Лорънс Блок
Билет за отвъдното (21)

Двайсета глава

— Голяма скука — изнедоволства Рей.

— И за мен.

— Може би не си струва блъскането. Знаеш, пълно е с наркодилъри и повечето от тях имат съпруги и дъщери. Може би трябва просто да приключим и да избягаме, може би нашият следващ клиент ще покаже повече желание за сътрудничество.

Това беше третият ни разговор, откакто Юри се беше прибрал с двете чанти с фалшиви пари. Рей се обаждаше на всеки половин час, първо, за да даде своите изисквания за начина на предаването на момичето, после, за да намери недостатък на всяко мое предложение.

— Особено след като чуе как сме приключили работата, преди да избягаме — продължи той. — Ще насека Луша на хапки, приятелю. А утре ще тръгна да си търся друга плячка.

— Искам да сътруднича — уверих го аз.

— Действията ти говорят друго.

— Трябва да се срещнем лице в лице. Вие трябва да имате възможност да прегледате парите, а ние да се уверим, че момичето е добре.

— А после хората ти ни спипват. Може да си ги пръснал навсякъде, Бог знае колко въоръжени мъже можеш да събереш. Нашите възможности са ограничени.

— Но вие все пак може така да организирате размяната, че да я контролирате — възразих аз. — Ще държите на прицел момичето.

— С нож до гърлото й — заяви той.

— Щом държиш.

— Острието ще е допряно до кожата й.

— После ви предаваме парите — продължих аз. — Един от вас държи момичето, докато другият се уверява, че парите са налице. После един от вас отнася парите до колата, докато другият държи момичето. Междувременно третият ви човек стои някъде, където не можем да го видим и ни държи на прицел.

— Някой може да го издебне отзад.

— Как? — попитах аз. — Първи ще сте на мястото. Ще ни видите да пристигаме, всички ще дойдем едновременно. Вие ще сте в по-изгодно положение от нас, за да компенсирате численото превъзходство, което имаме. Вашият човек с пушката ще може да прикрие оттеглянето ви, а и ще сте в безопасност, защото тогава вече момичето ще е при нас, а парите ще са в колата при партньора ти и далеч от нас.

— Не ми харесва частта с лице в лице — уточни той.

Нито пък можеш, помислих си аз, да разчиташ прекалено много на третия човек, който ще прикрива оттеглянето ви с пушката. Защото бях почти сигурен, че са само двама, така че трети нямаше да има. Но като го оставях да си мисли, че според нас са трима, може би щеше да се почувства по-сигурен. Значението на третия мъж се криеше не в изстрелите за прикриване на оттеглянето им, които можеше да отправи към нас, ами в това, че вярваме, че го има.

— Да кажем, че застанем на четирийсет и пет метра един от друг. Донасяш парите на половината от разстоянието и се връщаш при вашата линия. После ние довеждаме момичето на половината и един от нас остава там с нож на гърлото й, както ти каза…

Както аз ли казах, помислих си.

— Докато другият се изтегля с парите. После освобождавам момичето и тя изтичва към вас, докато аз се оттеглям.

— Не става. У вас са парите и момичето едновременно, а ние сме в другата част на полето.

Отново и отново, и отново. Записаният глас на телефонния оператор ни прекъсна и поиска още пари, той пусна монетата веднага. Не се притесняваше, че разговорът може да се подслушва, не и на този етап. Обажданията му ставаха все по-дълги и по-дълги.

Да можех само да се свържа с братя Конг по-рано, можехме да го спипаме, докато е още на телефона.

— Добре, нека опитаме така — казах аз. — Заставаме на четирийсет метра един от друг, както ти каза. Ти първи пристигаш на мястото, виждаш ни да идваме. Показваш ни момичето, така че да видим, че си я довел. После аз се приближавам към вашата позиция с парите.

— Сам ли?

— Да. Невъоръжен.

— Може да имаш скрито оръжие.

— Ще нося във всяка ръка куфар с пари. Няма да ми е много от полза скритото оръжие.

— Продължавай.

