Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Revolutionary Road, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Sunshine (2020)
Корекция и форматиране
NMereva (2020)

Издание:

Автор: Ричард Йейтс

Заглавие: Пътят на промените

Преводач: Станислава Миланова

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Кибеа“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска

Печатница: ПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: 05.12.2009 г.

Редактор: Анета Мечева

Коректор: Милена Христозова

ISBN: 978- 954-474-512 –7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11622

История

  1. — Добавяне

Четири

Три или четири дни по-късно, оставил зад гърба си свистенето и воя на Шесто авеню, Франк Уилър вървеше с жизнерадостна решителност към улицата на Морийн Граб. Не му се искаше особено да я среща тази вечер и знаеше, че така и трябваше да бъде. Целта на посещението му бе да сложи край на връзката им и всяко импулсивно желание да я види би било препятствие. Винаги се изненадваше и се радваше, когато настроението му съвпадаше с природата на онова, което възнамеряваше да направи, и напоследък това иначе рядко състояние се бе превърнало в нещо обичайно. Успя, например, да изготви останалата част от поредицата материали, посвещавайки на всеки от тях малко повече от един ден. „Да поговорим за анализа на продажбите“, „Да поговорим за ценообразуването“ и „Да поговорим за ведомостта“ — всички сега лежаха готови (наред с „Да поговорим за производствения контрол“ и „Да поговорим за инвентаризационния контрол“) в красива папка на бюрото на Барт Полок.

— Е, Франк, чудесно — беше казал Полок вчера, прелиствайки папката с палец. — И за щастие тази сутрин имам хубава новина за теб. — Хубавата новина, която Франк успя да приеме със съвършено спокойствие, бе, че сега плановете за проекта на Полок, били „финализирани“. Следващия понеделник щяло да има „неформално начално съвещание“, на което Франк щял да се присъедини към новите си колеги, за да помогне за „набелязването на няколко цели“, след което вече можел да не се смята за част от персонала на Бенди. Междувременно, сега било време двамата да разгледат въпроса със заплащането. Докато обсъждаха този въпрос, под ризата на Франк не изби нервна пот, нито се появи нелепата сянка на Ърл Уилър. Очите му нито за миг не се отклониха, за да изследват тъжно предметите в офиса на Полок, не изникнаха и тревожни мисли, свързани с евентуалната реакция на Ейприл. Разговаряха напълно делово. Когато стисна ръката на Полок същата сутрин, годишното му възнаграждение бе нараснало с три хиляди долара на година — стабилна, удовлетворяваща сума, която щеше да осигури, наред с другите неща, достатъчно средства за гинеколог и психоаналитик.

— Хубаво — каза Ейприл като чу сумата. — Горе-долу това очакваше, нали?

— Приблизително, да. Така или иначе, хубаво е, че уредихме този въпрос.

— Да, предполагам.

И сега, след като така компетентно се беше справил с деловите въпроси, можеше да насочи цялото си внимание към личните си дела, които в момента имаха голяма нужда от това. През последните две или три нощи бракът му се бе променил към по-лошо — по начин, който по-рано би го изпълнил с мъка: Ейприл отново започна да спи в дневната. Този път не се случи в резултат на кавга и тя не проявяваше видима неприязън към него.

— Напоследък изобщо не спя добре — бе обявила първата вечер, — и мисля, че ще ми е по-спокойно, ако съм сама.

— Добре. — Той обаче си беше помислил, че става дума само за една нощ и на следващата вечер настръхна, когато тя отново грабна наръч завивки от шкафа и започна да оправя дивана за спане.

— Какво има? — попита меко той, облягайки се на касата на кухненската врата с питие в ръка, докато тя разгъваше и изпъваше чаршафите. Ядосана ли си ми или какво?

— Не. Разбира се, че не съм ти „ядосана“.

— Вечно ли смяташ да го правиш или какво?

— Не знам. Съжалявам, ако те разстройва.

Той не побърза да отговори. Първо мързеливо разбърка с показалец кубчетата лед в чашата си, след това облиза пръста си, а после се отдалечи от вратата с лениво повдигане на раменете.

— Не — рече. — Не ме разстройва. Съжалявам, че не спиш добре.

