Ричард Йейтс
Пътят на промените (13)

Шест

— Е, Тед Бенди е свестен човек — каза Барт Полок, докато крачеха забързано към центъра, — и е добър началник-отдел, но ще ти кажа нещо. — Той се усмихна през габардиненото си рамо към учтивото лице на Франк. — Ще ти кажа нещо. Малко съм му ядосан, че те е крил през всичките тези години.

— О, не бих казал подобно нещо, господин… Барт. — Франк усети как чертите му се извиват в срамежлива усмивка. — Но все пак ви благодаря. („Че какво друго да кажа, по дяволите?“) — Налагаше се да подтичва и да ускори стъпка, за да върви в крак с Полок, и смутено съзнаваше, че това забързване наред с начина, по който пръстите му се суетяха, за да не изскочи вратовръзката му от сакото, вероятно го правеха да изглежда незначителен.

— Това място харесва ли ти? — Полок го поведе към лобито и после към ресторанта на голям хотел, изпълнен със сервитьори с тежки дрехи и гумени подметки, и началническият му маниер на говорене се смеси с тракането на ножове и вилици. Когато седнаха, Франк отпи от ледената вода и се огледа, чудейки се дали това не беше същото място, където бе дошъл на обяд — на официален обяд — с баща си и с господин Оут Фийлдс. Не можеше да бъде сигурен — в квартала имаше няколко хотела от този вид и с тези размери, но вероятността бе достатъчно голяма, за да погъделичка чувството за иронично съвпадение. „Не е ли странно, по дяволите? — щеше да попита довечера Ейприл. — Точно същата зала. Същите палми в саксии, същите малки купички със сандвичи със стриди — божичко, беше като в някакъв сън. Седях там и се чувствах десетгодишен.“

Във всеки случай изпита облекчение, че седнаха. Така Полок не изглеждаше толкова висок и Франк можеше да скрие под масата факта, че подръпваше и пипаше кожичката около нокътя на левия си палец, докато Полок говореше. Беше ли женен Франк? Деца? Къде живееха? О, определено бе разумно да живееш извън града, когато имаш деца; но какво мислеше Франк за всекидневното пътуване? Приличаше досущ на начина, по който Оут Фийлдс се беше поинтересувал какво мисли за училището и за бейзбола.

— Знаеш ли какво ме впечатли най-много в онзи твой материал? — попита Полок, докато отпиваше от мартинито си, а чашката със столче изглеждаше много крехка в ръката му. — Логиката и яснотата. Нацелваш проблема точно и намираш решението. Сякаш не четях, а някой ми говореше.

Франк сведе глава.

— Ами в действителност така си и беше. Просто говорех пред диктофона, нали разбирате. Всъщност цялата работа до известна степен стана случайно. От нашия отдел не се очаква да се занимава с творческите или производствените въпроси, това е работа на агенцията. От нас се изисква само да контролираме дистрибуцията на стоките на пазара.

Полок кимна, дъвчейки напоената с джин маслинка.

— Нека ти кажа нещо. Ще пийна още едно, ще ми правиш ли компания? Добре. Нека ти кажа нещо, Франк. Аз не се интересувам нито от творческата страна, нито от производствената страна, нито от това кой трябва да контролира дистрибуцията. Интересувам се от едно и само от едно нещо: да продаваме електронния компютър на американския бизнесмен. Франк, днес много хора гледат отвисоко на обикновената старомодна продажба, но искам да ти кажа нещо. Някога, когато правех първите си стъпки в продажбите, един много мъдър и прекрасен възрастен човек ми каза нещо, което никога няма да забравя. Той ми каза: „Барт, всичко е продажба“. Той каза: „Нищо не се случва в този свят, нищо не идва на този свят, докато някой не осъществи сделка“. Каза ми: „Не ми ли вярваш? Добре, погледни го по следния начин“. Каза: „Барт, къде, по дяволите, си мислиш, че щеше да бъдеш, ако баща ти не беше продал на майка ти стока?“.

