Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Revolutionary Road, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Sunshine (2020)
Корекция и форматиране
NMereva (2020)

Издание:

Автор: Ричард Йейтс

Заглавие: Пътят на промените

Преводач: Станислава Миланова

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Кибеа“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска

Печатница: ПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: 05.12.2009 г.

Редактор: Анета Мечева

Коректор: Милена Христозова

ISBN: 978- 954-474-512 –7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11622

История

  1. — Добавяне

Три

Всеки петък и събота вечер, „За вашето удоволствие от танците“, Квартетът на Стив Ковик свиреше във „Витос Лог Кебин“ на Шосе 12 и в тези две вечери (както самият Стив обичаше да казва, намигайки над ръба на питието си с ръж и джинджифил) заведението наистина беше претъпкано.

Квартетът включваше пиано, бас — китара, саксофон и барабани и се гордееше с разнообразната си музика. Свиреха всичко, във всеки стил, за който човек можеше да се сети, и ако се съдеше по насладата в очите им, те нямаха никаква представа колко лоши изпълнители бяха всъщност. При тримата поддържащи музиканти от квартета това би могло да бъде извинено с липсата на опит или с аматьорството им, или и с двете, но за водача им, който свиреше на барабаните, не бе толкова лесно простимо. Едър, безцеремонен мъж с обръснати до синьо челюсти, вече към четиридесетте, той свиреше професионално от двадесет години, но така и не бе овладял занаята. Артистично пробуден и подхранван от първите записи и филми на Джийн Крупа, той бе прекарал единствените щастливи часове от младостта си в транса от имитирането на будещия възхищението му герой — първо удряйки по телефонни указатели и преобърнати тенджери, а по-късно използвайки истински комплект барабани в миришещия на пот и масажни масла физкултурен салон в гимназията — докато една юнска вечер през последната му година в училището, когато останалите участници в бенда спряха да свирят, стотиците двойки стояха неподвижно и Стив Ковик усети цялата тежест на техния възторг върху своята поклащаща се, дъвчеща глава, докато удряше барабаните в продължение на цели три минути. Но възхитителният трясък на чинелите, с който завърши представлението си, беляза връхната точка и упадъка на таланта му. Никога повече нямаше да удря по барабаните така добре, никога вече нямаше да предизвика такова възхищение, нито щеше да изгуби френетичното си убеждение, че е велик и става все по-добър с времето. Дори сега, в порутена пицария като „Витос Лог Кебин“, имаше някакво небрежно величие в начина, по който излизаше на сцената, поглеждаше намръщено палките, чинелите и барабаните и после примижаваше навъсено и питаше дали не могат малко да изместят прожектора, преди да започне; имаше някакво изискано снизхождение и в начина, по който думкаше по барабаните при встъпителните фокстроти или се справяше с инструментите си при латиноамериканските интерлюдии; всеки можеше да разбере, че просто убива времето, чакайки момента, в който можеше да каже на момчетата да се развихрят в някое от старите парчета на Бени Гудман.

Само тогава, един или два пъти на час, той се отдаваше изцяло на работата си. Удряше по бас — барабана сякаш за да проглуши ушите на посетителите в заведението, правеше всичко по силите си да бие ритмично и гръмко, понасяше се в триумфа на криворазбраната виртуозност и това продължаваше безмилостно, докато напоеше косата му с пот и го направеше слаб и щастлив като дете.

Редовните посетители в „Лог Кебин“ в тези вечери бяха предимно ученици от горните класове (това беше най-ужасният бенд в света, но единствената жива музика в околността; освен това, нямаше никакъв надзор и ти сервираха, без да доказваш възрастта си, а и големият паркинг беше хубав и тъмен) и смесица от магазинери и работници, които постоянно се смееха, прегърнали съпругите си, и отбелязваха колко млади се чувстват, гледайки хлапетата да се веселят. От време на време имаше и някои по-твърди елементи — младежи с черни кожени якета и ботуши — които висяха в миришещия на урина ъгъл до мъжката тоалетна с палци в джинсите, наблюдавайки момичетата със заплашително присвити очи и постоянно влизащи в тоалетната, за да сресват отново и отново косите си; имаше и други редовни клиенти — самотни, на средна възраст и очевидно бездомни, неженените или нещастно женени хора, които идваха в „Лог Кебин“ всяка вечер, с музика или не, за да пият и да изпадат в сантименталност под оплютото от мухи криво огледало на грубо издялания бар.