И това, разбира се, беше другата, наистина важна разлика: не го разстройваше. Леко го дразнеше, но не го разстройваше. А и защо да го разстройва? Проблемът си беше неин. Какви безкрайни богатства на добро здраве, какъв невероятен покой имаше в новооткритата му способност да сортира и идентифицира фактите на отделните им индивидуалности — това е мой проблем, онова е твой проблем. В резултат от напреженията през последните няколко месеца всеки от тях бе преминал през някаква криза; сега го разбираше. В момента бяха в период на възстановяване и известното дистанциране от грижите на другия определено бе напълно естествено и вероятно — добър знак. Даваше си сметка, със съчувствие, че в нейния случай приспособяването навярно бе особено трудно; ако й носеше потиснатост и безсъние, това бе напълно разбираемо. Във всеки случай сега бе моментът, когато той можеше — в единствения зрял смисъл — да й бъде от полза. Следващата седмица или възможно най-скоро щеше да предприеме необходимите стъпки, за да й намери добър психоаналитик и вече виждаше предварителните си разговори с човека, когото си представяше като късоглед, с бавен говор, може би виенчанин („Смятам, че преценката ви за проблема по същество е правилна, господин Уилър. Засега не можем да предвидим доколко интензивен курс на терапия ще бъде необходим, но мога да ви уверя в следното: с вашата постоянна подкрепа и разбиране имаме всички причини да се надяваме на бързо…“).

Междувременно основната му задача беше да сложи край на отношенията с Морийн. Предпочиташе да го направи в бар или в кафене в центъра; точно такова намерение имаше същата сутрин, когато я хвана в една ниша в централния архив, за да уговори срещата, но тя бе прошепнала: „Не, ела у дома“ над отворената папка, която използваха за прикритие, „Норма ще излиза рано и аз ще приготвя вечеря“.

— О, не — отвърна той. — Предпочитам да не идвам. Работата е там… — Щеше да каже: „Работата е там, че искам да говоря с теб“, но очите й го уплашиха. Ами ако започнеше да вика или нещо, и то тук, в офиса? Вместо това додаде: — Не искам да си правиш труда. — Което също беше вярно; но накрая се беше съгласил.

Вероятно обстановката на разговора нямаше значение; важен беше самият разговор и единственото наистина съществено нещо бе да е категоричен и окончателен. Нямаше, увери се той за стотен път, за какво да се извинява. Потискаше се, като си мислеше колко енергия бе изхабил през годините в саморазрушителни извинения. Отсега нататък, каквото и друго да имаше в живота му, нямаше повече да се извинява.

— Простете — извика женски глас от бордюра. — Вие сте господин Франк Уилър, нали? — Тя вървеше към него през тротоара с малък куфар в ръка и по хищническата й усмивка той веднага разбра коя е. Беше го хванала, сложил единия си крак върху първото каменно розово стъпало в сградата на Морийн.

— Аз съм Норма Таунзънд, съквартирантката на Морийн. Чудя се дали може да поговорим.

— Разбира се. — Той не трепна. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Моля ви. — Тя леко наклони глава на една страна, сякаш да смъмри нацупено дете. — Не тук. — И тя тръгна покрай него към хубаво малко кафене през два входа от тях. Нямаше какво друго да направи, освен да я последва, но компенсира покорството си, като се втренчи критично в напрегнатите й полюшващи се задни части. Тя беше едра и кривокрака, облечена в модерна, тясна като калъф рокля, която подчертаваше ширината и мускулатурата й. Зад нея оставаше дирята на парфюм, вероятно описан като „тъмен“ и „вълнуващ“ върху рекламното табло в „Лорд енд Тейлър“.

— Няма да ви задържам много — рече тя, когато го приклещи на малка масичка с мраморен плот, остави куфара до краката си, поръча си сладък вермут и приключи с поредицата от щракане, отваряне и търсене, необходима, за да извади цигарите от разбърканата си дамска чанта. — Имам време само за аперитив и трябва да тичам. Поела съм към Кейп — за две седмици. Морийн щеше да идва с мен, но промени плановете си. Сега възнамерява да прекара цялата си отпуска тук, както предполагам, ви е известно. Аз не знаех до снощи и се боя, че това ме поставя в доста неудобно положение пред приятелите, на които трябваше да гостуваме. Сигурен ли сте, че няма да пийнете нещо?

