човек може да го направи с молив и лист, точка. Но електронният компютър «Нокс „500“ може да го направи — тире — буквално — тире — хиляди пъти по-бързо, точка. Затова…»“

— Идваш ли за кафе, Франклин?

— Мисля, че не, Джак. По-добре да довърша това нещо.

И той наистина го довърши, въпреки че му отне цялата сутрин. Прехвърляйки документите от централния архив със свободната си ръка, взимайки изречение оттук, параграф — оттам, той продължи да рецитира в диктофона, докато обясни всички предимства на използването на компютъра за координирането на подробностите, свързани с фабричното производство. Звучеше много авторитетно, когато го прослуша („Щом проследи списъка с материалите — чу да казва собственият му глас, — следващата стъпка на компютъра е да осъвремени инвентаризацията на частите.“) Никой не би могъл да каже, че той не разбираше много от онова, за което говореше. Когато дойдеше напечатано, щеше да го дооправи, може би щеше да го даде за проверка на някой от техниците — просто за всеки случай — и после щеше да го размножи и да изпрати в Толедо необходимия брой копия. За самозащита щеше да изпрати едно копие на Бенди заедно с бележка: „Надявам се, че това е добре — от Толедо искаха нещо кратко и приятно за конференцията на НАПМ“, и при малко късмет щеше да му се размине. Междувременно щеше да може спокойно да събере цялата проблемна кореспонденция с Толедо от купа с нещата, с които просто не можеше да се насили да се заеме сега, и да я сложи в кошницата „Изходящи“ с надпис „Архив“ заедно с всички материали за брошурата.

Това така изненадващо намали бъркотията по бюрото му, че го окуражи следобед да се захване с още две или три неща от онези, с които просто не можеше да се насили да се заеме. Едно от тях включваше деликатно писмо, обясняващо защо „ние“ сме позволили остарял модел сметачна машина да бъде изпратен на Търговското изложение в Чикаго, и той го превърна в непробиваем шедьовър на измъкването; другото — дебела пачка писма, която отбягваше от седмици, се оказа много по-просто, отколкото си мислеше, тъй като се свеждаше до решение, което самият той трябваше да вземе. Дали наградите в състезанието между търговците в Минеаполис — Сейнт Пол да бъдат златни игли за вратовръзка (14,49 долара) или златни копчета за ревери (8,98 долара)? Игли за вратовръзка! И замина в кошницата „Изходящи“.

Той бе властелин на енергията. И едва в четири часа следобед, вървейки замаяно към машината за вода („Виждаш ли голямото мехурче — Пук! — не е ли забавно?“), осъзна защо. Защото снощи Ейприл бе загнездила в ума му смътно чувство за вина, като каза, че работи „като вол година след година“. Смяташе да изтъкне, че каквото и да правеше тук година след година, едва ли би могло да се каже, че работи като вол, но тя не му беше дала възможност. И сега, стараейки се да разчисти всички документи от бюрото си за един ден, явно се опитваше да компенсира факта, че я беше заблудил. Но що за глупост беше това? Какво значение би могло да има какво правеше тук година след година или какво си мислеше тя, че прави, или какво си мислеше той, че тя си мисли, че той прави? Никое от тези неща вече нямаше значение; не можеше ли да го проумее? И докато се връщаше от машината за вода, бършейки студената си уста с топлата си длан, той започна да осъзнава, че след няколко месеца щеше да напусне това място завинаги. Всичко — лампите, стъклените прегради, тракащите пишещи машини — цялата бавна суха агония на това място щеше да бъде отстранена от живота му като тумор от мозъка му.

Последното му начинание за деня включваше никаква работа и малко енергия, въпреки че изискваше известна смелост. Той отвори най-долното чекмедже на бюрото си, внимателно вдигна цялата купчина „истински съкровища“ — тежеше колкото няколко телефонни указателя — и я напъха в кошчето за боклук.