Не много рядко през последните две години тълпата във вечерите за танци включваше четирима изключително весели млади хора, които не принадлежаха към никоя определена група: Кембълови и Уилърови. Франк бе открил мястото скоро след преместването им извън града — беше попаднал на него, докато една вечер търсеше къде да се напие след кавга със съпругата си, и бе побързал да я заведе там на танци веднага щом оправиха отношенията си.

„Хора, вие ходили ли сте в «Лог Кебин»?“ — беше попитал Кембълови скоро след като се запознаха, а Ейприл бе добавила: „О, не, скъпи, няма да им хареса. Ужасно е“. Кембълови бяха местили погледи от единия към другия с неуверени усмивки, готови да не го харесат или да го харесат, или да изразят всяко мнение, което най-много би зарадвало Уилърови.

„Не, не мисля, че няма да го харесат — бе настоял Франк. — Обзалагам се, че ще го харесат. Просто е необходим специален вкус, това е. Имам предвид, че в «Лог Кебин» — обясни им накрая, — е толкова ужасно, че е чак приятно.“

Първоначално, през пролетта и лятото на 1953, четиримата идваха тук само от време на време, като един вид ироничен отдих от по-амбициозните форми на забавление; но до следващото лято това се бе превърнало в нещо като евтин лош навик и тъкмо съзнанието за този упадък, както и за други, бе направило идеята за „Лоръл Плейърс“ невероятно привлекателна миналата зима. Когато започнаха репетициите на „Вкаменената гора“, посещенията им в „Лог Кебин“ рязко намаляха (имаше други, по-тихи места, където да спрат за по питие на път към дома от училището), а през продължителния неловък период след провала на пиесата изобщо не бяха идвали тук — почти сякаш това би означавало да признаят моралното си поражение.

Но „Какво по дяволите — беше казал Франк тази вечер, след като всички опити за разговор в дневната на Кембълови бяха забуксували и замрели, — защо не вземем всички да се вдигнем и да отидем в «Лог Кебин»?“

И ето че бяха тук, тиха четворка, която поръчваше питиета след питиета, ставаше и танцуваше по двойки, връщаше се и седеше мълчаливо под поривите на бързите парчета. Въпреки цялата неловкост обаче се усещаше странна липса на напрежение или поне така му се струваше на Франк. Ейприл бе сдържана и загадъчна, дистанцирана от останалите като в най-лошите моменти от миналото, но разликата бе, че сега той отказваше да се тревожи за това. В миналото бе склонен да говори и да се смее до припадък в опит да си спечели мила усмивка от нея или пък се опитваше с оживлението си да компенсира Кембълови за грубостта й (защото точно за това ставаше дума, като седеше там като някоя надменна скована кралица сред простолюдието — обикновена проклета грубост); вместо това се беше отпуснал в стола си, едната му ръка барабанеше по масата в такт със Стив Ковик и поддържаше минималния разговор, зает със собствените си мисли.

