Лорънс Блок
Билет за отвъдното (19)

Осемнайсета глава

В края на септември двамата с Илейн бяхме прекарали идиличен следобед в Брайтън Бийч. Слязохме на последната спирка на влака и тръгнахме пеш по Брайтън Бийч авеню, разглеждахме пазарите, гледахме витрините, след това изследвахме страничните улички с техните скромни къщи и мрежа от задни улички, пътечки, пътеки и алеи. Основната част от населението бяха руски евреи, много от тях пристигнали съвсем наскоро и в квартала цареше изключително чуждестранна атмосфера, като в същото време в същината си оставаше нюйоркски. Ядохме в грузински ресторант, после отидохме на разходка с кораб до Кони Айлънд, наблюдавахме как онези, които бяха по-смели от нас, скачат в океана. После прекарахме час в Аквариума и накрая се прибрахме у дома.

И да сме се разминали с Юри Ландо на улицата в онзи ден, надали би ни привлякъл вниманието. Тук той изглеждаше напълно като у дома си, както сигурно би изглеждал из улиците на Киев или Одеса. Едър мъж, широкоплещест, с лице, което би могло да се използва за образа на идеализиран работник в някой стенопис от времената на социалистическия реализъм. С голямо чело, високи скули, ъгловато лице и издадена челюст. Косата му беше светлокестенява и сплъстена, имаше навика да отмята глава, за да я махне от лицето си.

Ландо беше някъде в края на четирийсетте, в Америка бил от десет години. Дошъл със съпругата и четиригодишната си дъщеря, Людмила. В Съветския съюз се занимавал с някаква търговия на черния пазар, а в Бруклин лесно се включил в различни маргинални начинания и скоро започнал да се занимава с трафик на наркотици. Справял се добре, все пак това е бизнес, в който има големи печалби. Ако не те убият или опандизят, обикновено се справяш много добре.

Преди четири години на съпругата му поставили диагноза рак на яйчниците с метастази. Химиотерапията я поддържала две години и половина. Надявала се да доживее да види как дъщеря им завършва училище, но починала през есента. Людмила, която вече се наричала Луша, завършила през пролетта и сега била в подготвителен клас в академия „Чичестър“, малка частна гимназия за момичета, която се намира в Бруклин Хайтс. Таксата била висока, но такива били и академичните изисквания, а възпитаничките на „Чичестър“ показвали превъзходни резултати на приемните изпити за колежите от „Бръшляновата лига“ и женските колежи като „Брин Мор“ и „Смит“.

Когато Кенан започнал да звъни на хората от бизнеса, за да ги предупреди за опасността от отвличане, бил на косъм да не се обади на Юри Ландо. Не били близки, познавали се бегло, но главната причина била, че Кенан гледал на Ландо като на човек, който не може да стане жертва на похитителите. Нали съпругата му вече била мъртва.

Дори не си помислил за дъщерята. Въпреки това се обадил и Ландо отчел обаждането му като потвърждение за правилността на мерките, които бил взел, когато записал Луша в „Чичестър“. Вместо да я остави да ходи на училище с метрото или с автобуси, той намерил фирма, която да изпраща кола всяка сутрин в седем и половина и да я взема от гимназията всеки следобед в три без четвърт. Ако Луша искала да отиде в дома на някоя приятелка, шофьорът на фирмата я закарвал до там, а тя трябвало да му позвъни, за да я върне после вкъщи. Когато излизала да се поразходи из квартала пък, обикновено взимала със себе си кучето. Кучето, порода родезийски риджбек, било много мило животно, но изглеждало достатъчно свирепо, за да държи на разстояние непознатите хора.

По-рано този следобед някой позвънил в канцеларията на академия „Чичестър“. Добре възпитан господин обяснил, че е помощник на господин Ландо и помолил от негово име да пуснат Людмила от училище половин час по-рано по семейни причини, случаят бил спешен.

— Уговорил съм се с фирмата, която изпраща колата — уверил той дамата, с която разговарял, — и те ще изпратят кола, която да чака пред училището в два и петнайсет, въпреки че вероятно няма да е колата, с която са я докарали тази сутрин.

Освен това помолил дамата да не звъни в дома на господин Ландо, ако има някакви въпроси, а да се обръща към него, господин Петибоун, на номера, който щял да й продиктува.