 

 

За неопределен брой дни след това офисът напълно се изпари от съзнанието му. Той симулираше дейност, шумолеше с документите, съвещаваше се с Бенди, обядваше с Ордуей и останалите, усмихваше се с достойнство, когато се разминаваше с Морийн Граб в коридорите, и от време на време дори спираше да побъбри с нея, за да покаже, че са приятели — но в действителност денят се бе изпразнил от съдържание, освен като период на почивка и подготовка за вечерта.

Като че ли не се пробуждаше напълно до момента, в който скачаше от влака по залез и се качваше в комбито си. Следваха стимулиращи питиета с Ейприл, докато децата лежаха смълчани пред телевизора, а после удоволствието от вечерята, която по интензивност на разговорите се доближаваше до времето преди да се оженят. Но денят не започваше истински до още по-късно, когато децата лягаха и вратата им плътно се затваряше за през нощта. Тогава те заемаха местата си в дневната — Ейприл привлекателно свита на дивана, а Франк застанал с гръб към библиотеката, всеки с по чаша черно италианско кафе и с цигара — и се отдаваха на любовното си увлечение.

Той започваше да крачи и да крачи из стаята, докато говореше, а тя го следеше с поглед, често завъртайки главата и раменете си. От време на време, когато усетеше, че е казал нещо важно, той се завърташе и я поглеждаше триумфално; тогава идваше неин ред да заговори, а той вървеше и кимаше, а спреше ли и тя, погледите им отново се срещаха екзалтирано. Понякога в тези прегръдки с поглед имаше искрица веселие: зная, че парадирам, сякаш казваха те, но и ти го правиш и те обичам.

И какво значение имаше? Целият смисъл на разговора им, в крайна сметка, посланието и лайтмотивът му, независимо какво казваха, бе, че отсега нататък щяха да бъдат нови и по-добри хора. Ейприл, свита на дивана, с пола, оформена в грациозна вихрушка от кръста до глезените, с дълга шия, така бяла на меката светлина, и с лице, излъчващо съвършено спокойствие, почти по нищо не приличаше на скованата унизена актриса при вдигането на завесата и още по-малко — на гневно потящата се съпруга, която бе дърпала косачката, или на отегчената матрона, изтърпяла вечерта на фалшиво приятелство с Кембълови, или на смутената и смущаващо страстна жена, която го бе посрещнала на рождения му ден. Гласът й беше лек и нисък — нисък като в първото действие на „Вкаменената гора“, и когато отмяташе глава, за да се засмее, или се накланяше напред, за да се протегне и да изтръска пепелта от цигарата си, това бе маневра на класическа красота. Всеки можеше да си я представи как завладява Европа.

Франк смътно съзнаваше, че подобна промяна се осъществява и в него. Знаеше, че говори по нов начин — по-бавно и по-обмислено от обикновено, с по-дълбок глас и по-гладко: почти никога не му се налагаше да прибягва до тромавите, извинителни малки словесни мостчета („Не, но имам предвид — не знам — нали разбираш“), които обикновено изпъстряха речта му, нито главата му се накланяше и въртеше в познатото нервно усилие да изясни какво има предвид. Улавяйки отражението на походката си в черния панорамен прозорец, трябваше да признае, че външността му все още не бе така съвършена като нейната — лицето му бе твърде закръглено, а устните — твърде меки, панталонът му бе прекалено добре изгладен, а ризата — прекалено в стила на Медисън авеню — но понякога късно вечер, когато гърлото го заболеше и очите му запареха от приказки, когато свиеше рамене, стегнеше челюст, разхлабеше вратовръзката си и я оставеше да увисне като въже, можеше да погледне в прозореца и да види смелия зачатък на индивидуалност.

