Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Revolutionary Road, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Sunshine (2020)
Корекция и форматиране
NMereva (2020)

Издание:

Автор: Ричард Йейтс

Заглавие: Пътят на промените

Преводач: Станислава Миланова

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Кибеа“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска

Печатница: ПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: 05.12.2009 г.

Редактор: Анета Мечева

Коректор: Милена Христозова

ISBN: 978- 954-474-512 –7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11622

История

  1. — Добавяне

Две

Франклин X. Уилър бе измежду малцината, които вървяха в посока, обратна на тълпата. Бавно, учтиво и — както се надяваше — с достойнство си пробиваше път към вратата на сцената, като повтаряше: „Извинете… Извинете“, кимаше и се усмихваше на неколцината познати, мушнал едната си ръка в джоба, за да скрие и подсуши кокалчетата, които бе смукал и хапал през цялата пиеса.

Той бе спретнат и солиден, след няколко дни ставаше на тридесет, с късо подстригана черна коса и с онази безстрастна хубост, която фотографът би могъл да използва в реклама на добра, но евтина стока (Защо да плащаш повече?), насочена към разумния потребител. Но въпреки липсата на структурна характерност, лицето му все пак притежаваше необичайна живост: то бе в състояние да изобрази напълно различни индивидуалности при всяка лека промяна в изражението. Когато се усмихваше, това бе мъж, който прекрасно знаеше, че провалът на аматьорска пиеса не е нещо, заради което си заслужава да се тревожиш — мил, разумен човек, способен да намери подходящите думи, за да утеши съпругата си зад кулисите; но в интервалите между усмивките, когато си пробиваше път през тълпата с рамото напред и можеше да се забележи леката хронична трескава обърканост в очите му, изглеждаше сякаш самият той има нужда от утеха.

Бедата бе, че цял следобед, докато затъпяваше — както обичаше да казва — от „най-скучната работа, която човек може да си представи“, той бе черпил сили, представяйки си онова, което щеше да се случи тази вечер: как се втурва у дома и подхвърля във въздуха децата си, а те се смеят, как отпива коктейл и бъбри със съпругата си по време на ранната вечеря; как я откарва до гимназията, а бедрото й е стегнато и топло под окуражаващата му длан („Само да не бях толкова нервна, Франк!“); как седи запленен от гордост и после се изправя, за да се присъедини към гръмките овации при падането на завесата; как светнал от щастие и разрошен си пробива път през ликуващите тълпи към кулисите, за да получи първата прочувствена целувка („Наистина ли беше хубаво, мили? Наистина ли беше хубаво?“); а после двамата спират за по питие във възхитената компания на Шеп и Мили Кембъл и си държат ръцете под масата, докато обсъждат всичко. Никъде в тези планове не бе предвидил тежестта и шока на реалността; нищо не го беше предупредило, че ще бъде запленен от поклащащия се бляскав образ на момичето, което не бе виждал от години — момиче, което с всеки свой поглед и жест караше гърлото му да се изпълва с копнеж („Не би ли искал да те обичам?“) и че после пред собствените му очи то ще се разпадне и ще се превърне в лишено от грация, страдащо същество, чието съществуване се опитваше да отрича всеки ден от живота си, но което познаваше така добре и така болезнено, както познаваше себе си — измъчена и впримчена жена, чиито зачервени очи излъчваха обвинение, чиято фалшива усмивка при второто вдигане на завесата му бе така позната като собствените му подбити стъпала, като собственото му влажно бельо и като собствената му кисела миризма.

При вратата той спря, за да извади от джоба ръката си, покрита с розови петна, почти очаквайки да я види превърната в каша от кръв и жили. После изпъна сакото си, мина през вратата и се заизкачва по стълбите към високата прашна стая, изпълнена със студена светлина и дълбоки сенки от голите електрически крушки, където актьорите от „Лоръл Плейърс“, лъснали от козметика, стояха и разговаряха с бледите си посетители на нервни, разположени далеч една от друга групи от по двама-трима души. Тя не беше там.

— Не, говоря сериозно — казваше някой. — Ти чуваш ли ме, или не?

А някой друг заяви:

— О, по дяволите, така или иначе беше много забавно.

Режисьорът, сред рехава група нюйоркски приятели, дърпаше жадно от цигарата си и клатеше глава. Шеп Кембъл, покрит с капки пот, все още държащ пистолета, но вече дошъл на себе си, стоеше до въжето за завесата, а със свободната си ръка бе прегърнал дребната си сбръчкана съпруга и двамата демонстрираха решението си да се надсмеят над цялата история.

— Франк? — Мили Кембъл се бе вдигнала на пръсти, за да му махне и да извика името му през свити на фуния длани, преструвайки се, че тълпата е по-голяма и по-шумна, отколкото беше в действителност. — Франк? Ще ви чакаме с Ейприл по-късно, нали? За питие?

— Добре! — извика той в отговор. — След няколко минути! — Той смигна и кимна, когато Шеп вдигна оръжието си в комичен поздрав.