Нещастна ли беше съпругата му? Много неприятно, но в крайна сметка това си беше неин проблем. Той също си имаше проблеми. Този ясен начин на мислене, необременен от чувство за вина или обърканост, беше нов и удобен като лекия му есенен костюм (вълнен габардин в приятно тъмнокафяво, по-младежки и по-изискан вариант на костюма, който Барт Полок носеше). Възстановяването на отношенията с Морийн му беше помогнало да укрепи самочувствието си, така че лицето, което напоследък виждаше, минавайки покрай огледала, му отвръщаше със спокоен и невъзмутим поглед. Едва ли бе лице на герой, но не беше и на самосъжаляващ се хлапак или на смазан от притеснение съпруг; беше стабилното, контролирано лице на мъж, зает с мислите си, и доста му харесваше. Връзката с Морийн трябваше скоро да бъде прекратена по изискан начин — беше изпълнила предназначението си — но междувременно Франк смяташе, че има право да й се наслади. Всъщност точно това правеше в момента, като позволяваше на еротичното думкане по барабаните да му напомни за бедрата й, загледан във водовъртежа от танцуващи, докато се отдаваше на чувствени спомени.

Последните три пъти във вечерите, когато не можеха да използват апартамента й, тъй като съквартирантката й си беше у дома, тя се беше съгласила изумително бързо да му позволи да я заведе в хотел. Анонимни и сигурни зад заключената два пъти врата в климатизираната кула, те бяха вечеряли от румсървиса агнешки котлети с вино, докато звукът от трафика в центъра долиташе до тях от двадесет етажа по-долу; бяха потънали в дълбините на дългото и широко легло и се бяха изкъпали в изпълнената с пара, подобна на палат баня, заредена с купища кърпи; и всеки път, когато най-после я качваше на такси и поемаше сам към „Гранд Сентрал“, му се искаше да се изсмее на глас, задето така съвършено бе осъществил стандартната мечта на женения мъж. Без суетня, без усложнения, всичко оставаше зад гърба му в разхвърляната стая, наета под чуждо име, и всичко свършваше навреме, за да хване влака в десет и седемнадесет. Беше твърде хубаво, за да бъде вярно, като невероятните истории, които по-възрастните и по-опитни войници някога му разказваха за тридневните отпуски с момичетата от Червения кръст. Разбира се, не можеше да продължава още дълго и нямаше. Междувременно…

Междувременно на следващата бавна мелодия и на по-следващата той любезно танцува с Мили Кембъл. Тя бе като влажен размъкнат пакет в ръцете му и бърбореше глупости („Божичко, знаеш ли, Франк? Мисля, че не съм пила толкова от много, много, много години…“), но той се страхуваше, че ако сега танцува с Ейприл, тя просто щеше да каже: „Ужасно е, моля те, хайде да си вървим у дома“, а на него не му се прибираше. Нямаше нищо против да се върне у дома сам, ако това беше възможно (имаше приятно видение как се подготвя спретнато за сън с книга и питие — като ерген); в противен случай се чувстваше достатъчно щастлив да бъде на това долнопробно оживено място, където питиетата бяха евтини, а оркестърът — шумен, а той изпитваше вътрешния мир, който идва от съзнанието, че всичките ти дрехи са нови и напълно по мярка.

— Божичко. Хмм, Франк, боя се, че не съм много… извини ме за миг. — Мили пое патетично към дамската тоалетна и това му даде възможност да пийне сам на бара. Когато тя излезе, след доста време, изглеждаше изтощена и сива под сините светлини.

— Божичко. — Тя се опита да се усмихне, излъчвайки лека миризма на повръщано. — Май с Шеп е по-добре да се прибираме, Франк. Мисля, че ми е лошо. Май съм ужасна компания, сигурно си мислиш, че…

— Не ставай глупава. Стой тук, а аз ще доведа Шеп. — Той огледа замаяно претъпкания дансинг, докато забеляза големия червен врат на Кембъл и малката глава на Ейприл да се движат край отсрещната стена; махна им настойчиво и скоро и четиримата вървяха по чакъла отвън, изгубени в тъмното море от автомобили.

— Накъде…?

— Натам… Ето тук…

— Добре ли си, скъпа?

