Лорънс Блок
Билет за отвъдното (15)

Четиринайсета глава

Кели не беше на бюрото си. Мъжът, който отговори на телефона му в бруклинския отдел „Убийства“, предложи да му изпрати съобщение на пейджъра, ако е важно. Казах, че е важно.

Щом телефонът иззвъня, Илейн вдигна.

— Момент — рече тя и ми кимна.

Взех телефона от нея и поздравих.

— Баща ми те помни — осведоми ме той. — Каза, че си бил много добър.

— Отдавна беше.

— Така каза. Какво толкова важно има, че се налага да ми пращат съобщение, докато се храня?

— Имам въпрос относно Лейла Алварез.

— Имаш въпрос. Помислих си, че имаш какво да ми кажеш.

— Относно хирургическата интервенция, която е претърпяла.

— Хирургическата интервенция. Така ли го наричат.

— Знаеш ли какво е използвал, за да отсече гърдата й?

— Да, шибана гилотина. Накъде биеш с тези въпроси, Скъдър?

— А дали не е използвал жица? Струна от пиано, да речем, използвана почти като гарота?

Настъпи продължителна пауза, а аз се зачудих дали съм произнесъл правилно думата и дали е разбрал за какво говоря.

— Какво си открил, мамка му? — сковано изрече той.

— Открих го преди десет минути, а прекарах пет от тях да те чакам да отговориш на обаждането ми.

— Дяволите да го вземат, какво си открил, господине?

— Алварез не е единствената им жертва.

— И ти така каза. Такава е и Готескинд. Прочетох досието и мисля, че си прав, но откъде изнамери тая струна от пиано при Готескинд?

— Има и друга жертва — осведомих го аз. — Изнасилена, изтезавана и с отрязана гърда. Разликата е, че е жива. Помислих си, че ще искаш да говориш с нея.

* * *

Дрю Каплан рече:

— Pro bono, а? Дали пък няма да вземеш да ми кажеш защо всички знаят тези две латински думи? Докато се преборя с правното училище на Бруклин, научих достатъчно латински, за да си открия собствена църква. Res gestae, corpus juris, lex talionis. А тези думи никой не ми ги е казвал. Само pro bono. Знаеш ли какво означава pro bono?

— Сигурен съм, че ще ми кажеш.

— Цялата фраза е pro bono publico. За благото на обществото. Което обяснява защо големите правни корпорации използват фразата, за да наричат с нея минималния обем юридическа работа, посветен от тях на каузи, с които се надяват да успокоят съвестта си, която разбираемо е тормозена от факта, че посвещават повече от деветдесет процента от времето си да размазват физиономиите на бедните, като взимат по двеста долара на час за работата си. Защо ме гледаш така?

— Това е най-дългото изречение, което съм чувал да изричаш.

— Така ли? Госпожице Касиди, мое задължение е като ваш адвокат да ви предупредя да стоите настрана от господа като тук присъстващия. Мат, сериозно, госпожица Касиди е жител на Манхатън, жертва на престъпление, което се е случило преди девет месеца в административен район Куинс. Аз съм едва свързващ двата края адвокат със скромна кантора на улица Корт в административен район Бруклин. Така че, ако ми позволиш да попитам, как се вписвам аз в този случай?

Намирахме се в скромната му кантора, а шегите бяха просто начин да стопи леда, защото вече знаеше коя е причината Пам Касиди да се нуждае от адвокат от Бруклин, който да я придружава по време на разпита с детектива от бруклинския отдел „Убийства“. Вече го бях запознал с известна част от подробностите по темата.

— Ще ви наричам Пам — казваше той в този момент. — Нали може да се обръщам така към вас?

— Разбира се.

— Или предпочитате да е Памела?

— Не, казвайте ми Пам. Само не и Пами.

Каплан не беше запознат с подробностите около тази форма на името й.

— Тогава нека да е Пам. Пам, преди двамата да отидем да се срещнем с полицай Кели… Нали е полицай, Мат? Или е детектив?

— Детектив Джон Кели.

— Преди да се срещнем с добрия ни детектив, да се уговорим за някои детайли. Вие сте моя клиентка. Това ще рече, че не искам никой да ви разпитва, ако не съм до вас. Разбирате ли?

— Напълно.

— Не искам никой да го прави, включая полицаи, журналисти, репортери, които завират микрофона си в лицето ви. „Обърнете се към адвоката ми.“ Нека ви чуя как го казвате.

— Обърнете се към адвоката ми.

— Идеално. Някой ви звъни по телефона и ви пита какво е времето навън, вие какво отговаряте?

— Обърнете се към адвоката ми.

— Мисля, че тя ме разбра. Още нещо. Обаждат ви се по телефона и ви казват, че току-що сте спечелили безплатно пътешествие до остров Парадайз в някаква специална промоция, която провеждат. Какво им казвате?

— Обърнете се към адвоката ми.