— Не, благодаря. — Трябваше да признае, докато я наблюдаваше, че не беше непривлекателна. Ако пуснеше косата си, вместо да я опъва назад, ако поотслабнеше малко в бузите… но после реши, че щеше да й е необходимо повече от това. Трябваше да се научи да не мърда веждите си толкова, докато говори, и определено да се отучи да казва неща като „Имам време само за аперитив“ и „Поела съм към Кейп“.

— В момента съм много ядосана на Морийн — казваше тя. — Тази бъркотия с ваканцията е само последното нещо от дълга поредица глупости, но това няма връзка. Главното… — и тук тя го погледна остро, — важното е, че съм и доста притеснена за нея. Познавам я от много по-дълго и, смятам, по-добре от вас, господин Уилър. Тя е много млада, много неуверена, много сладка и е преживяла истински ад през последните няколко години. Точно в момента има нужда от насока и от приятелство. Преди всичко… и се надявам да ми простите откровеността… преди всичко нещото, от което определено няма нужда, е да се забърква в безсмислена връзка с женен мъж. Имайте предвид, че нямам намерение — моля не ме прекъсвайте — нямам намерение да морализаторствам. Смятам, че двамата с вас можем да обсъдим този въпрос като цивилизовани хора. Но се боя, че трябва да започна с неудобен въпрос. Изглежда Морийн е с впечатлението, че сте влюбен в нея. Това вярно ли е?

Отговорът бе така класически прост, че формулирането му го изпълни с удоволствие.

— Боя се, че това не е ваша работа.

Тя се облегна назад и му се усмихна предпазливо и замислено, остави малки струйки дим да излязат от ноздрите й и махна парченце хартия от цигарата от устните си с лакираните нокти на кутрето и палеца си. Той си спомни как Бар Полок му беше казал по време на обяда: „Да видим колко ме бива да преценявам хората“, и му се прииска да се протегне през масата и да я удуши.

— Мисля, че ми харесвате, Франк — каза тя накрая. — Мога ли да ви наричам така? Мисля даже, че ми харесвате разгневен; показва почтеност. — Тя отново се наклони напред, отпи кокетно от напитката си и облегна единия си лакът на масата. — О, вижте, Франк — рече. — Хайде да се опитаме да се разберем. Мисля, че вероятно сте много добър и сериозен мъж, с приятна съпруга и две мили деца там, в Кънектикът, и предполагам, че всичко това, което се случва тук, е, че се оказвате забъркан в напълно човешка, напълно разбираема ситуация. Не е ли така?

— Не — отвърна той. — Даже не е и близо до истината. Нека сега опитам аз, става ли?

— Става.

— Добре. Мисля, че вероятно сте досадна жена, която се бърка в чуждите работи, може би латентна лесбийка, и определено — той сложи еднодоларова банкнота на масата — съвсем определено сте истинска напаст. Приятна ваканция.

И с четири уверени крачки, една от които едва не прекатури женствения сервитьор, носещ върху подноса чаши с кафе, той излезе от заведението. Докато изкачваше розовите каменни стъпала, усещаше, че не може да сдържи надигащия се в гърдите му хохот — изражението на лицето й! — но във вестибюла, където се облегна на редицата лъскави месингови пощенски кутии, за да му позволи да излезе от него, установи, че вместо да се изсмее гръмко, успя само да се изкиска сподавено в неконтролируеми спазми, които обхващаха само горната част на дробовете му и предизвикваха болка в диафрагмата. Не можеше да диша.

Когато това приключи или почти приключи, той се прокрадна до входната врата, отметна настрани прашната завеса, която покриваше стъклото, и надникна долу точно навреме, за да види гърба на Норма на бордюра — тя размахваше дамската си чанта, за да спре такси. Гърбът й бе скован от гняв и имаше нещо изключително патетично в куфара й, който изглеждаше скъп и чисто нов. Вероятно дни наред го беше избирала и седмици бе купувала нещата, които днес щяха да пътуват в копринените му дълбини — нови бански, спортни панталони, слънцезащитен лосион, нов фотоапарат — всички грижливо подбрани дреболии, които момичетата свързват с добре прекарано време. Докато странните сподавени звуци продължаваха да клокочат в гръдния му кош, той усети неуместна вълна на нежност, насочена към нея, докато се качваше в таксито и потегляше.

