Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Revolutionary Road, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Sunshine (2020)
Корекция и форматиране
NMereva (2020)

Издание:

Автор: Ричард Йейтс

Заглавие: Пътят на промените

Преводач: Станислава Миланова

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Кибеа“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска

Печатница: ПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: 05.12.2009 г.

Редактор: Анета Мечева

Коректор: Милена Христозова

ISBN: 978- 954-474-512 –7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11622

История

  1. — Добавяне

Четири

После дойде неделята, дневната тънеше в шумолящата апатия на неделните вестници, а Франк Уилър и съпругата му не бяха разменили и дума сякаш от година. Тя отиде сама на второто и последно представление на „Вкаменената гора“, а след това отново спа на дивана.

Сега той се опитваше да намери спокойствие в креслото, преглеждайки илюстрованата притурка на „Таймс“, децата играеха тихо в ъгъла, а Ейприл миеше съдовете в кухнята. Франк прелисти притурката няколко пъти, остави я на пода и отново я вдигна. Постоянно се връщаше към една заемаща цяла страница, драматично осветена модна фотография, надписът към която започваше така: „Откровено ласкава, подчертано женствена рокля, с която спокойно можете да отидете навсякъде…“. На нея бе снимана висока и горда девойка с по-едри гърди и бедра, отколкото — по негово мнение — би трябвало да имат моделите. Отначало му се стори, че тя прилича на една млада жена от офиса му — Морийн Граб; после реши, че тази е много по-хубава и вероятно по-интелигентна. Все пак имаше видима прилика и докато проучваше тази откровено ласкава, подчертано женствена девойка, умът му се отнесе в объркани еротични блянове. На последното коледно парти в службата, далеч не толкова пиян, на колкото се правеше, той бе притиснал Морийн Граб към един картотечен шкаф и я бе целунал силно и продължително по устата.

Недоволен от себе си, той пусна вестника на килима и запали цигара, без да забележи, че още една, достатъчно дълга, димеше в пепелника до него. После, може би защото следобедът бе слънчев, децата не вдигаха шум, а от кавгата с Ейприл бе минал още един ден, той отиде в кухнята и я хвана за лактите, както бе сведена над мивката със съдове.

— Слушай — прошепна той. — Не ме интересува кой крив, кой прав и за какво беше цялото онова проклето нещо. Не можем ли просто да сложим край и да започнем да се държим като човешки същества за разнообразие?

— Имаш предвид до следващия път? Да направим всичко приятничко и спокойничко до следващия път? Боя се, че не, благодаря. Уморих се да участвам в тази игра.

— Не разбираш ли колко си несправедлива? Какво искаш от мен?

— Две неща в момента. Искам да си махнеш ръцете от мен и искам да говориш по-тихо.

— Ще ми кажеш ли следното? Ще ми кажеш ли точно какво се опитваш да направиш?

— Разбира се. Опитвам се да измия съдовете.

— Татко? — каза Дженифър, когато той се върна в дневната.

— Какво?

— Ще ни прочетеш ли смешките, моля те?

Плахостта на молбата и видът на доверчивите им очи предизвика у него желание да заплаче.

— Разбира се, че ще го направя — отвърна той. — Хайде тримата да седнем ето тук и ще прочетем смешките.

Беше му трудно да владее гласа си, за да не изтънее сантиментално, когато започна да чете на глас, с главиците им, притиснати от двете страни на ребрата му, и тънките им крачета, изпънати върху възглавниците на дивана, топли до неговите собствени. Те знаеха какво е прошка; те бяха готови да бъдат с него в добро и в лошо; те го обичаха. Защо Ейприл не можеше да осъзнае колко просто и необходимо бе да обича? Защо трябваше да усложнява всичко?

Единственият проблем бе, че смешките като че ли нямаха край; преобръщането на всяка плътна смущаваща страница не го доближаваше до завършването на задачата. Не след дълго гласът му стана напрегнат, забързан и монотонен, а дясното му коляно заподскача в танца на раздразнението.

