Лорънс Блок
Билет за отвъдното (3)

Втора глава

Това се случило в четвъртък. Когато в понеделник се върнах от обяд, на рецепцията ме чакаше съобщение. Пишеше да се обадя на някой си Питър Кури и имаше телефонен номер, който започваше със 718 — кодът на Бруклин или Куинс. Не познавах никакъв Питър Кури, нито от Бруклин или Куинс, нито откъдето и да било, но не ми се случваше за пръв път с мен да се свързват непознати. Качих се в стаята и набрах номера от бележката. Отсреща ми отговори мъжки глас.

— Господин Кури? — попитах.

— Да?

— Казвам се Матю Скъдър, оставили са ми съобщение да се свържа с вас.

— Съобщение да се свържете с мен ли?

— Точно така. Пише да се обадя в дванайсет и петнайсет.

— Бихте ли повторили името си? — Повторих го. — О, почакайте, вие сте детектив, нали? Обадил ви се е брат ми, моят брат Питър.

— Пише Питър Кури.

— Един момент.

След малко друг глас, който приличаше на първия, но беше малко по-дълбок и по-мек, каза:

— Мат, Пит е.

— Пит ли — учудих се аз. — Познавам ли те, Пит?

— Да, познаваш ме, но сигурно не помниш как се казвам. Ходя сравнително често на сбирките в „Сейнт Пол“, говорих на срещата преди пет или шест седмици.

— Питър Къри.

— Името се произнася Кури — уточни той. — От ливански произход съм, сега ще се опиша. Не пия от година и половина, живея в пансион на Петдесет и пета улица, работя като куриер и разносвач на пратки, а преди това бях филмов редактор, само че не знам дали…

— Имаше доста наркотици в твоята история.

— Именно, но в крайна сметка се оказа, че големият ми проблем е алкохолът. Сети ли се за мен?

— Да. Вечерта, в която говори, бях на сбирката. Но за пръв път чувам фамилията ти.

— Е, вече я знаеш.

— Какво мога да направя за теб, Пит?

— Можеш ли да дойдеш, за да поговорим? Ти си детектив и мисля, че имаме нужда от човек като теб.

— Би ли ми подсказал малко за какво става дума?

— Ами…

— Не е за по телефона ли?

— По-добре да ти обясня на живо, Мат. Става дума за едно разследване и е важно, ще ти платим колкото кажеш.

— Виж, Пит, струва ми се, че моментът е малко неподходящ да поемам случай. Всъщност възнамерявах да пътувам, до края на седмицата ще съм от другата страна на океана.

— Къде?

— В Ирландия.

— Страхотно — каза Питър. — Само че, Мат, не би ли могъл да наминеш и да ти обясним всичко? Изслушваш ни и ако решиш, че няма да си ни от полза, разделяме се, без да таим огорчение, плащаме ти за отделеното време и таксито дотук и обратно. — Другият брат рече нещо, което не разбрах, и Пит продължи: — Ще му предам. Мат, Кенан каза, че можем да дойдем с колата, да те вземем, а после да те върнем обратно, според мен така ще е по-бързо, отколкото с такси.

Учуди ме с каква лекота говори за таксита човек, който работи като куриер и разносвач на поръчки, но тогава си спомних нещо, свързано с брат му.

— Колко братя имаш, Пит?

— Само един.

— Мисля, че спомена за него, когато говори на срещата; каза и как си вади хляба.

Мълчание.

— Мат, моля те само да дойдеш и да ни изслушаш.

— Къде сте?

— Познаваш ли Бруклин?

— Трябва да съм умрял, че да го познавам.

— Не разбрах?

— Нищо, просто мислех на глас. Сетих се за един известен разказ, „Само мъртвите познават Бруклин“^[1]. Навремето познавах сравнително добре отделни райони от него. Къде точно в Бруклин?

— Бей Ридж. Колониал Роуд.

— Лесна работа.

Даде ми адреса и аз го записах.

