Ричард Йейтс
Пътят на промените (12)

Пет

— Ще си взема куклената къща — заяви Дженифър в този съботен следобед — и количката за кукли, и мечето, и трите ми великденски зайчета, и жирафа, и куклите, и всички книги и плочи, и барабана.

— Струват ми се доста много неща, нали, миличка? — отвърна Ейприл, мръщейки се над шевната си машина. Тя беше решила да прекара уикенда, преглеждайки зимните дрехи, да изхвърли някои неща, да поправи други, съсредоточавайки се върху разумните дрехи, които щяха да им трябват в Европа. Дженифър седеше в краката й и си играеше разсеяно с разпорени подплати и парченца конец.

— О, и сервиза ми за чай, и колекцията ми от камъни, и игрите ми, и скутера.

— Но, миличка, не мислиш ли, че е твърде много, за да го взимаме? Не смяташ ли да оставиш нещо?

— Не. Може би ще изхвърля жирафа, още не съм решила.

— Жирафа? Не, аз не бих го направила. Ще имаме достатъчно място за всички животни и кукли, и за другите дребни неща. Тревожа се само за някои от големите — куклената къща например и люлеещото се конче на Майкъл. Тези неща се пакетират много трудно, нали разбираш. Но не е необходимо да изхвърляш куклената къща, можеш да я подариш на Маделин.

— Да си е за нея?

— Е, разбира се, че да си е за нея. По-добре е, отколкото да я изхвърлиш, нали?

— Добре — каза Дженифър и после, след минутка: — Знам какво ще направя. Ще дам на Маделин куклената къща и жирафа, и количката, и мечето, и трите ми великденски зайчета, и моя…

— Само големите неща, казах. Не ме ли разбираш? Току-що ти обясних всичко. Защо не ме слушаш? — Гласът на Ейприл се извисяваше и спадаше раздразнено, после тя въздъхна: — Виж. Защо не излезеш да си поиграеш с Майкъл?

— Не. Не искам.

— О. Добре, аз пък не искам да обяснявам всичко по петнадесет пъти на някого, който е твърде отегчен или глупав, за да ме слуша. Толкова по въпроса.

Франк се зарадва, когато гласовете им замлъкнаха. Той бе на дивана и се опитваше да прочете въведението на книга по елементарен френски. Беше я купил вместо онази за напреднали и разговорите им го караха да чете отново и отново един и същ абзац.

Но половин час по-късно, когато единственият звук в стаята през цялото това време беше лекото неравномерно бръмчене на шевната машина, той вдигна неспокойно поглед и видя, че Дженифър я нямаше.

— Тя къде отиде? — попита той.

— Навън при Майкъл, предполагам.

— Не, не е. Знам, че не е навън.

Те станаха и отидоха заедно в детската стая — тя бе там, лежеше, втренчена в пространството и смучеше палеца си.

Ейприл седна на ръба на леглото и сложи длан върху слепоочието на Дженифър, а после, след като се увери, че няма температура, започна да гали косата й.

— Какво има, миличка? — Гласът й звучеше много нежно. — Ще кажеш ли на мама какво има?

Франк наблюдаваше от прага и очите му станаха кръгли като на дъщеря му. Той преглътна, както и тя, след като махна палеца от устата си.

— Нищо — отвърна Дженифър.

Ейприл хвана ръката й, за да не мушне палеца си отново в устата, и като отвори малкото юмруче, установи, че дълъг зелен конец бе навит стегнато и много пъти около показалеца й. Започна да го отвива. Беше толкова стегнат, че върхът на пръста бе посинял, а влажната кожа под него бе сбръчкана и бледа.

— Заради заминаването за Франция ли е? — попита Ейприл, продължавайки да размотава конеца. — Заради това ли се чувстваш зле?

Дженифър не отговори, докато майка й не махна конеца изцяло. После кимна едва забележимо и се завъртя неловко настрани, заравяйки глава в скута на майка си, когато заплака.

— О — рече Ейприл. — Така и предположих. Горката Нифър. — Тя погали рамото й. — Чуй ме, миличка, знаеш ли какво? Няма защо да се чувстваш зле.

Но веднъж започнала, Дженифър не можеше да спре. Хлипанията й ставаха все по-силни.