— Татко, пропуснахме една смешка.

— Не, миличка, не сме. Това е просто реклама. Едва ли искаш да я четем.

— Искам.

— И аз искам.

— Но това не е смешка. Само е направено да прилича на смешка. Реклама за някаква паста за зъби е.

— Все пак я прочети.

Той стисна челюсти. Всички нерви в основата на зъбите му сякаш се бяха оплели с нервите в основата на скалпа му в смъдящ възел.

— Добре — рече. — Виждате ли, на първата картинка тази дама иска да танцува с този мъж, но той не я кани, а тук на следващата картинка тя плаче, а приятелката й казва, че може би причината да не иска да танцува с нея е, че дъхът й не е много приятен, а после на следващата картинка тя разговаря със зъболекаря си и той казва…

Франк усети как затъва безпомощно във възглавниците, вестника и телата на децата като в плаващи пясъци. Когато най-накрая смешките свършиха, той се изправи с мъка на крака, изохка тихо и няколко минути стоя на килима, свивайки юмруци в джобовете си, за да сдържи единственото нещо на света, което като че ли истински искаше да направи: да вдигне един стол и да го запокити през панорамния прозорец.

Що за проклет живот беше това? Нима подобен живот имаше смисъл, предназначение и цел, за бога?

Когато настъпи вечерта, натежал от бира, той започна да очаква с нетърпение идването на Кембълови. Обикновено това го потискаше („Защо никога не се виждаме с други хора? Осъзнаваш ли, че практически те са единствените ни приятели?“), но сега гостуването им му се струваше обещаващо. Поне в тяхната компания на нея щеше да й се наложи да се смее и да разговаря; поне от време на време щеше да му се усмихва и да му казва „скъпи“. Освен това не можеше да се отрече, че Кембълови наистина изваждаха на повърхността най-доброто и у двамата.

 

 

— Здрасти! — казаха си те.

— Здрасти!… Здрасти!…

Тази радостна дума, понесена от сгъстяващия се мрак и отекнала в кухненската врата на Уилърови, бе традиционният вестоносец на вечерните им забавления. После дойдоха ръкостисканията, тържествените целувки, въздишките на любезно изтощение — „Ааах“; „Фууу“, все едно бяха изминали километри по горещия пясък, за да открият този оазис или болезнено бяха сдържали самия жизнен дъх в името на това обещание за освобождение. В дневната, след като опитаха питиетата и направиха гримаса при първия студен допир с тях, те се скупчиха за миг на взаимно възхищение, а после потънаха в различни пози на контролирано рухване.

Мили Кембъл изхлузи обувките си и се сви дълбоко във възглавниците на дивана с глезени, подпъхнати под задните й части, а оживеното й лице бе извито в дружелюбна усмивка — може би не бе най-красивата жена на света, но беше сладка, пъргава и забавна.

До нея Франк плъзна гръбнака си надолу, докато вирнатия му крак не застана на едно ниво с главата му. Очите му вече бяха нащрек за неловки паузи в разговора, а тънките му устни се извиха остроумно, сякаш въртеше върху езика си малко горчиво бонбонче.

Шеп, масивен и надежден, стабилизиращото влияние в групата, разтвори широко месестите си колене и разхлаби вратовръзката си с мускулести пръсти, за да освободи гърлото си за изблиците смях.

И накрая — последната, която се настани — Ейприл се отпусна с небрежна елегантност в един платнен стол, с глава, отметната силно назад върху брезента, за да изпраща тъжни аристократични струйки цигарен дим към тавана. Бяха готови да започнат.

Отначало изглеждаше — за всеобщо учудване и облекчение — че деликатната тема за „Лоръл Плейърс“ можеше бързо да бъде загърбена. Размяната на няколко думи и неодобрителните, придружени с поклащане на главите изсмивания като че се погрижиха за нея. Мили твърдеше, че второто представление наистина е било много по-добро от първото — „Искам да кажа, че поне публиката изглеждаше по… ами по-способна да го оцени, така мисля. А ти, скъпи?“. Шеп каза, че лично той се радвал да приключи с тази работа, а Ейприл, към която сега се насочиха напрегнатите погледи на всички, ги успокои с усмивка.