Съжаляваше. Но сега трябваше да се стегне; беше време да се справи с Морийн. Няколко пъти си пое дълбоко дъх и натисна звънеца, а когато автоматът го пусна да влезе в коридора, внимаваше да не изкачва стълбите твърде бързо. Не искаше да е задъхан, когато стигне там; всичко зависеше от спокойствието му.

Вратата не беше заключена. Той почука един-два пъти и после чу гласа й, очевидно идващ от спалнята.

— Франк? Ти ли си? Влизай. Веднага идвам.

Апартаментът бе безупречно чист, сякаш подготвен за парти, и от кухнята се носеше лекият аромат на къкрещо месо. Едва сега, крачейки по килима, забеляза, че от грамофона звучеше музиката, която смътно бе чул, докато се качваше по стълбите — приятен виенски валс с много цигулки, от нещата, известни като музика за коктейли.

— На масичката за кафе има напитки и други неща — призова гласът на Морийн. — Налей си.

Той го направи, с благодарност забърквайки си едно силно питие и се опита да се отпусне, като се облегна назад в мекия диван.

— Затвори ли вратата? — извика тя. — Заключи ли?

— Мисля, че да. За какво е цялата…

— И сигурен ли си, че си сам?

— Естествено, че съм сигурен. Каква е тази тайнственост?

Тя рязко отвори вратата на спалнята и застана на пръсти усмихната и гола. След това започна да танцува из стаята в ритъма на валса, размахвайки и извивайки ръце като начинаеща балерина, изчервена и полагаща огромно усилие да не се разсмее, когато се втурна стремглаво към него. Той едва успя да остави питието си на масата, разливайки част от него, преди тя да падне тежко в ръцете му и да му изкара въздуха. Бе напоена със същия парфюм като този на Норма и, когато обгърна главата му за приветствена целувка, той видя — от стряскащо близо — че бе сложила дори още повече грим от обикновено. Миглите й бяха дебели и назъбени като крачета на паяк. Най-после освободен от устните й, той се опита да седне по-изправено, да измести тежестта й от корема си, но не беше лесно, тъй като ръцете й оставаха сключени около врата му, а от усилието сакото и ризата му бяха болезнено обтегнати върху гърба и гърдите. Накрая успя да освободи едната си ръка, за да разхлаби задушаващата го яка, и се опита да се усмихне.

— Здрасти — измърмори дрезгаво тя и отново го целуна, изпълвайки устата му с езика си.

Този път в борбата му да се измъкне се усещаше отчаянието на удавник. Когато успя, тя се отдръпна назад и го погледна тревожно, а гърдите й се поклащаха като малки стреснати лица. Около минута той не можеше да говори, докато не възстанови дишането си; после, вместо да я погледне, се втренчи в собствените си длани, обгърнали тежките й бедра, отпуснати в скута му. Освободи хватката, разпери пръсти и леко потупа горната част на бедрата й сякаш бяха ръба на конферентна маса.

— Виж, Морийн — каза той. — Мисля, че трябва да поговорим.

Случилото се след това, дори още докато се случваше, приличаше повече на сън, отколкото на реалност. Участваше само част от съзнанието му, а той наблюдаваше безстрастно сцената, смутен и безпомощен, но относително уверен, че скоро ще се събуди. Как помръкна лицето й, когато той заговори, как скокна от скута му и се втурна да облече робата си и я стисна около гърлото си така стегнато като дъждобран по време на порой, докато крачеше по килима. „Е, в такъв случай няма какво повече да се каже, нали? Наистина нямаше смисъл да идваш тук днес, нали?“ — тези реплики сякаш съществуваха като мъчителни спомени, още преди да бъдат изречени: също като начина, по който вървеше след нея из стаята, кършейки унизително ръце, докато се извиняваше и извиняваше.