Не й се наложило да звъни на номера, защото нямало проблем да удовлетворят молбата му. Дамата извикала Луша в кабинета си (никой в училището не я познавал като Людмила) и й казала, че днес ще я пуснат по-рано. В два и десет дамата погледнала през прозореца и видяла тъмнозелен бус или ван, паркиран точно срещу входа на гимназията на улица Пайнепъл. Колата изобщо не приличала на последния модел джи ем седан, който обикновено докарвал сутрин момичето и го прибирал следобед, но нямало съмнение, че чака Луша. Името на фирмата за превози и адресът били изписани с големи бели букви отстрани: „Превозни услуги Хаверим“ с адрес на Оушън авеню. А шофьорът, който излязъл от вана, за да отвори вратата на Луша, бил облечен в синьо сако, каквото носели служителите на фирмата, и имал една от техните шапки.

Самата Луша се качила във вана, без да се поколебае. Шофьорът затворил вратата, заобиколил вана и седнал зад волана, след което потеглил към ъгъла на улица Уилоу и жената извърнала поглед от прозореца.

В три без четвърт останалите ученици били освободени, а няколко минути по-късно шофьорът, който редовно карал Луша, се появил със сивия олдсмобил, с който докарал Луша до училището същата сутрин. Почакал търпеливо до тротоара, знаел, че Луша обикновено закъснява петнайсетина минути, преди да излезе от сградата. Би могъл да чака толкова, че и по-дълго, без да се оплаква, но една от съученичките на Луша го разпознала и му казала, че сигурно е станала грешка.

— Пуснаха я по-рано — съобщило му момичето. — Взеха я преди половин час.

— Я стига. — Шофьорът решил, че момичето се шегува с него.

— Истина е! Баща й позвънил в кабинета на директора и една от вашите коли дойде да я вземе. Попитайте госпожица Севърънс, ако не ми вярвате.

Шофьорът не влязъл и не попитал нищо госпожица Севърънс. Ако го беше направил, дамата сигурно щеше да позвъни в дома на Ландо и най-вероятно да се обади в полицията. Вместо това се свързал по радиостанцията си с диспечера на Оушън авеню и го попитал какво, по дяволите, става.

— Ако е трябвало да бъде взета по-рано — негодувал той, — можехте мен да изпратите. Или поне да ми кажете да прескоча редовната си разходка до тук.

Диспечерката, разбира се, нямала никакво понятие за какво става дума. Когато схванала, стигнала до единственото смислено за нея обяснение — че по някаква причина Ландо се е обадил на друга фирма за превози. Можела да остави всичко така. Може би всички линии са били заети, може би е бързал, може би сам е взел детето и не е успял да се свърже с определената за задачата кола. Но, изглежда, нещо я притеснило, защото погледнала кой е номерът на Юри Ландо и му позвънила.

Отначало Юри не разбрал защо е цялата суматоха. Значи някой в „Хаверим“ е допуснал грешка, отишли са две коли вместо една и вторият шофьор е пътувал напразно. И защо му се обаждат за такова нещо? После започнал да осъзнава, че нещо не е както трябва. Разпитал най-подробно диспечерката, извинил се за създаденото неудобство и затворил.

След това позвънил в училището и когато научил от госпожица Севърънс за обаждането на неговия асистент, господин Петибоун, най-после разбрал какво се е случило. Някой бил успял да прилъже дъщеря му да излезе от училище и да се качи във ван. Луша била отвлечена.

На този етап госпожица Севърънс също стигнала до този извод, но Ландо я убедил да не се обажда в полицията. „По-добре да не разгласяваме случая“, казал той, като импровизирал в движение. „Роднините на майка й са силно вярващи православни, можете да ги наречете религиозни фанатици. Настояваха да я махна от «Чичестър» и да я изпратя в някакво откачено религиозно училище в Бороу Парк. Не се притеснявайте, сигурен съм, че утре ще се върне във вашето училище.“

После затворил телефона и се разтреперил. Дъщеря му била отвлечена. Какво искали похитителите? Готов бил да им даде всичко, което пожелаят, всичко. Но кои били копелетата? И какво, за Бога, искали?

Не споменал ли някой неотдавна нещо за отвличане?