— Да речем — заяви тя, — че така или иначе беше много забавно. Нима снощи не го казаха ужасно много хора? Чух тези думи поне петдесет пъти.

След минута разговорът се насочи към децата и болестите (най-голямото момче на Кембълови бе с поднормено тегло и Мили се чудеше дали не страда от някакво неясно кръвно заболяване, докато Шеп не вметна, че от каквото и да страда, то определено не е отслабило замахващата му ръка), после се стигна до общото съгласие, че началното училище определено върши добра работа, като се има предвид реакционното настоятелство, а след това заговориха за невероятно високите цени в супермаркета. Едва тогава, по време на трактата на Мили за агнешките котлети, стаята се изпълни с почти осезаемо неудобство. Всички се въртяха на местата си, изпълваха неловките паузи с изискани любезности за свежестта на напитките, отбягваха да се погледнат и правеха всичко по силите си, за да избягат от плашещото, ясно съзнание, че нямаше за какво да разговарят. Преживяването бе ново за тях.

Преди две години или дори преди година това не би могло да се случи, защото тогава, ако не друго, поне винаги присъстваше темата за ужасното състояние на нацията. „Как ви се струва тази работа с Опенхаймер[1]?“ — питаше някой от тях и останалите се бореха за думата с революционна жар. Подобното на злокачествен тумор нарастване на поддръжниците на сенатор Маккарти бе отровило Съединените щати и при наливането на вторите или третите питиета те вече се възприемаха като членове на барикадирано малобройно интелектуално нелегално движение. Вадеха се изрезки от „Обзървър“ или „Манчестър Гардиън“ и се четяха на глас, предизвиквайки бавни, почтителни кимвания; случваше се Франк да заговори с копнеж за Европа — „Божичко, ще ми се да бяхме отишли там, когато имахме възможност“ — и понякога това водеше до спонтанно всеобщо желание за напускане на родината: „Хайде всички да заминем“. (Веднъж дори стигнаха до практическо обсъждане на това, колко пари ще им трябват за пътуването с кораба, за наема и за училищата, докато Шеп, след отрезвяващото кафе, обясни какво бе чел за трудното намиране на работа в чужбина.)

А дори когато политиката им омръзнеше, пак оставаше неизчерпаемата, но неизменно увлекателна тема за конформизма, предградията, „Медисън авеню“ и съвременното американско общество. „О, господи — започваше Шеп, — сещате ли се за онзи тип до нас? Доналдсън? Онзи, който вечно се занимава навън с косачката си и говори за безскрупулната конкуренция и скритата реклама? Е, чуйте: споменах ли ви какво каза за барбекюто си?“ И следваше забавен разказ за прекомерното самодоволство на живеещите в предградията, от който им прималяваше от смях.

— О, не мога да повярвам — настояваше Ейприл. — Наистина ли говорят така?

А Франк доразвиваше темата.

— Всъщност нямаше да е толкова лошо, ако не беше така типично. Не са само Доналдсънови, но и Крамерови, и — как им викаха — Уингейтови, и милиони други. Всички идиоти, с които пътувам във влака всеки ден. Това е болест. Вече никой не мисли, не чувства и не се интересува; никой не се вълнува и не вярва в друго, освен в собствената си удобна проклета посредственост.

Мили Кембъл се сгърчваше от удоволствие.

— О, това е напълно вярно. Не е ли вярно, скъпи?