Зад ъгъла завари един от по-дребните гангстери да разговаря с пълничката девойка, предизвикала тридесетсекундно прекъсване в първото действие, като беше пропуснала да излезе на сцената. Очевидно тя бе плакала, но сега оживено търкаше слепоочията си и казваше: „Божичко! Идваше ми да се самоубия!“, а гангстерът, изтривайки с трепереща ръка мазната боя от устата си, отвърна: „Не, но наистина мисля, че така или иначе беше много забавно, нали ме разбираш? Това е най-важното в тези неща“.

— Извинете — рече Франк Уилър, промъквайки се покрай тях към вратата на гримьорната, която съпругата му делеше с няколко други жени. Той почука и изчака, а когато му се стори, че я чу да казва: „Влез“, отвори колебливо и надникна вътре.

Тя бе сама, седеше с много изправен гръб пред огледалото и сваляше грима си. Очите й все още бяха зачервени и примигващи, но му отправи усмивка, бледо копие на онази при второто вдигане на завесата, преди да се завърти обратно към огледалото.

— Здрасти — рече тя. — Готов ли си да тръгваме?

Той затвори вратата и тръгна към нея, здраво стегнал ъгълчетата на устата си в изражение, което се надяваше да е изпълнено с любов, хумор и състрадание; възнамеряваше да се наклони, да я целуне и да каже: „Чуй ме: ти беше прекрасна“. Но почти недоловимото свиване на раменете й му показа, че тя не искаше да бъде докосвана, затова той не знаеше какво да прави с ръцете си и тъкмо тогава му хрумна, че „Ти беше прекрасна“ едва ли бе подходящата реплика — снизходителна или най-малкото наивна и сантиментална и доста сериозна.

— Е — каза вместо това. — Сякаш не беше точно триумф или нещо подобно, нали? — И той весело тикна цигара в устата си и я запали с апломба на запалката си „Зипо“.

— Сякаш не — отвърна тя. — Ще бъда готова след минута.

— Не, няма нищо, не бързай.

Той мушна и двете си ръце в джобовете, сви уморените пръсти на краката си в обувките и насочи поглед към тях. Дали все пак не трябваше да каже: „Ти беше прекрасна“? Сега му се струваше, че почти всичко би било по-подходящо от онова, което бе казал. Но трябваше да измисли нещо по-добро за по-късно; сега можеше единствено да стои тук и да си мисли за двойния бърбън, който щеше да изпие, когато на път за дома се отбиеха някъде с Кембълови. Погледна се в огледалото, стегна челюстта си и завъртя глава леко настрани, за да постигне по-сух, по-властен поглед — изражение, което си придаваше в огледалата още от детството и което никоя снимка не бе успяла да улови, а после сепнато установи, че тя го наблюдава. Погледът й бе там, в огледалото, впит в неговия за един неловък миг, преди тя да сведе очи към средното копче на сакото му.

— Слушай — каза тя. — Ще ми направиш ли услуга? Работата е там… — Сякаш трябваше да впрегне цялата крехка сила на гръбнака си, за да не позволи на гласа си да затрепери. — Работата е там, че Мили и Шеп искаха да излезем с тях след представлението. Ще им кажеш ли, че не можем? Да речем заради бавачката или нещо друго?

Той се отдръпна и застана със сковани крака, сгърбени рамене, ръце в джобовете — сякаш изпълняваше ролята на адвокат, който обмисля деликатен етичен въпрос.

— Е — рече, — работата е там, че вече им обещах. Имам предвид, току-що ги видях отвън и казах, че ще идем.

— О. Тогава дали имаш нещо против да излезеш отново и да им кажеш, че си сбъркал? Не би трябвало да те затрудни.

— Виж — рече той. — Не бъди такава. Мислех си, че ще е забавно да се съберем всички. Освен това, би било малко грубо, нали? Имам предвид, не е ли?

— Искаш да кажеш, че няма да го направиш. — Тя затвори очи. — Добре тогава, аз ще го направя. Много ти благодаря. — В огледалото лицето й — почистено и покрито с крем — изглеждаше четиридесетгодишно и така измъчено, сякаш му се налагаше да понася физическа болка.

— Чакай малко — каза й той. — Успокой се, моля те! Не съм казал това. Просто казах, че ще го сметнат за ужасно грубо, това е. Така ще стане. Не мога да променя това.

— Добре. Върви с тях, ако искаш, и ми дай ключовете за колата.

— О, боже, не започвай тази работа с ключовете за колата. Защо винаги трябва да…

— Виж, Франк. — Очите й все още бяха затворени. — Няма да изляза с тези хора. Случайно не се чувствам много добре и аз…

— Добре. — Той отстъпваше назад и държеше треперещите си сковани длани като човек, старателно опитващ се да опише размера на малка риба. — Добре. Добре. Съжалявам. Ще им кажа. Веднага се връщам. Съжалявам.

Подът се люшкаше под краката му като палубата на кораб, докато си пробиваше път към кулисите, където някакъв мъж правеше снимки с миниатюрен фотоапарат със светкавица („Задръжте така — чудесно. Чудесно“), а актьорът, който играеше бащата на Гейбриъл казваше на пълничката девойка, която като че ли отново се готвеше да заплаче, че единственото, което можело да се направи, било да приемат цялата работа като жизнен опит.

— Какво става, готови ли сте? — запита Шеп Кембъл.

