Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Revolutionary Road, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Sunshine (2020)
Корекция и форматиране
NMereva (2020)

Издание:

Автор: Ричард Йейтс

Заглавие: Пътят на промените

Преводач: Станислава Миланова

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Кибеа“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска

Печатница: ПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: 05.12.2009 г.

Редактор: Анета Мечева

Коректор: Милена Христозова

ISBN: 978- 954-474-512 –7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11622

История

  1. — Добавяне

Седем

— Да ти простя за какво, Ейприл? — Те стояха сами върху килима в дневната и тя направи колеблива стъпка към него.

— О, за всичко — отвърна тя. — За всичко. За поведението ми през целия уикенд. За поведението ми, откакто се забърках в онази ужасна пиеса. О, трябва да ти кажа толкова много неща и имам най-прекрасния план, Франк. Слушай.

Но не му беше лесно да слуша каквото и да било при ужасната тишина в главата му. Чувстваше се като чудовище. Бе излапал вечерята си като прегладнял човек, а после хапна седем лепкави вилици шоколадова торта. Докато отваряше подаръците за рождения си ден постоянно извикваше точно онази дума, която бе използвал, за да опише Морийн Граб — „Страхотно… Страхотно…“ — бе чул молитвите на децата преди лягане и бе излязъл на пръсти от стаята им; сега позволяваше на съпругата си да му иска прошка и същевременно — хладнокръвно — установяваше, че тя не беше кой знае каква гледка: твърде стара, твърде висока и твърде емоционална.

Искаше да се втурне навън и да намери някакво драматично изкупление — да размаже юмрука си в някое дърво или да тича километри, да прескача каменни стени, докато падне изтощен в някое тресавище от кал и къпини. Вместо това затвори очи, протегна ръце и я привлече към себе си, смачквайки коктейлната престилка в отчаяна прегръдка, оставяйки цялата си мъка да се разтвори в притискане и галене на извития й навътре гръб, докато стенещите му, шептящи устни търсеха шията й.

— О, прекрасна моя — казваше той. — О, мое прекрасно момиче.

— Не, чакай, слушай. Знаеш ли какво правих цял ден? Усещах липсата ти. И, Франк, и измислих най-прекрасното… не, чакай. Обичам те и всичко, но чуй ме. Аз…

Единственият начин да я накара да замълчи и да я скрие от погледа си бе да целуне устата й. После подът започна да се накланя опасно и сигурно щяха да се стоварят върху масичката за кафе, ако не бяха направили три неуверени стъпки, падайки, вместо това, върху сигурния диван.

— Скъпи? — прошепна тя, борейки се да си поеме дъх. — Наистина много те обичам, но не мислиш ли, че трябва да… о, не, не спирай. Не спирай.

— Трябва какво?

— Трябва да се опитаме да стигнем до спалнята. Но не и ако това ще те ядоса. Ще останем тук, ако искаш. Обичам те.

— Не, права си. Трябва. — Той се насили да стане, придърпвайки я след себе си. — Също така е по-добре първо да мина през душа.

— О, не, недей. Моля те, не взимай душ. Няма да ти позволя.

— Трябва, Ейприл.

— Защо?

— Просто така. Трябва. — Впрягаше цялата си воля за всяка една тежка, полюшваща се стъпка.

— Мисля, че си ужасно подъл — казваше тя, вкопчена в ръката му. — Ужасно, ужасно подъл, Франк, харесаха ли ти подаръците? Вратовръзката добре ли е? Обиколих четиринадесет магазина и никъде нямаха прилични вратовръзки.

— Страхотна вратовръзка е. Най-хубавата, която съм имал.

Под плътната струя гореща вода Морийн Граб се бе превърнала в прилепнала втора кожа, която само отчаяно търкане би могло да свали, и той реши, че трябваше да й каже. Щеше да хване ръцете й и да заяви: „Чуй ме, Ейприл. Този следобед аз…“.

Спря топлата вода и пусна студената — нещо, което не бе правил от години. Шокът го накара да затанцува и да запъшка, но се насили да остане под струята, отброявайки до тридесет — както правеше в армията, и излезе, чувствайки се страхотно. Да й каже? Ами, естествено, че нямаше да й каже. Какъв би бил смисълът?

— О, изглеждаш толкова чист — каза тя и се завъртя откъм гардероба в най-хубавата си бяла нощница. — Изглеждаш толкова чист и спокоен. Ела да седнеш до мен и нека първо поговорим малко, става ли? Виж какво имам?