— Толкова е тъмно

Гладките, високи до брадичките им покриви на колите образуваха вълнообразна повърхност, която продължаваше във всички посоки в мрака; долу имаше безкрайни сенчести редици от калници, решетки и изпъкнали брони, изпъстрени с безброй отражения от неоновите светлини. Веднъж, когато Франк се наведе, за да запали клечка кибрит за ориентация, пламъчето предизвика рязко отдръпване на човешка плът на сантиметри от лицето му — беше стреснал двама влюбени в една от колите — и той побърза в тъмнината към следващата пътека, казвайки: „Къде, по дяволите, сме оставили проклетите коли? Някой помни ли?“.

— Тук — викна Шеп. — Ето тук в последната редица. О, божичко, вижте. Моята е блокирана. — Преди часове беше паркирал големия си понтиак пред едно дърво. Сега две други коли стояха точно пред него и нямаше място за маневриране в нито една посока.

— Ама че каша…

— Ама че несъобразителни…

— Проклето дърво…

— Е, все пак чуйте — рече Франк. — Едната кола е свободна; можем да закараме Мили и да върнем Шеп и може би дотогава колата ще е…

— Но може да отнеме часове — каза тихо Мили, — а междувременно бавачката ще ви коства цяло състояние. О, божичко.

— Не, чакайте — каза Шеп. — Можем всички да се приберем с вашата кола; после аз ще взема колата ви, ще се върна и… о, не, чакайте…

— О, вижте. — Гласът на Ейприл прекрати объркването с такъв трезв авторитет, че всички млъкнаха. — Много е просто. Ти, Франк, откарай Мили у тях и после се прибери — така ще можете да освободите и двете бавачки, а ние с Шеп ще изчакаме, докато другата кола се освободи. Това е единственият логичен изход.

— Добре — съгласи се Франк и тръгна, изваждайки ключовете за колата. — Всички съгласни ли са?

В следващия момент Шеп Кембъл видя как задните светлини на автомобила на Уилърови примигнаха, отдалечавайки се по Шосе 12, а той вървеше обратно към „Лог Кебин“ (барът сега пулсираше под звуците на бавен сантиментален валс), хванал деликатния лакът на Ейприл. Във всичките си виновни фантазии никога не би могъл да измисли по-добър начин да остане насаме с нея, а най-странното бе, че дори не му се наложи да го урежда: случи се, тъй като бе най-логичното… или не, чакай малко. Пияният му мозък се напрегна да осмисли нещата, докато се качваха по стъпалата под червените и сини светлини. Чакай малко… защо тя не закара Мили у дома и не остави Франк с него? Нима това не би било логично?

Когато стигна до този извод, вече бяха приближили до дансинга; тя се завъртя замислено към него с очи, фиксирани върху десния му ревер, и единственото, което можеше да направи, бе да я подхване леко през талията, за да танцуват. Нямаше как да попита дали го беше планирала по този начин, без да заприлича на глупак, нямаше и как да приеме, че бе прав, без да стане още по-голям глупак. Позволявайки на пръстите си да се разперят срамежливо върху кръста й и на горещата си буза да се опре в косата й, той се движеше под звуците на музиката и изпитваше смирена благодарност, че това се беше случило; нямаше значение как.

Приличаше на онзи път тук миналото лято, но беше много, много по-хубаво. Първо, онзи път тя беше пияна и той знаеше, докато нещастно я притискаше и мачкаше, че сделката бе напълно едностранна: тя бе отишла твърде далеч, за да знае какво му позволява, и го доказваше начинът, по който постоянно извиваше врат назад, за да говори и бъбри в лицето му, сякаш седяха на маса, а не бяха притиснати като любовници от ключиците надолу. Този път тя беше по-трезва, почти не говореше и изглеждаше също толкова чувствителна като него към всяка сетивна подробност, към всяко предпазливо търсене и позволяване, срамежливо отдръпване и пак търсене; плахото му сърце едва успяваше да го понесе.

— Искаш ли още едно питие?

— Добре.

Но докато стояха до бара, смутено отпивайки и пушейки цигари редом с редовните клиенти, той не можеше да измисли какво да каже. Чувстваше се като момче на първа среща, парализирано от тайното невежо желание на девствеността; потеше се.