Всички се съгласяваха и щастливият извод бе, че само те, четиримата, са болезнено живи в една упоена и умираща култура. Именно поради тази съпротива и като плах отговор на тази самота идеята за „Лоръл Плейърс“ им се беше сторила привлекателна отначало. Мили донесе новината: някакви хора, живеещи от другата страна на Ривълушънъри Хил, се опитвали да създадат театрална трупа. Планирали да наемат режисьор от Ню Йорк и да поставят сериозна пиеса, стига да успеят да предизвикат достатъчен интерес в общността. О, вероятно нямаше да бъде кой знае какво — Мили го знаеше — но се чудеше, плахо, дали нямаше да е забавно. Отначало Ейприл реагира с презрение: „О, господи, знам ги тези проклети аматьорски работи. Ще има жена със синя коса и с дървено колие, която веднъж срещнала Макс Рейнхард, ще има и двама-трима леко хомосексуални млади мъже и седем момичета с лоша кожа“. Но след това в местния вестник започна да се появява направена с вкус реклама („Търсим актьори…“), после Уилърови се запознаха с хората — на едно иначе скучно парти — и трябваше да признаят, че те бяха, по думите на Ейприл, „автентични“. По Коледа се срещнаха със самия режисьор и се съгласиха с Шеп, че наистина прилича на човек, който знае какво прави, така че след месец всички взимаха участие. Дори Франк, който отказа да се пробва за роля („Ще се изложа“), помагаше в писането на рекламния материал и го размножи в офиса си, и пак Франк говореше с най-голяма надежда за по-мащабните социални и философски възможности на цялото начинание. Ако тук успееха да създадат наистина добър и наистина сериозен театър, нямаше ли това да бъде стъпка в правилната посока? Бог знаеше, че едва ли някога щяха да вдъхновят Доналдсънови — а и на кого му пукаше? — но поне щяха да си отдъхнат от Доналдсънови; можеха да покажат на Доналдсънови начин на живот, различен от пътуването с влака за работа, Републиканската партия и барбекюто. Освен това, какво можеха да загубят?

Каквото и да бе, сега го бяха загубили. Вината за провала на „Лоръл Плейърс“ едва ли можеше да се припише на конформизма, на предградията или на съвременното американско общество. Как биха могли да разказват нови забавни истории за съседите си, след като именно тези съседи седяха и се потяха като тяхна публика? Доналдсънови, Крамерови, Уингейтови и всички останали бяха отишли да гледат „Вкаменената гора“ с изненадващо отворени умове и бяха останали разочаровани.

Сега Мили говореше за градинарството и колко е трудно да поддържаш хубава морава на Ривълушънъри Хил, а в очите й започваше да се появява стъкленият блясък на паниката. От десет минути или дори повече гласът й бе единственият звук в стаята, без прекъсване. Изглежда тя си даваше ясна сметка за това, но също така съзнаваше, че ако си позволи да спре, къщата ще се изпълни с тишина, гъста като вода, невъзможно дълбока — широк водоем, в който щеше да нагази и да се удави.

На помощ й се притече Франк.

— О, я чуй, Мили. Мислех си да те питам. Знаеш ли какво е лъстика? Или растика? Едно растение?

— Растика — повтори тя, преструвайки се, че мисли, докато по омекващото й лице пропълзя червенината на благодарността. — Да ти кажа, Франк, боя се, че не знам. Разбира се, бих могла да го потърся заради теб. Имаме такава книга у дома.

— Не е толкова важно, струва ми се — рече той. — Просто вчера госпожа Гивингс се домъкна тук, носейки кашон с това откачено…

— Госпожа Гивингс! — извика Мили с внезапния възторг на припомнянето и облекчението. — О, божичко, дори не съм ви разправила за това, хора! Май дори на Шеп не съм казала още, нали, миличък? За сина й? Невероятно е.

Тя отново заговори, но това бе напълно различен монолог: всички я слушаха. Настойчивостта на гласа й и жадният начин, по който се накланяше напред, за да придърпа полата си над сбръчканите си колене, ги разпалваха с обещанието за нова тема, а Мили се наслаждаваше на властта над аудиторията и се стараеше да сподели откритието си възможно най-бавно. Първо, дали Уилърови знаеха, че семейство Гивингс имат син?