— Проверяваш парите. Когато останеш доволен, пускаш момичето. Тя отива при баща си и останалите от нашите хора. Твоят човек взема парите. Ние с теб оставаме да чакаме. После ти си тръгваш, а аз се прибирам у дома.

— Можеш да ме заловиш.

— Аз съм невъоръжен, ти си с нож. И с пистолет, ако искаш. А стрелецът ти е зад дърво и държи на мушка всички с пушката си. Всичко става по твоя начин. Не виждам как може да имаш проблеми.

— Ще видиш лицето ми.

— Сложи си маска.

— Намалява видимостта. А и пак ще може да ме опишеш, дори и да не огледаш добре лицето ми.

Мамка му, помислих си, да изиграем коза.

— Вече знам как изглеждаш, Рей.

Чух как затаи дъх, настъпи мълчание, а минута по-късно вече се страхувах, че си е тръгнал.

— Какво знаеш? — попита най-накрая той.

— Знам как се казваш. Знам как изглеждаш. Знам за някои от жените, които си убил. И за онази, която почти си убил.

— Курвичката — рече той. — Чу ми името.

— Знам ти и фамилията.

— Я да чуя.

— Защо да ти я казвам? Виж сам как ти е името, точно пред теб е изписано на календара.

— Кой си ти?

— Не можеш ли и сам да се сетиш?

— Звучиш като ченге.

— Ако бях, защо домът ти не е ограден с коли в синьо и бяло?

— Защото не знаеш къде е.

— Ами Мидъл Вилидж. Пенелъпи авеню.

Почти усетих как се отпусна.

— Впечатлен съм — рече той.

— Що за ченге би играло така играта, Рей?

— Ти си от хората на Ландо.

— Близо. Имаме общи дела, партньори сме. Женен съм за негова братовчедка.

— Нищо чудно, че не можахме…

— Какво не можахте?

— Нищо. Сега трябва да приключвам, да прережа гърлото на кучката и да се изнеса.

— И си мъртъв — уверих го аз. — До няколко часа излизаш за национално издирване за това ти дело, както и за случаите с Готескинд и Алварез. Направи сделката и ти гарантирам, че ще кротувам седмица и по-дълго, ако мога. Може би завинаги.

— Защо?

— Защото не искам да се разчуе, нали? Ти можеш да си отвориш фирма на другия край на страната. Пълно е с наркодилъри в Ел Ей. Пълно е с красавици и там. Обичат да се качват за по едно кръгче в хубав нов ван.

Мълча дълго.

— Да преговорим отново — каза после. — Целият сценарий, от момента на пристигането ни.

Започнах да преговарям. Той ме прекъсваше с по някой въпрос от време на време и аз отговарях.

— Ще ми се да ти вярвам — рече накрая.

— Исусе Христе — възкликнах аз. — Аз съм този, който трябва да ти се доверява. Аз ще вървя към теб невъоръжен с чанта пари във всяка ръка. Ако решиш да не ми вярваш, винаги може да ме убиеш.

— Да, мога — рече той.

— Но е най-добре да не го правиш. Най-добре е и за двама ни, ако цялата сделка мине по план. И двамата ще излезем победители.

— Ти изгаряш с милион долара.

— Може би и това се вписва в плановете ми.

— Ами?

— Ти ще разбереш как. — Оставих го да си блъска главата над моите тайни вътрешносемейни планове, някаква стратегия, която вероятно имам, за да стана по-силен от партньора си.

— Любопитно — рече той. — Къде искаш да направим размяната?

Вече бях готов за този въпрос. Бях предлагал достатъчно други места в по-предишните разговори и си пазех отговора.

— Гробището „Грийн Уд“.

— Мисля, че знам къде е.

— Трябва да знаеш. Там си изхвърлил трупа на Лейла Алварез. Далече е от Мидъл Вилидж, но и преди си ходил до там. Сега е девет и половина. Има два входа откъм Пето авеню, един откъм Двайсет и пета улица и един десет пресечки на юг от там. Влез през входа на Двайсет и пета улица и тръгни на юг около двайсетина метра навътре от оградата. Ние ще влезем през входа на Трийсет и пета и ще се приближим към теб откъм юг.