Спомнил си и тогава позвънил на Кенан. А Кенан позвъни на мен.

* * *

Юри Ландо имаше пентхаус в дванайсететажна тухлена кооперация на Брайтуотър Корт. В покритото с плочи фоайе ни спряха двама яки руснаци със сака и шапки от туид. Питър пренебрегна униформения портиер и каза на другите, че се казва Кури и че господин Ландо ни очаква. Единият от тях ни придружи в асансьора.

Когато се качихме горе около четири и половина, Юри тъкмо беше получил първото позвъняване от похитителите. Все още не можеше да го възприеме.

— Един милион! — крещеше той. — Откъде ще намеря милион долара? Кенан, чие дело е? Чернилки ли са? Да не са ония откачалки от Ямайка?

— Бели са — отговори Кенан.

— Моята Лушка — каза Юри. — Как можа да се случи? Що за страна е това? — Той спря, когато ни видя. — Вие сте братът — обърна се той към Питър. — А вие?

— Матю Скъдър.

— Работите за Кенан. Добре. Благодаря и на двама ви, че дойдохте. Но как влязохте? Направо ли влязохте? Във фоайето са двама от моите хора, трябваше да… — Той видя мъжа, който се беше качил с нас. — А, ето те и теб, Дани, добро момче. Върни се долу и дръж всичко под око. — После каза, сякаш на себе си: — Вече имам охрана. Конят е откраднат, а аз заключвам конюшнята. Защо? Какво могат да ми вземат сега? Бог, това гадно копеле, взе жена ми, а онези копелета откраднаха моята Лади, моята Лушка. — Обърна се към Кенан. — Ако бях сложил долу охрана, още когато ми се обади, щеше ли да има полза? Взели са я от училище, откраднали са я пред носа на всички. Иска ми се да бях постъпил като теб и да я бях пратил в чужбина.

Двамата с Кенан се спогледахме.

— Какво има? Нали каза, че си изпратил жена си в чужбина?

— Това беше историята, която съчинихме, Юри.

— История ли? Защо ти е трябвало история? Какво стана?

— Отвлякоха я.

— Жена ти.

— Да.

— Колко даде за нея?

— Поискаха милион. Преговаряхме, уговорихме се за по-малка цифра.

— Колко?

— Четиристотин хиляди.

— Плати ли парите? Върна ли си я?

— Платих.

— Кенан — улови го той за раменете. — Кажи ми, моля те. Върна си я, нали?

— Мъртва — отвърна Кенан.

— О, не! — възкликна Юри. Залитна, сякаш са го ударили, закри лицето си с ръце. — Не. Не ми казвай такова нещо.

— Господин Ландо…

Той не ми обърна внимание, улови Кенан за ръка.

— Но ти си платил — настоя той. — Дал си им точната сума, нали? Не си се опитал да ги изпързаляш?

— Платих, Юри. И въпреки това я убиха.

Раменете му се превиха.

— Защо? — Сякаш не питаше нас, а мръсното копеле Бог, отнело жена му. — Защо?

Приближих се.

— Господин Ландо — намесих се, — тези мъже са много опасни, зли и непредсказуеми. Освен госпожа Кури са убили още две жени. Страхувам се, че нямат никакво намерение да оставят дъщеря ви жива. Има голяма вероятност вече да е мъртва.

— Не.

— Ако е жива, имаме шанс. Но трябва да решите как ще действате.

— Какво имате предвид?

— Можете да позвъните на полицията.

— Казаха без полиция.

— Естествено, че ще го кажат.

— Последното, което искам, е тук да дойдат полицаи и да се ровят в живота ми. Щом събера откупа, те ще поискат да им обясня откъде са дошли парите. Но ако така дъщеря ми ще се върне… Вие какво мислите? По-голям шанс ли имаме, ако се обадим в полицията?

— Може да имате по-голям шанс да заловите мъжете, които са я отвлекли.

— Не ме интересува това. Кажете как да си я върна?

Мъртва е, помислих си аз, но си казах и че не го знам със сигурност, както и че той не бива да го чува.

— Не мисля, че ако намесите полицията на този етап, вероятността да върнете дъщеря си жива ще се увеличи — рекох аз. — Според мен може да има обратен ефект. Ако полицаите се намесят и похитителите го разберат, ще зарежат откупа и ще избягат. И няма да оставят момичето живо.