— Е — отвърна Франк, — всъщност се боя, че ще трябва да пропуснем. Ейприл обещала на бавачката, че ще се приберем рано, нали разбирате, ние наистина…

Лицата и на двамата увиснаха от обида и разочарование. Мили прехапа долната си устна и бавно я освободи.

— Хмм — рече тя. — Предполагам, че Ейприл се чувства ужасно заради цялата работа, нали така? Горкичката.

— Не, не, тя е добре — увери ги той. — Наистина, не е това. Тя е добре. Просто заради бавачката, нали разбирате? — За първи път през двегодишното им приятелство ги лъжеше и това накара и тримата да забият поглед в пода, докато изпълняваха неловкия ритуал с усмивките и сбогуванията. Но нямаше какво да се направи.

Тя го чакаше в гримьорната, подготвила вежливо изражение за всеки от актьорите от „Лоръл Плейърс“, когото можеха да срещнат на излизане, но успяха да избегнат всички. Тя го преведе през една странична врата, която водеше към петдесетметров празен кънтящ коридор, и те тръгнаха, без да се докосват и без да разговарят, през правоъгълниците от лунна светлина, изпъстрили мраморния под.

Миризмата на училище в тъмното, на моливи, ябълки и книги, предизвика сладостна носталгична болка в очите му и той отново бе на четиринадесет и това бе годината, когато живееше в Честър, Пенсилвания — не, в Ингълуд, Ню Джърси — и прекарваше цялото си време в планове как да стигне с влака до Западния бряг. Бе проследил няколко възможни маршрута по железопътната карта, много пъти бе репетирал как ще се държи (любезно, но и с юмручни боеве, ако се наложи) със скитниците по пътя и бе избрал всички неща за гардероба си от витрината на един военноморски магазин: панталон и яке „Ливай Строс“, армейска риза в цвят каки с пагони на раменете, високи работни обувки със стоманени капачки на токовете и носовете. Старата филцова шапка на баща му, която можеше да пригоди за себе си, като подпъхне вестник под вътрешната й лента, щеше да придаде на костюма му подходящия привкус на почтена бедност. Можеше да вземе всичко друго, което щеше да му бъде необходимо, в скаутската си раница, умело подсилена със скоч — лепенка, за да скрива емблемата на скаутите. Най-хубавото в този план бе пълната му секретност до деня, когато в училищния коридор импулсивно предложи на дебелака Кребс, който в онази година се доближаваше максимално до определението „най-добър приятел“, да тръгне заедно с него. Кребс остана втрещен — „С товарен влак, искаш да кажеш?“ — и започна да се смее с глас. „Божичко, убиваш ме, Уилър. Колко далеч мислиш, че ще стигнеш с товарен влак? Откъде ти хрумват тези шантави идеи? От филмите или от нещо друго? Искаш ли да ти кажа нещо, Уилър? Искаш ли да знаеш защо всички те мислят за смотаняк? Защото си смотаняк, затова.“

Сега, докато вървеше сред същите миризми и гледаше неясния профил на крачещата до него Ейприл, той позволи на надигащата се в него горчивина да обгърне и нея, и тъгата от собственото й детство. Не успяваше да го направи често, тъй като тя разказваше повечето си спомени хладнокръвно и трудно ставаше сантиментална („Винаги съм знаела, че никого не го е грижа за мен, и винаги съм показвала на всички, че го знам“), но училищната миризма го накара да си спомни за един случай, за който му беше разправяла — за една сутрин в училището „Рай Кънтри Дей“, когато невероятно силното менструално кървене я изненадало по време на час. „Отначало просто седях там“, беше му казала. „Постъпих глупаво, а после вече бе твърде късно.“ И той си представи как се бе изнизала от чина и бе побягнала от стаята с червено петно с големината на кленов лист отзад на бялата си ленена пола, докато тридесет момчета и момичета я гледали с тъпо изумление, как сигурно се бе втурнала по коридора в кошмарната тишина покрай вратите на други мърморещи класни стаи, изпускайки учебниците си, събирайки ги и побягвайки отново, оставяйки добре оформена следа от кръв по пода, как бе стигнала тичешком до стаята за оказване на първа помощ, как не бе посмяла да влезе и как вместо това бе притичала през друг коридор до аварийния изход, където бе свалила жилетката си и я бе завързала около кръста и бедрата си; как после, чувайки или въобразявайки си приближаването на стъпки зад гърба си, бе излязла на слънчевата поляна отвън и бе поела към дома си, без да върви прекалено бързо, с високо вдигната глава, така че всеки, зърнал я случайно през прозореца, да си помисли, че е тръгнала да изпълнява някаква напълно нормална училищна поръчка, сложила жилетката си по напълно нормален начин.

Сигурно лицето й е изглеждало точно като сега и ето че те отвориха друг авариен изход и тръгнаха през друг училищен двор, не много далеч от „Рай Кънтри Дей“, а и походката й тогава трябва да е била същата.

Надяваше се тя да седне близо до него в колата — искаше му се да я прегърне през раменете, докато шофира, но тя се сви и се притисна към вратата, обръщайки му гръб, загледана в крайпътните светлини и сенки. Това го накара да отвори широко очи и да стисне устни, да натиска газта и да сменя скоростите, докато накрая, облизвайки устни, измисли какво да каже.