Знаеха, разбира се, а Мили седеше и кимаше мъдро, позволявайки да я прекъсват, като си припомняха един на друг слабичкия моряк, чиято снимка им се беше усмихвала от камината на Гивингсови единствения път, когато бяха ходили там на вечеря; спомниха си и обяснението на госпожа Гивингс, че това е Джон, който мразел военноморските сили, справил се прекрасно в Масачузетския технологичен институт и сега се представял чудесно като преподавател по математика в някакъв Западен университет.

— Е — рече Мили. — Вече обаче не преподава математика и не живее на Запад. Знаете ли къде е? Знаете ли къде е прекарал последните два месеца? Тук в „Грийнейкърс“. Нали се сещате — додаде тя, докато всички я гледаха недоумяващо. — Държавната болница. Лудницата.

Всички заприказваха едновременно, приближавайки се един към друг в мъглата от цигарен дим. Беше почти като преди. Нима това не бе най-ужасното, най-странното, най-тъжното нещо? Дали Мили бе напълно сигурна във фактите?

О, да, о, да, напълно сигурна беше.

— И още повече — продължи тя, — той не просто е постъпил в „Грийнейкърс“. Бил е прибран и затворен там — от щатската полиция.

Някоя си госпожа Макреди, която работела като чистачка при семейство Гивингс, разправила на Мили цялата история вчера в търговския център и не можела да повярва, че тя още не е чула за случката.

— Тя си мислеше, че всички вече знаят. Както и да е, изглежда той е имал, нали разбирате, психически смущения от много време. Тя каза, че Гивингсови практически се разорили, опитвайки се да плащат за частен санаториум в Калифорния. Той влизал в него за месеци наред, после излизал — тогава е преподавал, предполагам — и после отново влизал. След това като че ли дълго време бил добре, докато изведнъж напуснал работата си и изчезнал. После се появил тук без предупреждение, влетял в къщата и май ги държал в плен три дни. — Тя се засмя смутено, давайки си сметка, че фраза като „държал в плен“ вероятно звучеше твърде мелодраматично, за да бъде истина. — Поне така се изрази госпожа Макреди. Искам да кажа, едва ли е имал пушка, нож или нещо такова, но сигурно ги е изплашил до смърт. Особено като се има предвид, че господин Гивингс е толкова стар и всичко, а и има проблеми със сърцето. Всъщност той ги заключил вътре, прерязал телефонния кабел и заявил, че няма да си тръгне, докато не му дадат онова, заради което бил дошъл, само че не казал за какво е дошъл. Един път заявил, че си иска акта за раждане, и те преровили всичките си стари документи и работи, докато го намерят, дали му го, а той го скъсал на парчета. През останалото време само се разхождал наоколо и говорел ли, говорел — несвързано, предполагам — и чупел разни неща. Мебели, картините по стената, съдове — всичко. И по едно време госпожа Макреди пристигнала, за да си свърши работата, а той заключил и нея — така научила за това, нали разбирате — и предполагам, че останала там около десет часа, преди да се измъкне през гаража. Тогава се обадила на щатската полиция, те пристигнали и го отвели в „Грийнейкърс“.

— Господи — рече Ейприл. — Щатската полиция. Ужасно. — И всички заклатиха глави в знак на тържествено единодушие.

Шеп бе склонен да се съмнява в истинността на казаното от чистачката: „В крайна сметка, цялата работа е само слух“, но останалите го обориха. Слух или не, в историята безпогрешно се долавяше истината.

Ейприл изтъкна, че сега си давала сметка защо напоследък госпожа Гивингс се отбивала толкова често без видима причина.

— Много странно, все имах чувството, че иска нещо или че й се ще да ни каже нещо, но някак не може да намери думите — не си ли го усещал? — Тук тя се обърна към съпруга си, но без да среща очите му и без да добави „скъпи“ или дори „Франк“, което би изпълнило сърцето му с надежда. Той измърмори, че май и той го бил усетил.

— Господи, толкова е тъжно — рече Ейприл. — Вероятно е умирала да говори за това, да разбере какво знаем или каквото и да било.