— Значи без полиция, мамка му. Ще се справим сами. Сега какво?

— Сега трябва да позвъня по телефона.

— Моля, чакайте, искам телефонът да е свободен. Обадиха се, говорих с него, имах милион въпроса и той ме изслуша. „Нека линията е свободна. Ще се свържем отново с теб.“ Използвайте телефона на дъщеря ми, зад тази врата. Децата са непрекъснато на телефона, никога не можеш да позвъниш у дома. Ползвах онази услуга с изчакващото позвъняване, но всички откачихме. Непрекъснато ти щрака в ухото, казва ти да изчакаш, а ти трябва да се обадиш. Ужасно. Махнах я, взех й собствен телефон, може да си говори по него, колкото си иска. Боже, вземи всичко, което имам, само ми я върни!

* * *

Обадих се на пейджъра на Ти Джей и оставих номера на телефона на дъщерята на Ландо, който беше с образа на Снупи. Снупи и Майкъл Джексън изглежда играеха основна роля в личната й митология, ако се съдеше по обзавеждането на стаята. Вървях напред-назад, чаках да ми позвънят и намерих семейна снимка на бялата лакирана тоалетка, Юри и тъмнокоса жена с тъмнокосо момиче, чиято коса падаше по раменете й на пищни къдрици. На снимката Луша изглеждаше десетинагодишна. На друга фотография беше сама, по-голяма и май беше снимана точно след дипломирането си през юни. На по-новата снимка косата й беше по-къса, а лицето й изглеждаше сериозно и зряло за годините й.

Телефонът иззвъня. Вдигнах и чух:

— Йоо, кой търси Ти Джей?

— Мат.

— Здрасти, мой човек! Кво ста’а, пич?

— Положението е сериозно. Спешен случай, трябва ми помощта ти.

— Дадено.

— Можеш ли да се свържеш с братя Конг?

— Искаш да кажеш веднага ли? Трудно е да ги намери понякога човек. Джими Хонг има пейджър, но невинаги го носи със себе си.

— Виж дали можеш да се свържеш с него и му дай този номер.

— Добре. И само това?

— Не — казах. — Помниш ли обществената пералня, до която ходихме миналата седмица?

— Да.

— Знаеш ли как да стигнеш до там?

— С влак до Четирийсет и пета, една пресечка до Пето авеню, четири-пет пресечки до тръкни-плакни.

— Не бях разбрал, че си внимавал.

— Мамка му — възмути се той. — Човече, внимавам нонстоп. Аз съм внимателен.

— Не само находчив?

— Находчив и изобретателен.

— Можеш ли да стигнеш дотам сега?

— Веднага? Или първо да звънна на братя Конг?

— Звънни им и тръгвай. Близо ли си до метрото?

— Човек, винаги съм близо до метрото. Говоря ти по телефона, който братя Конг освободиха, на Четирийсет и трета и Осма.

— Обади ми се, щом пристигнеш.

— Добре. Стаа нещо, нъл тъй?

— Нещо много сериозно — отвърнах.

* * *

Оставих вратата на спалнята отворена, за да мога да чуя телефона, ако иззвъни и се върнах в дневната. Питър Кури стоеше до прозореца и наблюдаваше океана. Не бяхме говорили много, докато бяхме в колата на път за насам, но той доброволно сподели, че не е пил и не е взимал наркотици от срещата, на която го бях видял.

— Това прави пет дни — каза той.

— Страхотно.

— Това е репликата за ободряване, нали? Един ден или двайсет години, казваш на някого от колко време не пиеш и той ти казва, че е страхотно. „Днес си трезвен и само това има значение.“ Да пукна, ако знам кое има повече значение.

Отидох при Кенан и Юри и поговорихме. Телефонът в спалнята не звънна, но след петнайсет минути чухме телефона в дневната и Юри отговори.

— Да, Ландо е. — Той погледна многозначително към мен, после отметна косата от очите си. — Искам да говоря с дъщеря си. Оставате ме да говоря с дъщеря си.

Приближих се и той ми подаде телефона.

— Надявам се, че момичето е живо — казах аз.

— Кой си ти, мамка му? — попитаха ме отсреща след известно мълчание.