Тя бе оставила на нощното шкафче бутилка бренди и две чаши, но мина доста време, преди той да й позволи да налее или да каже още нещо. Когато тя все пак се откъсна от него, веднъж, то бе, за да махне стягащата я дантела от раменете си и да я остави да падне от гърдите й, чиито зърна се втвърдиха и настръхнаха, още преди да ги е покрил с длани.

За втори път този ден той установи, че любенето го караше да онемее, и се надяваше тя да се смили и да отложи говоренето за утре. Знаеше, че каквото и да бе решила да му казва, щеше да го направи с онзи странен театрален говор, а той нямаше сили да го понесе точно в този момент. Искаше само да лежи усмихнат в мрака, объркан, виновен, щастлив, и да капитулира под тежестта на съня.

— Скъпи? — Гласът й звучеше много далечен. — Скъпи? Нали няма да заспиш, нали? Защото наистина трябва да ти кажа толкова много неща, оставяме брендито да отиде на вятъра, а аз дори не съм ти разправила за моя план.

След минута вече му бе лесно да стои буден, дори и само заради удоволствието да седи с нея под одеялото, да отпива бренди на лунната светлина и да слуша извисяването и спадането на гласа й. Все едно дали театралничеше, или не, гласът й в моменти на обич винаги звучеше красиво. Накрая, с известна неохота, той започна да слуша какво му казваше.

Планът й, идея, родена от скръбта й, от усещането за липсата му и от обичта й към него, бе сложна нова програма, предвиждаща да заминат в Европа „завинаги“ през есента. Дали той съзнаваше колко много пари имаха? Със спестяванията им, с приходите от продажбата на къщата и колата и с онова, което успееха да спестят отсега до септември, щяха да имат достатъчно, за да могат да живеят комфортно шест месеца.

— А едва ли ще са ни необходими шест месеца, за да се установим и отново да започнем да печелим прехраната си — това е най-хубавото.

Той прочисти гърло.

— Виж, миличка. Първо, каква работа бих могъл да…

— Никаква работа. О, знам, че можеш да си намериш работа навсякъде по света, ако се наложи, но не е там въпросът. Ти няма да си намираш никаква работа, защото ще работя аз. Не се смей — чуй ме. Имаш ли представа колко плащат за секретарска работа в правителствените агенции зад океана? НАТО, ЕКА и такива места? И знаеш ли колко по-евтин е животът в сравнение с тук? — Беше обмислила всичко; чела статия в някакво списание. Уменията й в писането на машина и стенографията щяха да им осигурят достатъчно, за да живеят, че и повече — достатъчно, за да намерят гледачка за децата, докато тя е на работа. Това бе толкова прекрасен и прост план, че се чудеше как не се е сетила преди. Но постоянно спираше, с нарастващо нетърпение, за да му каже да не се смее.

Смехът му не бе много искрен, както и начинът, по който стискаше рамото й, сякаш за да отмахне всичко това като мила прищявка. Опитваше се да скрие от нея, ако не и от себе си, че планът моментално го бе уплашил.

— Говоря сериозно, Франк — каза тя. — Да не мислиш, че се шегувам или нещо?

— Не знам. Просто имам няколко въпроса, това е. Първо, какво се очаква да правя, докато ти печелиш всички тези пари?

Тя се отдръпна назад и се опита да проучи лицето му на слабата светлина, сякаш не можеше да повярва, че той не бе схванал.

— Не разбираш ли? Не разбираш ли, че точно това е идеята? Ще правиш онова, което трябваше да имаш възможността да правиш преди седем години. Ще откриеш себе си. Ще четеш и ще учиш, ще излизаш на дълги разходки и ще размишляваш. Ще имаш време. За първи път в живота си ще имаш време да откриеш какво искаш да правиш, а когато го откриеш, ще имаш времето и свободата да започнеш да го правиш.

Докато се кискаше и клатеше глава, той осъзнаваше страха си, че тя ще каже тъкмо това. За миг видя тревожната картина как тя се прибира у дома след прекарания в офиса ден — облечена в парижки костюм — пъргаво сваля ръкавиците си, прибира се у дома и го заварва с изцапан с яйце халат, върху неоправеното легло, да пощипва носа си.