Описах му всичко до най-малките подробности, сякаш разигравахме тактическа възстановка на битката при Гетисбърг.

— Десет и половина — казах. — Имаш повече от час, за да стигнеш до там. В този час движението не е натоварено, така че не би трябвало да е проблем. Или ти трябва повече време?

Час му било достатъчно. Той беше в Сънсет Парк, на пет минути с кола от гробището. Само че не знаеше, че на мен тази подробност ми е известна.

— Това време трябва да е достатъчно.

— А и разполагаш с предостатъчно време да се разположите. Ние ще влезем на десет пресечки от там в десет и четирийсет. Това ти дава десет минути преднина, плюс десетте минути, които са ни необходими на нас, за да дойдем до мястото на срещата.

— И другите ще останат на четирийсет метра от мен — настоя пак той.

— Точно така.

— Ти ще извървиш сам останалата част от пътя. С парите.

— Точно така.

— С Кури по ми харесва как стана работата — рече той. — Щом кажех „жаба“ и той скачаше.

— Знам. Но парите този път са два пъти повече.

— Истина е — рече той. — Лейла Алварез. Отдавна не съм се сещал за нея. — В гласа му се прокрадна нещо като замечтаност. — Наистина прекрасна. Прекрасен избор.

Не отговорих.

— Колко беше изплашена само — продължи Рей. — Горката малка кучка. Наистина беше ужасена.

* * *

Когато най-накрая затворих телефона, трябваше да седна. Кенан ме попита дали съм добре. И аз казах, че съм.

— Имаш изтормозен вид — рече той. — Изглеждаш така, сякаш ти трябва питие, но предполагам, че това е последното, от което имаш нужда.

— Прав си.

— Юри току-що направи кафе. Ще ти донеса една чаша.

— Добре съм — уверих го, когато донесе кафето. — Да говориш с такъв кучи син ти изпива силите.

— Знам.

— Поиздадох се, казах му някои от нещата, които знам. В един момент започна да ми се струва, че това е единственият начин да уязвя самоувереността му. Нямаше да сътрудничи, ако беше в състояние напълно да контролира ситуацията. Реших да му покажа, че е в малко по-слаба позиция, отколкото осъзнава.

— Знаеш кой е, така ли? — попита Юри.

— Знам как се казва. Знам как изглежда и какъв е номерът на колата, която кара — Затворих очи за миг, чувствах присъствието му в другия край на телефонната линия, усещах как работи мозъкът му. — Знам кой е — повторих.

Обясних какво съм се споразумял с Каландър, като най-напред начертах план на терена, после разбрах, че ни трябва карта. Според Юри имало пътна карта на Бруклин някъде в апартамента, но не знаел къде е. Кенан каза, че Франсин имала една в жабката на тойотата и Питър слезе, за да я донесе.

Разчистили бяхме масата. Всички пари, наредени по нов начин в пачки, за да се скрият фалшивите банкноти, бяха подредени в два куфара. Разгънах картата на масата и посочих маршрута до гробището, показах двата му входа от западната страна. Обясних как ще стане, къде ще застанем ние, как ще стане размяната.

— Ти си право пред него — отбеляза Кенан.

— Всичко ще е наред с мен.

— Ако опита да…

— Не ми се вярва.

Винаги можеш да ме убиеш, така му казах. Да, мога, отвърна ми той.

— Аз трябва да нося куфарите — настоя Юри.

— Не са чак толкова тежки — възразих аз. — Ще се справя с тях.

— Шегуваш се, а аз говоря сериозно. Става дума за моята дъщеря. Трябва аз да съм най-отпред.

Поклатих глава. Не можех да съм сигурен, че ако Юри се приближи толкова до Каландър, няма да му налети.

Но имах по-добър довод за него.

— Искам бягството на Луша да е сигурно. Ако си с мен и тя ще поиска да остане с теб. Трябваш ми тук — посочих картата, — за да можеш да я повикаш.

