Ричард Йейтс
Пътят на промените (20)

Седем

Ейприл Джонсън Уилър гледаше как лицето на съпруга й се отдръпва, усети как дланта му стисна леко ръката й, чу думите му и му се усмихна.

— До скоро — отговори тя.

Последва го навън, за да застане до кухненската врата и да го гледа, обвивайки ръце около тялото си заради сутрешния хлад, докато той запали двигателя на комбито и го изкара с ръмжене под слънчевата светлина. Зачервеният му профил, извит и обърнат назад, докато колата минаваше покрай нея, не разкриваше друго, освен здравомислието на мъж, разбираемо горд от факта, че умее да спусне колата по стръмнината на хълм. Тя отиде до едно слънчево място пред навеса за автомобили, за да го изпрати, и наблюдаваше как сгърбената форма на стария форд става все по-малка и по-малка. В края на алеята, когато зави заднешком към пътя, отблясъкът на слънцето в предното стъкло скри лицето му. Въпреки това тя вдигна ръка и махна — в случай че гледаше — и когато отново го видя, щом колата се изравни с пътя, разбра, че я беше видял. Той се наведе и й се усмихна, спретнат и щастлив в габардинения си костюм, с искрящо бяла риза и тъмна вратовръзка, и й отговори с леко, весело махване; после изчезна.

Усмивката остана на лицето й и когато се върна в кухнята, за да сложи съдовете от закуската в димящата мивка; всъщност тя продължаваше да се усмихва и когато видя хартиената салфетка със схемата на компютъра и дори тогава усмивката й не избледня: само се разшири, трепна и застина в скована гримаса, докато спазмите напираха в болящото гърло, отново и отново, и сълзите рукнаха и потекоха по бузите й толкова бързо, че едва успяваше да ги изтрие.

Пусна музика по радиото, за да успокои нервите си, и когато приключи със съдовете, вече беше възстановила равновесието си. Венците й бяха възпалени от прекалено многото цигари през нощта, ръцете й трепереха, усещаше пулса си по-ясно от обикновено; иначе се чувстваше добре. Обаче силно се изненада, когато говорителят по радиото обяви: „Осем и четиридесет и пет“; имаше чувството, че е пладне или ранният следобед. Изми лицето си със студена вода и няколко пъти пое дълбоко въздух в опит да забави пулса си; после запали цигара и се настани до телефона.

— Ало, Мили?… Здравей. Всичко наред ли е?… Гласът ми звучи как?… О. Ами всъщност не, не се чувствам по-добре, затова се обаждам… Сигурна ли си, че нямаш нищо против? Имам предвид, може да не е пак за цялата нощ; възможно е Франк да дойде да ги прибере довечера, зависи как ще се подредят нещата; но май е най-добре да оставим въпроса отворен, за всеки случай… О, наистина много мило от твоя страна, Мили, много съм ти благодарна… О, не, сигурна съм, че не е нещо сериозно; просто… нали знаеш, случва се… Добре тогава. Целуни ги от мен и им кажи, че някой от нас ще мине да ги вземе довечера или утре… Какво?… О, ами не, не и щом играят навън. Не ги викай. — Цигарата се счупи и се разкъса в ръката й, тя я остави да падне в пепелника и хвана слушалката с две ръце. — Просто ги… нали разбираш, целуни ги от мен и им кажи, че ги обичам и им кажи… нали знаеш… Добре, Мили. Благодаря.

И тя едва успя да остави слушалката на мястото й, преди отново да заплаче. За да се овладее, запали нова цигара, но тя я задави и се наложи да отиде в банята и да остане там дълго време в напъни, даже след като се освободи от малкото храна, която беше успяла да хапне на закуска. След това отново наплиска лицето си, изми зъбите си и стана време да се заеме с работа.

— Добре ли го обмисли, Ейприл? — обичаше да казва леля Клеър, вдигайки едрия си, скован от артрит показалец. — Никога не предприемай нещо, без да си го обмислила добре, а после дай всичко от себе си.