— Аз съм най-добрият ви шанс да размените без проблеми момичето срещу пари. И най-добре е да не сте я наранили, а ако си играете игрички, най-добре е веднага да ги прекратите. По време на сделката трябва да е жива и добре.

— Шибана работа — изруга той. Настъпи пауза и помислих, че ще добави нещо, но затвори.

Предадох разговора ни на Юри и Кенан. Юри се развълнува, загрижен, че ще проваля всичко с твърдото си поведение. Кенан го увери, че знам какво правя. Не бях сигурен, че е прав, но оцених подкрепата му.

— Важното е да запазим живота й — казах аз. — Те трябва да разберат, че размяната няма да стане според наложените от тях условия, докато ни покажат, че пленникът им е жив.

— Но ако ги накараш да откачат…

— Вече са напълно откачили. Знам какво говоря, не искам да им давам извинение да я убият, те нямат нужда от такова. Вече са решили да го направят. Трябва им причина да я оставят жива.

Кенан ме подкрепи.

— Направих всичко, което искаха — увери той Юри. — Както го искаха. И я върнаха… — Подвоуми се и аз довърших изречението му наум: „на парчета“. Но той не беше споделил тази подробност за смъртта на Франсин с Юри, нямаше да го направи и сега. — Върнаха я мъртва.

— Ще ни трябват пари в брой — казах. — Колко имаме? Колко можеш да събереш?

— Боже, не знам — обърка се той. — Имам много малко в брой. Копелетата дали ще искат кокаин? Имам петнайсет килограма на десет минути от тук. — Погледна към Кенан. — Искаш ли да го купиш? Кажи колко ще ми дадеш.

Кенан поклати глава в знак на отрицание.

— Ще ти заема колкото пари имам в сейфа, Юри. И моите финансови възможности са ограничени, а очаквам да се провали и една сделка с хашиш. Платих предварително едни пари и мисля, че беше грешка.

— Какъв хашиш?

— От Турция през Кипър. Качествен. Какво значение има, сделката е провал. Сигурно имам сто хиляди в сейфа. Стане ли време, ще отида до нас и ще ги взема. Твои са.

— Знаеш, че ще ти ги върна.

— Не се притеснявай за това.

Ландо премигна, за да прогони сълзите, а когато се опита да проговори, гласът му му изневери.

— Чуйте го тоя човек. Едва го познавам тоя шибан арабин, а той ми дава сто хиляди долара.

Грабна Кенан и го прегърна, не спираше да хлипа.

Телефонът в стаята на Луша звънна. Отидох да отговоря на обаждането.

Ти Джей се обаждаше от Бруклин.

— При пералнята съм — осведоми ме той. — Какво да правя? Да чакам някакъв бял пич да дойде и да ползва телефона ли?

— Именно. Рано или късно ще се появи. Ако можеш да си намериш място в ресторанта от другата страна на улицата и да държиш входа на пералнята под око…

— Ще направя нещо по-добро, човече. Ще съм в пералнята, поредната котка, дремеща върху дрехите си. В квартала е пълно с хора с всякакъв цвят на кожата, затова не се набивам много на очи. Братя Конг да са ти се обаждали?

— Не. Свърза ли се с тях?

— Пратих им съобщение и оставих номера ти, но ако Джими не носи пейджъра си, все едно не съм му пращал съобщение.

— Като онова дърво в гората?

— Какво?

— Няма значение.

— Ще звънкам — рече той.

* * *

Когато дойде следващото позвъняване, отговори Юри.

— Един момент — рече той и ми предаде слушалката. Гласът, който чух, този път беше различен, по-мелодичен, по-шлифован. Долавяше се гадната му природа, но тя не беше така изявена като очебийния гняв на онзи, който се обади преди това.

— Разбирам, че имаме нов играч — каза той. — Не мисля, че сме се запознавали.

— Приятел съм на господин Ландо. Името ми не е важно.

— Човек обича да знае кой е от другата страна.

— В известен смисъл — рекох аз — ние сме от една и съща страна, нали? И двамата искаме размяната да стане.

— Тогава трябва само да следваш указанията.

— Не, не е толкова лесно.

— Напротив. Казваме ти какво да правиш и го правиш. Ако искаш отново да видиш момичето.