— Отзад в колана сложи пистолет — посъветва ме Кенан.

— Вероятно ще сложа, но не знам каква полза ще имам от него. Ако се опита да направи нещо, няма да имам време да го извадя. Ако не опита, няма да имам никаква полза от него. Но ми се искаше да имам жилетка от кевлар.

— Това бронежилетка ли е? Чувал съм, че не спира нож.

— Понякога спира, понякога не. Понякога не спира и куршумите, но ти дава шанс.

— Знаеш ли откъде можеш да вземеш такава?

— Не и в този час. Забрави, не е важно.

— Как не е? На мен ми се струва страшно важно.

— Дори не знам дали имат оръжия.

— Ти шегуваш ли се? Мен ако питаш надали има човек в този град, който да няма оръжие. Ами онзи третият, стрелецът, който ще се крие зад някой надгробен паметник и ще държи всички ни на мушка? Според теб с какво ще си върши работата, с шибана прашка ли?

— Ако има трети човек. Аз го споменах, а Каландър прояви достатъчно интелигентност да не оспори съществуването му.

— Според теб работят само двамата ли?

— Когато са похитили онова момиче на Парк авеню, са били само двама. Не ги виждам как се мотаят и подбират трети човек за подобна операция. Това е убийство от сексуални подбуди, към което се е прибавила алчността за пари, не е обикновено професионално престъпление, при което излизаш и си намираш необходимите за организацията хора. Има някои свидетели, които изглежда са посочили съществуването на трети човек при предишните две отвличания, но може би просто са приели, че е имало шофьор, защото това се очаква. Но ако са били само двама, един от тях трябва да е бил и шофьор. И според мен е точно така.

— Значи можем да забравим за третия.

— Не — възразих аз. — Това е елементът, който усложнява положението. Трябва да приемем, че е там.

Отидох в кухнята за още кафе. Когато се върнах, Юри попита колко мъже искам.

— Участваме ти, аз, Кенан, Питър, Дани и Павел. Павел е долу, срещна го на влизане в сградата. Имам още трима души, готови да дойдат, само трябва да им кажа.

— Аз се сещам за дузина — рече Кенан. — Хората, с които говорих, независимо дали имаха или нямаха да дадат пари, всички казаха едно и също. „Ако ти трябва помощ, обади се, идвам.“ — Приведе се над картата. — Можем да ги оставим да заемат позиция, после да докараме още дузина мъже с три или четири коли. Затваряме и двата изхода плюс останалите, тук и тук. Клатиш глава. Защо не?

— Искам да ги оставим да избягат с парите.

— Не искаш ли поне да опитаме? След като си върнем момичето?

— Не.

— Защо не?

— Защото е лудост да участваме в престрелка в гробището посред нощ или да се стреляме от колите из Парк Слоуп. Ако не можеш напълно да контролираш подобна операция, тя се проваля, тук има прекалено много възможности тя да се изплъзне от контрол. Виж, предложих това решение, като представих ситуацията като безизходна и свърших добра работа, като го замислих по този начин. Тук няма друг изход. Вземаме момичето, те вземат парите, всички се прибират у дома живи. Преди няколко минути всички искахме да стане така. Все още ли е така?

Юри потвърди.

— Така е — присъедини се Кенан, — само това искам. Но ще ми е непоносимо да ги видя как се измъкват с каквото и да било.

— Няма да се измъкнат. Каландър си мисли, че има седмица да си приготви багажа и да се махне от града. Няма седмица. Не ми е нужно толкова време, за да го открия. Междувременно колко души ни трябват? Според мен тези, които вече са налице, ни стигат. Да кажем три коли. Дани и Юри в едната, Питър и… Павел ли беше долу? Питър и Павел в тойотата, а аз ще пътувам с Кенан в буика. Само толкова ни трябват. Шестима.

Телефонът в стаята на Луша иззвъня. Вдигнах и говорих с Ти Джей, който отново се беше върнал в пералнята, след като не беше извадил никакъв късмет при огледа на уличките и тротоарите за хондата.

Върнах се в дневната.

— Стават седем — казах.