* * *

Взех метрото по линията, известна като Бродуей на БМТ^[2], която започва от Сто седемдесет и девета улица в Джамайка бей и свършва на няколко пресечки от моста Верацано в югозападния край на Бруклин. Хванах метрото на ъгъла на Петдесет и седма и Седма и слязох две спирки преди последната.

Има хора, които настояват, че излезе ли човек от Манхатън, вече е извън Ню Йорк. Грешат, просто се намира в друга негова част, но безспорно разликите са отчетливи. Забелязвате ги и със затворени очи. Енергията е различна, въздухът вибрира с различна честота.

Извървях една пресечка на Четвърто авеню, минах покрай китайски ресторант, корейски зарзаватчия, зала за залагания на конни надбягвания, два ирландски бара, после свих по Колониал Роуд и намерих къщата на Кенан Кури. Къщата беше част от група самостоятелни еднофамилни домове — стабилни квадратни постройки, вероятно строени между двете войни. Пред сградата имаше малка поляна, а дървени стъпала водеха до входа. Изкачих ги и натиснах звънеца.

Пит ме въведе и тръгна пред мен към кухнята. Представи ме на брат си, който стана, за да се ръкуваме, после ми махна да седна. Самият той остана прав, отиде до печката и се обърна, за да ме огледа.

— Благодаря ви, че дойдохте — започна Кенан. — Може ли да ви задам няколко въпроса, господин Скъдър? Преди да започнем?

— Разбира се.

— А искате ли нещо за пиене? Нямам предвид алкохол, знам, че с Пити се познавате от АА, но има кафе, мога да ви предложа и безалкохолно. Кафето е приготвено по ливански, прилича много на турското и арменското — гъсто е и силно. Има и нес, ако предпочитате такова.

— Ливанското ми звучи добре.

И вкусът му беше добър, установих, когато го опитах.

— Вие сте частен детектив, нали?

— Без разрешително.

— Какво означава това?

— Че нямам официален документ. От време на време работя за една от големите детективски агенции и тогава използвам техния лиценз, но в останалите случаи работата ми е частна и неофициална.

— Били сте полицай.

— Точно така. Допреди няколко години.

— Аха. Униформен, цивилен или?

— Бях детектив.

— Имали сте златна значка, нали?

— Точно така. Няколко години работих към Шесто управление във Вилидж, а преди това бях за кратко в Бруклин. Седемдесет и осми участък, това е Парк Слоуп, северно от района, който наричат Боръм Хил.

— Да, знам къде е. Израснах в този район. Знаете ли къде е улица Бъргън? Между Бонд и Невинс?

— Разбира се.

— На тази улица израснахме двамата с Пити. В този квартал живеят много хора от Близкия изток, особено в района между Корт и Атлантик. Ливанци, сирийци, йеменци, палестинци. Съпругата ми беше палестинка, роднините й живеят на улица Президент. Това е Южен Бруклин, но мисля, че сега го наричат Керъл Гардънс. Харесва ли ви кафето?

— Много.

— Ако искате още, само кажете. — Кенан понечи да добави нещо, но се обърна към брат си: — Не знам, човече. Не вярвам да се получи.

— Разкажи му какво е положението, братле.

— Не знам. — Обърна се пак към, мен, завъртя един стол и го възседна. — Ето каква е работата, Мат. Става ли да те наричам така? — Отговорих му, че става. — Ето каква е работата. Искам да знам дали мога да ти се доверя, да бъда сигурен, че каквото и да ти кажа, то ще си остане между нас. Май искам да знам до каква степен продължаваш да си ченге.

Добър въпрос, често и сам си го задавах.

— Дълго време бях полицай, но напуснах отдавна и с всяка изминала година се чувствам все по-малко такъв. Не съм адвокат, така че каквото и да ми разкажеш, то няма да бъде поверителна информация. Не съм и полицай обаче, цивилен гражданин съм, затова не съм длъжен да докладвам на никого наученото.

— И в крайна сметка?