Беше странно време и за децата. Какво точно, по дяволите, означаваше да заминат за Франция? И защо майка им продължаваше да твърди, че ще е забавно, сякаш ги предизвикваше да се усъмнят? И като стана въпрос, защо тя беше толкова странна за много неща? Следобед ги прегръщаше и им задаваше въпроси в пристъп на жизнерадост, която напомняше за Бъдни вечер, после очите й се замъгляваха, докато й отговаряха, а миг по-късно вече казваше: „Да, миличко, но не говори чак толкова много, става ли? Остави мама да си почине“.

Прибирането на татко им у дома също не помагаше много: той ги хвърляше във въздуха и ги разнасяше като самолетчета из цялата къща, докато им се завиеше свят, но едва след смущаващо дългото време, което му отнемаше да поздрави майка им при кухненската врата. И разговорите на вечеря! И за двете деца беше безнадеждно да се опитат да кажат някоя дума. Майкъл установи, че можеше да се клати на стола си, да повтаря бебешки думи отново и отново с писклив идиотски монотонен глас или да натъпче устата си с картофено пюре и да я отвори, без някой от възрастните да го порицае; Дженифър седеше много изправена до масата и отказваше да го погледне, симулирайки огромен интерес към разговорите на родителите им, въпреки че след това, чакайки времето за лягане, понякога се оттегляше тихо сама и си смучеше пръста.

Но имаха една утеха: можеха да заспят, без да се страхуват, че след час ще бъдат събудени от внезапните думкащи, задъхани, тряскащи вратите звуци на кавгата; очевидно всичко това вече принадлежеше на миналото. Сега можеха да дремят под звука на милите гласове в дневната — звук, чието сложно ритмично извисяване и спадане бавно приемаше формата на сънищата им. Знаеха също, че ако по-късно се събудеха, за да се завъртят или да потърсят хладно местенце в чаршафите с пръстите на краката си, звукът пак щеше да е там — единият глас много дълбок, а другият мек и красив, говорещи и говорещи, така значими и успокояващи като синя планинска верига, гледана отдалеч.

 

 

— Цялата тази държава е загнила от сантименталност — каза Франк една вечер и тежко се извърна от прозореца, за да тръгне по килима. — Разпространява се като болест от години, от поколения, и сега всичко, което докоснеш, е натежало от нея.

— Точно — отвърна тя, очарована от него.

— Искам да кажа, не е ли това важното, като се замислиш? Имам предвид повече от мотива за печалбата или загубата на духовните ценности, или страха от бомбата, или някое от тези неща? Или пък е резултат от тези неща; може би това става, когато всички тези неща започнат да работят едновременно без реална културна традиция, която да ги абсорбира. Но от каквото и да е резултат, това убива Съединените щати. Не е ли така? Устойчивото настоятелно вулгаризиране на всяка идея и на всяка емоция в някаква предварително смляна интелектуална бебешка храна; тази оптимистична, засмяна, намираща лесен изход сантименталност във възгледите на всички за живота.

— Да — отвърна тя. — Да.

— И чудно ли е, че всички мъже в крайна сметка стават скопци? Защото това става; това е отразено във всичките тези приказки за „приспособяването“ и „сигурността“, и „единството“ — и, бога ми, виждаме го навсякъде: цялата тази плява по телевизията, където всяка шега почива върху тезата, че татко е идиот, а мама не му дава мира; и онези отвратителни табелки, които хората слагат в предните си дворове — забелязала ли си тези табели по хълма?

— Табелите, на които фамилията е в множествено число? Като „Доналдсънови“?

— Точно така! — Той се обърна и й се усмихна с триумфално одобрение, задето бе разбрала точно какво има предвид. — Никога „Доналдсън“ или „Джон Джей Доналдсън“ или каквото там е името, по дяволите. Винаги „Доналдсънови“. Представяш си как цялата приятна групичка се е разположила като семейство зайци в пижамите си, по дяволите, и хрупа градинска ружа. Предполагам, че Кембълови още не са си сложили такава табелка, но им дай време. Като гледам с каква скорост напредват, ще си сложат. — Тук направи пауза, за да се изсмее гърлено. — И за бога, като си помислиш колко бяхме близо да се отдадем на този вид съществувание.