— Помниш ли, когато се преместихме тук от града? — попита Ейприл. — Помниш ли колко тъжно изглеждаше да напуснем парка и всичко? И приятелите ти в детската градина? И помниш ли какво стана? Не мина и седмица и майката на Маделин я доведе да се запознаете, а после се запозна с Дорис Доналдсън и с момчетата на Кембълови, и много скоро започна училище и се запозна с останалите си приятели и вече нямаше защо да се чувстваш зле. Точно така ще стане и във Франция. Ще видиш.

Дженифър вдигна свитото си лице и се опита да каже нещо, но заради конвулсивното й дишане изминаха няколко секунди, преди да успее да изрече думите:

— Дълго ли ще живеем там?

— Разбира се. Не се тревожи за това.

— Съвсем завинаги ли?

— Е — отвърна Ейприл, — може би не съвсем завинаги, но със сигурност ще живеем там доста дълго време. Не бива да се тревожиш толкова, сладка. Мисля, че е защото толкова време седиш вътре в такъв хубав ден. Какво ще кажеш? Хайде сега да идем да измием лицето ти, а после ще изтичаш навън да видиш какво прави Майкъл. Става ли?

След като тя излезе, Франк застана отпуснато зад шевната машина на съпругата си.

— Хмм — рече. — Това определено ме разстрои. А теб?

Тя не вдигна поглед.

— Какво имаш предвид?

— Не знам. Просто наистина изглежда доста безчувствена постъпка, като се замислиш, от гледна точка на децата. Искам да кажа, нека погледнем истината в очите: несъмнено ще им бъде много трудно.

— Ще го преодолеят.

— Разбира се, че ще го преодолеят — каза той, като се стараеше фразата да звучи безсърдечно. — Можем да им подложим крак и да им счупим ръцете и те пак ще го преодолеят, не е там въпросът. Въпросът е…

— Виж, Франк. — Тя се бе завъртяла към него с леката си ехидна усмивка и със строгия си поглед: — Да не би да предлагаш да се откажем от цялата работа?

— Не! — Той се отдалечи и закрачи по килима. — Разбира се, че не. — При цялото си раздразнение установи, че му беше приятно да ходи и да говори след дългото мълчание заради безуспешното съсредоточаване върху учебника по френски на дивана. — Разбира се, че не. Защо започваш…

— Защото в такъв случай не виждам никакъв смисъл да го обсъждаме. Трябва да решим кой командва и да се придържаме към това. Ако ще командват децата, то очевидно ще трябва да направим онова, което те смятат за най-добро, а именно да останем тук, докато изгнием. От друга страна…

— Не! Чакай малко, не съм казал…

— Ти чакай малко, ако обичаш. От друга страна, ако командваме ние… а аз наистина смятам, че така е редно, не мислиш ли? Дори и само защото сме с около четвърт век по-възрастни от тях. Тогава това означава да заминем. И освен това означава да направим промяната възможно най-лесна за тях.

— Това казвам и аз! — Той размаха ръце. — За какво се палиш толкова? Да направим промяната възможно най-лесна — точно това казвам.

— Добре. Обаче аз мисля, че го правим, и смятам, че ще продължаваме да го правим по най-добрия начин, докато наистина го преодолеят. Междувременно не виждам никакъв смисъл да се вайкаме и да хленчим колко ще бъдат нещастни, нито да говорим за пребиването им или чупенето на ръцете им. Честно казано, мисля, че това са емоционални глупости и ми се ще да ги прекратиш.

Това бе най-близкото до кавга от седмици наред и ги направи напрегнати и ненужно любезни за остатъка от деня, накара ги да странят един от друг вечерта в леглото. А на сутринта се събудиха от шумоленето на дъжда и неприятното съзнание, че беше неделята, в която се бяха уговорили да се запознаят с Джон Гивингс.

Мили Кембъл беше предложила да вземе децата за следобеда, „защото сигурно не искате да бъдат наоколо, докато той е тук, нали? В случай че се окаже истинска откачалка или нещо“. Ейприл й отказа, но тази сутрин, с наближаването на посещението, размисли.

— Мисля, че все пак ще се възползваме от предложението ти, Мили — каза тя по телефона, — ако все още е в сила. Предполагам, че беше права — не ми се струва правилно да ги подлагаме на това. — И тя ги откара у Кембълови час или два по-рано от необходимото.