Мили, щастливо отпусната, искаше да изследва събитието от женска гледна точка. Какво би изпитала една майка, научавайки, че детето й има психическо разстройство? Шеп притегли стола си близо до Франк, игнорирайки жените в търсене на проста и здравомислеща дискусия на практическите аспекти. Как стояха нещата? Дали човек можеше да бъде принудително затворен в лудница просто ей така? Не изглеждаше ли малко съмнително от юридическа гледна точка?

Франк усети, че ако позволеше нещата да продължат по този начин, скоро вълнението щеше да стихне, а без него вечерта би могла да се изроди в най-плашещото, типично за предградията, запълване на времето — точно като вечерите, които винаги си беше представял, че прекарват Доналдсънови, Уингейтови и Крамерови: жените обсъждат с останалите жени рецепти и дрехи, а мъжете сядат с останалите мъже, за да разговарят за работа и за коли. След минута Шеп би могъл напълно сериозно да попита: „Как върви работата, Франк?“, все едно Франк не бе показвал неведнъж — достатъчно ясно, че работата бе най-маловажната част от живота му и не биваше да бъде споменавана иначе, освен с ирония. Налагаше се да действа.

Той отпи голяма глътка от питието си, наклони се напред и заговори достатъчно високо, за да няма съмнения в намерението му да се обърне към групата. Нима това не беше, попита той, типична история за тези времена и за това място? Някой можеше да буйства, да троши и да се съпротивлява на полицията, но пръскачките продължаваха да се въртят по здрач на всички морави, а телевизорите да мърморят във всяка дневна. Единственият син на госпожа Гивингс се беше върнал вкъщи умопомрачен и бе застанал пред нея с бог знае каква болка, мъка и вина, а тя продължаваше да се занимава с комисията по зонирането, да изпада в изблици на добросъседско веселие и да мъкне кашони, пълни с градински растения.

— Имам предвид упадъка — заяви той, — колко упадъчно може да стане едно общество? Погледнете го от тази страна. Нашата държава вероятно е психиатричната, психоаналитичната столица на света. Старият Фройд не би могъл дори да мечтае за по-всеотдайни последователи от гражданите на Съединените щати — не е ли така? Цялата ни проклета култура се е запътила нататък; това е новата религия; това е всеобщият интелектуален и духовен подсладител. И при все това вижте какво се случва, когато на човек наистина му изгърмят бушоните. Извикай полицията, бързо го скрий от погледите, извлечи го и го затвори, преди да е събудил съседите. За бога, дойде ли ред да си разкрием картите, все още сме в Средновековието. Сякаш всички са стигнали до мълчаливото съгласие да живеят в състояние на пълна самозаблуда. По дяволите реалността! Нека имаме куп сладки виещи се пътища и сладки малки къщички, боядисани в бяло, розово и небесносиньо; нека всички бъдем добри консуматори, нека имаме чувство за единство и отглеждаме децата си в блатото на сантименталността — татко е страхотен мъж, защото изкарва прехраната, мама е страхотна жена, защото е останала при татко през всичките тези години — и ако старата реалност някога изскочи и каже „Бум!“, до един ще си намерим някаква работа и ще се преструваме, че не се е случило.

Обикновено подобни изблици предизвикваха шумно одобрение или поне караха Мили да извика: „О, това е толкова вярно!“, но сега този ефект липсваше. Тримата седяха и го гледаха любезно, докато говореше, а когато спря, сякаш изпитаха известно облекчение — като ученици в края на лекция.