„А аз седях там и се напивах, мислейки си: Какво по дяволите иска този човек от мен? — щеше да каже довечера на Ейприл. — Разбира се, мислех си, че никое от тези неща няма значение, но все пак наистина ме накара да се замисля. И е вярно за онези едри безцеремонни нешлифовани типове, знаеш ли? Наистина притежават известен личен магнетизъм. Поне той.“

— Днес, разбира се, добрата търговия се състои от много неща, от комбинацията на множество сили и, както знаеш, това е особено вярно, когато искаш да продадеш идея, а не само продукт. Вземи работа като нашата, представянето на цяла нова концепция за контрола на бизнеса, и — по дяволите — става така, че не можеш да видиш цялостната картина заради дреболиите. Имаш си специалисти по маркетинга, по рекламата и как им викаха… специалисти по връзките с обществеността; трябва да координираш всички тези сили в едно цялостно търговско усилие. Обичам да си го представям като строенето на мост. — Той го погледна косо и с показалеца си бавно описа дъга между пепелника и салатата от целина и маслини. — Мост на разбирането, мост на комуникацията между науката за електро… — той изхълца. — Извини ме. Науката за електрониката и практичния всекидневен свят на търговския мениджмънт. Вземи например компания като „Нокс“. — Той погледна със съжаление празната чаша от второто си или може би третото си мартини. — Много стара, много бавна, много консервативна — по дяволите, знаеш го не по-зле от мен: цялата ни работа е насочена към продажбата на пишещи машини, картотечни шкафове и онези раздрънкани машини за перфокарти, а половината от старите тъпаци във ведомостта си мислят, че Маккинли е в Белия дом. От друга страна… сега ли искаш да поръчаме или ще изчакаме малко? Добре, сър, хайде да хвърлим поглед. Рагуто е много вкусно тук, както и пушената сьомга, както и омлетът с гъби и морският език с лимон. Хубаво, нека бъдат две. Две и от тези, като сме започнали. Добре. И така, бихме могли да кажем, че тази компания е като много стар и уморен човек. От друга страна… — Той протегна ръце, облегна се тежко на масата и ококори очи. Край големите кафяви лунички по лицето му започнаха да се появяват капчици пот. — От друга страна, ето ти я и цялата революционна концепция за електронната обработка на данни и, Франк, нека си кажем истината: тя е новородено. — Той взе въображаемо бебе в ръцете си и после ги разтръска, сякаш да почисти пръстите си от лепкава течност. — Имам предвид, че още е мокро! Искам да кажа, току-що го извадиха, обърнаха, плеснаха го по дупето, а пъпчето му все още виси възпалено като пришка! Следваш ли мисълта ми? Добре; значи взимаш това мъничко новородено бебе и го даваш на онзи стар, стар човек или на онази стара жена, да речем, на онази стара брачна двойка и какво мислиш, че ще се случи? О, те ще го оставят да изсъхне и да умре, това е. Ще го вземат и ще го оставят някъде навън в чекмедже, ще му дават вкиснато старо мляко, няма да му сменят пелените и да не мислиш, че това бебе ще успее да израсне здраво и силно? О, по дяволите, това бебе няма особен шанс. Нека ти дам пример.

И той започна да дава пример след пример, а Франк правеше всичко по силите си да следва мисълта му. След известно време Барт спря, за да изтрие глава с кърпичката си. Изглеждаше малко объркан.

— И това е проблемът — рече. — До голяма степен с това се сблъскваме. — Въздъхна мрачно и предпазливо над остатъка от питието си, допи го на един дъх и се захвана с изстиващата си храна, която изглежда го отрезви. Продължи да говори, докато се хранеше, но сега бе по-тих и по-важен, използваше думи и фрази като „очевидно“ и „нещо повече“ вместо „тъпак“ и „пъпче“. Очите му вече не бяха ококорени, бе престанал да се държи като недооценен магнат и се връщаше към обичайната си роля на уравновесен и умерен ръководител. Дали Франк е мислил за огромното въздействие на компютъра върху бизнеса в бъдеще? Барт Полок можеше да го увери, че си струваше да помисли върху това. И той продължаваше и продължаваше, скромно признавайки невежеството си в техническите области, омаловажавайки правото си да говори като пророк, напълно изгубвайки се в лабиринта на изреченията си.