— Знаеш ли какво — рече накрая, почти грубо. — Ще ида да проверя колата. — И той си обеща, че ако тя му дадеше и най-лекия знак, ако се усмихнеше и кажеше: „Защо си се разбързал, Шеп?“ или нещо от този род, той щеше да забрави всичко — жена си, страха си, всичко — и да направи чудеса за нея.

Нищо в сивите й очи не намекна за съучастничество: това бяха очите на приятна, уморена млада съпруга от предградията, принудена да стои будна след обичайното си време за лягане. Толкова.

— Да, добре — отвърна тя. — Иди.

Препъвайки се надолу по дървените стъпала и навън в мрака, мачкайки свирепо камъчетата под подметките си, той усети как всички сили на благоприличието, предсказуемото и обикновеното го обгръщат като въжета. Нищо нямаше да се случи; и много й здраве. Защо не си беше вкъщи, където й беше мястото? Защо не можеше да замине за Европа или да изчезне, или да умре? По дяволите цялата тази болезнена, мъчителна, незряла, глупава самозаблуда, че е „влюбен“ в нея. По дяволите „любовта“ и всички други измислени, губещи времето, тъпи емоции в света. Но когато стигна до последната редица, коленете му омекнаха като памук и затрепериха в мълчалива молитва: „О, господи, нека колата да не бъде отблокирана“.

И тя не беше. Другите коли все още я държаха притисната до дървото. Когато се завъртя към сградата, светлините й се залюляха пред очите му и той едва не падна. Беше препил. Последното питие явно наистина… О! Задиша много плитко и разбра, че ако не направи нещо веднага, за да попречи на светлините да се въртят, ще му призлее. Започна да тича на място, да свива и отпуска юмруци, да вдига колене нависоко, така че обувките му предизвикваха бързи, атлетични звуци в чакъла. Продължи, докато преброи до сто, дишайки дълбоко, и когато приключи, светлините останаха неподвижни. Чувстваше се пречистен и изпълнен със сила, докато се връщаше в „Лог Кебин“, където квартетът бе подхванал своята груба версия на едно от старите бигбенд парчета „One O’Clock Jump“ или „String of Pearls“, или нещо друго — онази музика, която винаги го връщаше обратно към основното училище.

Тя се беше преместила от бара в едно тъмно кожено сепаре; седеше с изправен гръб в дълбоката седалка, полуобърната, за да гледа за него през дима. Посрещна го със срамежлива приветстваща усмивка.

— Боя се, че още е блокирана — рече той.

— О, добре. Ела и поседни. Всъщност аз нямам нищо против, а ти?

Искаше му се да пропълзи по кожената седалка и да зарови глава в скута й. Вместо това се плъзна толкова близо до нея, колкото посмя, и започна да къса клечка кибрит в пепелника, разцепвайки я в основата с нокътя на палеца си и внимателно белейки я на ленти, съсредоточено намръщен като часовникар.

Тя гледаше отнесено към дансинга и много леко поклащаше наклонената си глава в ритъма на музиката.

— Тази музика би трябвало да предизвиква силна носталгия у всички на нашата възраст — отбеляза тя. — На теб така ли ти действа?

— Не знам. Предполагам, че не.

— И на мен. Бих искала, но не. Би трябвало да ти напомня за всичките ти безгрижни тийнейджърски възторзи, но бедата е, че аз не съм имала такива. Дори не съм имала истинска среща до след войната, ала тогава вече никой не свиреше подобна музика, а ако го правеха, аз бях твърде заета да се преструвам на преситена, за да я забелязвам. Всъщност, аз май пропуснах целия период на бигбендовете и суинга. Джитербъг, тракин-он-даун, всичките тези танци с тръскане и друсане. А-а-а, не — това беше по-рано, нали? Струва ми се, че хората говореха за тракин-он-даун, когато бях може би в шести клас, в „Рай Каунти Дей“. Поне си спомням как пишех имената на Арти Шоу и Бени Гудман по кориците на учебниците си без изобщо да съм сигурна кои са, но тъй като някои от по-големите момичета ги имаха изписани, това ми се струваше страшно изискано нещо, като да си мацнеш лак за нокти на глезените, за да не ти се свличат късите чорапки. Божичко, колко исках да съм на седемнадесет, когато бях на дванадесет. Гледах как седемнадесетгодишните се качват в коли и поемат нанякъде с момчетата след училище и бях абсолютно сигурна, че знаят всички отговори.

