Лорънс Блок
Билет за отвъдното (8)

Седма глава

В петък прекарах сутринта в библиотеката, после се запътих към Четирийсет и втора улица, за да се видя с Ти Джей. Погледахме как едно хлапе с конска опашка и рехави руси мустаци поставя нов рекорд на игра, наречена „Замръзване!!!“ беше типична игра за автомат — имаше враждебни същества, които изскачат изненадващо и ви нападат. Ако сте достатъчно бързи, може да оцелеете известно време, но рано или късно някое от тях ви пипва. Логично.

Тръгнахме си, когато момчето сдаде фронта. На улицата Ти Джей ми съобщи, че играчът бил известен като Чорапите, защото чорапите му никога не били еднакви. Не бях забелязал. Според Ти Джей Чорапите бил може би най-добрият геймър на улицата, бил способен да играе с часове за монета от четвърт долар. Имало и други играчи, също толкова добри, че и по-добри, но вече не се вясвали наоколо. Автоматично реших, че собственикът на залата ги е пречукал, защото му подяждат печалбата, но случаят се оказа различен. Стигнеш ли определено ниво, обясни ми Ти Джей, вече няма накъде да задобряваш и бързо губиш интерес.

Обядвахме в мексикански ресторант на Девето авеню и той се опита да изкопчи от мен информация за разследването, по което работя. Описах му съвсем бегло за какво става въпрос, но май му казах повече, отколкото ми се щеше.

— Имаш нужда от помощта ми — заключи той.

— И как ще ми помогнеш?

— Ще върша каквото кажеш! Не е нужно да търчиш из целия град, да проверяваш това или онова. По-добре аз да го правя. Мислиш, че има нещо, дето да не мога да го открия? Човече, по цял ден съм на Дюс и постоянно търся разни неща. Това ми е занаятът.

* * *

— Затова му дадох задача — признах й аз.

Срещнахме се в „Баронет“ на Трето авеню за кинопрожекцията в четири следобед, после Илейн ме заведе в един нов ресторант, където сервирали английски чай с кифлички и бита сметана.

— Преди това той спомена нещо, което реших да проверя, затова сметнах, че се полага да го свърши вместо мен.

— Какво?

— Става дума за платените телефони — уточних аз. — Кенан и брат му трябвало да занесат откупа при един уличен телефон. Похитителите се обадили по този телефон и ги изпратили до друг уличен телефон, там пак им позвънили и им казали да оставят парите и да се поразходят.

— Спомням си.

— Обаче вчера Ти Джей ми позвъни и поговорихме, докато не свърши времето на монетата, която беше пуснал. Предложих аз да му се обадя, но Ти Джей каза, че не знаел номера, не го пишело никъде. Обходих квартала на път за библиотеката тази сутрин и повечето улични телефони действително нямаха номер.

— Искаш да кажеш, че са били без табелки, така ли? Познавам хора, които крадат каквото им попадне, но това е нелепо.

— Телефонната компания ги маха — обясних, — за да обезсърчи наркодилърите. Те си звънят от улични телефони, знаеш как става, а така не могат да го правят.

— И затова сега всички наркодилъри са безработни.

— Сигурен съм, че на хартия идеята е изглеждала добра. Както и да е, замислих се за онези платени телефони в Бруклин и се почудих дали номерата им си стоят.

— Какво значение има?

— Не знам — признах аз. — Вероятно малко или никакво, затова не се юрнах лично до Бруклин. Но не виждам нищо лошо да разполагам с тази информация, затова дадох на Ти Джей два долара и го пратих там.

— Дали Бруклин му е познат?

— Ще го опознае, докато се върне. Първият телефон е на няколко пресечки от последната спирка на метрото, затова е доста лесно да го открие, но не знам как, по дяволите, ще се добере до Ветеране авеню. Предполагам, че от Флетбуш авеню ще вземе автобус, а после ще си направи дълга разходка.

— Що за квартал е това?

— На мен ми се стори нормален, когато го обхождахме с колата на Кури. Не му обърнах особено внимание. Май там живеят предимно бели от работническата класа. Защо?

— Искаш да кажеш, че е като Бенсънхърст или Хауърд Бийч? Ти Джей няма ли да изглежда там като бяла врана?

— Не ми мина през ума.

— Защото в Бруклин има места, където белите откачат, ако видят чернокожо дете да върви по улицата, дори да е облечено съвсем прилично с маратонки и яке „Райдърс“, а и знам, че той има доста особена прическа.