— Не знам. Относително е. Нищо не обещавам, защото не знам за какво става въпрос. Дойдох до тук, защото Пит не искаше да сподели нищо по телефона, а ето че сега и ти не искаш да говориш. Може би е най-добре да се прибирам.

— Може би така е най-добре — съгласи се той.

— Братле…

— Не. — Кенан се изправи. — Хрумването беше добро, но няма да се получи. Сами ще ги намерим.

Извади навити на руло пари от джоба си, отдели една стотачка и я протегна към мен през масата.

— За разноските по таксито и за времето ви, господин Скъдър. Съжалявам, че ви накарах да дойдете напразно чак до тук.

Не посегнах към парите.

— Може би времето ви струва повече, отколкото си мислех. Ето, и се разделяме без лоши чувства, нали? — Той добави втора банкнота към първата, но аз пак не посегнах към парите.

Вместо това отместих стола си назад и станах.

— Нищо не ми дължите. Не знам колко струва времето ми. Да кажем, че сме се разплатили, като сте ме почерпили кафе.

— Вземете парите. За бога, таксито сигурно струва по двайсет и пет долара в едната посока.

— Дойдох с метрото.

Кенан се втренчи в мен.

— С метрото? Нали брат ми ви каза да вземете такси? Защо сте решили да спестите някой и друг долар, след като така или иначе аз плащам?

— Приберете си парите — настоях. — Дойдох с метрото, защото е по-лесно и по-бързо. Сам решавам как да се придвижвам от едно място до друго, господин Кури, и върша делата си, както сам намеря за добре. Не ме учете как да се придвижвам из града, а аз няма да ви уча как да продавате дрога на ученици.

— Исусе — възкликна Кенан.

— Съжалявам, че си изгубихме взаимно времето — обърнах се към Пит. — И благодаря, че си се сетил за мен.

Пит ме попита дали искам да ме откара до града или поне до спирката на метрото.

— Не — отклоних поканата — ще се поразходя малко из Бей Ридж. От години не съм наминавал насам. Работих по случай на няколко пресечки от тук, пак на Колониал Роуд, но малко по на север. Точно срещу парка. Оул’с Хед Парк; мисля, че така се казва.

— Това е на осем или десет пресечки от тук — уточни Кенан Кури.

— И аз така мисля. Човекът, който ме нае тогава, беше обвинен, че е убил жена си, а аз помогнах да бъде оправдан.

— Значи е бил невинен?

— Ами, беше я убил. Но аз не знаех. Разбрах го впоследствие.

— Когато е нямало какво да се направи.

— Напротив — възразих. — Онзи тип се казваше Томи Тилъри. Забравил съм името на жена му, но любовницата му се казваше Каролин Чийтам. И когато тя умря, той си го отнесе.

— И нея ли уби?

— Не, при нея беше самоубийство. Но аз се погрижих да изглежда като убийство и уликите да водят към Томи. Измъкнах го от един батак, от който не заслужаваше да излезе, затова ми се стори уместно да го набутам в друг.

— Колко години излежа?

— Колкото можа. Почина в затвора. Наръгали го с нож. — Въздъхнах. — Мислех да се поразходя до къщата му, да видя дали сградата ще събуди някакви спомени, само дето те май и без това ме връхлетяха.

— Притесняват ли ви?

— Спомените ли? Не особено. Сещам се за много сторени от мен неща, които ме притесняват повече. — Потърсих с поглед палтото си, после се сетих, че не го нося. Навън беше пролет, време, подходящо за спортно сако, въпреки че привечер щеше да захладнее.

Запътих се към вратата, но Кенан ме спря:

— Господин Скъдър?

Погледнах го.

— Държах се неуместно — каза той. — Извинете ме.

— Не ми дължите извинения.

— Напротив. Изпуснах си нервите. Това е нищо. По-рано днес счупих телефона, даваше заето и в яростта си строших слушалката в стената. — Кенан поклати глава. — Подобно поведение ми е непривично. От напрежението е.

— Всички живеем под напрежение.