— Виж — започна той. Ръката му се плъзна от рамото й, проби си път под ръката й, за да погали формата и леката тежест на гърдата й. — Първо, всичко това е много сладко и много…

— Не е „сладко“! — Произнесе думата така, сякаш бе квинтесенция на всичко, което презираше, хвана ръката му и я хвърли долу, сякаш презираше и нея. — За бога, Франк, не съм „сладка“. Не правя някаква голяма алтруистична саможертва — не го ли разбираш?

— Добре, добре, не е сладко. Не се вкисвай. Каквото и да е обаче, трябва да се съгласиш, че не е много реалистично, това имам предвид.

— За да се съглася — отвърна тя, — би трябвало да имам много странно и много ниско мнение за реалността. Защото, виждаш ли, случайно смятам, че това е нереалистично. Мисля, че е нереалистично мъж с прекрасен ум да продължава да работи като вол година след година на място, което не понася, да се прибира в дом, който не понася, в район, който също не понася, при съпруга, която точно като него не понася тези неща, да живее сред шайка изплашени дребни… Господи, Франк, не е необходимо да ти казвам какво не е наред в тази среда, аз буквално те цитирам. Спомни си какво каза снощи, докато Кембълови бяха тук — че цялата идея на предградията е да притиснат реалността до стената. Ти каза, че всички искат да отгледат децата си в морето на сантименталността. Каза…

— Знам какво казах. Обаче не мислех, че слушаш. Изглеждаше някак отегчена.

Бях отегчена. Това е част от онова, което се опитвам да кажа. Не мисля, че някога съм била по-отегчена, депресирана и отвратена от живота, отколкото бях снощи. Цялата онази история със сина на Хелън Гивингс отгоре на всичко и начинът, по който й се нахвърлихме като кучета на месо; спомням си, че те погледнах и си помислих: „Боже, само да можеше да спре да говори“. Защото всяка твоя дума почиваше върху великата ни теза, че сме някак специални и по-висши от всичко това, а аз исках да кажа: „Обаче не сме? Виж ни! Ние сме точно като хората, за които говориш! Ние сме хората, за които говориш!“ Като че ли — не знам, изпитвах някакво презрение към теб, защото не виждаше самозаблудата във всичко това. А после тази сутрин, когато ти излезе, когато даде на заден ход при завоя, те видях как погледна към къщата така, сякаш щеше да те ухапе. Изглеждаше толкова нещастен, че се разплаках, после се почувствах ужасно самотна и си помислих „Е, как нещата станаха толкова ужасни? Ако вината не е негова, чия е?“. Как изобщо се озовахме в този странен измислен свят на Доналдсънови, Крамерови и Уингейтови — о, да, и Кембълови също, защото другото, което проумях днес, е, че и двамата Кембълови са пълна, пълна, колосална загуба на време. И изведнъж започна да ми просветва — честно, Франк, беше като откровение или нещо такова — стоях в кухнята и изведнъж започна да ми просветва, че вината е моя. Вината винаги е била моя и мога да ти кажа кога започна. Мога да ти посоча точния момент, когато започна. Не ме прекъсвай.

Но той знаеше, че не бива да я прекъсва сега. Сигурно бе прекарала цялата сутрин в агонията на мисленето, кръстосвайки стаите на смъртно тихата, смъртно чистата къща, кършейки до болка пръсти; вероятно бе прекарала следобеда във френетична дейност в търговския център, управлявайки решително колата си в лабиринти от знаци, забраняващи левия завой, и сърдити пътни полицаи, влизайки и излизайки от магазини, за да купи подаръците за рождения му ден, говеждото, тортата и коктейлната престилка. Целият й ден бе героична основа за този момент на самоунижение; сега бе настъпил и за нищо на света не би позволила прекъсвания.