— Но не го направихме — каза му тя. — Това е важното.

Друг път, доста късно, той се приближи до дивана и седна на ръба на масичката за кафе с лице към Ейприл.

— Знаеш ли какво е това, Ейприл? Тези разговори? Цялата идея да заминем за Европа по този начин? — Чувстваше се напрегнат и пренавит; самото сядане на масичката за кафе изглеждаше оригинално и прекрасно. — Това е като излизане от целофанова торбичка. Сякаш сме били обвити в целофан години наред, без да го знаем, и изведнъж сме се измъкнали. Малко прилича на усещането при първото ми излизане на огневата линия през войната. Помня, че се държах много мрачно и уплашено, понеже така беше модно да се държиш, но не успявах да вложа сърцето си в това. Искам да кажа, бях уплашен, разбира се, но не е там работата. Онова, което наистина изпитвах, нямаше нищо общо с това, дали бях уплашен, или не. Просто изпитвах прекрасното усещане, че съм жив. Чувствах се изпълнен с кръв. Всичко изглеждаше повече от реално: снегът по полето, пътищата, дърветата, прекрасното синьо небе, изпъстрено със следи от изпарения — всичко. И всички каски, бронежилетки и пушки, и начинът, по който момчетата вървяха; някак си ги обичах, дори онези, които не харесвах. И си спомням, че много ясно съзнавах как работи тялото ми и чувах звука от дишането в носа ми. Спомням си как минахме през онзи сринат град с порутени стени и отломки и аз си помислих, че е красиво. Господи, вероятно бях също толкова тъп и уплашен като всички останали, но вътрешно никога не съм се чувствал по-добре. Непрекъснато си мислех: това е истинско. Това е истината.

— И аз веднъж се чувствах по този начин — каза тя и по свенливостта на устните й той разбра, че ще последва нещо изключително нежно.

— Кога? — Той бе плах като ученик, неспособен да погледне лицето й.

— Първия път, когато ме люби.

Масичката за кафе се наклони абсурдно и после се изправи с трясък, разклащайки чашите, когато той се премести от крайчеца й върху крайчеца на дивана и я взе в прегръдките си; и вечерта приключи.

 

 

Едва след като прекараха много такива вечери — всъщност до момента, когато той отново започна да мисли за отминаването на времето — в разговорите им пропълзяха първите дребни разногласия.

Веднъж той я прекъсна, за да каже:

— Слушай, защо говорим все за Париж? Няма ли правителствени агенции из цяла Европа? Защо не Рим? Или Венеция, или някое място като Гърция дори? Искам да кажа — нека бъдем с отворени умове. Париж не е единственото място.

— Разбира се, че не е. — Тя нетърпеливо изтърси прашинка пепел от скута си. — Но изглежда най-логичното място за начало, не е ли така? Като се има предвид, че знаеш езика и така нататък?

Ако в този момент бе погледнал към прозореца, би видял отражението на уплашен лъжец. Езика! Наистина ли някога я бе подвел да вярва, че говори френски?

— Ами — рече той, засмя се и се отдалечи от нея, — не бих бил твърде сигурен за това. Вероятно съм забравил и малкото, което знаех, а и никога не съм знаел езика в смисъл да… нали разбираш, да го говоря свободно или нещо; просто толкова, че да се оправям.

— Това ни е достатъчно. За нула време ще го проговориш пак. И двамата ще го проговорим. А и поне си бил там. Знаеш как е устроен градът, какви са различните квартали; това е важно.