— Морийн, виж, опитай се да бъдеш разумна. Ако някога съм ти дал повод да мислиш, че аз… че ние… че не съм щастливо женен или нещо, ами, съжалявам. Съжалявам.

— Ами аз? Как трябва да се чувствам? Мислил ли си в какво положение ме поставяш?

— Съжалявам, аз…

И това беше последният образ: Морийн, изгърбена в задушливия черен дим в кухнята, докато телешкото ставаше на въглен.

— Не е толкова лошо, Морийн. Искам да кажа, пак можем да го изядем, ако искаш.

— Не. Съсипано е. Всичко е съсипано. По-добре си върви.

— О, виж. Няма причина да бъдем…

— Казах: моля те, върви си.

Никакво количество алкохол в баровете на „Гранд Сентрал“ не успя да притъпи тези образи и през целия път до дома, гладен и изтощен във влака, той седя с широко отворени молещи очи и движещи се устни, все още опитвайки се да я убеди.

Ужасът му от срещата с нея в офиса на следващия ден беше толкова силен, че чак когато излезе от асансьора си спомни, че тя нямаше да бъде там. Беше в отпуска. Дали щеше да последва Норма в Кейп? Не, най-вероятно щеше да използва двете седмици, за да си потърси друга работа; и в двата случая можеше да бъде сигурен, че нямаше да я види повече. Облекчението от осъзнаването на този факт скоро необяснимо премина в тревожен смут. Ако никога повече не я видеше, как щеше да има шанса да… ами да й обясни нещата? Да й каже със спокоен, неизвиняващ се глас всички спокойни неща, които искаше да й каже?

Тревожните мисли за Морийн (Трябваше ли да й се обади? Да й напише писмо?) продължиха да го занимават и в събота, докато работеше върху каменната пътека в омаломощаващата жега и докато си измисляше дребни задачи, които да го отдалечат от дома, позволявайки му да обикаля безцелно из черните пътища с комбито си и да си мърмори сам. Едва рано в неделя следобед, когато отиде с комбито да вземе вестниците и в крайна сметка пропътува километри, думата „Забрави“ изникна на устните му.

Беше красив ден. Той минаваше по хребета на дълъг хълм, покрай горичка от брястове, чиито листа започваха леко да пожълтяват, когато изведнъж започна да се смее и да удря с юмрук по старата напукана пластмаса на волана. Забрави! Какъв смисъл имаше да мисли за това? Целият епизод сега можеше да бъде отхвърлен като нещо отделно и различно от основния поток на живота му — нещо мимолетно, маловажно и по същество комично. Прегърбената Норма на бордюра с куфара си, голата Морийн, скочила в скута му, самият той, крачещ след нея в пушека на загарящото месо, кършейки ръце — всичко това сега му се струваше глупаво като изкривените фигури в анимационен филм в момента, когато пулсиращата дрънчаща музика се усилва, а големият кръг започва да се свива от всички страни, бързо затваряйки действието във все по-малък и по-малък кръг, поглъщащ всичко, докато остане само мигаща светлина и върху екрана щастливо изскочи надписът „Това е всичко, приятели!“.

Той спря колата встрани от пътя, докато смехът му стихна; после, чувствайки се много по-добре, направи обратен завой и пое към дома. Забрави! По обратния път към „Ривълушънъри Роуд“ позволи на ума си да мисли само за хубави неща: красотата на деня, завършената работа върху бюрото на Полок, трите хиляди долара годишно, дори „съвещанието“, насрочено за утре сутринта. В крайна сметка лятото не беше толкова лошо. Сега, пътувайки към къщи, можеше да очаква с нетърпение ободряващия душ и преобличането с чисти дрехи; после щеше да пийне шери (устните му се свиха приятно при мисълта за това) и да дреме над „Таймс“ през останалата част от следобеда. А довечера, ако всичко вървеше добре, моментът щеше да е идеален за разумен здравомислещ разговор с Ейприл за дразнещия въпрос с дивана. Каквото и да я тревожеше, можеше да бъде оправено, вероятно още преди дни, ако си беше направил труда да седне с нея и да го обсъдят.