— Има подстрижка с геометричен дизайн на тила.

— Така и предположих. Надявам се да се прибере жив.

— Ще се оправи.

По-късно вечерта Илейн ме попита:

— Мат, ти просто му намираш занимание, нали? За Ти Джей говоря.

— Не, той ми спестява разкарването. Рано или късно щеше да ми се наложи да ида лично до там или пък да обиколя квартала с един от братята Кури.

— Защо? Не можеше ли да използваш някой от твоите полицейски номера, за да измъкнеш номера от оператора? Или пък да го провериш в обратния телефонен указател.

— Трябва да знаеш номера, за да го провериш в този указател. Обратният телефонен указател съдържа телефоните; поглеждаш номера и той ти показва адреса, на който се намира.

— О.

— Но има и указател, който съдържа местонахождението на уличните телефони. Наистина бих могъл да позвъня на оператор и да го метна, като се представя за полицай, за да ми даде номера.

— Излиза, че просто си се държал мило към Ти Джей.

— Мило? Според теб съм го пратил на сигурна смърт. Не, не съм бил просто мил. Ако проверя в указателя или се обадя на оператора, те ще ми дадат номера на телефона, без да ми кажат дали този номер го има на самия апарат. Това се опитвам да открия.

— О — пак възкликна тя, а след няколко минути ме попита — И защо?

— Какво защо?

— Защо те интересува дали номерът го има на телефонния апарат? Какво значение има?

— Не знам дали има значение. Но похитителите са знаели как да позвънят на тези телефони. Ако номерът го има, тогава няма нищо странно в това, че са го знаели. Но ако го няма, означава, че някак са се добрали до него.

— Като са метнали оператора или са проверили в указателя.

— Което означава, че знаят как да метнат един оператор или как да открият списъка с уличните телефони. Не знам какво би могло да означава това. Вероятно нищо. Може би искам да се добера до тази информация, защото телефоните са единствената ми следа.

— Какво имаш предвид?

— Нещо, което ме тормози — признах аз. — Нямам предвид това, което изпратих Ти Джей да провери, то е лесно за откриване със или без негова помощ. Снощи се замислих, че единствената връзка с похитителите е ставала по телефона. Това е единствената следа, която са оставили за себе си. Самото похищение е станало светкавично и не е оставило следи. Малцина са го видели, на отвличането на онази учителка на Джамайка авеню е имало малко повече свидетели, но и в двата случая няма нищо, което да ни помогне да започнем да навиваме връвта на въдицата. Обаче похитителите са провели няколко телефонни разговора. Позвънили са четири или пет пъти в къщата на Кури в Бей Ридж.

— Няма как да ги проследиш, нали? След като връзката е прекъсната?

— Трябва да има начин — казах. — Вчера прекарах повече от час в разговори по телефона с персонала на различни телефонни компании. Понаучих доста за начина, по който работят телефоните. Системата регистрира всяко позвъняване.

— Дори местните обаждания ли?

— Аха. По този начин разбират колко съобщителни единици използваш за всеки отчетен период. Не е като при отчитането на газта, където продължават да засичат според подадения обем. Всяко обаждане се регистрира и се зачислява на сметката ти.

— Колко време пазят данните?

— Шейсет дни.

— Тогава можеш да получиш списък…

— За всички позвънявания, направени от определен номер. Така са организирани тези данни. Например аз съм Кенан Кури. Звъня, казвам, че искам да науча какви обаждания са направени от телефона ми в определен ден и те ми дават разпечатка с датата, времето и продължителността на всяко обаждане, което съм направил.

— Но на теб не ти трябва точно това.

— Не. На мен ми трябват обажданията към телефона на Кури, но те не ги регистрират по този начин, защото няма смисъл. Иначе разполагат с технология, която показва кой номер ти звъни, преди дори да си вдигнал телефона. Могат да монтират малко устройство на телефона ти, което да показва номера на онзи, който ти се обажда и ти си решаваш искаш ли да говориш с него или не искаш.

— Но не можеш да си закупиш такова устройство, нали?

— Не, в Ню Йорк не се продава и приложението му е спорно. Вероятно ще намали броя на досадните позвънявания и ще остави на сухо много телефонни перверзници, но полицията се страхува, че то ще намали и броя на анонимните сигнали за престъпления, защото изведнъж ще се окаже, че не са толкова анонимни.