Мислено увери себе си, че поне това до голяма степен беше вярно. Знаеше къде се намират забележителностите от пощенските картички благодарение на няколкото си тридневни минавания през града преди много време; знаеше също как да стигне от всяко от тези места до някогашните квартири на американската армия и до клуба на Червения кръст, както и от тези точки до Плас Пигал и как да избере най-добрата проститутка там и да предположи как ще мирише стаята й. Той знаеше тези неща и също, че най-хубавата част на Париж, онази, в която хората умееха да живеят, започваше около Сен Жермен де Пре и продължаваше на югоизток (или беше югозапад?) чак до Льо Дом Кафе. Но това последното почиваше по-скоро върху прочитането на „И изгрява слънце“^[1] в гимназията, отколкото върху действителните му разходки из квартала, които в по-голямата си част бяха самотни и болезнени за краката. Беше се възхищавал на древната деликатност на сградите и на начина, по който уличните лампи образуваха меки експлозии от светлозелено в дърветата нощем и на това, че всяка дълга ярка тента на кафенетата разкриваше море от интелигентни лица, докато преминаваше край нея; но от бялото вино получи главоболие, а при по-внимателно вглеждане говорещите лица до едно принадлежаха на уплашени мъже с бради или на жени, чиито очи съумяваха да го оценят и отхвърлят за част от секундата. Мястото го бе изпълнило с усещането за изплъзваща се на косъм мъдрост, за неописуема грация, неизменно чакаща точно зад ъгъла, но той бе вървял до изтощение по безкрайните сини улици и всички хора, които умееха да живеят, бяха запазили мъчителната си тайна за себе си и всеки път той приключваше пиян и повръщащ до задната врата на камиона, който го връщаше, друсайки се, обратно в армията.

Je suis, упражняваше се той, докато Ейприл продължаваше да говори; tu es; nous sommes; vous êtes; ils sont.

— … по-добре, след като се установим — казваше тя, — не мислиш ли? Ти не ме слушаш.

— Разбира се, че те слушам. Не, съжалявам, предполагам, че не слушах. — И той седна върху масичката за кафе и се усмихна, както се надяваше, с обезоръжаваща прямота. — Просто си мислех, че няма да е лесно — заминаването в чужда страна с децата и всичко. Искам да кажа, ще се натъкнем на много проблеми, за които дори не можем да предположим сега.

— Е, със сигурност — отвърна тя. — И определено няма да бъде лесно. А нима има нещо лесно, което да си струва да направиш?

— Разбира се, че не. Права си. Просто тази вечер съм малко уморен, предполагам. Искаш ли питие?

— Не, благодаря.

Той отиде в кухнята, наля си и питието го разведри; и нямаше повече трудности до следващата вечер или до по-следващата, когато тя направи стряскащо разкритие за начина, по който бе прекарала деня си.

Той бе предположил, че тя също ще бъде ленива и разсеяна през деня; беше си я представял как взима дълги вани и с часове седи пред огледалото в спалнята, изпробвайки нови рокли и прически — може би изоставяйки огледалото само за да потанцува под звуците на въображаеми цигулки, въртейки се като в сън из осветената от слънцето къща и връщайки се, за да се усмихне през рамо на собственото си зачервено отражение, а после, без да бърза, оправя леглата и стаите тъкмо навреме за завръщането му у дома. Но се оказа, че точно този ден тя бе отишла с колата до Ню Йорк веднага след закуска, бе се явила на интервю и бе попълнила пространна молба за работа в бюро по труда, оттам бе отишла да направи необходимите постъпки за паспортите им, бе взела три туристически брошури и разписанието на половин дузина параходни компании и авиолинии, бе купила два нови куфара, френски речник, карта на Париж, екземпляр от „Слончето Бабар“ за децата и книга, наречена „По-бляскав френски (За бляскави хора, които вече знаят малко)“, а после се беше прибрала вкъщи и бе освободила бавачката точно навреме, за да приготви вечерята и да забърка кана мартини.

— Не си ли уморена?

— Всъщност не. Беше някак енергизиращо. Даваш ли си сметка колко време мина, откакто не съм прекарвала цял ден в града? Възнамерявах да се появя в офиса ти за обяд и да те изненадам, но не смогнах. Какво има?