Шеп следеше лицето й толкова внимателно, че всичко друго се изпари от съзнанието му. Дори нямаше значение какво казваше, нито го интересуваше, че тя говореше по-скоро на себе си, отколкото на него.

— А после, когато аз станах на седемнадесет, бях затворена в онзи мрачен пансион и ми се случваше да танцувам само с едно друго момиче в съблекалнята. Пускахме си плочите на Глен Милър на старата й портативна „Виктрола“ и се упражнявахме ли, упражнявахме. Та само за това може да ми напомни този вид музика — как подскачам в ужасния си спортен екип в онази потна съблекалня с убеждението, че животът ме подминава.

— Трудно е за вярване.

— Кое?

— Че не си ходила постоянно на срещи и такива неща.

— Защо?

Искаше му се да възкликне: „О, божичко, Ейприл, знаеш защо. Защото си прекрасна; защото сигурно всички са били влюбени в теб, винаги“, но му липсваше смелост. Вместо това каза:

— Ами, по дяволите, имам предвид… никога ли не си се забавлявала през ваканциите?

— Да съм се забавлявала през ваканциите — повтори тя глухо. — Не. Никога. Знаеш ли, Шеп, ти уцели. Не бих могла да обвиня пансиона за това, нали? Не, през ваканциите само четях, ходех на кино сама и се карах с лелята, братовчедката или приятелката на майка ми, при която трябваше да прекарам онова лято или онази Коледа. Звучи доста неадаптивно, нали? Така че си съвсем прав. Вината не беше на пансиона или на някой друг, беше си собственият ми емоционален проблем. Ето ти едно правило, Шеп: вземи човек, който се притеснява, че животът минава покрай него, и вероятността е сто и осем към едно, че това си е негов емоционален проблем.

— Нямах предвид нищо такова — отвърна Шеп смутено. Не му харесваха язвителните линийки, които се появиха край ъгълчетата на устата й, нито монотонността, която гласът й бе придобил, нито пък начинът, по който измъкна цигара от пакета и я мушна в устата си — тези неща доста приличаха на жестокия образ, в който си я беше представял след десет години. — Просто никога не бих си помислил, че си била толкова самотна.

— Хубаво — отвърна тя. — Бог да те благослови, Шеп. Винаги съм се надявала хората да не си представят, че съм била толкова самотна. Това наистина беше най-хубавото нещо в Ню Йорк след войната. Хората не си ме представяха така.

Сега, когато тя спомена за живота си в Ню Йорк, той копнееше да зададе въпроса, който го преследваше болезнено още откакто се запозна с нея: дали е била девствена, когато са се запознали с Франк? Ако не е била, това някак щеше да намали завистта му; но ако е била, ако трябваше да мисли за Франк Уилър като за първия й любовник, освен съпруг, това би направило завистта му твърде силна, за да я понесе. За първи път му се удаваше възможност да разбере, но дори да имаше думи, които биха могли да направят въпроса възможен, те му убягваха. Никога нямаше да научи.

— … О, беше забавно, предполагам, през онези години — казваше тя. — Винаги си спомням за това време като за щастливо и стимулиращо и струва ми се, че наистина беше такова, но все пак. — Гласът й вече не звучеше монотонно. — Пак усещах… не знам.

— Пак си усещала, че животът минава покрай теб?