— Знаеш ли какво? Само ти беше добра в цялата пиеса. Сериозно говоря, Ейприл. Наистина.

— Добре — отвърна тя. — Благодаря.

— Само че изобщо не трябваше да позволяваме да се замесваш в това нещо. — Със свободната си ръка той откопча яката си, както за да охлади врата си, така и за да намери опора в зрялото изискано усещане на копринената вратовръзка и оксфордската риза. — Иска ми се да го докопам онзи, как му беше името, това е. Онзи режисьор.

— Вината не беше негова.

— Е, да ги докопам всичките тогава. Бог ми е свидетел, че всичките смърдяха. Цялата работа е, че трябваше да бъдем по-разумни. Аз трябваше да бъда по-разумен, до това опират нещата. Ти никога нямаше да се включиш в тази проклета трупа, ако семейство Кембъл и аз не те бяхме придумали. Помниш ли как чухме за това? И ти каза, че сигурно ще се окажат шайка идиоти? Е, трябваше да те послушам, това е.

— Добре. Може ли вече да сложим край на този разговор?

— Да, разбира се. — Той се опита да я потупа по бедрото, но не го достигна през широката седалка. — Разбира се. Просто не искам да се чувстваш зле заради това.

С увереност и лекота той сви от друсащия черен път по солидния чист асфалт на Шосе 12, най-после усещайки твърда почва в отношението си. Освежаващ повей разроши късата му коса и охлади мозъка му и той започна да вижда фиаското на „Лоръл Плейърс“ в истинската му светлина. Просто не си струваше да се страда заради това. Интелигентните, мислещи хора бяха способни да преодоляват подобни неща с лекота, точно както приемаха по-големите абсурди като ужасно скучната работа в града и ужасно скучните домове в предградията. Икономическата ситуация можеше да те принуди да живееш в подобна среда, но важното бе да не й позволиш да те зарази. Важното беше да не забравяш кой си.

И сега, както често се случваше, когато се опитваше да си спомни кой е, умът му се върна към първите няколко години след войната и към порутения район на улица „Бетън“ в онази част на Ню Йорк, където изисканият западен край на Гринич Вилидж опира в мълчаливи крайбрежни складове, където соленият вечерен бриз и пронизителните речни сирени през нощта изпълват въздуха с обещание за пътешествия. В началото на двадесетте си години, носейки гордия етикет на „ветеран“ и „интелектуалец“ така смело, както носеше остарялото си сако от туид и избелелите си дрехи в цвят каки, той притежаваше един от трите ключа за едностаен апартамент на тази улица. Другите два ключа и правото „да използват мястото“ всяка втора и трета седмица, принадлежаха на двама от състудентите му от Кълъмбия Колидж, всеки от които плащаше една трета от наема от двадесет и седем долара. Тези двама, бивш военен пилот и бивш моряк, бяха по-възрастни и по-уверени в светския живот от Франк — те сякаш разполагаха с безкраен резерв от момичета, с които да използват мястото — но не след дълго Франк, за свое собствено засрамено изумление, започна да ги настига; това бе време на чудотворно бързо наваксване в много отношения, време на зашеметяващо нарастващо самочувствие. Самотният изследовател на железопътни карти така и не бе отхвърлил товара си, но вече изглеждаше малко вероятно някой Кребс отново да го нарече смотаняк. Армията го бе прибрала на осемнадесет години, беше го хвърлила в последната пролетна офанзива на войната в Германия и му бе осигурила объркваща, но въодушевяваща обиколка из Европа за още една година, преди да го освободи, а след това животът само увеличаваше силата му. Разпокъсаните парченца на характера му — чертите, които го правеха самотен мечтател сред съучениците му и по-късно сред останалите войници — като че ли изведнъж се сраснаха в едно значимо и привлекателно цяло. За първи път в живота си той будеше възхищение и фактът, че момичетата наистина искаха да си легнат с него, бе съвсем малко по-забележителен от другото му успоредно откритие — че мъжете, при това интелигентните мъже, наистина искаха да чуят какво им казва. Оценките му в колежа рядко бяха над посредственото ниво, но нямаше нищо посредствено в среднощните, придружени с пиене на бира разговори, които бяха започнали да се оформят покрай него — разговори, които често приключваха с единодушно, подчертано с многозначително почукване по слепоочието съгласие, че старият Уилър наистина си го бива. Казваха, че имал нужда единствено от време и от свободата да намери себе си. Предсказваха му най-различни кариери, като общото мнение бе, че ще работи нещо в областта на хуманитаристиката, ако не и свързано точно с изкуството, и че при всички положения ще е нещо, изискващо продължителна и непоколебима всеотдайност, а също и ранното му и трайно преместване в Европа, която той често описваше като единствената част от света, където си струва да се живее. А самият Франк, докато вървеше по улиците по изгрев след някой подобен разговор или лежеше и размишляваше на улица „Бетън“ в нощите, когато му се полагаше да използва апартамента, но не си беше намерил момиче, почти никога не изпитваше съмнения в собствените си изключителни качества. Нима биографиите на всички велики личности не бяха изпълнени със същото лутане в детството, със същия бунт срещу бащите и техния начин на живот? В известен смисъл можеше дори да бъде благодарен, че нямаше интерес към определена област: избягвайки конкретните цели, той избягваше конкретните ограничения. За момента светът, самият живот, можеше да бъде избраната от него област.