— Да, може би. Онзи ден някакви типове отвлякоха жена ми, нарязаха я на парчета, увиха я в найлон и ми я върнаха в багажника на кола. Сигурно под напрежението на такива събития живеят и всички останали. Знам ли?

— Полека, братле… — намеси се Пит.

— Не, добре съм — успокои го Кенан. — Мат, поседни за малко. Остави ме да ти разкажа цялата история и после сам ще решиш дали да се намесиш или да останеш настрани. Забрави какво ти казах преди малко. Не ми пука дали ще я разкажеш на някого. Просто не искам да се разчува, защото разчуе ли се, ще стане истинска, а аз още не мога да повярвам, че това наистина се случи.

* * *

Разказа ми какво се е случило, изложи историята в основни линии, както я преразказах. Някои подробности научих по-късно в хода на разследването, но братя Кури вече бяха изровили и сами известно количество информация. В петък открили тойотата камри, която Франси паркирала на Атлантик авеню. Тя ги отвела до „Арабски лакомства“, а по торбите в багажника разбрали, че се е отбивала в „Д’Агостино“.

Когато Кенан приключи разказа си, отклоних поканата за друга чаша кафе и приех чаша газирана вода.

— Имам някой въпроси — казах.

— Слушам те.

— Какво направихте с тялото?

Братята се спогледаха, Пит махна с ръка към Кенан, който пое въздух:

— Един братовчед ветеринар има клиника за животни на… няма значение къде е, намира се в стария квартал. Обадих му се и му казах, че имам работа, която трябва да свърша в неговата клиника, но без да разбира друг.

— Кога беше това?

— Обадих му се в петък следобед, а в петък вечерта взех от него ключовете и отидохме в клиниката. Той има едно съоръжение, нещо като пещ, която използва за кремирането на домашните любимци, които приспива. Взехме, ами, взехме…

— Спокойно, братле…

Кенан разтърси глава нетърпеливо.

— Добре съм, просто не знам как да го кажа. Ти можеш ли да го кажеш? Взехме парчетата от… от Франсин и я кремирахме.

— Развили сте всички…

— Не, за какво? Тиксото и найлона изгоряха с всичко останало.

— Но сте сигурни, че е била тя.

— Да. Зърнахме достатъчно, за да сме, ами, да сме сигурни.

— Налагаше се да попитам.

— Разбирам.

— Въпросът е, че вече няма труп, нали така?

Той кимна.

— Само пепел. Пепел и късчета от кости, само това остана. Хората си мислят, че при кремирането остава само пепел като пепелта във фурните, но не е така. Има и допълнително съоръжение, в което той стрива на прах късчетата от кости, за да не си личи толкова за какво става дума. — Кенан вдигна поглед към мен. — Докато учех в гимназията, следобедите работех при Лу. Нямаше да споменавам името му. Мамка му, какво значение има? Баща ми искаше да стана лекар, мислеше че работата при Лу е добро обучение. Не знам дали е така, но благодарение на него познавам мястото и оборудването.

— Братовчед ти знае ли с каква цел си използвал мястото?

— Хората знаят само онова, което искат да знаят. Не вярвам да си е помислил, че искам да си сложа тайно инжекция против бяс. Останахме там цяла нощ. Пещта е с размери като за домашни любимци, наложи се да я заредим няколко пъти и да чакаме да се охлади междувременно. Боже, направо ме убива да го разказвам.

— Съжалявам.

— Вината не е твоя. Питаш се дали Лу знае, че съм използвал пещта? Предполагам, че е разбрал. Трябва да му е съвършено ясно с какви сделки се занимавам. Вероятно смята, че съм убил някой конкурент и съм искал да премахна доказателствата. Хората гледат всякакви глупости по телевизията и си мислят, че и в реалния живот е така.

— И не е възразил?

— Той е от семейството. Разбра, че е спешно и че не подлежи на обсъждане. Освен това му дадох пари. Не искаше да ги вземе, но човекът има две деца в колежа, как да ги откаже? Не бяха много.

— Колко?