— Нещо такова. Продължавах да си представям, че някъде има цял свят с прекрасни златни хора, така далечни от мен като учениците от последните класове в „Рай“, когато бях в шести клас; хора, които разбираха всичко инстинктивно, които постигаха желания живот, без дори да се стараят, на които не им се налагаше да извличат най-хубавото от някоя скапана работа, защото никога не им хрумваше да правят нещо, което да не е съвършено още от първия път. Нещо като героични свръхчовеци, до един красиви, остроумни, спокойни и мили, и аз си представях, че когато ги открия, мигновено ще разбера, че мястото ми е при тях, че съм една от тях, че през цялото време е трябвало да бъда една от тях и че всичко до този момент е било грешка; и че те също ще го разберат. Щях да бъда като грозното пате сред лебедите.

Шеп гледаше неотклонно профила й с надеждата, че мълчаливата сила на любовта му ще я накара да се обърне към него.

— Мисля, че познавам това чувство — рече.

— Съмнявам се. — Тя не го погледна и малките линийки отново се появиха край устата й. — Поне се надявам да не го познаваш, за твое добро. Не бих го пожелала на никого. Това е най-глупавата, най-унищожителна самоизмама, която може да съществува, и носи само неприятности.

Той издиша всичкия въздух от дробовете си и се отпусна назад. Всъщност тя не искаше да говори; поне не и с него. Просто желаеше да изпусне парата, да се почувства по-добре, заигравайки се с тъгата и измъчеността, и го бе избрала за своя публика. От него не се очакваше да участва в разговора, нито да дава идеи; ролята му бе да бъде големият, безмълвен, стабилен стар Шеп, докато колата се освободеше или докато тя получеше цялото възможно удовлетворение от звука на собствения си глас. После щеше да я откара до дома й и тя щеше да изрече още няколко светски реплики по пътя; можеше дори да се наклони и да го дари със сестринска целувка по бузата, преди да се изплъзне от колата, да затръшне вратата и да влезе вътре, за да си легне при Франк Уилър. И какво друго, по дяволите, очакваше той? Кога, по дяволите, щеше най-после да порасне?

— Шеп? — Двете й тънки хладни длани се бяха протегнали и бяха хванали неговата върху масата, а по лицето й, притиснато към него, се бе изписала палава усмивка. — О, Шеп… хайде да го направим.

Помисли си, че ще припадне.

— Какво да направим?

— Да потанцуваме под звуците на джаза. Хайде.

Стив Ковик наближаваше кулминацията си за вечерта. Беше почти време за затваряне; повечето хора се бяха прибрали по домовете си, управителят броеше парите си, а Стив, напомнящ героите на всички холивудски филми, правени за джаза, знаеше, че наближава най-хубавият момент.

Шеп никога не се беше учил да танцува, още по-малко пък да се отдава на подобен вид танци, но никоя сила на света не би могла да го спре сега. Въртеше се, подскачаше тромаво и се поклащаше в омагьосания център на шеметната зала и позволяваше на шума, дима и светлините да препускат край него, защото бе напълно сигурен в нея сега. До края на живота си нямаше да види нещо по-красиво от начина, по който тя се оттласкваше, докъдето хванатите им ръце позволяваха, и бързо завърташе таза си, преди да се върне, въртейки се обратно. О, виж я! — пееше сърцето му. — Виж я! Виж я! Знаеше, че когато музиката спре, тя ще падне със смях в ръцете му, и тя го направи. Знаеше, докато я водеше нежно към бара, че ще позволи на ръката му да остане обвита около тялото й, докато пият по още едно питие, и тя направи и това. Докато разговаряха там с неприлично тихи гласове, вече не го интересуваше какво казва — какво значение имаше? Какво изобщо значеха думите? — защото бе изпълнен с откачени планове. В ума му изникна мотел: той се видя как попълва регистрационната карта в светлината на дървения офис („Благодаря ви, сър. Дължите шест долара и петдесет, номер дванадесет…“), докато тя чакаше в колата отвън; представи си внезапното, шокиращо пълно уединение в бунгалото със стола от явор и бюрото, и втренченото двойно легло и тук за миг се разтревожи: дали човек наистина можеше да отведе момиче като Ейприл Уилър в мотел? Но защо не? А и освен това мотелът не беше единствената възможност. Във всички посоки се простираха километри пустош; нощта бе топла, а той имаше в колата си старо армейско наметало; можеха да отидат в някое приятно пасбище далеч от погледите и звуците и да си направят легло под звездите.