Докато го наблюдаваше и се опитваше да го слуша, Франк установи, че собствените му три мартинита (или бяха четири?) бяха превърнали звуците в ресторанта в шумно море, което задръстваше тъпанчетата му, и бяха пуснали тъмна пелена от всичките четири страни, така че можеше да види само нещата право пред себе си и то с ужасна яснота: храната, мехурчетата в чашата вода с лед, уморително движещата се уста на Барт Полок. Той употреби цялата сила на изостреното си зрение, за да следи маниерите на Барт Полок на масата, да види дали щеше да остави бели следи по ръба на чашата си, дали щеше да топне хляба си в купичката със сос и изпита огромна пиянска благодарност, установявайки, че Барт Полок не направи никое от тези неща. Не след дълго Полок премина, с видимо облекчение, към разговори, свързани не толкова с абстракции, колкото с хора от компанията, и тогава Франк сметна за безопасно да повдигне въпроса, който му бе присърце.

— Барт — рече той. — Случайно да си спомняш един човек тук в Централата на име Отис Фийлдс?

Полок издиша дълга струйка цигарен дим и го погледа как се разсейва.

— Не, не мисля, че… — започна той, но после примигна щастливо. — О, Оут Фийлдс. Ами да, преди много години. Оут Фийлдс беше един от генералните ни търговски директори през… господи, това беше преди доста… хей, ама я чакай. Ти не може да си работил при нас тогава.

И Франк, изненадан от лекотата в собствения си глас, бързо разказа за последния път, когато бе седял на официален обяд, много приличащ на този.

— Ърл Уилър — каза Полок и се облегна назад, смръщвайки се в усилие да си спомни. — Ърл Уилър. Нюарк ли каза? Чакай малко. Спомням си един Уилър и ми се струва, че името му беше Ърл… не, но това беше в Харисбърг или Уилмингтън, а и бе доста по-стар.

— Харисбърг, точно така. Това обаче беше по-късно. Харисбърг беше последното място, на което работи. Нюарк беше по-рано, около тридесет и пета — шеста. После работи и във Филаделфия за малко, както и в Провидънс — почти из целия Източен регион. Затова детството ми мина на четиринадесет различни места, нали разбирате. — И той с изненада усети нотка на самосъжаление да се прокрадва в гласа му: — Така и никога не успях да се почувствам у дома си някъде.

— Ърл Уилър — казваше Полок. — Ами да, разбира се, че го помня. И виждаш защо не го свързах с Нюарк — защото това е било преди моето време. Но много ясно си спомням Ърл Уилър в Харисбърг; само че бях останал с впечатлението, че беше възрастен мъж. Вероятно…

— Прав сте. Беше. Вече е имал две големи деца, когато аз съм се родил, нали разбирате… — и едва не добави: „Бил съм случайност, нали разбирате; не са ме искали“. Часове по-късно, изтрезнял и опитващ се да си припомни тази част от разговора, той не беше сигурен, че не го е казал; не беше сигурен дори, че не е избухнал в гръмогласен смях, заявявайки: „Нали разбирате? Нали разбирате, Барт? Оставили са ме в чекмедже и са ми давали вкиснато мляко…“ и че с Барт не бяха станали да ударят ръце заради чудесната шега и не се бяха превивали от смях до сълзи, и докато не се бяха стоварили върху чашите с кафе.

Но това не се случи. Всъщност Барт Полок поклати глава учудено и рече:

— Ама че работа. И как само си спомняш този ресторант толкова много години, дори помниш името на стария Оут Фийлдс.

— Е, няма нищо учудващо. Първо, това беше единственият случай, когато баща ми ме доведе в Ню Йорк, и освен това много неща зависеха от онзи ден. Той наистина смяташе, че Фийлдс ще го назначи в Централата. С майка ми бяха планирали всичко, къщата в Уестчестър и останалото. Не мисля, че някога го превъзмогна.

Полок сведе очи с уважение.

— Е, разбира се, това е… това е шансът в този бизнес. — И после побърза да премине към по-ведрите аспекти на историята. — Не, но това наистина е интересно, Франк. Нямах представа, че си син на човек, работил в „Нокс“. Странно, че Тед не го спомена.

— Не мисля, че Тед знае. Не го изтъкнах, когато постъпвах на работа.

А сега Барт Полок се мръщеше и усмихваше едновременно.

— Я чакай малко. Искаш да кажеш, че баща ти ни е посветил целия си живот и ти никога не си го казвал?

— Ами да, всъщност е така. Не съм. Тогава той се беше пенсионирал и аз просто… не знам; както и да е, не съм. По онова време ми се струваше важно да не го правя.