— Божичко — рече тя, сядайки с Франк в излъсканата кухня, след като се върна. — Това е малко изнервящо, нали? Чудя се какъв ще се окаже? Не мисля, че някога съм срещала умопомрачен човек, а ти? Искам да кажа, наистина освидетелстван.

Той наля две чаши от много сухото шери, което обичаше да пие в неделните следобеди.

— На колко да се обзаложим — отвърна той, — че ще се окаже същият като всички неосвидетелствани умопомрачени хора, които познаваме? Хайде просто да се отпуснем и да го приемем такъв, какъвто е.

— Разбира се. Прав си. — И тя го дари с поглед, който запокити вчерашното неудобство далеч в миналото. — Винаги имаш правилни инстинкти за такива неща. Наистина си много благороден и разбиращ човек, Франк.

Дъждът спря, но денят все още беше влажен, сив и подходящ за стоене у дома. По радиото звучеше Моцарт и в кухнята цареше нежно, ухаещо на шери спокойствие. Винаги си бе мечтал бракът му да бъде точно такъв — без напрежение, изпълнен с приятелство, с взаимна нежност и с малко романтика — и докато седяха там и си говореха тихо, чакайки появата на комбито на семейство Гивингс през мокрите дървета, той потрепна приятно веднъж или два пъти, както би потрепнал някой, излязъл навън преди изгрев, когато почувства първия топъл допир на слънцето по врата си. Изпитваше усещане за покой и когато колата се появи, той бе готов за това.

Първа излезе госпожа Гивингс и отправи неопределена широка усмивка към къщата, преди да се обърне и да се заеме с палтата и пакетите на задната седалка. От мястото на шофьора се появи Хауърд Гивингс, тромаво бършейки замъглените си очила, а зад него изникна висок и слаб червендалест мъж с платнено кепе. Не беше от онези весели кепета, модерни напоследък — беше широко, плоско, старомодно и евтино, а останалата част от скучното му облекло също напомняше за приют или за затвор: безформен панталон и тъмнокафяв пуловер с копчета отпред, който му беше прекалено малък. От петнадесет метра, ако не и от петдесет, си личеше, че е облечен с неща, измъкнати от запасите на държавното заведение.

Той не погледна нито къщата, нито нещо друго. Изоставайки от родителите си, той застана тромаво с широко разкрачени крака на мокрия чакъл и бе изцяло погълнат от задачата да запали цигара — намачка я методично с нокътя на палеца си, огледа я намръщено, внимателно я мушна между устните си, изгърби се и поднесе клечката в шепи към нея, после пое първите дълбоки вдишвания, така съсредоточено, сякаш димът на тази цигара бе единственото сетивно удоволствие, което можеше някога да очаква.

Госпожа Гивингс успя да изрече няколко цели изречения с приветствия и извинения и дори съпругът й каза няколко думи, преди Джон да се приближи от мястото на алеята, където бе запалил цигарата си. Когато го направи, беше много бърз: вървеше пружиниращо върху възглавничките на краката си. Отблизо лицето му се оказа едро и слабо, с малки очи и тънки устни, чиято сгърченост говореше за човек, изтощен от постоянна физическа болка.

— Ейприл… Франк — каза той, когато майка му ги запозна, и направи почти видимо усилие да запомни и двете имена. — Радвам се да се запознаем. Много съм слушал за вас. — След това по лицето му се изписа странна усмивка. Бузите му се извиха назад във вертикални гънки, между побелелите му устни се появиха два съвършени реда едри оцветени от тютюна зъби, а очите му сякаш загубиха способността си да виждат. В продължение на няколко секунди изглеждаше, че устата му ще остане завинаги в тази чудовищна пародия на дружелюбна предразполагаща усмивка, но тя изчезна, когато групата се насочи почтително навътре в къщата.

Ейприл обясни (твърде подчертано, помисли си Франк), че децата са на рожден ден, а госпожа Гивингс заразправя колко ужасен е бил трафикът по Шосе 12, но гласът й секна, когато забеляза, че Джон изцяло бе привлякъл вниманието на Уилърови. Той бавно и сковано обикаляше дневната, все още с шапката си, и оглеждаше всичко.

— Не е зле — рече той, кимайки. — Не е зле. Много задоволителна къщичка си имате.