— Беше преди много време на улица „Бетън“ — каза тя. — Когато забременях с Дженифър и ти казах, че възнамерявам… нали знаеш, да направя аборт, да я абортирам. Искам да кажа, че до онзи момент ти не искаше бебе, както и аз не исках — защо ти трябваше? — но когато излязох и купих онзи тоалетен душ, аз прехвърлих целия товар върху теб. Все едно ти казах: „Е, добре, ако искаш това бебе, то ще е изцяло твоя отговорност. Ще трябва да надминеш себе си, за да ни издържаш. Ще се наложи да изоставиш всякаква идея да бъдеш друго, освен баща“. О, Франк, само да бе постъпил с мен така, както заслужавах, само да ме бе нарекъл кучка и да ми бе обърнал гръб, щеше да приключиш с блъфирането ми мигновено. Вероятно така и нямаше да направя онова нещо — първо, сигурно нямаше да събера смелост. Но ти не го направи. Беше прекалено добър и млад, и уплашен; и освен това постъпи правилно; така започна всичко. Така и двамата се посветихме на тази огромна самозаблуда, защото е тъкмо това — огромна, оскърбителна самозаблуда — идеята, че хората трябва да се откажат от истинския живот и да „улегнат“, когато имат семейства. Това е огромната сантиментална лъжа на предградията и аз те карах да я приемаш през цялото това време. Карах те да живееш в съгласие с нея! Господи, стигнах дори дотам да изработя тази абсолютно сълзливо-сантиментална представа за себе си — и мисля, че тъкмо това ми помогна да проумея всичко — представата за себе си като момичето, което е можело да бъде Актрисата, ако не се беше омъжило твърде рано. А ти прекрасно знаеш, че никога не съм била особена актриса и всъщност не съм искала да бъда; знаеш, че отидох в театралната школа, за да се махна от дома, аз също го знам. Винаги съм го знаела. А ето че три месеца ходих с онова благородно горчиво-сладко изражение на лицето си — чудя се, до каква степен човек може да се самозаблуди? Разбираш ли колко невротично е всичко това? Исках да имам и двете неща. Не беше достатъчно, че провалих твоя живот; исках цялото чудовищно нещо да направи пълен кръг и да изглежда така, че ти си провалил моя живот, така че аз да бъда жертвата. Не е ли ужасно? Но е вярно! Вярно е!

И при всяко „вярно“ тя удряше с малкия си юмрук по голото си коляно.

— Сега разбираш ли за какво трябва да ми простиш? И защо трябва да се махнем оттук и да отидем в Европа по възможно най-бързия начин? Не става въпрос да съм „сладка“ или щедра, или нещо друго. Аз не ти правя никаква услуга. Давам ти единствено онова, на което винаги си имал право, и съжалявам само, че го правя толкова късно.

— Добре. Сега мога ли и аз да кажа нещо?

— Да. Но ме разбираш, нали? И би ли ми налял още малко бренди? Един пръст — достатъчно. Благодаря. — След като отпи, тя отметна коса, остави одеялото да се плъзне от раменете й и се отдръпна леко от него, за да опре гръб в стената, мушвайки крака под себе си. Изглеждаше напълно спокойна и уверена, готова да слуша, щастлива от съзнанието, че е изказала доводите си. Синьо-бялото сияние на тялото й бе могъща сила. Той знаеше, че няма да успее да мисли ясно, ако я гледаше, затова се насили да се втренчи в осветения от луната под между стъпалата си и пали цигарата си по-дълго от необходимото, печелейки време. Трябваше да събере мислите си. Когато се връщаше в парижкия им апартамент, тънките токчета на обувките й щяха да почукват решително по плочките на пода, а косата й щеше да е прибрана в спретнат кок; лицето й щеше да бъде стегнато от умора и малката вертикална бръчка между очите й щеше да личи дори и когато се усмихваше. От друга страна…

— Първо — рече той накрая, — мисля, че си твърде сурова към себе си. Нищо никога не е само черно или само бяло. Ти не си ме принуждавала да започна работа в „Нокс“. Освен това, погледни го от тази страна. Казваш, винаги си знаела, че не си особено добра актриса и затова не е много оправдано да се чувстваш измамена. Е, нека погледнем на нещата така: не е ли напълно възможно това да важи и за мен? Кой е казал, че трябва да стана голяма работа?

— Не знам какво имаш предвид — отвърна спокойно тя. — Мисля, че можеше да е доста уморително, ако беше голяма работа. Но ако имаш предвид кой е казал, че си изключителен, ако имаш предвид кой е казал, че притежаваш първокласен, оригинален ум — е, бога ми, Франк, отговорът е „всички“. Когато се запознахме, ти беше…

— О, по дяволите, бях дребен умник с голяма уста. Парадирах с ерудиция, която не притежавах. Бях…

— Не е така! Как можеш да говориш подобни неща? Франк, толкова ли зле е станало, че си загубил цялата вяра в себе си?

О, не; трябваше да признае, че не беше станало толкова зле. Освен това се боеше, че долавя нотка на искрено съмнение в гласа й, която подсказваше, че би могъл да я убеди, че в края на краищата наистина е бил дребен умник с голяма уста — и това го натъжаваше.