— Ще ти кажа нещо, Франк. Възхищавам ти се. Не си искал никой да те третира по специален начин тук или там; искал си да пробиеш сам. Нали?

Франк се раздвижи неловко в стола си.

— Не, не беше точно това. Не знам. Беше доста сложно.

— Такова нещо е сложно — рече Барт Полок тържествено. — Много хора не биха разбрали подобно нещо, Франк, но ще ти кажа, че ти се възхищавам. Обзалагам се, че и баща ти също. Така ли беше? Или не, чакай малко. — Той се облегна назад, усмихнат и с лукаво присвити очи. — Чакай малко. Да видим колко ме бива да преценявам хората. Обзалагам се, че знам какво се е случило. Това е само предположение. — Той смигна. — Теоретично предположение. Обзалагам се, че си накарал баща ти да смята, че неговото име ти е помогнало да получиш работата, просто за да го зарадваш. Прав ли съм?

Прав беше и тъкмо това смути Франк. В един есенен ден онази година, скован и официален в новия си шевиотен костюм, той бе завел съпругата си на гости на родителите си; и през целия път до Харисбърг бе планирал да бъде изискано непосредствен при съобщаването на двойната новина — за бебето и за работата. „О, и между другото, сега имам и по-стабилна работа — планираше да каже, — малко глупава, нищо, което да ме интересува, но парите са добри.“ И после щеше да каже на стареца.

Но когато моментът дойде, в претъпканата дневна в Харисбърг, с миризмата на слабост, лекарства и наближаваща смърт, където баща му полагаше максимални усилия да бъде любезен, майка му — да изрази през сълзи радостта си за бебето, а Ейприл — да бъде мила и свенливо горда — когато цялата престорена нежност на онзи момент настъпи, той загуби смелост и изплю камъчето — работа в Централата! — като малко момченце, което се е прибрало у дома с хубави оценки за годината.

— С кого се срещна там? — попита Ърл Уилър и изглеждаше с десет години по-млад, отколкото преди десет минути. — Тед чий? Бенди? Не мисля, че го познавам; разбира се, забравил съм много имена. Той обаче ме познава, предполагам, нали?

И Франк се чу да казва „О, да“ през нелепо набъбналото си гърло, „да, естествено. Изказа се много добре за теб, татко“.

Едва когато отново бяха във влака на път за Ню Йорк той възстанови спокойствието си в достатъчна степен, за да удари с юмрук по коляното си и да каже: „Той ме победи! Не е ли ужасно? Старото копеле пак ме победи“.

— Знаех си — рече Барт Полок, а очите му заблестяха и се изпълниха с топлина. — Ще ти кажа нещо, Франк: рядко греша в инстинктите си за хората. Искаш ли нещо ободряващо или едно малко питие с десерта?

„Да не искаш да кажеш, че си седял по време на целия обяд — спокойно би могла да попита Ейприл довечера, — и си му разправил целия си живот, но така и не си намерил начин да му кажеш, че напускаш компанията през есента? Какъв е смисълът?“

Но Полок просто правеше невъзможно да каже и дума за това. Най-после заговори за работа. Кой щеше да се грижи за онова бебе? Кой щеше да построи онзи мост?

— … Специалистът по връзки с обществеността? Електронният инженер? Консултантът по мениджмънт? Е, разбира се, всички те ще играят важна роля в цялостната картина, всеки от тях ще предложи ценните си специализирани познания в съответните области. Но ето какъв е проблемът. Никой от тях не притежава необходимия опит или необходимата квалификация за работата. Франк, разговарях с някои от висшите ръководители в рекламата и насърчаването на продажбите. Говорих с някои от висшите технически ръководители в компютърната област, говорих и с някои от най-добрите специалисти по бизнесадминистрация в страната и всички ние стигнахме до следния извод: това е напълно нова работа и ще трябва да развием напълно нов талант, който да я върши. И така, през последните шест месеца се оглеждам и проучвам хора, вътре в компанията и извън нея също. Дотук съм се спрял на половин дузина млади мъже с различен опит и се надявам да открия още около половин дузина. Нали разбираш какво правя? Набирам си екип. Сега нека… — той вдигна дебелата си длан, за да предотврати всякакво прекъсване — … нека бъда по-конкретен. Тези малки материали, които правиш за нас в момента, са само началото. Искам да довършиш тази поредица, както се разбрахме онзи ден в офиса на Тед; така е добре; но онова, което целя сега, е доста по-мащабно. Както казах, целият този проект едва се оформя, все още нищо определено, но ще ти покаже насоката на мисълта ми. Имам усещането, че ти си човекът, когото бих могъл да пращам при групи хора от цялата страна — граждански групи, бизнес семинари, групи от собствените ни търговски представители, както и клиенти и евентуални клиенти, а ти просто ще трябва да застанеш пред тях и да говориш. Ще говориш за компютри, съвсем конкретно; ще отговаряш на въпроси; ще разказваш за електронната обработка на данни по начин, който бизнесмените могат да разберат. Франк, може би в мен говори старомодният търговец, но винаги съм бил убеден в едно и то е: когато се опитваш да продадеш идея, независимо колко сложна е и така нататък, няма да откриеш по-ефикасен инструмент от живия човешки глас.