— Трябва да ме убедиш, че е жива.

— Давам ти дума си.

— Моля? — казах аз.

— Не е ли достатъчна?

— Загуби доста от доверието, с което се ползваше, когато върна госпожа Кури в плачевно състояние.

Настъпи мълчание.

— Колко любопитно. Не звучиш много като руснак, да знаеш. Нито пък в говора ти се долавя произношението на Бруклин. При госпожа Кури имаше специални обстоятелства. Съпругът й се опита да се пазари, нещо обичайно за расата му. Резна от цената и ние… е, можеш и сам да довършиш изречението.

Ами Пам Касиди, помислих си аз. Какво направи тя, за да ви провокира?

— Няма да спорим за цената — уверих го аз.

— Ще платите милиона.

— За момичето, жива и здрава.

— Уверявам те, че е и двете.

— А на мен все така ми е необходимо по-сигурно доказателство от твоята дума. Дай й телефона, нека баща й говори с нея.

— Опасявам се, че няма… — подхвана той и записаният глас на говорителката от „Найнекс“ се намеси, за да поиска още пари. — Ще се обадя отново — каза мъжът.

— Свършиха ти монетите по четвърт долар ли? Дай ми номера, аз ще ти звънна.

Той се разсмя и прекъсна разговора.

* * *

Когато позвъниха отново, с Юри бяхме сами в апартамента. Кенан и Питър излязоха с един от двамата пазачи от фоайето, търсеха начин да съберат още пари в брой. Юри им даде списък с имена и телефони, а и те имаха някакви свои източници. Сигурно щеше да е по-лесно, ако можехме да звъним от пентхауса, но имахме само две телефонни линии, исках и двете да са свободни.

— Ти не си от бизнеса — каза Юри. — Някакво ченге си, нали?

— Частно.

— Частно, тогава работиш за Кенан. Сега работиш за мен, така ли?

— Просто работя. Не търся начин да изкарам още пари, ако това имаш предвид.

Той остави темата.

— Това е добър бизнес — рече той, — но и не е добър. Нали?

— Така мисля.

— Искам да изляза от него. Точно поради тая причина нямам пари в брой. Изкарвам много пари, но не искам да ги държа в брой, нито в стока. Имам собствени паркинги, ресторант, вложих ги, така да се каже. Малко остава да зарежа напълно дрогата. Много американци са започнали като гангстери, нали? И накрая са станали законни предприемачи.

— Има и такива.

— Някои завинаги остават гангстери. Но не всички. Ако не беше Девора, досега да съм излязъл от бизнеса.

— Съпругата ти ли?

— Сметките в болницата, лекарите, боже мили, колко ми струваше само. Никакви осигуровки. Бяхме новодошли имигранти, какво знаехме за „Синия кръст“^[1]? Няма значение. Каквото и да е струвало, платих. С радост плащах. И повече бих платил, за да живее тя, бих платил всичко. Пломбите от зъбите си бих продал, ако можех да й купя още един ден. Платих стотици хиляди долари и тя получи всичко, което докторите биха могли да й дадат, а какви дни бяха само, клетата ми жена, през какви страдания премина. Но искаше да живее колкото може по-дълго, знаеш ли? — Избърса челото си с широката си ръка. Канеше се да каже още нещо, но телефонът иззвъня. Онемял, посочи към него.

Вдигнах.

Същият мъж.

— Да опитаме отново? Опасявам се, че момичето не може да дойде до телефона. Това не подлежи на обсъждане. Как по друг начин можем да ви уверим, че е добре?

Прикрих с ръка слушалката.

— Нещо, което само дъщеря ти знае.

Той сви рамене.

— Името на кучето?

В телефона казах:

— Накарайте я да каже… Не, почакайте. — Сложих отново ръка на слушалката. — Може да са го научили. Следили са я от седмица и повече, знаят графика ви, несъмнено са я видели да разхожда кучето, чули са я да го вика по име. Измисли друго.

— Преди това имахме друго куче — каза Юри. — Малко, черно-бяло, блъсна го кола. Тя беше мъничка тогава.

— А дали ще си го спомни?

— Как може да го забрави? Обожаваше го.

— Името на кучето — казах аз в телефона — И името на кучето, което са имали преди това. Нека опише и двете кучета и да ви каже имената им.