Първо трябваше да оправи къщата и особено бюрото, където дългите часове, прекарани в опити да обмисли нещата, бяха оставили куп следи. Препълненият пепелник беше там, отвореното шишенце мастило, заобиколено от разпиляна пепел, както и чашата от кафе със засъхнал кафяв кръг. Достатъчно бе да седне до бюрото, да запали лампата, за да върне суровия безнадежден вкус на малките часове.

В кошчето, натрупани и смачкани, лежаха всички неуспешни писма, които се беше опитала да напише. Тя извади едно от тях, отвори го и го приглади, но отначало не успя да го прочете: можеше само да се чуди колко неравен, черен и гневен изглеждаше почеркът й, като редици и редици старателно смачкани комари. След това част от него, някъде в средата на страницата, дойде на фокус:

… малодушните ти самозаблуди за „любов“, когато знаеш не по-зле от мен, че между нас никога не е имало друго, освен презрение и недоверие и ужасяващо болна зависимост от слабостта на другия — затова. Затова не можах да спра да се смея, когато днес каза онова нещо за неспособността ми да обичам и затова не мога да понеса да ти позволя да ме докосваш, затова никога повече няма да повярвам на нещо, което мислиш, още по-малко на нещо, което казваш…

Не искаше да чете останалото, защото знаеше, че не си струва да се чете. Беше изпълнено с омраза като всички други несполучливи писма върху всички други смачкани листове; трябваше да ги изгори до едно.

Едва към пет часа сутринта — нима бе възможно да е било само преди четири часа? — най-сетне се отказа от опитите да напише писмо. Насили се да стане от бюрото, смазана от умора, и отиде да вземе топла вана като пациент по време на терапия. След това, разсеяна и напълно успокоена, влезе в спалнята да се облече, а той беше там, легнал по гръб.

Видът му в синята утринна светлина, проснат и извит в намачканите си неделни спортни дрехи, я шокира така, сякаш бе открила в леглото непознат. Когато приседна сред изпаренията от уиски, за да погледне по-отблизо зачервеното му спящо лице, започна да разбира истинската причина за шока си: бе нещо повече от съзнанието, че не го обичаше. Всъщност тя не го мразеше и не би могла да го мрази. Как някой би могъл да го мрази? — Той беше… ами беше Франк.

После съпругът й издаде хъркащ стон и устните му се раздвижиха, докато затърси ръката й.

— О, миличка. О, мила моя, не си отивай…

— Шшшш. Всичко е наред. Всичко е наред, Франк. Заспивай.

И тогава премисли нещата добре.

Затова не постъпи неправилно или безчестно тази сутрин, когато отговори с „не“ на въпроса му дали го мрази, както не беше неправилно или безчестно да му сервира хубавата закуска, да прояви сериозен интерес към работата му и да го целуне за довиждане. Всъщност целувката бе точно такава, каквато трябваше да бъде — съвършено честна приятелска целувка, целувка за момче, с което току-що си се запознала на партито, момче, което е танцувало с теб, карало те е да се смееш и те е изпратило до дома, през целия път говорейки за себе си.

Единствената истинска грешка, единственото неправилно и безчестно нещо бе да го възприема като нещо повече от това. О, за месец-два, просто за забавление, вероятно нямаше нищо лошо да поиграе подобна игра с някое момче; но през всичките тези години! И само защото в сантиментално самотен момент преди много време и за нея бе лесно и приемливо да вярва на всичко, което това момче казваше, и да му се отплаща за това удоволствие, като сама изричаше лесни, приемливи лъжи, докато накрая всеки казваше онова, което другият най-много искаше да чуе — докато той каза: „Обичам те“, а тя: „Наистина, така е; ти си най-интересният човек, когото познавам“.