— Виж — щеше да започне той. — Това лято беше доста откачено и знам, че и двамата бяхме под напрежение. Знам, че в момента се чувстваш самотна и объркана; знам, че нещата ти се струват доста мрачни, но повярвай ми, аз…

Къщата изглеждаше много спретната и бяла, когато се появи през зелените и жълти листа; в крайна сметка не беше толкова лоша. Приличаше, както веднъж беше казал Джон Гивингс, на място, в което хората живеят — място, където трудният, сложен процес на живота понякога пораждаше невероятно щастие, а друг път почти трагичен хаос, както и нелепи дребни интерлюдии („Това е всичко, приятели!“); място, където бе възможно цели лета да бъдат някак откачени, където човек можеше да се чувства самотен и объркан по много начини, а нещата да изглеждат много мрачни от време на време, но където всичко, в крайна сметка, щеше да бъде наред.

Ейприл работеше в кухнята, а радиото гърмеше.

— О! — каза той, оставяйки тежките неделни вестници върху масата. — Какъв прекрасен ден.

— Да, чудесен.

Той си взе продължителен, чувствено топъл душ и прекара дълго време да реши косата си. В банята огледа три ризи, преди да реши коя да сложи с чистия си тесен панталон в цвят каки — от скъп памучен плат на тъмнозелени и черни квадратчета — и изпробва няколко начина, по които да я носи, преди да реши да навие маншетите два пъти, да вдигне яката нагоре отзад и да я остави наполовина незакопчана върху гърдите. Привеждайки се към огледалото на тоалетката на Ейприл, той използва ръчното й огледалце, за да провери как стои яката, погледната отстрани, и да види ефекта, в профил, от стягането на мускула на челюстта си.

Когато се върна в кухнята и започна да преглежда вестниците, потропвайки леко с пръсти в такт с джаза по радиото, трябваше два пъти да погледне Ейприл, докато осъзнае какво беше различно в нея: носеше една от старите си рокли за бременни.

— Добре изглеждаш — каза.

— Благодаря.

— Има ли шери?

— Не, не мисля. Струва ми се, че го изпихме.

— По дяволите. Предполагам, че няма и бира. — Помисли дали вместо това да не си налее уиски, но все още беше твърде рано.

— Направих студен чай, ако искаш. В хладилника е.

— Добре. — И той си наля чаша, без всъщност да му се пие. — Къде са децата?

— При Кембълови.

— О, жалко. Мислех да им прочета смешките.

Той продължи да прелиства вестниците няколко минути, докато тя стоеше до мивката. После, тъй като нямаше какво друго да прави, се приближи към гърба й и хвана ръката й, което я накара да замръзне.

— Виж — започна той. — Лятото беше доста откачено и знам, че ти… знам, че и двамата бяхме под напрежение. Искам да кажа, знам, че ти…

— Знаеш, че не спя с теб и искаш да ти кажа защо — рече тя, отдръпвайки се от ръката му. — Е, съжалявам, Франк, не ми се говори за това.

Той се поколеба и после, за да създаде по-добра атмосфера за разговор, почтително целуна тила й.

— Добре — отвърна. — За какво ти се говори?

Тя беше приключила със съдовете и източи водата от мивката; сега плакнеше кърпата и не проговори, докато не я изцеди, закачи я на мястото й и се отдалечи от мивката, за да се обърне и да го погледне — за първи път. Изглеждаше уплашена.

— Имаш ли нещо против да не говорим за нищо? — попита. — Не може ли просто да се отпуснем, да правим най-доброто по силите си, без да се чувстваме длъжни постоянно да обсъждаме всичко?

Той й се усмихна като търпелив психиатър.

— Струва ми се, че не съм предлагал „постоянно да обсъждаме всичко“ — рече. — Определено не съм имал такова намерение. Само исках да…

— Добре — отвърна тя и отстъпи още крачка назад. — Причината е, че не те обичам. Как ти се струва това?

За щастие, любезната усмивка на психиатъра още беше на лицето му; тя му помогна да не приема думите й сериозно.

— Това не е особен отговор — каза мило. — Чудя се какво чувстваш в действителност. Чудя се дали всъщност не се опитваш да избягаш от всичко, докато… докато започне психоанализата. Нещо като опит да избягаш от лична отговорност между сегашния момент и момента, когато започнеш лечението. Мислиш ли, че е възможно да е така?