Но с напредването на колежа започнаха да го преследват безброй дребни депресии и те се засилиха през седмиците след завършването му, когато другите двама мъже започнаха да използват ключовете си все по-рядко и той стоеше сам в апартамента на улица „Бетън“ и работеше каквото дойде, за да се изхранва, докато обмисля нещата. Особено го тормозеше фактът, че никое от момичетата, с които бе излизал до момента, не бе предизвикало у него усещането за неподправен триумф. Една от младите жени бе много хубава, като се изключеха непростимо дебелите й глезени, друга беше интелигентна, но дразнещо склонна да се държи с него като майка, ала се налагаше да признае, че никоя от тях не можеше да нарече „първокласна“. Никога не бе изпитвал съмнения какво се разбира под първокласна жена, макар досега да не се бе доближавал до такава. Имаше две-три подобни в различните гимназии, в които бе учил, но те изобщо не го забелязваха, запленени от колежани от други градове; малкото, на които се бе натъквал, докато служеше в армията, неизменно бяха краткотрайни видения в ритъма на танцувалната музика зад далечните златни прозорци на офицерския клуб и макар да бе виждал много от тях след това в Ню Йорк, те винаги се качваха или слизаха от таксита, следвани от мрачното присъствие на мъже, изглеждащи така, сякаш никога не са били момчета.

Защо не се откажеше? Той бе емоционален, просмукан от никотина мъж като героите на Жан-Пол Сартр и не беше ли напълно логично да се ограничи до емоционалните, просмукани от никотина жени като героините на Жан-Пол Сартр? Но това бе гласът на поражението и една нощ, подкрепен от четири уискита на едно парти в Монингсайд Хайтс, той последва гласа на победата.

— Струва ми се, че не чух добре името ви — каза той на една изключително първокласна млада жена, чиито прекрасни крака и блестяща коса го бяха привлекли почти от другия край на изпълнената с непознати стая. — Памела ли се казвате?

— Не — отвърна тя. — Онази там е Памела. Аз съм Ейприл. Ейприл Джонсън.

След пет минути установи, че успяваше да накара Ейприл Джонсън да се смее, че не само съумяваше да задържи вниманието на големите й сиви очи, но и караше зениците им да се местят нагоре и надолу и да се въртят, докато й говореше, сякаш самата форма и структура на лицето му предизвикваха всепоглъщащ интерес.

— С какво се занимаваш?

— Аз съм докер.

— Не, имам предвид наистина.

— И аз имам предвид наистина. — Би й показал дланите си, за да го докаже, ако не се боеше, че тя прави разлика между мазоли и пришки. През последната седмица по препоръка на един недодялан приятел от колежа той всяка сутрин смутено „поддържаше форма“ на доковете и се превиваше под тежестта на щайги с плодове. — От понеделник обаче започвам по-добра работа. Нощен касиер в едно кафене.

— Добре, но аз нямам предвид тези неща. Имам предвид от какво наистина се интересуваш?

— Миличка — и той все още бе достатъчно млад, за да се изчерви, произнасяйки „миличка“ след толкова кратко познанство. — Миличка, ако знаех отговора на този въпрос, мисля, че и двамата щяхме да сме отегчени до смърт след половин час.

Пет минути по-късно, докато танцуваха, той установи, че кръстът на Ейприл Джонсън прилягаше на ръката му така добре, сякаш за това бе създаден, а седмица по-късно, почти по същото време, тя лежеше свръхестествено гола до него на улица „Бетън“ под първите слънчеви лъчи, прокарваше деликатния си показалец по лицето му, от челото до брадичката, и шепнеше:

— Вярно е, Франк. Наистина. Ти си най-интересният човек, когото познавам.

 

 

— Защото просто не си струва — казваше той сега, позволявайки на осветената в синьо стрелка на скоростомера да скочи над шестдесет мили в час през последната миля от шосето. Бяха почти у дома. Щяха да пийнат по няколко питиета, може би тя щеше да поплаче малко — сигурно за добро, а после щяха да се надсмеят на случилото се, да се затворят в спалнята, да свалят дрехите си и на лунната светлина закръглените й малки гърди щяха да се поклащат и полюшват, сочейки към него, и нямаше да има никаква причина да не бъде като някога.

— Искам да кажа, че е достатъчно лошо, дето се налага да живеем сред всички тези проклети хора от предградията — тук включвам и Кембълови, ако трябва да бъда честен — достатъчно лошо е, че трябва да живеем сред тези хора, за да позволяваме да бъдем наранявани от всеки дребен глупак — какво ще кажеш? — За миг той отмести поглед от пътя и — на светлината от таблото — с изненада установи, че тя бе скрила лице в шепите си.

— Казвам да. Добре, Франк. Сега би ли престанал да говориш, преди да ме побъркаш?

Той бързо намали и спря колата встрани от пътя, изключи двигателя и се опита да я прегърне.

— Не, Франк, моля те, не го прави. Просто ме остави на мира, става ли?

— Скъпа, аз просто искам да…

— Остави ме на мира. Остави ме на мира!