— Две хиляди. Това си е почти без пари за погребение, нали? Можеш да похарчиш повече само за ковчег. — Поклати глава. — Държа праха в тенекиена кутия в сейф на долния етаж. Не знам какво да правя с нея. Нямам представа какво би искала тя. Никога не сме обсъждали този въпрос. Исусе, тя беше на двайсет и четири. Девет години по-млада от мен, девет години без един месец. Оженихме се преди две години.

— И нямате деца.

— Не. Искахме да почакаме още една година и тогава… божичко, ужасно е. Ще си налея нещо за пиене, не те притеснява, нали?

— Не.

— И Пити ми казва същото. Мамка му, няма да мина с едно. Изпих едно в четвъртък следобед, след като говорих с тях по телефона и оттогава не съм и близвал. Пиеше ми се, но се въздържах. Знаеш ли защо?

— Защо?

— Защото исках да разсъждавам трезво. Мислиш ли, че съм постъпил неправилно? Като я отнесох в клиниката на Лу и я кремирах. Мислиш ли, че съм сгрешил?

— Мисля, че е било незаконно.

— Ами да, така е, но тогава не давах пет пари за закона.

— Наясно съм. Просто си се опитал да направиш каквото е уместно. Но междувременно сте унищожили доказателство. Труповете пазят голямо количество информация за човек, който знае какво да търси. Когато превърнеш едно тяло в пепел и парченца от кости, цялата информация се губи.

— Толкова ли е важно?

— Може да ни е от полза да знаем как е умряла.

— Не ми пука как е умряла. Искам да знам кой и защо го направи.

— Едното може да доведе до другото.

— Тогава според теб съм допуснал грешка. Боже мили, не можех да се обадя в полицията, да им връча торба с късове месо и да кажа: „Това е жена ми, погрижете се добре за нея.“ Никога не се обаждам на полицията, част съм от бизнес, в който подобно нещо не се прави, но ако бях отворил багажника на колата и тя беше там цяла, мъртва, но цяла, може би, може би щях да съобщя за престъплението. Но така…

— Разбирам.

— Но мислиш, че съм постъпил неправилно.

— Постъпи така, както трябваше — подкрепи го Пит.

— Не съм много наясно кое е правилно и кое не е — казах аз. — Сигурно и аз бих направил същото, ако имах братовчед с крематориум в задната стаичка. Но какво бих направил аз е без значение. Стореното — сторено. Важното е какво смятате да правите от тук нататък.

— Какво?

— Това е въпросът.

* * *

Това не беше единственият въпрос. Разпитах ги подробно и задавах многократно едни и същи въпроси. Разнищвах историята и си водех подробни записки в бележника. Изглежда разчлените останки на Франсин Кури бяха единственото веществено доказателство, че е извършено престъпление, а тях вече ги нямаше.

Когато най-накрая затворих бележника си, братята Кури седяха и чакаха да чуят решението ми.

— По всичко изглежда — казах аз, — че засега похитителите са в безопасност. Изиграли са си ролите и са изчезнали, без да разберете кои са. И да са оставили някъде следи, то те още не са се появили. Възможно е някой, който е бил в супермаркета или на мястото на отвличането, да е разпознал един от тях или пък да е видял номера на колата — заслужава си да се положат усилия да се издири такъв свидетел, но той е само хипотетичен. Трябва да допуснем, че такъв свидетел няма или че видяното от него няма да ни е от полза.

— Казваш, че нямаме никакъв шанс да ги открием.

— Не — възразих аз. — Нищо подобно не казвам. Казвам, че търсенето не трябва да се ограничава само до следите, които похитителите са оставили след себе си. На първо време предлагам да се съсредоточим върху факта, че те са се измъкнали с почти половин милион. Има две неща, които могат да направят с тези пари и двете са способни да ги издадат.

Кенан се замисли.

— Едното е да започнат да ги харчат — каза той. — А другото?

— Да се раздрънкат. Престъпниците обичат да се хвалят и понякога се хвалят пред хора, готови да продадат чутото с охота. Номерът е да пуснем слух, че има някой, който се интересува от тази информация.