Какво подмолно предателство бе да си позволиш да постъпваш така! Защото, след като започнеш веднъж, е много трудно да спреш, и скоро започваш да казваш: „Съжалявам, разбира се, че си прав“ и „Както смяташ, че ще бъде най-добре“ и „Ти си най-прекрасното и ценно нещо на света“ и после изведнъж разбираш, че цялата честност, цялата истина е така далечна, блещукаща и безнадеждно недостижима като света на златните хора. После откриваш, че си работил върху живота така, както „Лоръл Плейърс“ бяха работили върху „Вкаменената гора“ или както Стив Ковик — върху барабаните — добросъвестно и калпаво, ужасно престорено и напълно погрешно; установяваш, че казваш „да“, когато искаш да кажеш „не“ и „Трябва да бъдем заедно в това нещо“, когато си мислиш тъкмо обратното; после вдишваш миризмата на бензин, все едно е уханието на цветя, и се отдаваш на любовния делириум под тежестта на непохватен, сумтящ, зачервен мъж, когото дори не харесваш — Шеп Кембъл! — и след това се изправяш лице в лице, в пълен мрак, със съзнанието, че не знаеш коя си.

И как е възможно някой друг да бъде обвиняван?

След като почисти бюрото и застла леглото на Франк с чисти чаршафи, тя изнесе кошчето навън в задния двор. Беше есенен ден, топъл, но с лек остър бриз, който разхвърляше падналите листа по тревата и й напомняше за смелото начало в детството, за ябълките, моливите и новите вълнени дрехи през последните няколко дни преди училище.

Ейприл отнесе кошчето през моравата до пещта за горене на смет, хвърли хартиите в нея и ги запали. Приседна на края на стоплената от слънцето каменна стена, за да изчака да изгорят, наблюдавайки как почти невидимият пламък плъзва бавно и после по-бързо нагоре и ги обгръща, предизвиквайки леки вълни топлина, раздвижващи въздуха. Звукът на птичи песни и шумолящи дървета се примесваше с далечните викове на играещи деца. Вслуша се внимателно, но не успя да различи гласовете на Дженифър и Майкъл от гласовете на момчетата на Кембълови — не можеше дори да е сигурна, че гласовете идваха откъм дома на Кембълови горе на хълма.

От разстояние гласовете на всички деца звучат еднакво.

 

 

— И слушай! Слушай! Знаеш ли какво друго ми донесе тя, Марджи? Слушай! Опитвам се да ти кажа нещо.

— Какво?

Марджи Ротенбърг, малкият й брат Джордж, Мери Джейн Крофърд и Една Слетър бяха там и играеха на мястото до живия плет, където цялата трева беше отъпкана, мястото с малката пещера и плоския камък, където пазеха колекцията си от капачки от хартиени чаши.

— Казах, знаеш ли какво друго ми донесе тя? Майка ми? Донесе ми красив син кашмирен пуловер, за училище, и подходящи чорапи, и красив малък пулверизатор за парфюм. Едно такова малко шишенце с нещо, което стискаш. С истински парфюм в него. О, и отидохме до Уайт Плейнс с господин Минтън, това е приятелят на майка ми, и ходихме на кино, ядохме сладолед и всичко, и аз стоях до единадесет и десет вечерта.

— Как така тя остана тук само два дни? — попита Марджи Ротенбърг. — Ти каза, че ще остане една седмица. Джордж, спри веднага!

— Не съм, казах, че може да остане една седмица. Следващия път сигурно ще остане или може аз да отида и да остана при нея една седмица, и ако го направя…

— Джордж! Следващия път, когато си бръкнеш в носа и го изядеш, ще те изкажа! Наистина!

— … и ако го направя, знаеш ли какво? Ако го направя, няма да трябва да ходя на училище и така нататък цяла седмица; ха-ха. Ей, Марджи? Искаш ли да дойдеш вкъщи и да видиш пуловера ми и всичко?

— Не мога. Трябва да се прибера навреме за „Дон Уинслоу“.

— Можем да слушаме „Дон Уинслоу“ и у нас. Хайде.

— Не мога. Трябва да се прибирам. Хайде, Джорджи.

— Ей, Една? Ей, Мери Джейн? Знаете ли какво ми донесе майка ми? Донесе ми един красив… Ей, слушай, Една. Слушай… — Чу се как прозорецът на горния етаж се отваря с трясък и тя знаеше, че ако се обърне, ще види смътната форма на леля Клеър да наднича през медната каса.