— Не. — Тя му бе обърнала гръб. — О, не знам; да. Както предпочиташ. Формулирай го така, както ще ти бъде най-удобно.

— Ами — рече той, — едва ли опира до това аз да се чувствам най-удобно. Просто казвам, че животът наистина трябва да продължи, с психоанализата или не. Божичко, знам, че в момента ти е трудно; наистина беше тежко лято. Работата е там, че и двамата бяхме под напрежение и трябва да се опитваме да си помагаме, доколкото ни е възможно. Знам, че собственото ми поведение напоследък беше доста странно; между другото, дори си мислех, че няма да е лошо и аз да ходя на психоаналитик. Всъщност… — Той се обърна и погледна през прозореца, стискайки челюсти. — Всъщност една от причините, поради които се надявах да се съберем отново, е, че исках да ти разкажа за нещо: нещо малко… ами малко невротично и ирационално, което ми се случи преди няколко седмици.

И почти, ако не напълно, без да разбере какво казва гласът му, той й разправяше за Морийн Граб. Правеше го с автоматична умелост, идентифицирайки я единствено като „едно момиче в Ню Йорк, момиче, което почти не познавах“, а не като машинописка в службата. Внимаваше да подчертае, че от негова страна не бе имало емоционална привързаност, но успя да подскаже, че нейната нужда от него е била дълбока и неуправляема. Гласът му, мек и силен, на моменти дрезгав или колеблив, което само засилваше ритмичността му, съчетаваше силата на изповедта с повествователното изящество на романтичен разказвач.

— И според мен, основаната причина беше усещането, че моята… ами че моята мъжественост бе някак застрашена от цялата тази история с аборта; исках да докажа нещо; не знам. Както и да е, прекратих го миналата седмица; цялата глупава история. Сега приключи, наистина приключи. Ако не бях сигурен в това, мисля, че нямаше да мога да ти разкажа.

Около половин минута единственият звук в стаята бе музиката по радиото.

— Защо го направи? — попита тя.

Той поклати глава, продължавайки да гледа през прозореца.

— Миличка, не знам. Опитах се да ти обясня; все още се опитвам сам да си го обясня. Това имах предвид, като казах, че е нещо невротично и ирационално. Аз…

— Не — каза тя. — Нямам предвид защо си бил с момичето; питам защо ми каза за това? Какъв е смисълът? Ревност ли трябва да предизвика или какво? Очаква се да ме накара да се влюбя в теб, да се върна в леглото ти, какво? Какво се очаква да кажа?

Той я погледна и усети как лицето му се изчервява и се изкривява в смутена престорена усмивка, която се опита — неуспешно — да промени в усмивката на психиатъра.

— Защо не кажеш какво чувстваш?

Тя като че ли обмисляше думите му в продължение на няколко секунди и после вдигна рамене.

— Не чувствам нищо.

— С други думи — не те интересува какво правя, с кого си лягам и прочее. Така ли?

— Да, предполагам, че е така; не ме интересува.

— Но аз искам да те интересува!

— Знам, че искаш. И предполагам, че щеше да ме интересува, ако те обичах, но нали разбираш, аз не те обичам. Не те обичам и всъщност никога не съм те обичала истински, но не си бях давала сметка за това до тази седмица, затова предпочитам да не разговарям в момента. Разбираш ли? — Тя взе една кърпа за прах и отиде в дневната — уморена, компетентна домакиня със задачи за вършене.

„Чуйте това — каза настойчив глас по радиото. — Сега, по време на голямото есенно намаление, всички мъжки шорти и спортни панталони на Робърт Хол ще се продават на драстично по-ниски цени!“

Застанал сковано и втренчен в недокоснатата си чаша студен чай на масата, той усети как главата му се изпълва с такова невероятно объркване, че се появи само една разумна мисъл: внезапно си спомни каква беше тази неделя и си обясни защо децата бяха при Кембълови, а също, че нямаше много време за разговори.

— О, чуй ме сега — каза той, отивайки след нея в дневната с решителни, стремителни крачки. — Просто остави този проклет парцал за една минута и слушай. Слушай ме. Първо, знаеш дяволски добре, че ме обичаш.