— Защо не седнете всички? — попита Ейприл и възрастните представители на семейство Гивингс се подчиниха. Джон махна кепето си и го остави на една от книжните полици; после разтвори крака и клекна, сядайки на петите си като селски работник, леко пружинирайки, протягайки се надолу между коленете си, за да изтръска пепелта от цигарата в маншета на панталона си. Когато вдигна поглед към тях, по лицето му нямаше напрежение; то бе добило дяволито изражение в стила на Уил Роджърс^[1], което му придаваше интелигентен и весел вид.

— Старата Хелън ми говори за вас от месеци — съобщи им той. — Приятните млади Уилърови от „Ривълушънъри Роуд“, приятните млади революционери от Уилър Роуд — през половината време не разбирах какво ми казва. Разбира се, отчасти причината е, че не я слушах. Нали я знаете каква е? Как приказва и приказва, и приказва и никога не казва нищо? Става така, че след известно време спираш да я слушаш. Не, но този път трябва да й го призная, изобщо не си представях това. Приятно е. Нямам предвид „приятно“, както тя разбира „приятното“ — не се тревожете. Имам предвид наистина приятно. Тук ми харесва. Прилича на място, където хората живеят.

— Е — рече Франк. — Благодаря.

— Някой иска ли шери? — попита Ейприл, като изви пръсти на нивото на талията си.

— О не, моля те, не си прави труда, Ейприл — отвърна госпожа Гивингс. — Нямаме нужда от нищо, не се притеснявай. Всъщност можем да останем съвсем…

— Мамо, какво ще кажеш да направиш услуга на всички ни — рече Джон. — Защо не млъкнеш за малко. Да, аз бих искал малко шери, благодаря. Донеси и за тях, а аз ще изпия това на Хелън, ако тя не ме изпревари. Хей, чуй обаче. — Цялата духовитост се изпари от лицето му, когато той се наклони напред, както клечеше, и протегна едната си ръка към Ейприл като бейзболен треньор, който дава инструкции на играчите. — Имаш ли висока чаша? Добре, виж. Вземи една висока чаша, сложи две-три ледчета в нея и налей шери до ръба. Така го харесвам.

Госпожа Гивингс, напрегната като свита на кълбо змия на ръба на дивана, притвори очи и й се прииска да умре. Шери във висока чаша! Кепето му на книжната полица — о, и тези дрехи. Всяка седмица му носеше дрехи — хубави ризи и панталони, хубавото му старо сако от туид с кожени кръпки на лактите, кашмирения му пуловер — а той настояваше да облича тези болнични неща. Правеше го нарочно. И тази ужасна грубост! И защо Хауърд винаги бе напълно безполезен в подобни моменти? Седеше там, усмихваше се и примигваше в ъгъла като някакъв стар… о, божичко, защо не й помагаше?

— О, чудесно, Ейприл, много ти благодаря — рече тя, вдигайки с трепереща ръка чашата с шери от подноса. — О, и виж каква прекрасна храна! — Тя се отдръпна с престорена изненада от платото с малки сандвичи без коричка, които Ейприл бе приготвила сутринта. — Наистина не трябваше да си правиш целия този труд заради нас.

Джон Гивингс отпи две глътки от напитката си и я остави върху библиотеката до края на посещението им. Но изяде половината плато със сандвичи, докато неспокойно обикаляше стаята, взимаше си по три или четири наведнъж и ги излапваше, дишайки шумно през носа си. Госпожа Гивингс успя да монополизира разговора в продължение на няколко минути, говореше без да спира и правеше такива плавни преходи от едно изречение към следващото, че не оставяше възможност да я прекъснат. Дали Уилърови са чули за последната разпоредба на поземлената комисия? Лично тя я смятала за безобразие, все пак предполагала, че в крайна сметка ще намалят данъците, а това винаги е благословия…

Хауърд Гивингс, дъвчейки сънливо сандвича си, внимателно наблюдаваше всяко действие на сина си по време на този монолог — приличаше на блага възрастна бавачка в парка, която внимава детето да не направи някоя беля.

Джон следеше майка си с наклонена на една страна глава и когато глътна последната хапка, я прекъсна по средата на изречението.

— Ти адвокат ли си, Франк?

— Аз? Адвокат? Не. Защо?

— Надявах се, че си. Това е. Имам нужда от адвокат. Тогава с какво се занимаваш? С реклама или с какво?