Той се върна обратно зад волана и включи фаровете, но ръцете му отказваха да свършат работата и да запалят двигателя. Вместо това той остана за миг така, заслушан в туптенето на кръвта в тъпанчетата си.

— Струва ми се — рече накрая, — че тук се случва нещо изключително глупаво. Имам предвид, че доста добре имитираш мадам Бовари, и бих искал да изясня едно-две неща. Първо, не аз съм виновен, че пиесата не струваше. Второ, със сигурност не аз съм виновен, че ти не се оказа велика актриса и колкото по-бързо приключим с тази дребна мелодрама, толкова по-добре ще бъде за всички ни. Трето, не ми пасва ролята на тъпия безчувствен съпруг от предградията; опитваш се да ми я натрапиш още откакто се преместихме тук, но проклет да съм, ако я приема. Четвърто…

Тя бе излязла от колата и тичаше пред фаровете, бърза и грациозна, малко твърде широка в таза. За секунда, докато изскачаше от колата и се втурваше след нея, той си помисли, че тя иска да се самоубие — бе почти способна на това в моменти като този — но тя спря в тъмните бурени край пътя на тридесет метра пред колата до осветена табела, на която пишеше „Влизането забранено“. Той спря зад нея и остана да стои неуверено там, като дишаше тежко и спазваше дистанция. Тя не плачеше, просто стоеше с гръб към него.

— Какво, по дяволите — рече той. — За какво, по дяволите, е всичко това? Върни се в колата.

— Не. Ще го направя след минута. Просто ме остави тук за малко, става ли?

Ръцете му се разпериха и се отпуснаха. После, когато зад тях изникнаха светлините и звукът на приближаваща кола, той мушна едната си ръка в джоба и застана в поза като за разговор — в името на приличието. Колата ги подмина, осветявайки табелата и напрегнатия гръб на Ейприл; след това задните й светлини се отдалечиха бързо, бръмченето на гумите се превърна в леко жужене в далечината и накрая стихна. Отдясно, в черното тресавище, пролетните дървесни жаби гръмогласно и отчаяно квакаха. Право пред тях, на двеста или триста метра, земята се издигаше доста над осветените от луната телефонни жици, оформяйки възвишението на Ривълушънъри Хил, по чието било примигваха дружелюбните широки прозорци на къщите. Кембълови живееха в една от тях — напълно възможно бе да са в една от колите, които в момента се приближаваха зад тях.

— Ейприл?

Тя не отговори.

— Виж — каза той. — Не може ли да седнем в колата и да поговорим за това? Вместо да тичаме по Шосе 12?

— Не бях ли пределно ясна — отвърна тя, — че нямам особено желание да говоря за това?

Добре — рече той. — Добре. Господи, Ейприл, полагам всички сили да се държа добре, но…

— Колко мило от твоя страна — отвърна тя. — Колко ужасно, ужасно мило от твоя страна.

Чакай малко… — той измъкна ръка от джоба и се изпъна, но после я мушна обратно, защото се приближиха други коли. — Чуй ме. — Опита се да преглътне, но гърлото му беше пресъхнало. — Не знам какво се опитваш да докажеш — рече, — и честно казано, мисля, че и ти не знаеш. Но знам едно. Знам много добре, че не заслужавам това.

— Винаги си така прекрасно категоричен, нали — каза тя, — що се отнася до това, какво заслужаваш и какво не заслужаваш. — Заобиколи го и тръгна към колата.

— Я чакай малко! — Той се препъваше след нея в бурените. Сега покрай тях префучаваха други коли, и в двете посоки, но вече не го интересуваше. — Чакай малко, по дяволите!

Тя опря бедра в калника и скръсти ръце, демонстрирайки примирение, докато той размахваше показалеца си пред лицето й.

— Хубаво ме чуй. Този път няма да ти се размине, че изкривяваш всичко, което казвам. Случайно точно този път знам, че не съм виновен. Знаеш ли каква си, когато се държиш така?

— О, боже, само да си беше останал у дома тази вечер.

— Знаеш ли каква си, когато се държиш така? Болна си. Наистина го мисля.

— А знаеш ли ти какъв си? — Очите й го обходиха от горе до долу. — Ти си отвратителен.

След това кавгата излезе извън контрол. Тя караше ръцете и краката им да треперят, изкривяваше лицата им в омраза, тласкаше ги все по-силно и по-дълбоко към слабите места на другия, показваше им хитроумни начини да заобиколят силните страни и подходящи моменти да сменят тактиката, да финтират и да ударят отново. В пространството при поемането на въздух тя изпращаше спомените им да препускат назад през годините в търсене на старите оръжия, за да отворят вече зараснали рани; кавгата продължаваше и продължаваше.

— О, никога не си успявал да ме заблудиш, Франк, нито веднъж. Всичките ти скъпоценни морални максими и „любовта“ ти, и жалките ти сладки приказки — мислиш ли, че съм забравила, когато ме удари през лицето, защото ти казах, че няма да ти простя? О, винаги съм знаела, че трябва да бъда твоята съвест и твоята смелост — и твоята боксова круша. Мислиш си, че само защото си ме хванал в капана…

Ти и капан! Ти в капан! Господи, не ме разсмивай!