— И имаш ли идея как да стане това?

— Имам доста идеи — признах аз. — Преди малко искаше да знаеш до каква степен продължавам да съм полицай. Не знам до каква, но още подхождам към този род проблеми така, както по времето, когато носех значка. Въртя ги насам-натам, докато не напипам нещо. Сега виждам от пръв поглед няколко различни посоки, по които мога да поема. Много е вероятно всички те да доведат до задънена улица, но въпреки това трябва да ги проследя.

— Значи искаш да опиташ?

Погледнах бележника си.

— Има два проблема — признах аз. — За първия май споменах на Пит по телефона. В края на седмицата трябва да замина за Ирландия.

— По работа?

— На почивка. Тази сутрин уговорих подробностите по пътуването.

— Би могъл да го отмениш.

— Така е.

— Парите, които изгубиш при отменяна на полета, ще бъдат включени в хонорара, който ще ти платя. А другият проблем?

— Другият проблем е за какво ще използваш сведенията, които открия.

— Знаеш за какво.

Кимнах.

— Именно това е проблемът.

— Няма да ги арестуват и осъдят за отвличане и убийство. Няма доказателства, че е извършено убийство, има само изчезнала жена.

— Правилно.

— Тогава трябва да знаеш какво искам, какъв е смисълът на всичко това. Държиш ли да ти го кажа?

— Давай.

— Искам шибаняците мъртви. Искам да съм там, когато умират, искам да ги унищожа, да ги видя как издъхват. — Каза го спокойно, равно, с лишен от емоция глас. — Това искам. И в момента няма друго, за което да жадувам повече, не мога да си представя, че изобщо някога ще искам нещо друго. Такъв отговор ли очакваше?

— В общи линии.

— Притеснява ли те какво ще се случи с хора, способни да сторят нещо подобно? Да отвлекат невинна жена и да я направят на котлети?

Замислих се, но за кратко.

— Никак.

— Двамата с брат ми ще направим каквото е необходимо, ти няма да участваш.

— С други думи аз само ще ги осъдя на смърт.

Той поклати глава.

— Те сами се осъдиха — с действията си. Ти само помагаш да изиграем картите си правилно. Какво ще кажеш?

Подвоумих се.

— Има и друг проблем, нали? Начинът, по който си изкарвам парите.

— И той е от значение — съгласих се аз.

— И как продавам дрога на ученици. Човече, аз не съм си отворил магазин в двора на училището.

— Не ми е хрумвало, че си.

— Ако трябва да сме точни, даже не съм дилър. Такива като мен се наричат трафиканти. Известна ли ти е разликата?

— Разбира се — рекох аз. — Ти си едрата риба, която успява да се измъкне от мрежите.

Кенан се разсмя.

— Не знам дали съм особено едър. В известни отношения дистрибуторите от средно ниво са най-големите, през тях минава по-голямо количество стока. Аз сключвам сделки на едро, което означава, че или внасям определено количество материал, или го купувам от друг, който го е внесъл, и го препродавам на трети човек, който продава на по-дребно. Моят клиент вероятно изкарва повече от мен, защото той продава и купува непрекъснато, докато аз правя две или три сделки на година.

— Но все пак ги сключваш.

— Сключвам. Опасно е, от една страна те заплашва законът, от друга — хора, които дебнат да те оберат. Рисковете са високи, но и печалбите са високи. Хората търсят материала.

— Като казваш „материал“, имаш предвид кокаин.

— Всъщност не се занимавам много с кока. По-голяма част от сделките ми са за хероин. Малко хашиш, но най-вече хероин тези две години. Виж, ще ти го заявя направо, няма да се извинявам за начина, по който си изкарвам парите. Хората го купуват, стават зависими, отмъкват и портфейла от чантата на майка си, влизат с взлом в къщите, бият си свръхдози и умират със спринцовка в ръце, подават си един на друг спринцовката и се заразяват със СПИН. Цялата приказка я знам. Има хора, които правят оръжия, хора, които дестилират уиски, хора, които отглеждат тютюн. Колко души годишно умират от пиене и от цигари в сравнение с онези, които умират от наркотици?