— Не. Работя в „Нокс Бизнес Машинс“.

— Какво правиш там? Проектираш машините, произвеждаш ги, продаваш ги, поправяш ги, какво?

— Помагам за продажбата им, предполагам. Всъщност нямам много общо със самите машини, работя в Централата. В действителност работата е малко глупава. Искам да кажа, в нея няма нищо… нали разбираш, интересно или нещо.

— „Интересно“? — Джон Гивингс изглеждаше оскърбен от думата. — Тревожиш се дали работата е „интересна“, или не? Мислех си, че само жените го правят. Жените и момчетата. Не си ли стигнал до този извод?

— О, вижте, слънцето се показва! — извика госпожа Гивингс. Тя подскочи, отиде до панорамния прозорец и надникна през него с напрегнат гръб. — Може да видим дъга. Няма ли да е прекрасно?

Вратът на Франк беше настръхнал от раздразнение.

— Имах предвид само — обясни той, — че не харесвам работата и никога не съм я харесвал.

— Тогава защо я вършиш? О, добре, добре — Джон Гивингс сведе глава и уморено вдигна едната си ръка сякаш в безнадежден опит да предотврати публичното наказание. — Добре, знам, не е моя работа. Старата Хелън го нарича нетактичност, драги. Това ми е бедата, разбирате ли, и винаги е била. Забравете, че го казах. Искаш да си имаш къща, трябва да работиш. Искаш да имаш много приятна къща, много сладка къща, трябва да си намериш работа, която не харесваш. Чудесно. Така е при деветдесет и осем цяло и девет процента от хората, така че повярвай ми, приятелю, няма за какво да се извиняваш. Някой идва и те пита: „Защо я вършиш?“. Е, можеш да бъдеш сигурен, че е пуснат за четири часа от местната лудница; всички сме съгласни. Всички ли сме съгласни с това, Хелън?

— О, вижте, наистина има дъга — каза госпожа Гивингс, — … или не, чакайте, май не е… но е прекрасно на слънце. Защо не отидем да се поразходим?

— Всъщност — рече Франк, — ти си напълно прав, Джон. Съгласен съм с всяка дума, която току-що каза. И двамата сме съгласни. Затова напускам работата си през есента и заминаваме.

Джон Гивингс започна да мести погледа си невярващо от Франк към Ейприл и обратно.

— Така ли? Заминавате къде? О, да, чакайте малко — тя наистина спомена нещо такова. Заминавате за Европа, нали? Да, спомних си. Обаче не ми каза защо, каза само, че е „много странно“. — И изведнъж той разцепи въздуха, разцепи почти къщата с гръмогласен смях. — Хей, какво ще кажеш за това, мамо? Още ли ти се струва „много странно“? А?

— Успокой се сега — каза нежно Хауърд Гивингс от ъгълчето си. — Успокой се, синко.

Но Джон не му обърна внимание.

— Господи! — извика той. — Господи, обзалагам се, че целият този разговор ти се е сторил много, много странен, а, майко?

Те така бяха свикнали с веселия чуруликащ глас на госпожа Гивингс този ден, че следващите й думи прозвучаха разтърсващо, насочени към панорамния прозорец и изречени с болезнено напрегнато, влажно скимтене: „О, Джон, моля те, спри“.

Хауърд Гивингс стана и бавно тръгна през стаята към нея. Една от белите му, осеяни с кафяви петна ръце понечи да я докосне, но той изглежда се отказа и ръката отново се отпусна. Стояха близо един до друг, загледани през прозореца; трудно можеше да се каже дали си шепнат, или не. Докато ги гледаше, лицето на Джон все още бе оживено от следите на смеха.

— Вижте — рече Франк неспокойно, — може би трябва да се разходим.

— Да, хайде — съгласи се Ейприл.

— Знаете ли какво — предложи Джон Гивингс. — Хайде ние тримата да се разходим, а те да си останат тук и да си чакат дъгата. Да освободят старото напрежение.

Той бързо мина по килима, за да си вземе шапката, и на връщане рязко, с почти спастично движение сви към мястото, където стояха родителите му, а десният му юмрук очерта широка бърза дъга към рамото на майка му. Хауърд Гивингс го видя и очилата му блеснаха уплашено за миг, но нямаше време да предотврати падането на юмрука — не беше удар, а сдържано, леко, нежно перване по роклята й.