— Ами, Барт, преди да продължите, има нещо, което аз… — Той усети стягане в гърдите и недостиг на въздух. — Всъщност нямаше как да го кажа в кабинета на Тед онзи ден, защото още не съм го уведомил за това, но работата е там, че възнамерявам да напусна компанията през есента. Предполагам, че трябваше да го кажа по-рано; сега се чувствам малко… наистина съжалявам, ако това е в разрез с вашите…

„Искаш да кажеш, че си му се извинил? — би могла да попита Ейприл. — Сякаш имаш нужда от позволението му, за да напуснеш или нещо такова?“

„Не! — щеше да настоява той. — Разбира се, че не съм му се извинил. Ще ми дадеш ли възможност да продължа? Съобщих му, това е. Естествено, беше малко неловко; нямаше как да не бъде след начина, по който беше говорил; нима не разбираш?“

— Е, сега вече съм ядосан на Бенди — казваше Полок. — Да позволи човек с твоя калибър да се пропилява цели седем години и после да те пусне да отидеш в друга компания. — Той поклати глава.

— О, не е друга компания… нали разбирате, не е нещо друго в областта на бизнес машините.

— Е, поне от това съм доволен. Франк, ти беше откровен с мен и съм ти благодарен; сега аз ще бъда откровен с теб. Не искам да любопитствам за неща, които не са моя работа, но ще ми кажеш ли следното? Ще ми кажеш ли доколко категорично си се ангажирал с това друго нещо?

— Ами… боя се, че е доста категорично, Барт. Малко ми е трудно да… ами, да, доста категорично.

— Защото ето какво ще ти кажа. Ако става въпрос за пари, определено няма причина да не стигнем до задоволително…

— Не. Имам предвид, оценявам, че го казвате, но всъщност изобщо не става въпрос за пари. По-скоро е нещо лично.

И това изглежда реши въпроса. Полок започна да кима бавно и ритмично, за да покаже пълното си разбиране на личните неща.

— Искам да кажа, няма да се отрази върху поредицата, върху която работя в момента — увери го Франк. — Имам достатъчно време да я довърша, просто всичко извън това…_разбирате_, е невъзможно.

Полок продължи да кима известно време. После рече:

— Франк, нека се изразя по следния начин. Нищо никога не е толкова категорично, че човек да не може да размисли. Просто те моля да помислиш малко върху нашия разговор днес. Не бързай с решението си, обсъди го с жена си — това винаги е важно, нали? Да го обсъдиш с жена си. Къде, по дяволите, щяхме да сме всички ние без тях? И искам да се чувстваш свободен да дойдеш при мен по всяко време и да кажеш: „Барт, хайде пак да поговорим“. Ще го направиш ли? Можем ли да оставим нещата така? Добре. И помни, това нещо, за което говорим, ще означава напълно нова работа за теб. Нещо, което би могло да се окаже изключително стимулираща, изключително удовлетворяваща кариера за всеки мъж. Сигурен съм, че сега онова друго нещо ти се струва много привлекателно — той намигна, — никога няма да ме хванеш да саботирам конкурент; и решението, разбира се, е изцяло твое. Но, Франк, искрено ти казвам, ако избереш „Нокс“, мисля, че никога няма да съжаляваш. Мисля си и още нещо. Мисля… — Той снижи глас. — Мисля, че ще бъде чудесен израз на почит към баща ти.