— Не, на такъв можете да му кажете да си го начука. Всеки друг на тази планета обаче, трябва да се обърне първо към адвоката ви. Сега ще обсъдим някои специфики, но най-общо казано държа да отговаряте на въпроси само в мое присъствие и само ако са пряко свързани с отвратителното престъпление, извършено срещу вашата личност. Откъде сте, какъв е бил животът ви преди инцидента, животът ви след инцидента, това не ги засяга. Ако въпросите се насочат в тази посока, аз се намесвам и ви преча да отговаряте. Ако си замълча, но по някаква причини въпросът ви притеснява, не му отговаряте. Казвате, че искате да се посъветвате насаме с адвоката си. „Искам да се посъветвам насаме с адвоката ми.“ Нека да ви чуя как го казвате.

— Искам да се посъветвам насаме с адвоката ми.

— Превъзходно. Всъщност вие не сте обвинена в нищо, така че един вид им правите услуга, което ни поставя в много добра позиция. Сега, нека да преговорим нещата, докато Мат е тук, а после двамата с вас ще отидем да се видим с детектив Кели. Кажете ми, Пам, как така се обърнахте към Мат Скъдър с молба да проследи мъжете, които са ви отвлекли и са упражнили физическо насилие върху вас?

* * *

Вече бяхме уговорили подробностите, преди да позвъня на Джон Кели и на Дрю Каплан. На Пам й трябваше история, която да я превърне в инициатор на разследването, така че Кенан Кури да остане встрани от цялата работа. Тримата — аз и те двете с Илейн — обмислихме проблема и съчинихме следната история:

Девет месеца след инцидента Пам се опитва да се върне към живота си. Това се оказва трудно заради ужаса, който изпитва, че мъжете, които са я нападнали, могат да повторят нападението. Дори е обмисляла да напусне Ню Йорк, за да избяга от тях, но е чувствала, че страхът ще остане, колкото и далеч да избяга.

Наскоро е била с мъж, на когото е разказала как е изгубила гърдата си. Този мъж, който е уважаван женен човек и чието име тя при никакви обстоятелства няма да съобщи, бил шокиран от случилото се и проявил искрено съчувствие. Казал й, че тя няма да намери мир, докато онези мъже не бъдат заловени и че дори и да се окаже невъзможно да бъдат заловени, ако предприеме някакви действа да ги открие, за да бъдат арестувани, има голяма вероятност това да се окаже благоприятно за емоционалното й възстановяване. Тъй като полицията е разполагала с предостатъчно време да разследва и очевидно не е постигнала никакъв успех, той й е препоръчал да наеме частен детектив, който да посвети цялото си внимание само на този случай.

Всъщност познавал частен детектив, на когото имал доверие, някога бил негов клиент. И той я изпратил при мен, като освен това се е съгласил да покрие разноските и моя хонорар с уговорката, че неговата роля в цялата история няма да бъде разкривана при никакви обстоятелства.

Два от разговорите с Пам ми бяха подсказали, че най-ефикасният подход към случая е да допусна, че тя не е единствената жертва на престъпниците. Нещо повече — начинът, по който бяха обсъждали убийството й, подсказвал, че вече са убивали. Затова съм се заел да намеря доказателства за престъпления, извършени от същите двама души преди или след осакатяването на моята клиентка.

Търсенето в библиотеката довело до намирането на два случая, които съм счел за подобни — тези с Мари Готескинд и Лейла Алварез. Случаят с Готескинд е включвал отвличане с микробус, а от досието й, с което съм се сдобил по неофициални канали, съм научил, че и при нея е имало ампутация. Случаят с Алварез също приличал на отвличане, защото трупът бил оставен в гробище, имало е и други съвпадения. (Пам е била оставена в гробището „Маунт Зайън“ в Куинс.) Когато в четвъртък съм научил, че осакатяването на Алварез, което не е било споменато във вестника, е идентично с това на Пам, за мен е станало очевидно, че става дума за същите престъпници.

Защо тогава не съм съобщил на Кели? Първо, не бих могъл да постъпя така от етична гледна точка без разрешението на клиентката си, затова съм прекарал почивните дни от седмицата в разговори с нея и съм я подготвил за онова, пред което ще се изправи. Освен това съм искал да проверя дали няма още някой да клъвне на множеството въдици, които съм хвърлил.

Една от тях била историята с телевизионния филм, която съм помолил Илейн да разкаже на няколко отдела за сексуални престъпления с надеждата да попаднем на оцеляла жертва. Обадили се няколко жени, но в историите им нямало сходства с моя случай, затова съм решил да почакам до края на почивните дни, преди да изоставя тази линия на разследване.

Забавно, но една жена от отдела в Куинс позвънила на самата Пам и й казала, че може би няма да е зле да се свърже с госпожица Мардел и да провери за какво става дума. По това време Пам нямала представа кой стои зад историята с филма, затова била много неуверена в разговора с жената по телефона, но когато открила кой всъщност е филмовият продуцент, двамата добре сме се посмели.