— До скоро, майко — рече той. — Остани си все така сладка.

Нагоре в гората зад къщата, димяща на слънцето, измитата от дъжда земя излъчваше ободряващо ухание. Уилърови и техният гост, отпуснати в неочаквано дружеско усещане, трябваше да вървят в колона по един по хълма и внимателно да избират пътя си между дърветата — и най-лекото побутване на надвисналите клони предизвикваше порой от дъждовни капки, а блестящата кора на клоните оставяше черни следи по дрехите им. След известно време те излязоха от гората и се заразхождаха бавно из задния двор. Говореха главно мъжете, а Ейприл слушаше, застанала близо до ръката на Франк, и неведнъж, поглеждайки надолу към нея, той забелязваше очите й да блестят възхитено от нещата, които казваше.

Практическата страна на плана за Европа явно не интересуваше Джон Гивингс, но той задаваше настойчиви въпроси относно причините за заминаването им и веднъж, когато Франк каза нещо за „безнадеждната празнота на всичко в тази страна“, той спря на тревата и го погледна потресен.

— Леле — рече. — Ето че го каза. Безнадеждната празнота. По дяволите, много хора са в тази празнота; на Брега, където работех, само за това говорехме. Седяхме и говорехме за празнотата по цяла нощ. Никой обаче не я наричаше „безнадеждна“, това ни плашеше. Защото може би е необходима известна смелост, за да видиш пустотата, но е необходим много по-голям кураж, за да прозреш безнадеждността. И предполагам, че когато видиш безнадеждността, няма какво друго да направиш, освен да заминеш. Ако можеш.

— Може би е така — отвърна Франк. Но той отново започваше да се чувства неловко — време беше да смени темата. — Чух, че си математик.

— Не си чул правилно. Преподавах математика известно време, това е. Така или иначе, всичко е приключило. Знаете ли какво представлява лечението с електрошок? Защото, разбирате ли, през последните няколко месеца имах тридесет и пет такива процедури… или не, чакайте… тридесет и седем… — Той примижа към небето с празен поглед, опитвайки се да си припомни бройката. На светлината Франк за първи път забеляза, че гънките по бузите му всъщност са белези от хирургически ланцет и че другите области на лицето му са подпухнали и покрити с белези. В някой момент от живота му лицето му вероятно е било маса от циреи или кисти. — … тридесет и седем електрошокови процедури. Идеята е да изхвърлят всички емоционални проблеми от ума ти, нали разбирате, но в моя случай постигнаха друг резултат. Изхвърлиха цялата дяволска математика. Забравил съм абсолютно всичко.

— Ужасно — рече Ейприл.

— Ужасно — изимитира мекия й женствен глас Джон Гивингс и после се обърна към нея с предизвикателна усмивка. — Защо? Защото математиката е толкова „интересна“?

— Не — отвърна тя. — Защото шоковете сигурно са ужасни и защото е ужасно човек да забрави нещо, което иска да помни. Всъщност смятам, че математиката е много скучна.

Той я гледа дълго време и кимна одобрително.

— Харесва ми твоето момиче, Уилър — обяви накрая. — Имам чувството, че е жена. Знаеш ли каква е разликата между жена и женска? А? Ще ти подскажа: женската никога не се смее силно и винаги си бръсне подмишниците. Старата Хелън там е женска, няма спор. Срещал съм само около половин дузина жени в живота си и си мисля, че ти си имаш една такава тук. Разбира се, като се замислиш, логично е. Имам чувството, че ти си мъж. Наоколо няма и много мъже.

Госпожа Гивингс, която ги наблюдаваше тайно откъм къщата, не беше много сигурна какво да си мисли. Все още беше разтърсена — началото на следобеда бе надминало всичките й страхове — но трябваше да признае, че Джон рядко бе изглеждал по-щастлив и по-отпуснат, отколкото сега, разхождайки се и бъбрейки в задния двор на Уилърови. Уилърови също изглеждаха спокойни, което бе дори още по-изненадващо.

— Изглежда наистина… го харесват, нали? — каза тя на Хауърд, който преглеждаше „Сънди Таймс“.