Нямаше какво друго да направи, освен да стане, да събере чашите и да отиде в кухнята, където сприхаво заизвива и заудря формата за лед. Черният кухненски прозорец ясно отрази лицето му, кръгло и изпълнено със слабост, и той се втренчи в него с омраза. Точно тогава си спомни нещо — и мисълта сякаш по-скоро следваше, а не предшестваше стреснатото изражение, което предизвика върху отразеното му лице — нещо, което го шокира и после го изпълни с усещане за иронична справедливост. Лицето в стъклото — отново сякаш предчувстващо, а не отразяващо настроението му, сега се бе променило и, вместо смайване, върху него се изписа мъдра и горчива усмивка, после то му кимна няколко пъти. След това Франк се зае с питиетата, нетърпелив да се върне при компанията. Онова, което си беше спомнил, каквото и да означаваше, можеше да бъде тема за разговор.

— Току-що се сетих нещо — обяви той и всички го погледнаха. — Утре имам рожден ден.

— О! — възкликнаха Кембълови с уморен и поздравяващ тон.

— Ставам на тридесет. Можете ли да повярвате?

— Да, по дяволите, мога — отвърна Шеп, който бе на тридесет и две, а Мили, която бе на тридесет и четири, започна да почиства падналата пепел от скута си.

— Не, имам предвид, странно е като си помислиш, че вече не си на двадесет и няколко — рече той, докато отново се настаняваше на дивана. — Нали разбирате, нещо като край на епоха е. Не знам. — Започваше да се напива; вече беше пиян. След малко щеше да заразправя дори още по-глупави неща и да се повтаря — знаеше го, това го потискаше и го караше да бъбри още повече.

— Рождени дни — казваше той. — Странно е как всичките се сливат като се обърнеш назад. Все пак си спомням един от тях дяволски добре — двадесетия. — И той започна да им разказва как бе прекарал този рожден ден или поне част от него под огъня на минохвъргачки и автомати през последната седмица от войната. Една малка изключително трезва част от ума му знаеше защо го прави: защото забавните истории от армията неведнъж се бяха оказвали последното спасение на вечерите с Кембълови. Като че ли нямаше нищо, което Шеп да обожава повече и макар момичетата понякога да се смееха на неподходящите места и шеговито да твърдяха, че никога няма да проумеят интересите и всеотдайността на мъжете, внимателните им лица без съмнение сияеха от огъня на романтиката. Всъщност една от най-паметните нощи в цялото им приятелство бе изтъкана от поредица подходящи военни истории и бе достигнала кулминацията си в гръмогласна мъжка песен. Шеп Кембъл и Франк Уилър, ликуващи, смеещи се, потни и окъпани в ленивото възхищение на съпругите си, бяха удряли с юмруци по масичката за кафе в ритъма на марша, пеейки с цяло гърло в три през нощта:

О-о-о-о

Трили — трили, боже мили,

кои, кои сме ний?

Трили — трили, боже мили,

пехотата сме ний.

И така, той разправи историята възможно най-грижливо и хубаво, като използваше всички трикове на ироничното самоочерняне, което през годините се бе превърнало в негов стил при разказването на военните му спомени. Едва когато стигна до онази част, която гласеше „… и така, сръгах мъжа до мен и му казах: «Хей, коя дата е днес?»“, се почувства неловко, но вече бе твърде късно. Нямаше какво друго да направи, освен да довърши разказа: „И се оказа, че беше рожденият ми ден“. Сети се, че вече беше разправял тази история на Кембълови почти дословно — вероятно преди година във връзка с двадесет и деветия си рожден ден.

Кембълови добросъвестно реагираха с леки възклицания, но Шеп дискретно погледна часовника си. Но най-лошото — най-лошото в целия уикенд, ако не и в целия му живот до момента — бе начинът, по който го гледаше Ейприл. Никога не бе виждал в очите й подобен поглед, изпълнен с отегчено съжаление.

Този поглед го преследва през цялата нощ, когато отново спа сам, както и на сутринта, докато пиеше кафето си и маневрираше назад по алеята с очукания си стар „Форд“, с който ходеше до гарата. На път за работа — един от най-младите и най-здрави пътници във влака — той седеше с вида на човек, осъден на много бавна безболезнена смърт. Чувстваше се на средна възраст.

Бележки

[1] Робърт Опенхаймер, известен като „бащата на атомната бомба“. — Б.пр.