Как изобщо би могъл да каже на Ейприл, че тези безкрайно сантиментални думи моментално изстреляха приливна вълна от кръв към стените на гърлото му? Как би могъл да й обясни, без да провокира вечното й презрение, че за миг изпита страх да не заплаче над топящия се шоколадов сладолед?

 

 

За щастие нямаше начин да й каже каквото и да било същата вечер. Тя бе прекарала целия си ден в занимание с нещо, което ненавиждаше и напоследък си позволяваше да пренебрегва: почистването на онези части от къщата, които не се виждаха. Дишайки прах и плюейки паяжини, тя бе влачила виещата прахосмукачка из всички ъгълчета на всички стаи, беше лазила с нея под всички легла; беше почистила всяка плочка и аксесоар в банята с препарат, от чиято миризма я болеше главата, и бе влизала до раменете във фурната, за да измие с амоняк черния нагар. Бе дръпнала скъсаното парче линолеум до печката, за да види нещо, което приличаше на дълго кафяво петно, докато не бе оживяло — рояк мравки, които сякаш продължаваха да лазят под дрехите й часове след това — и дори се бе опитала да вкара в ред хаоса в мазето, където мокър кашон с боклуци се бе разпаднал в ръцете й, когато го вдигнала от локвата, и цялото му плесенясало съдържание се изсипало с плясък, а оттам излязъл гущер на оранжеви петна и се стрелнал през обувката й. Когато Франк се прибра у дома, тя вече бе твърде уморена, за да й се говори.

На следващата вечер пак не й се говореше. Вместо това гледаха по телевизията драма, която той хареса, а тя обяви за боклук.

И може би беше следващата вечер или по-следващата — по-късно той така и не успяваше да си спомни точно — когато я завари да крачи из кухнята по същия напрегнат начин, със свити рамене, както бе крачила по сцената във второто действие на „Вкаменената гора“. От дневната се чуваха приглушените звуци на рог и ксилофон, прекъсвани от детски викове — децата гледаха анимационно филмче по телевизията.

— Какво има?

— Нищо.

— Не ти вярвам. Случило ли се е нещо днес или какво?

— Не. — Тогава съвършената й театрална усмивка започна да се разтапя и премина в сбръчкана гримаса на отчаяние, а дишането й стана шумно като врящите на котлона зеленчуци. — Днес не се е случило нищо, за което да не знам от дни… и, о, моля те, Франк, не се прави на изненадан. Наистина ли искаш да кажеш, че не си го знаел, не си се сетил и така нататък? Бременна съм, това е.

— Господи. — Лицето му послушно пребледня и придоби изуменото изражение на човек, стреснат от неприятна новина, но знаеше, че няма да успее да го задържи дълго време: радостната усмивка вече се бореше да се освободи от гърдите му; трябваше да хване устата си, за да я спре. — А-а! — рече тихо през пръстите си. — Сигурна ли си?

— Да. — И тя падна тежко в прегръдките му, сякаш съобщаването на новината бе изцедило всичките й сили. — Франк, не исках да те тормозя с това, преди да си си налял питие и така нататък; смятах да изчакам до след вечеря, но просто… работата е там, че съм напълно сигурна от една седмица, днес най-после отидох на лекар и сега дори не мога да се преструвам, че не е вярно.

— О! — Той вече не се опитваше да контролира лицето си и то висеше радостно над рамото й, докато той я притискаше и галеше с двете си ръце, мърморейки безсмислени думи в косата й. — О, чуй ме, това не означава, че не можем да заминем; чуй, означава просто, че ще трябва да измислим някакъв друг начин да заминем, това е.

Напрежението бе изчезнало, животът някак милостиво се беше върнал към нормалното.

— Няма никакъв друг начин — отвърна тя. — Смяташ ли, че съм мислила за нещо друго цяла седмица? Няма никакъв друг начин. Целият смисъл на заминаването беше да ти дам възможност да откриеш себе си, а сега всичко се провали. И вината е моя! Собствената ми тъпа, нехайна…

— Не, слушай, нищо не се е провалило. Просто си разстроена. В най-лошия случай означава просто да изчакаме малко, докато измислим…

— Малко! Две години? Три години? Четири? Колко мислиш, че ще минат, преди да мога да работя на пълен работен ден? Скъпи, помисли. Безнадеждно е.