— М-м — отвърна той. — Не бива да се нервираш толкова заради такива неща, Хелън. Защо просто не се отпуснеш, като се върнат и не ги оставиш те да говорят?

— О, знам — каза тя. — Знам, прав си. Така трябва да направя.

Тя наистина го направи и всичко беше наред. През последния час от посещението, когато всички, освен Джон, изпиха по още една чаша вино, Хелън почти не промълви. С Хауърд седяха кротко, докато младите хора разговаряха — спокоен хор от гласове, в който този на Джон не бе по-шумен от останалите. Припомняха си детските радиопрограми от тридесетте години.

— Боби Бенсън — казваше Франк. — Боби Бенсън от ранчото „Ейч-Бар-Оу“, винаги съм го харесвал. Мисля, че го излъчваха точно преди „Малкото сираче Ани“.

— О, и Джак Армстронг, разбира се — каза Ейприл, — и „Сянката“, и онази другата, мистериозната… нещо за някаква пчела? „Зеленият стършел“.

— Не, но „Зеленият стършел“ беше по-късно — каза Джон. — Още го излъчваха през четиридесетте. Имам предвид наистина старите; тридесет и пета — шеста, по онова време. Помните ли една програма за военноморски офицер? Как му беше името? Излъчваха я точно по това време? В работни дни?

— О, да — каза Ейприл. — Чакай малко… „Дон Уинслоу“.

— Точно така! „Дон Уинслоу от военноморските сили на Съединените щати“.

Изобщо не беше темата, която госпожа Гивингс мислеше, че ще обсъждат, но изглежда всички се забавляваха; звукът на спокойния им носталгичен смях я изпълваше с удоволствие, както и вкусът на шерито, както и квадратите с цвят на шери, които залезът чертаеше по стената — всеки квадрат оживял от поклащащите се сенки на листата и клоните, раздвижвани от вятъра.

— О, беше толкова забавно — възкликна тя, когато дойде време да тръгват, и за секунда се изплаши, че Джон може да се обърне към нея и да каже нещо ужасно, но това не се случи. Той разговаряше с Франк, стискаше ръката му и компанията се раздели на автомобилната алея с дружни съжаления, пожелания и обещания скоро да се видят отново.

— Ти беше чудесен — каза Ейприл, когато колата изчезна. — Как само се справи с него! Не знам какво щях да правя, ако те нямаше.

Франк се протегна към бутилката с шери, но се отказа и вместо нея взе уискито. Смяташе, че го заслужава.

— Господи, не ставаше въпрос да се „справям“ — рече. — Просто се държах с него като с всички останали, това е.

— Точно това имах предвид… това беше забележителното. Бих се отнасяла с него като с животно в зоопарк или нещо, както прави Хелън. Не беше ли странно колко по-нормален стана, след като го отдалечихме от нея? А и той някак е приятен, нали? И интелигентен. Мисля, че някои от нещата, които каза, бяха доста умни.

— М-м.

— Определено ми се стори, че ни одобри, нали? Това за „мъжа“ и „жената“ беше мило. И знаеш ли какво, Франк? Той е първият човек, който като че ли разбира за какво говорим.

— Така е. — Той отпи голяма глътка, изправен до панорамния прозорец, загледан в последните лъчи на залеза. — Сигурно това означава, че сме луди като него.

Тя застана зад него и обви ръце около гърдите му, отпускайки глава върху гърба му.

— Не ми пука дали сме луди — рече. — А на теб?

— Не.

Но започваше да се чувства потиснат по начин, който не можеше да припише на обичайната за неделната вечер тъга. Този странен ден бе приключил и сега, в избледняващата светлина, разбираше, че е бил само временен отдих от напрежението, което го тормозеше цяла седмица. Сега усещаше как то се завръща, въпреки успокояващата й прегръдка — страх, смазваща тежест на духа, предчувствие за някаква неизбежна надвиснала загуба.

И постепенно той си даде сметка, че и тя го усещаше: в начина, по който го прегръщаше, имаше известна скованост, намек за усилие да постигне ефекта на спонтанността, сякаш знаеше, че сгушването в гърба му е очаквано, и правеше всичко по силите си, за да отговори на очакванията. Стояха така дълго време.

— Ще ми се утре да не трябваше да ходя на работа — каза той.

— Тогава недей. Остани си у дома.

— Не. Струва ми се, че трябва да отида.