— Алкохолът и цигарите са законни.

— И защо да е различно?

— Различно е. Не знам доколко.

— Може би. Аз не виждам разлика. Така или иначе стоката е мръсна. Убива хора, кара хората да се самоубиват или да се избиват един друг. Аз поне не рекламирам онова, което продавам. Нямам лобисти в конгреса, не наемам рекламни фирми да разправят на хората, че гадостта, която продавам, е благотворна за здравето им. В деня, в който хората спрат да търсят наркотици и аз ще намеря какво друго да купувам и продавам, няма да цивря и да искам правителството да ми даде федерална субсидия.

— И все пак не продаваш близалки, братле — обади се Пит.

— Не, не продавам такива неща. Стоката е мръсна. Никога не съм казвал, че не е такава. Но каквото правя, правя го както трябва. Не прецаквам хората, не убивам хора, сключвам сделки почтено и внимавам с кого се договарям. Затова съм жив и не съм в затвора.

— А бил ли си?

— Не. Никога не са ме арестували. Затова, ако се притесняваш как ще изглежда отстрани, че работиш за известен наркодилър…

— Това не е проблем.

— Аз не съм известен дилър. Не твърдя, че никой в отдел „Наркотици“ или в Агенцията за борба с наркотиците не е чувал за мен, но, поне доколкото ми е известно, нямам досие и никога не съм бил разследвам официално. Къщата ми и телефонът ми не се подслушват. Иначе щях да знам, казах ти вече.

— Каза ми.

— Постой още минута, искам да ти покажа нещо.

Отиде в другата стая и се върна със снимка, голяма цветна фотография в сребриста рамка.

— От сватбата ни е — каза той. — Отпреди две години, всъщност не точно, стават две години през май.

Кенан беше облечен в смокинг, а тя цялата в бяло. На лицето му грееше огромна усмивка, докато тя не се усмихваше, както, струва ми се, вече споменах. Но сияеше и беше видно, че от нея струи щастие.

Не знаех какво да кажа.

— Не знам какво са й сторили — рече Кенан. — Това е едно от нещата, за които се старая да не мисля. Но я убиха и разфасоваха, направиха си някаква мръсна шега с нея и трябва да им го върна, иначе ще полудея. Ако можех, щях да ги намеря сам. Всъщност двамата с Пит вече опитахме, но не знаем какво да правим, нямаме уменията, не владеем нужните похвати. Въпросите, които ми зададе одеве, начинът, по който подходи към нещата, ми показаха, че става дума за област, в която не знам какво да правя. Затова търся помощта ти и мога да ти платя колкото трябва, парите не са проблем, имам ги достатъчно и ще похарча колкото се наложи. А ако ми откажеш, ще намеря друг или ще се опитам сам да се справя, защото какво друго ми остава? — Той се пресегна през масата и взе снимката от мен, вгледа се в нея. — Боже, какъв съвършен ден беше, както и всички дни след него, а всичко отиде по дяволите. — Погледна ме. — Да, трафикант съм, наркодилър, наричай ме както искаш, и да, намерението ми е да пречукам тези копелета. Всички карти вече са на масата. Казвай — участваш или не?

Най-добрият ми приятел, човекът при когото планирах да отида в Ирландия, беше преуспял криминален престъпник. Според легендата една вечер обикалял улиците на Хеле Китчън със спортен сак, от който показвал отрязаната глава на свой враг. Не мога да се закълна, че това е истина, но наскоро бяхме в една изба в Маспет, където Мик отсече пред очите ми ръката на мъж с един-единствен удар със сатър. В онази нощ държах пистолет и го използвах.

Затова, макар и в много отношения да продължавах да бъда полицай, в други бях претърпял значителна промяна. Отдавна не бях света вода ненапита, така че защо сега да се правя на светец?

— Участвам.