Искането ми го развесели.

— Едно куче няма да стигне. Трябва да са две.

— Да.

— Тогава може би ще си двойно успокоен. Ще ти угодя, приятелю.

* * *

Чудех се какво ли ще направи похитителят.

Позвънил беше от уличен телефон. В това бях убеден. Не беше останал на линия достатъчно дълго, че да изтече времето на монетата му, но сега нямаше да смени модела, не и когато му е свършил такава добра работа. Бил е на платения телефон, сега трябваше да научи името и описанието на две кучета, а след това щеше да ми позвъни отново.

Да приемем за момент, че не се е обаждал от телефона в пералнята. Да приемем, че е ползвал телефон на друга улица, достатъчно отдалечена от къщата, че се е движил с кола. Сега ще трябва да се върне до къщата с колата, да паркира, да влезе и да попита Луша Ландо за имената на кучетата. А после отново да се качи на колата, да потърси друг телефон и да ми съобщи информацията.

Аз така ли бих постъпил?

Може би. Може би не. Може би аз бих похарчил четвърт долар, ще почакам малко време, ще се поразтъпча и ще позвъня в къщата, където партньорът ми пази момичето. Ще го оставя да измъкне от нея информацията за минута и да се върне с отговорите.

Де да бяха тук братя Конг.

Не за пръв път си мислех колко по-лесно щеше да е, ако Джими и Дейвид се бяха настанали в стаята на Луша с техния модем, включен в нейния телефон, а компютърът им — разположен на тоалетката й. Биха могли да седят на телефона на Луша и да следят този на баща й, а щом се обадеше някой, щяхме мигновено да го проследим.

Ако Рей позвъни у дома, за да разбере имената на кучетата, бихме могли да проследим линията и докато той научи как се наричат кучетата, ние вече щяхме да знаем къде държат момичето. Преди да успее да ми даде информацията, колите щяха да потеглят към двете места, да го заловим, когато затвори телефона, и да устроим засада в къщата.

Само че Конг не бяха с мен. Разполагах само с Ти Джей, който седеше в пералнята в Сънсет Парк и чакаше някой да използва телефона. А ако той не беше проявил прахосничество и не беше пръснал половината си пари за пейджър, и това нямаше да имам.

— Това положение подлудява човек — рече Юри. — Седиш, зяпаш телефона и го чакаш да звънне.

А времето си минаваше. По една или друга причина Рей — така мислех вече за него, веднъж почти го бях назовал по име — Рей очевидно не се беше обадил вкъщи, а беше отишъл дотам. Да речем, че ще кара десет минути до базата им, после ще му трябват десет минути, за да получи отговорите от момичето и още десет, за да се върне при телефона и да ни позвъни. По-малко, ако побърза. Повече, ако спре да си купи цигари или тя е в безсъзнание и трябва да я свестяват.

Да кажем половин час. Може би повече, може би по-малко, но да кажем половин час.

Ако момичето е мъртво, може да отнеме и повече време. Да предположим, че е. Да предположим, че са я убили веднага, убили са я още преди първото позвъняване до баща й. Това е бил най-лесният вариант. Няма опасност да избяга. Не се мъчат да я държат мирна.

Ами ако беше мъртва?

Не могат да го признаят. Признаеха ли го, няма откуп. Не бяха закъсали за пари, бяха взели четиристотин хиляди от Кенан преди по-малко от месец, но това не означаваше, че не искат още. Парите никога не стигаха и ако похитителите не искаха повече, нямаше да се обадят и първия път, вероятно нямаше да има и отвличане. Достатъчно лесно беше да се отвлече случайна жена от улицата, ако търсиш тръпката. Не ти трябва да хитрееш.

Тогава как ще постъпят?

Реших, че вероятно ще се опитат да отричат. Да кажем, че не е в съзнание, да кажем, че е упоена и не може да се свести дотолкова, че да отговори на въпросите. Ще измислят някакво име и ще настояват, че им го е казала.

Щяхме да разберем, че ни лъжат и щяхме да сме сигурни на деветдесет процента, че Луша е мъртва. Но човек вярва на онова, на което иска да вярва, а ние искахме да вярваме в малката вероятност, че тя е жива и това можеше да ни накара да платим откупа, защото не го ли направехме, тогава нямаше шанс да я върнем, нямаше никакъв шанс.