— Нищо. Просто някак си ме слиса колко работа можеш да свършиш за един ден, това е. Доста впечатляващо.

— Раздразнен си — каза тя, — нали? О, и не те виня. — И тя сви лицето си в смущаващо подобие на разбираща, престорено усмихната съпруга от телевизионна комедия. — Сигурно изглежда, че взимам превес, нали — че се грижа за всичко.

— Не — възрази той, — не, чуй, не ставай глупава; не съм раздразнен. Няма значение.

— Обаче има значение. То е като когато кося ливадата или нещо такова. Знаех си, че трябваше да те оставя ти да се оправяш с паспортите и с туристическите агенции, но бях в квартала и изглеждаше глупаво да не се отбия. О, но наистина съжалявам.

— Виж, ще престанеш ли? Ще започна да се дразня само след миг, ако продължаваш в същия дух. Забрави, моля те.

— Добре.

— Това вероятно няма да ни бъде от особена полза — отбеляза той, прелиствайки страниците на „По-бляскав френски“. — Искам да кажа, че е за по-напреднали.

— О. Да, предполагам, че е някакво надменно книжле, просто го грабнах в бързината. И това трябваше да оставя на теб. Винаги си бил много по-добър в тези неща от мен.

Беше на следващата вечер, когато тя му каза — с разкаяно изражение, че има лоши новини.

— Имам предвид не точно лоши, но дразнещи. Първо, госпожа Гивингс се обади днес и ни отправи официална покана за вечеря утре, но аз естествено отказах. Обясних, че не можем да си намерим бавачка. После тя се опита да ме уговори за някоя вечер другата седмица и продължаваше да ме моли, докато не си дадох сметка, че така или иначе ще трябва да се видим с нея скоро — заради продажбата на къщата, затова й предложих те да дойдат тук за вечеря.

— О, господи!

— Не, не се тревожи, няма да дойдат — знаеш каква е тя. Не спря да дрънка как не иска да ни създава проблеми — божичко, колко досадна може да бъде тази жена — а аз не спирах да повтарям, че така или иначе искаме да се видим с нея по работа и това продължи половин час, докато накрая успях да я накарам да се съгласи да дойде сама утре вечерта. И така, ще бъде след вечеря, чисто делово, и ако имаме късмет, няма да ни се налага да я виждаме повече, освен за продажбата на къщата.

— Чудесно.

— Да, но ето го и проблемът. Съвсем бях забравила, че трябваше да ходим у Кембълови утре вечерта. Затова се обадих на Мили и се опитах да използвам същата лъжа за бавачката, а тя звучеше… не знам, истински разстроена. Нали знаеш каква е Мили понякога? Все едно си имаш работа с дете. И без да се усетя тя ме накара да обещая, че вместо това ще отидем днес. Та ето какъв ще е уикендът: Кембълови — довечера, Гивингс — утре. Ужасно съжалявам, Франк.

— По дяволите, няма нищо. Само това ли имаше предвид под „лоши новини“?

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против?

Той нямаше нищо против. Всъщност, докато се миеше и сменяше ризата си, осъзна, че нямаше търпение да каже на Кембълови за плана. Подобно нещо никога не изглежда реално, докато не кажеш на някого за него.

— Обаче чуй, Ейприл — каза той, докато запасваше ризата си. — Когато съобщим на госпожа Гивингс, няма причини да споделяме какво възнамеряваме да правим в Европа, нали така? Искам да кажа, че тя и без друго ме мисли за мухльо.

— Разбира се, че не. — Тя изглеждаше изненадана от самата идея да казват на госпожа Гивингс каквото и да било, освен простия факт, че искат да продадат къщата. — Защо й е да го знае? Няма нужда да казваме и на Кембълови, по същата причина.

— О, не — отвърна бързо той, — трябва да им кажем… — и едва не добави „Те са ни приятели“, преди да се усети. — Имам предвид, естествено, че не сме длъжни. Но защо не?