— Добре — отстъпи той. — Добре, да кажем, че съм бил обещаващо момче. Но в Кълъмбия Юнивърсити имаше много обещаващи момчета. Това не означава задължително…

— Не е имало много като теб — каза тя уверено. — Никога няма да забравя онзи, как се казваше, нали се сещаш? Онзи, на когото винаги толкова се възхищаваше? Дето е бил боен пилот и имал много момичета? Бил Крофт. Никога няма да забравя как говореше за теб. Веднъж ми каза: „Ако бях наполовина умен колкото него, щях да престана да се тревожа“. И наистина го мислеше! Всички знаеха, че няма нещо, което да не можеш да направиш или да бъдеш, стига да получиш шанса да намериш себе си. Както и да е, всичко това няма връзка с въпроса. Дори да не беше толкова изключителен, пак би следвало да го направиш. Не го ли разбираш?

— Ще ме оставиш ли да довърша? Първо… — Но вместо да продължи, той изпита нужда да помълчи малко. Отпи голяма глътка бренди, което изгори небцето му и изпрати топли вълни по раменете му и надолу по гръбнака, докато гледаше сериозно в пода.

Наистина ли Бил Крофт беше казал това?

— Всичко, което казваш, може и да има някакъв смисъл — започна той отново и един от знаците, че бе изгубил спора, бе, че резонансът на гласа му звучеше не по-малко театрално от нейния. Това бе глас на герой, глас, подхождащ на човек, комуто Бил Крофт би се възхищавал. — Би имало някакъв смисъл, ако притежавах някакъв определен, измерим талант. Ако бях художник, да речем, или писател, или…

— О, Франк. Наистина ли мислиш, че само художниците и писателите имат право на собствен живот? Чуй ме: не ме интересува дали ще ти отнеме пет години бездействие. Не ме интересува дали след пет години ще решиш, че в действителност искаш да бъдеш зидар, монтьор или моряк на търговски кораб. Не разбираш ли какво ти казвам? Това няма нищо общо с определените измерими таланти — тук самата ти същност се задушава. С този начин на живот отричаш и отричаш, и отричаш същността си.

— И каква е тя? — Той за първи път си позволи да я погледне — не само да я погледне, но и да остави чашата си и да докосне крака й, а тя покри и притисна ръката му със своите.

— О, не знаеш ли? — Тя нежно плъзна ръката му нагоре по бедрото си и към корема си, където отново я притисна. — Не знаеш ли? Ти си най-ценното и най-прекрасното нещо в света. Ти си мъж.

И от всички капитулации в живота му тази най-много приличаше на победа. Никога преди гордостта не се бе надигала по-силно в него; никога красотата не бе извирала по-ясно от истината; никога, обладавайки съпругата си, не бе триумфирал по-пълно над времето и пространството. Миналото можеше да се разсее по негово желание, както и бъдещето; както и стените на тази къща и цялата впримчваща пустиня извън нея, градовете и дърветата. Бе поел контрола над вселената, защото беше мъж и защото прекрасното създание, което се отваряше и движеше заради него, крехко и силно, бе жена.

При първите весели, колебливи викове на пробуждащите се птици, когато обърканите дървета ставаха от сиви маслиненозелени в надигащата се мъгла, тя нежно докосна устните му с върховете на пръстите си.

— Скъпи? Наистина ще го направим, нали? Искам да кажа, че не бяха само празни приказки, нали?

Той лежеше по гръб, наслаждавайки се на бавното надигане и спускане на собствения си гръден кош, който бе достатъчно широк, дълбок и мускулест, за да изпълни някоя средновековна ризница. Имаше ли нещо, което да не можеше да направи? Имаше ли пътешествие, което да не можеше да предприеме, и награда, която не би могъл да й обещае?

— Не бяха — отвърна.

— Защото бих искала да се заема с това веднага. Утре. Да пиша писма и други такива и да се погрижа за паспортите. Мисля също, че трябва веднага да кажем на Нифър и Майк за това, какво ще кажеш? Ще имат нужда от малко време, за да свикнат, искам също да научат за това преди всички останали.

— Да.

— Но не бих искала да им казвам, ако не си абсолютно сигурен.

— Абсолютно съм сигурен.

— Чудесно. О, мили, виж колко е часът. И навън вече е светло. Ще бъдеш смъртно уморен.

— Не, няма. Мога да спя във влака. Мога да спя и в офиса. Няма нищо.

— Добре. Обичам те.

И те заспаха като деца.