— Еей-прил!

— Донесе ми един красив син пуловер, от кашмир, и едно красиво…

— Еей-прил!

— Какво? Тук съм.

— Тогава защо не отговаряш? Искам да дойдеш веднага, да се измиеш и да се преоблечеш. Баща ти току-що се обади. Кара насам и ще бъде тук след петнадесет минути.

Тя се втурна към къщата толкова бързо, че маратонките й почти не докосваха земята. Нищо подобно не се беше случвало никога, никога досега: цели два дни с майка й, а после, сега, на следващия ден…

Изкачи стъпалата по две наведнъж, влетя в стаята си и започна да се съблича толкова бързо, че скъса едно копче от блузата си, питайки: „Кога се обади? Какво каза? Колко ще остане?“.

— Не знам, мила; каза, че пътува за Бостън. Наистина няма нужда да късаш дрехите си. Има достатъчно време.

После тя застана на предната веранда в хубавата си рокля, гледайки улицата за появата на дългия му висок красив автомобил. Когато го видя две пресечки по-надолу, едва се насили да не се втурне по пътеката; изчака го да отбие и да спре пред къщата, за да може да го гледа как слиза.

И — о, колко висок, колко прекрасно строен и изправен беше той! Слънцето блестеше като злато в косата му и в усмихнатото му лице — „Татко!“ — и после тя се втурна и се озова в прегръдките му.

— Как е моето сладкишче? — Той миришеше на лен, уиски и тютюн; късите косми отзад на врата му бяха бодливи на пипане, а челюстта му бе като мека пемза. Но най-хубав бе гласът му: дълбок и вълнуващ, сякаш излизаше от гърлото на глинена кана. — Знаеш ли, че си станала около метър висока? Не знам дали мога да се справя с такова голямо момиче. Не мога да те нося, това знам. Хайде да влезем вътре и да видим леля ти Клеър. Как вървят нещата? Как са всичките ти ухажори?

В дневната, докато разговаряше с леля Клеър, беше чудесен. Тънките му глезени под маншетите на панталона, повдигнат точно колкото трябва, бяха обути в стегнати черни вълнени чорапи; тъмнокафявите му обувки бяха с такава хубава форма и така грациозно стъпили на килима, едната малко пред другата, че тя изпита желание да ги изучава дълго, за да ги запомни, за да знае как трябва да изглеждат мъжките крака. Но погледът й постоянно се отклоняваше към великолепните колене, към тясната жилетка, от която елегантно се подаваше верижката на часовника, към начина, по който той седеше в стола и към подаващите се от белите ръкави китки и длани, едната от които държеше столчето на чашата, а другата правеше бавни непринудени жестове във въздуха, и към прекрасното лице. Той бе твърде впечатляващ, за да може окото да го обхване целия наведнъж.

Той тъкмо довършваше някаква шега:

— … и Елинор се надигнала и казала: „Младежо, вие сте пиян“. Мъжът я погледнал и отвърнал: „Права сте, госпожо Рузвелт, така е“. И добавил: „Обаче ето каква е разликата, госпожо Рузвелт: аз ще се оправя на сутринта“.

Едрият торс на леля Клеър се изви напред и Ейприл също се престори, че е невероятно смешно, въпреки че не беше чула първата част, а и не знаеше дали щеше да я разбере. Но смехът в стаята още не беше заглъхнал, когато той се изправи да си тръгва.

— Искаш да кажеш… искаш да кажеш, че няма да останеш дори за вечеря, татко?

— Миличка, много бих искал, но в Бостън ме чакат едни хора и много, много ще се ядосат на татко ти, ако не стигне бързо там. Какво ще кажеш за целувчица?

И тогава, мразейки се заради това, тя започна да се държи като бебе.

— Но ти остана само около час. И ти… ти дори не ми донесе подарък или нещо и ти…

— О, Ейп-рил — каза леля Клеър. — Защо искаш да развалиш хубавото посещение?

Но той поне вече не стоеше: беше клекнал сковано до нея и я беше прегърнал.