— Ако сега можеше да се сдобиеш с това устройство, ако Кури го имаше на телефона си…

— Тогава щяхме да разберем от кои телефони са звънили похитителите. Вероятно са ползвали улични телефони, проявили са достатъчно професионализъм в останалите аспекти, но поне ще научим от кои телефони са звънили.

— Важно ли е?

— Не знам — признах аз. — Не знам кое е важно. Но няма значение, защото няма как да получа информацията. Щом обажданията се регистрират в компютър, би трябвало да има начин да се сортират по номера, към който е направено позвъняването, но всички, с които говорих, казаха, че е невъзможно. Не се съхраняват по този начин, затова и не са достъпни по този признак.

— Нищо не разбирам от компютри.

— Нито пък аз, а това е голям трън в задника. Опитах се да поговоря с някои хора и не схванах и половината думи, които използваха.

— Разбирам те — съгласи се с мен тя. — И аз така се чувствам, когато гледаме футбол.

* * *

Останах да пренощувам при Илейн, а на сутринта се възползвах от телефона й, докато тя беше на фитнес. Позвъних на доста полицаи и наговорих куп лъжи.

Повечето пъти твърдях, че съм журналист от списание за истински криминални истории и разследвам похищения. Попаднах на много ченгета, които нямаха какво да ми кажат или бяха прекалено заети, за да говорят с мен. Попаднах и на няколко, които бяха готови да ми съдействат, но искаха да говорят за случаи отпреди години или такива, в които престъпниците са били заловени — заради глупави грешки или с полицейска хитрост. А аз исках… там беше проблемът, че не знаех какво точно искам. Играех на сляпо.

Да можех да попадна на истински свидетел, жена, която е била отвлечена от тях и е оцеляла — това щеше да е идеалният вариант. Беше лесно да предположа, че са усъвършенствали подхода си, за да стигнат до убийството, че е имало по-ранни подвизи, общи или извършени индивидуално, при които жертвата е била освободена. Възможно беше и да има жертва, която е успяла да им избяга. Само че имаше огромна разлика между това да се допуска съществуването на такава жена и тя да бъде открита.

Ролята ми на криминален репортер на свободна практика нямаше да ми бъде от полза в търсенето на жива свидетелка. Системата е много добра при укриването на жертви на изнасилване — поне докато не влязат в съда, където адвокатът на обвиняемия ги изнасилва многократно с думи пред очите на Бог и всички останали. Никой нямаше да ми даде имената на жертвите на изнасилване по телефона.

Затова си избрах нова роля за отделите по сексуални престъпления. Превърнах се отново в частния детектив Матю Скъдър, нает от филмов продуцент, който прави телевизионен филм за отвличания и изнасилвания. Главната актриса — засега нямах право да разкривам името й — искала да се срещне лично с преминали през това ужасно преживяване жени, за да си изиграе по-убедително ролята. На жените щяло да им бъде заплатено като на технически консултанти и имената им щели да бъдат включени във финалните надписи или пък да бъдат пропуснати, ако така предпочитат.

Естествено, не исках имена и телефонни номера и нямах намерение първи да потърся контакт. Тайната ми цел беше да подтикна някоя жена от отдела за сексуални престъпления, която се е занимавала с психологически консултации на пострадали жени, да се свърже с някоя от жертвите, която й се струва подходяща за ролята на консултант. Жената в нашия сценарий, обясних аз, е била отвлечена от двама садисти изнасилвачи, които са я качили в буса си, пребили са я, заплашвали са да й нанесат тежки увреждания, по-точно да я осакатят. Очевидно беше, че ако се намери жена със сходни преживявания, тя ще се окаже и най-подходяща за консултант. Ако тази жена проявява интерес, нека ни помогне. Така може да помогне косвено и на други жени, които могат да се окажат обект на подобно нападение, както и на такива, които вече са го преживели. — Те може да приемат това като катарзис, да решат, че преживяването е терапевтично…

Цялата работа се разигра удивително добре. Споменаването на киноиндустрията кара хората да нададат ухо дори в Ню Йорк, където по улиците непрекъснато се разхождат снимачни екипи.

— Ако някой се поинтересува, само ми се обадете — бяха последните ми думи, после си оставях името и номера. — Не е необходимо да казват имената си. Ако искат, могат да останат анонимни през цялото време.

Илейн влезе точно когато приключвах омайването на една жена от отдела по сексуални престъпления в Манхатън. Затворих телефона и тя каза:

— Как ще приемеш всички тези обаждания в твоя хотел? Ти никога не си там.