Започна се на паркинга, в тъмнината, на по-малко от десет метра от осветените в червено и синьо стъпала. Той спря и я остави да се обърне към него и да падне в обятията му, а после извитите й устни се отваряха под неговите, а ръцете й се плъзнаха нагоре и около врата му, когато притисна гърба й в калника на паркирана кола. Отделиха се и после отново се притиснаха един към друг; после той я поведе, полюшваща се и препъваща се, през паркинга — сега почти празен — към мястото, където хромираните части на понтиака му, останал съвсем сам, улавяха леките отблясъци на звездната светлина под шепнещите черни дървета. Той отвори дясната врата и й помогна да влезе вътре; после заобиколи бавно предния капак и се настани на шофьорското място. Вратата се затръшна след него и той отново усети ръцете й и устата й, усети допира и вкуса й, а пръстите му откриха чудотворни начини да махнат дрехите й и нейната надигаща се гърда се озова под дланта му.

— О, Ейприл. О, господи, аз… О, Ейприл…

Дишането им ги бе направило глухи за всички останали звуци: шумните насекоми, които пееха край колата, бръмченето на трафика по Шосе 12 и по-слабите звуци от „Лог Кебин“ — пискливия женски смях, който се разтваряше в музиката на саксофона, пианото и барабаните.

— Мила, чакай. Нека те заведа някъде… трябва да се махнем от…

— Не. Моля те — прошепна тя. — Тук. Сега. На задната седалка.

И точно на задната седалка се случи. Притиснати и извиващи се в тъмнината, потънали в смесената миризма на бензин, детски галоши и тапицерия, докато лекият бриз носеше на вълни последното соло на Стив Ковик за вечерта, Шеп Кембъл най-после намери удовлетворение за любовта си.

— О, Ейприл — каза той, когато свърши, когато нежно се откъсна от нея и я премести, когато й помогна да легне, малка и сама, на седалката, подлагайки сгънатото си сако вместо възглавница, и се сви неудобно на пода, държейки двете й ръце. — О, Ейприл, това не стана случайно. Чуй ме. Това е нещо, което винаги… Обичам те.

— Не. Не го казвай.

— Обаче е вярно. Винаги съм те обичал. Не само съм… слушай.

— Моля те, Шеп. Хайде просто да помълчим малко и после можеш да ме закараш у дома.

С известно смущение той си помисли за онова, което упорито гонеше от ума си цяла вечер, което му беше хрумнало за миг, но изобщо не беше спряло пламенното му желание, а сега за първи път започваше да добива потискаща морална тежест: тя беше бременна.

— Добре — отвърна. — Не съм забравил нищо. — Той освободи една от ръцете си и потърка енергично очите и устата си, а после въздъхна. — Сигурно си мислиш, че съм идиот или нещо такова.

— Не е това, Шеп.

Светлината му позволяваше само да види къде е лицето й, но не и да забележи изражението му или дори да каже дали изобщо имаше някакво изражение.

— Не е това. Честно. Просто не знам кой си.

Последва мълчание.

— Недей да говориш с гатанки — прошепна той.

— Не. Наистина не знам кой си.

Не можеше да види лицето й, но можеше поне да го докосне. Направи го с деликатността на сляп човек, прокарвайки върховете на пръстите си от слепоочието й надолу по извивката на бузата й.

— А дори да знаех — рече тя, — едва ли щеше да помогне, понеже не знам аз коя съм, разбираш ли.