— Миличка, боя се, че си права за подаръка и се чувствам ужасно заради това. Обаче слушай. Знаеш ли какво? Хайде двамата да отидем до колата и да прегледаме нещата ми. Може би в крайна сметка ще намериш нещо. Искаш ли да опитаме?

Падаше мрак, когато излязоха от къщата на леля Клеър и тръгнаха заедно по пътеката, а тихата вътрешност на колата бе изпълнена с вълнуващото усещане за скрита сила и скорост. Когато той включи светлината на таблото, все едно бяха в спретната кожена къщурка. Всичко, което щеше да им трябва, за да живеят заедно, бе тук: удобни места за сядане, превозно средство, запалка за цигарите му, малко рафтче, където тя можеше да разстила салфетка за сандвичите и млякото, с които щяха да се хранят по пътя; а и предните и задните седалки бяха достатъчно големи за спане.

— Жабката? — казваше той. — Не; тук няма нищо, освен куп стари карти и неща. Е, нека пробваме с куфара. — Той се завъртя и се протегна към задната седалка, за да отвори големия „Гладстоун“. — Да видим сега. Чорапи, ризи, не стават. Хмм, сериозен проблем. Знаеш ли какво? Един мъж никога не бива да пътува без свеж запас от лъскави джунджурии; никога не се знае кога може да се натъкне на хубаво момиче. О, виж. Чакай малко, тук има нещо. Не е много, разбира се, но все е нещо. — Той измъкна дълга кафява бутилка с нарисуван кон и думите „Уайт Хорс“ на етикета. Нещо мъничко бе прикрепено към гърлото на шишето с панделка, но той го скри от погледа й, докато отваряше джобното си ножче и го освобождаваше. После, държейки го за панделката, го постави нежно в ръката й — миниатюрен съвършен бял кон.

— Ето, скъпа моя — каза той. — Можеш да го запазиш завинаги.

 

 

Огънят беше изгаснал. Тя разбута овъглените остатъци от хартия с пръчката, за да се увери, че са изгорели; нямаше нищо, освен пепел.

Слабите детски гласове я последваха, докато носеше кошчето обратно през моравата; едва след като влезе вътре и затвори вратата, престана да ги чува. Изключи и радиото и къщата потъна в невероятна тишина.

Остави кошчето на мястото му и отново седна на бюрото с нов лист хартия. Този път писмото не й отне много време. Имаше да казва само едно важно нещо и бе най-добре да го каже с малко думи — толкова малко, че да не позволяват тълкувания или изкривявания на смисъла.

Скъпи Франк,

Каквото и да се случи, моля те, не обвинявай себе си.

По стар коварен навик едва не добави думите Обичам те, но се спря навреме и се подписа просто: Ейприл. Сложи го в плик, написа върху него Франк и го остави точно в средата на бюрото.

В кухнята взе най-голямата тенджера, напълни я с вода и я сложи на котлона да кипне. От кашоните в мазето взе останалите необходими вещи: щипците, които някога използваха за стерилизиране на бебешките шишета, и синята кутия от аптеката, съдържаща двете части на тоалетния душ — гумената круша и дългия пластмасов накрайник. Пусна тези неща в тенджерата, която тъкмо започваше да изпуска пара.

Докато приготви останалите неща — сложи достатъчно чисти кърпи в банята, написа номера на болницата и го остави до телефона, — водата вече кипеше, повдигаше капака и караше частите на тоалетния душ да се блъскат и потракват в стените на тенджерата.

Беше девет и половина. След още десет минути щеше да изключи котлона; после трябваше да мине малко време, за да изстине водата. Дотогава нямаше какво друго да прави, освен да чака.

— Добре ли го обмисли, Ейприл? Никога не прави нещо, преди да си…

Но тя нямаше нужда от повече съвети и инструкции. Сега беше спокойна и уверена от съзнанието за нещо, което знаеше открай време, нещо, на което нито родителите й, нито леля Клеър, нито Франк, нито някой друг трябваше да я учат: че ако искаш да направиш нещо абсолютно честно, нещо истинско, винаги се налага да го направиш сам.