— Да, аз. — Тя сви пръсти като нокти на птица и сграбчи яката си. Аз. Аз. Аз. О, ти жалък, заблуден… Виж се! Виж се и ми кажи как изобщо — тя отметна глава и при ехидната й усмивка луната освети белите й зъби, — как изобщо можеш да се наричаш мъж!

Той замахна с треперещ юмрук към главата й и тя се прилепи към бронята на колата, грозно свита от страх; после, вместо да удари нея, той се отдалечи с подобие на боксьорски подскоци и с всичка сила стовари юмрука си върху покрива на колата. Удари го четири пъти: Бум! Бум! Бум! Бум!, а тя стоеше и наблюдаваше. Когато той приключи, пронизителното плавно напяване на дървесните жаби бе единственият звук на километри край тях.

— Проклета да си — рече тихо той. — Проклета да си, Ейприл.

— Добре. Сега може ли вече да се прибираме?

С пресъхнали, задъхани устни, с треперещи глави и крайници, те се настаниха в колата като много стари и уморени хора. Той запали двигателя и внимателно подкара към отбивката в началото на Ривълушънъри Хил и нагоре по извиващата се черна настилка на „Ривълушънъри Роуд“.

По този път бяха пристигнали и тогава, преди две години, като вежливо кимащи пътници в комбито на г-жа Хелън Гивингс, брокерката на недвижими имоти. По телефона тя се беше държала любезно, но предпазливо — толкова много градски хора идвали да й губят времето, настоявайки за невъзможни сделки, но от мига, в който слезли от влака, както по-късно щеше да разказва на съпруга си, тя разпознала в тях хора, за които би си струвало да се потрудиш, макар да не били от богатите.

Сладки са — сподели тя със съпруга си. — Жената е абсолютно очарователна и ми се струва, че мъжът има добра работа в града. Той е много приятен, доста сдържан — и наистина, много е освежаващо да общуваш с подобни хора. — Г-жа Гивингс веднага бе разбрала, че те искат нещо необикновено — малка реконструирана плевня или къща на колела — и наистина не й беше приятно да им каже, че такива неща вече няма. Но тя ги помоли да не губят вяра, понеже знаела за една малка къщичка, която вероятно щяла да им хареса.

— Разбира се, в тази част пътят не е приятен — обясни тя, местейки поглед като птичка между пътя и доволните им, внимателни лица, докато свиваше от Шосе 12. — Както виждате, тук къщите са предимно невзрачни и недодялани — водопроводчици, дърводелци, всякакви незначителни местни хора. И ето най-после — тя насочи показалеца си като пистолет право към предното стъкло в ясно предупреждение, от което металните й гривни издрънчаха, удряйки се във волана — най-после той води нагоре и встрани до абсолютно нов квартал, наречен Ривълушънъри Хил Истейтс — големи тромави къщи, всичките в невероятно отвратителни пастелни цветове и също така ужасно скъпи, не знам защо. Обаче къщата, която искам да ви покажа, изобщо не прилича на тях. Един от добрите ни местни строители я направи точно след войната, нали разбирате, преди да се появят всичките ужасни сгради. Наистина е сладка къща и сладък имот. Прости изчистени линии, хубави морави, чудесно за деца. Точно след този завой е и виждате, че тук пътят е по-добър, нали? Сега ще я видите — ето. Виждате ли я — онази малка бяла къща? Сладка е, нали? Кацнала е кокетно на онова малко хълмче.

— О, да — каза Ейприл, когато къщата изникна иззад тънките стволове на самораслите дъбове и бавно се разкри пред тях, малка и дървена, възкачена върху голата си бетонна основа, а прекалено големият й панорамен прозорец бе зейнал като огромно черно огледало. — Да, мисля, че е… хубава, какво ще кажеш, мили? Разбира се, има голям панорамен прозорец; предполагам, че няма как да избягаме от това.

— Май не — отвърна Франк. — Все пак ми се струва, че един панорамен прозорец няма да унищожи индивидуалността ни.

— О, това е чудесно — извика г-жа Гивингс и смехът й ги обгърна в топлия подслон на ласкателството, докато минаваха по алеята и излизаха навън, за да огледат. Тя кръжеше край тях, окуражаваща и покровителстваща, докато обикаляха голите подове на къщата, мълчаливо размишлявайки. Мястото определено предлагаше възможности. Диванът им можеше да дойде тук, а голямата им маса — там. Солидната им библиотека щеше да прикрие проклятието на панорамния прозорец; пестеливата, умела подредба на мебелите щеше да противодейства на типичната за предградията подреденост на тази твърде симетрична дневна. От друга страна, самата симетрия на мястото несъмнено бе привлекателна — фактът, че всички ъгли бяха прави, че всяка дъска на пода бе равна и безупречна, че вратите не бяха провиснали и се затваряха, без да стържат. Наслаждавайки се на изящната тежест и усещане от дръжките, те можеха да си представят себе си у дома тук. Оглеждайки безукорната баня, можеха да почувстват удоволствието от потапянето в голямата вана; можеха да видят как децата им тичат боси по този коридор, без да се боят от плесен, трески, хлебарки и песъчинки. Наистина предлагаше възможности. Засилващият се безпорядък в живота им все още би могъл да бъде овладян и да се вмести в тези стаи, сред тези дървета — и какво ако изискваше време? Кой би могъл да се страхува в такава широка и светла, чиста и тиха къща?