— От рецепцията ще ми оставят съобщения.

— От хора, които не искат да си оставят имената и номера? Давай им моя телефонен номер. Аз обикновено съм си у дома, а ако не съм, поне ще могат да оставят съобщение на телефонния секретар, на който е записан женски глас. Ще съм твой помощник, мога да преслушвам позвъняванията, да вадя имената и адресите на жените, които поискат да ги оставят. Нещо против?

— Нищо — отвърнах. — Сигурна ли си, че искаш да го направиш?

— Разбира се.

— Радвам се. Тъкмо говорих с отдела в Манхатън, преди това позвъних в Бронкс. Оставих Бруклин и Куинс за накрая, защото знаем, че именно там са действали. Исках да изгладя версиите си за по телефона, преди да се обадя там.

— Сега е изгладена, така ли? Не искам да се меся, но дали няма да е по-добре аз да позвъня? Ти звучиш максимално съчувствено и съпричастно, но ми се струва, че когато мъж говори за изнасилване, съществува тайно подозрение, че изпитва удоволствие от цялата работа.

— Аха.

— Имам предвид, че е достатъчно да кажеш „телевизионен филм“ и подтекстът, който една жена долавя, е, че посестримите й ще бъдат изнасилени отново в поредната безвкусна порно драма. А ако го кажа аз, подсъзнателното послание е, че цялата работа е под опеката на Националната женска организация.

— Имаш право. Мисля, че мина сравнително добре, особено разговорът с отдела в Манхатън, но срещнах и доста съпротива.

— Ти звучиш страхотно, скъпи. Само че може ли аз да опитам?

Преговорихме сценария, за да се уверим, че го е запомнил, после аз се свързах с отдела по сексуални престъпления в Куинс и й подадох телефона. Илейн прекара на телефона почти десет минути, едновременно искрена, обиграна и с професионална вещина, а когато затвори, ми се прииска да я аплодирам.

— Какво ще кажеш? — попита тя. — Прекалено искрена ли бях?

— Според мен нямаше грешка.

— Така ли?

— Ами да. Почти плашещо е да види човек каква изкусна лъжкиня си.

— Знам. Докато те слушах, си помислих — толкова е искрен, откъде се е научил да лъже така?

— Не познавам добро ченге, което да не е и добър лъжец — уверих я аз. — Непрекъснато играеш роля, изграждаш я в съответствие с човека, с когото си имаш работа. Същото умение е дори по-важно, когато работиш като частен детектив, защото непрекъснато искаш информация, която нямаш законово право да получиш. Ако ме бива, то е защото професията ми го изисква.

— Сега като се замисля и при мен е така — сподели тя. — Непрекъснато играя роли.

— Снощи изпълнението ти беше страхотно.

Тя ме изгледа.

— Само че е уморително, нали? Имам предвид да лъжеш.

— Искаш да се оттеглиш ли?

— Забрави, просто загрявам. Къде още трябва да позвъня, Бруклин и Статън Айлънд?

— Остави Статън Айлънд.

— Защо? Няма ли сексуални престъпления в Статън Айлънд?

— В Статън Айлънд всичко, свързано със секса, е престъпление.

— Ха-ха.

— Не, вероятно имат отдел, въпреки че онова, което се случва там, няма аналог в другите нюйоркски райони. Но не мога да си представя нашите трима герои да обикалят с вана си около моста Верацано, за да търсят жертви за изнасилване и разчленяване.

— Следователно ми остава още едно позвъняване?

— Отдели за сексуални престъпления има и в екипите на различни квартални полицейски участъци — казах аз. — Специалисти по изнасилванията има често и в по-малки управления. Просто молиш полицая, който приема обаждането, да го прехвърли към съответния човек. Мога да направя списък, но не знам колко време можеш да отделиш.

Тя ме погледна палаво.

— От теб парите, сладурче — рече тя лукаво, — а от мен времето.

— Всъщност няма причина да не ти се плати за тази работа. Кури ще се погрижи.

— О, стига — възрази Илейн. — Всеки път, когато попадна на нещо, което харесвам, някой се опитва да ми даде пари за него. Не, сериозно, не искам да ми се плаща. Когато цялата история се превърне само в спомен, просто ме изведи на някаква страшно скъпа вечеря, става ли?

— Както кажеш.

— А след това — добави тя — можеш да ми дадеш стотачка за таксито.