— Не, не е. Чуй ме.

— Не сега, хайде да не се опитваме да говорим за това сега, става ли? Нека поне изчакаме децата да заспят. — И тя се обърна с гръб към печката, изтривайки с опакото на ръката си сълзите в едното си око с детски срам, че се е разплакала.

— Добре.

В дневната, прегърнали коленете си, децата гледаха безизразно анимационен булдог, който размахваше заострена пръчка, преследвайки анимационна котка из останките на анимационна къща.

— Здравейте — рече Франк и мина покрай тях към банята, за да се измие за вечеря, изпълвайки ума си с ритъма и песента на всички неща, които щеше да каже, щом с Ейприл останеха сами. „Слушай — щеше да започне. — Да предположим, че наистина отнеме време. Погледни го от следната страна…“ И щеше да нарисува картината на новия живот. Ако наистина се наложеше да чакат две или три години, нямаше ли те да бъдат по-поносими с парите от работата при Полок? „О, разбира се, че ще бъде скапана работа, но парите! Помисли за парите!“ Можеха да си купят по-хубава къща или — още по-добре — ако предградията продължаваха да им се струват непоносими, можеха да се върнат обратно в града. О, не в мрачния, пълен с хлебарки, тресящ се от метрото град от миналото, а в оживения стимулиращ нов Ню Йорк, който само парите можеха да отворят за тях. Кой знае колко по-пълноценен и интересен би могъл да стане животът им? И освен това… освен това…

Той миеше ръцете си и вдишваше приятната миризма на сапуна и ароматните пари от почистващия препарат на Ейприл, забелязвайки в огледалото, че лицето му изглежда по-румено и хубаво от месеци насам — занимаваше се с това, когато проумя пълния смисъл, цялото значение на своето „освен това“. Освен това: защо трябваше да смята парите на Полок за компромисно решение, принудителен оптимален избор до възстановяването на способността й да го издържа в Париж? Нима проектът не бе важен и значим сам по себе си? Би могъл да им донесе почти всичко — нови хора, нови места, а защо не и Европа, когато му дойдеше времето. Нима нямаше голяма вероятност „Нокс“, та макар и „Нокс Интърнешънъл“, скоро да реши да разшири продажбите на компютри и зад граница? („Вие с госпожа Уилър сте толкова различни от представата за американските делови хора“ — би могла да каже някоя венецианска графиня като описваните от Хенри Джеймс, докато се облягат на балюстрада над Гранд Канал, отпивайки сладък вермут…)

„Ами ти? — щеше да каже Ейприл. — Как изобщо ще намериш себе си сега?“ Но докато затваряше плътно кранчето за топлата вода, той знаеше, че ще има отговор за нея: „Хайде да оставим тази работа на мен“.

И в благото, решително лице, което му кимна от огледалото, имаше нова зрялост и мъжественост.

Когато се протегна за кърпата, установи, че тя беше забравила да сложи, а когато отиде до шкафа за бельо, върху най-горния рафт видя малък квадратен пакет в нова опаковка от аптеката. Новият му вид и неуместността му сред сгънатите чаршафи и кърпи му придаваше властната потайност на скрит коледен подарък и тъкмо това, както и необяснимо надигащият се страх, го накараха да го вземе и да го отвори. В опаковката имаше синя картонена кутия, а в нея видя тъмнорозовата круша на дамски тоалетен душ.

Без изобщо да помисли, без дори да се поколебае дали не е по-добре да го остави за след вечеря, той отнесе пакета в дневната, бързо мина покрай гледащите анимационния филм деца (сега котката се беше обърнала и преследваше кучето по нарисувано открито поле) и влезе в кухнята. Начинът, по който изненаданото й лице се втвърди, когато погледна пакета и после се взря в очите му, не остави никакво съмнение относно намеренията й.

— Слушай — каза той. — Какво точно, по дяволите, си мислиш, че ще правиш с това?

Тя се отдръпна назад в парата на зеленчуците — не в отстъпление, а в непокорна готовност, като ръцете й се плъзгаха напрегнато нагоре и надолу по хълбоците й.

— А ти какво си мислиш, че ще направиш? — попита тя. — Да не мислиш, че ще ме спреш?