Сега, когато къщата изплува пред тях в тъмнината с ободряващия блясък на лампите в кухнята и навеса за колата, те стегнаха рамене и стиснаха челюсти, готови за свирепо търпение. Ейприл влезе първа, полюшвайки се невиждащо през кухнята, спирайки до големия хладилник, за да се успокои, а Франк вървеше след нея, примигвайки. После тя докосна ключа за лампата и дневната избухна в светлина. При първия шок от светлината стаята сякаш се завъртя заедно с всичко в нея, а дори и след като спря, изглеждаше странно. Диванът бе тук, а голямата маса — там, но със същия успех местата им можеха да бъдат разменени; тук беше и библиотеката, послушно състезавайки се за надмощие с панорамния прозорец, но със същия успех би могла да бъде и в някоя обществена сграда. Останалите мебели наистина бяха премахнали усещането за педантичност, но не бяха успели да го заместят с някакво друго качество. Столове, масичка за кафе, лампион и бюро стояха като неща, групирани наслуки за тръжна разпродажба. Само ъгълът на стаята създаваше усещане за приятен уют — износен килим, вдлъбнати възглавнички, пълни пепелници — а това кътче бяха създали неохотно преди по-малко от шест месеца: царството на телевизора („Защо не? Нима не го дължим на децата? Освен това, глупаво е да продължаваме със снобското отношение към телевизора…“).

Г-жа Ландкист, бавачката, бе заспала на дивана и лежеше, скрита от гърба му. Сега внезапно се показа, седна с примигващи очи и се опита да се усмихне. Изкуствените й зъби потракваха, а ръцете й търсеха фибите в разпусналата се бяла коса.

— Мамо? — чу се висок, напълно буден глас откъм детската стая нататък по коридора. Беше шестгодишната Дженифър. — Мамо? Хубава ли беше пиесата?

 

 

Франк на два пъти сви на неправилното място, докато караше г-жа Ландкист към дома й (г-жа Ландкист, люшкайки се между вратата и таблото, се опитваше да прикрие страха си, като се усмихваше изкуствено в мрака; тя си мислеше, че той е пиян), а по целия обратен път, сам, той шофираше, закрил уста с едната си ръка. Полагаше огромни усилия да си припомни подробностите от кавгата, но без резултат. Не можеше да каже дори дали е ядосан или разкаян, дали искаше прошка или силата да прости. Гърлото все още го болеше от виковете, а ръката му продължаваше да пулсира от ударите по колата — тази част си спомняше достатъчно добре, но единственият друг спомен бе как тя стоеше със сковани рамене при вдигането на завесата, с онази фалшива уязвима усмивка, и това го изпълни с угризения. Ама че неподходяща вечер за скандали! Налагаше се да държи волана здраво с двете ръце, защото светлините край пътя се размиваха и плуваха пред очите му.

Къщата тънеше в мрак и, докато приближаваше, видът й — продълговата млечна форма сред по-силната тъмнина на дърветата и небето, го накара да си помисли за смъртта. Той прекоси бързо кухнята и дневната, мина на пръсти по коридора край стаята на децата и влезе в спалнята, като тихо затвори вратата зад себе си.

— Ейприл, чуй — прошепна той. Съблече сакото си, приближи се до смътно очертаното легло и седна приведен на ръба му в класическата поза на разкаянието. — Моля те, чуй. Няма да те докосвам. Само искам да кажа, че аз… няма какво друго да кажа, освен че съжалявам.

Този път щеше да е лошо, щеше да продължи дни наред. Но поне бяха тук, сами и притихнали в собствената си стая, вместо да крещят на шосето, поне бяха стигнали до втората фаза — продължителното мълчание, което преди винаги бе водило до помирение, колкото и невероятно да изглеждаше. Сега тя нямаше да избяга от него, нито имаше вероятност той отново да кипне от гняв; и двамата бяха твърде уморени. В началото на брака им тези мълчаливи периоди му изглеждаха дори по-страшни от унизителния шум, който ги предизвикваше: всеки път той си мислеше, че сега вече няма да има достоен изход от това. Но изход винаги се намираше, достоен или не, чрез простата стъпка да се извиниш пръв и после да чакаш, опитвайки се да не мислиш твърде много по въпроса. Сега този подход вече бе добре познат — като неподходящо, но удобно старо палто. Той можете да го носи с определена сластолюбива лекота, тъй като му позволяваше напълно да загърби волята и гордостта си.

— Не знам какво се случи там — рече, — но каквото и да беше, повярвай ми, аз… Ейприл? — Тогава протегна ръка и установи, че леглото е празно. Продълговатата сянка, на която беше говорил, се състоеше от купчина отметнати завивки и възглавница; тя яростно бе разпердушинила леглото.

— Ейприл?

Втурна се уплашен към празната баня и нататък по коридора.

— Моля те, върви си — отвърна гласът й. Тя се бе свила под одеялото върху дивана в дневната, където преди това лежеше г-жа Ландкист.

— Чуй ме за малко. Няма да те докосвам. Просто искам да ти кажа, че съжалявам.

— Това е чудесно. Моля те, сега ме остави на мира.