Телефонът иззвъня. Грабнах го, оказа се някакъв глупак, набрал погрешен номер. Разкарах го и след трийсет секунди се обади отново. Попитах го кой номер набира, оказа се, че набира правилно номера, но иска да позвъни на някого в Манхатън. Напомних му първо да набере кода.

— Боже — възкликна той, — все така правя. Толкова съм глупав.

— Тази сутрин пак ми звъняха така — рече Юри. — Сгрешен номер. Досада.

Кимнах. Дали Рей се беше обаждал, докато се разправях с този идиот? Ако беше, защо не позвъни отново? Линията вече беше свободна. Какво, по дяволите, чака?

Може би бях допуснал грешка, като поисках доказателство. Ако момичето вече беше мъртво, само ускорявах разкриването на този факт. Вместо да се опитва да блъфира, похитителят можеше да реши, че операцията е приключена и да тръгне да се крие.

Тогава бих могъл да чакам цяла вечност да се обади, повече нямаше да го чуем.

Юри имаше право. Това подлудяваше човек — да седи и да се взира в телефона. В очакване на позвъняването.

* * *

Всъщност минаха само дванайсет минути в повече от трийсетте, които бях пресметнал. Телефонът иззвъня, сграбчих слушалката. Казах ало и Рей рече:

— Все така ми се иска да разбера откъде се появи ти в цялата работа. Сигурно си дилър. Да не си по-мастит трафикант?

— Ти щеше да отговаряш на някакви въпроси — напомних му.

— Иска ми се да ми кажеш името си — не се отказваше той. — Може и да те познавам.

— Може и аз да знам твоето.

Той се разсмя.

— Едва ли. Защо бързаш толкова, приятелю? Страхуваш се да не проследя обаждането?

В ума си можех да го чуя как дразни Пам. „Избери една, Па-мии. Една за теб и една за мен, кажи коя да е, Па-мии?“

— Монетата си е твоя — рекох аз.

— Така е. Ами добре. Името на кучето, а? Да видим, какви бяха старите варианти? Фидо, Таузър, Кинг, Роувър, това винаги са били любими кучешки имена, нали?

Мъртва е, помислих си.

— Ами Спот? „Тичай, Спот, тичай!“ Това не е лошо име за родезийски риджбек.

Само че може би знаеше името от седмиците, в които я е следил.

— Името на кучето е Уотсън.

— Уотсън — казах аз.

В другата част на стаята кучето се размърда, наостри уши. Юри кимаше.

— Ами другото куче?

— Много искаш — каза той. — Колко кучета ти трябват.

Чаках.

— Не можа да ми каже каква е била породата на другото куче. Била е малка, когато е починало. Наложило се да го приспят, така каза. Тъп израз за тая работа, не мислиш ли? Когато убиваш някого, трябва да имаш смелост да кажеш точната дума. Нищо не казваш. Слушаш ли ме?

— Слушам те.

— Предполагам, че е бил мелез. Толкова много от нас са такива. Името му е малко проблемно. Думата е руска и може би няма да я произнеса правилно. Как си с руския, приятелю?

— Поръждясал ми е.

— Ръждясал като Рижко. Рижко е хубаво име за куче. Може името да е било Рижко. Труден слушател си, приятелю. Трудно се разсмиваш.

— Слушам те най-внимателно — отвърнах.

— Щом казваш. Бихме могли да проведем изключително интересен разговор при създалите се обстоятелства, ние двамата. Ами добре. Някой друг път може би.

— Ще видим.

— Наистина ще видим. Но ти искаше да научиш името на кучето, нали? Кучето е мъртво, приятелю. За какво ти е името му? Дай на кучето мъртво име, дай на мъртвото куче лошо име…

Чаках.

— Може би ще го кажа погрешно. Балалайка.

— Балалайка — казах аз.

— Май имало такъв музикален инструмент, така ми каза тя. Какво ще кажеш? Трогнат ли си?

Погледнах към Юри Ландо. Кимването му беше недвусмислено. На телефона Рей продължаваше да говори, но думите му не стигаха до мен. Заля ме облекчение, трябваше да се облегна на кухненския плот, иначе можех да падна.

Момичето беше живо.