В понеделник вече не съм виждал никакво основание да задържам информацията от полицаите, като неволно възпрепятствам разследването на две убийства, затова съм решил да се обърна към тях. Успял съм да убедя в силата на аргументите си Пам, която все още се притеснявала от нови разпити, но станала по-уверена, когато съм я посъветвал да си намери адвокат.

И така, Пам и Каплан вече бяха на път да се срещнат с Кели, а аз бях приключил с преследването на убийците изнасилвачи.

* * *

— Мисля, че ще свърши работа — споделих пред Илейн. — Според мен в историята няма пролуки и тя обяснява всички предприети от мен действия, като напълно изключва участието на братя Кури. Не виждам как разказът на Пам може да насочи полицията към разследването, което проведох на Атлантик авеню и към компютърните игри на братя Конг, чийто свидетел бях онази нощ. Пам не знае нищо за тях, така че не може да се изпусне дори случайно, никога не е чувала имената на Франсин и Кенан Кури. Като се замисля, не съм сигурен дали и на нея й е ясно защо поначало съм се забъркал с този случай. Всичко, което знае, е историята, която съчинихме.

— Може би й вярва.

— Вероятно ще й повярва, докато я разказва. На Каплан му се стори правдоподобна.

— Ти разказа ли му истинската история?

— Не, нямаше причина да му я разказвам. Наясно е, че не знае всичко, но няма проблем с това. Важното е, че ще попречи на полицаите да й се нахвърлят, както и да се занимават прекалено с моята роля в случая.

— Защо да го правят?

Свих рамене.

— Знам ли. Има екип серийни убийци, които се вихрят безнаказано цяла година, а полицията на Ню Йорк дори не подозира за съществуването им. После се появява частен детектив с информация, която всички останали са пропуснали… Фасонът на доста хора ще се посмачка.

— Затова ще убият вестителя.

— Няма да е за пръв път. Всъщност полицаите не са пропуснали нищо очевидно. Лесно е да пропуснеш серийни убийства, особено когато са извършени на различни места и различни полицейски участъци работят по отделните случаи, а елементите, които ги свързват, са от онзи тип, който не се споменава във вестниците. Но въпреки това ще са настроени негативно срещу Пам, задето им го показва, особено като се има предвид, че е проститутка, а не е споменала тази малка подробност при първия разпит.

— Дали сега ще го спомене?

— Да, сега ще каже, че е проституирала от време на време, за да свърже двата края. Знаем, че имат досие за нея, два пъти е била задържана за проституция и скитничество. Не са го открили, когато са работили по случая й, защото тя е била жертвата и не се е налагало да проверяват дали има досие.

— Но според теб е трябвало да проверят.

— Ами проявили са немарливост — признах аз. — Проститутките винаги са обект на подобни престъпления, понеже са достъпни. Трябвало е да проверят. Такава е процедурата.

— Но тя ще им каже, че е спряла да проституира, след като се е прибрала от болницата. Че я е било страх да се върне на улицата.

Кимнах. Пам беше прекъснала за известно време, уплашена до смърт от мисълта да влезе пак в колата на непознат, но старите навици умират трудно и започнала отново работа. Отначало се ограничавала до срещи в колата, не искала да рискува да разочарова или отврати мъжа, ако си свали блузата, но открила, че повечето мъже са безразлични към недъга й. Някои го намирали за интересна особеност, а малка част проявили изключителен възторг към него и й станали редовни клиенти.

Но никой не биваше да научи. Затова тя щеше да им каже, че е работила неофициално на две-три места като сервитьорка и че малко или много е била подпомагана от анонимния благодетел, който я е изпратил при мен.

— Ами ти? — поиска да знае Илейн. — Не трябва ли и ти да се срещнеш с Кели, за да те разпита?

— Предполагам, че трябва, но не е спешно. Утре ще говоря с него и ще видя дали е необходимо да се замесвам официално. Може и да не е. Всъщност нямам нищо за него, защото не съм скрил никакви доказателства. Просто забелязах невидимите връзки между три случая.

— Тогава за теб войната е приключила, майн капитан?

— Така ми се струва.

— Обзалагам се, че си смазан от умора. Искаш ли да отидеш оттатък и да си полегнеш?

— По-добре да остана буден, за да мога да се върна към обичайния си ритъм.

— Звучи ми разумно. Гладен ли си? О, боже, не си ял нищо от закуска, нали? Седни тук, ще приготвя нещо да хапнем.

* * *

Нахранихме се със салата и голяма купа фарфале с чесън. Ядохме на кухненската маса, а след това тя направи чай за себе си и кафе за мен. Отидохме в дневната и седнахме на дивана. Изведнъж тя каза нещо необичайно грубо, а когато се разсмях, ме попита какво толкова смешно има.

— Харесва ми, когато говориш на уличен жаргон — обясних аз.

— Мислиш, че е поза ли? Мислиш, че съм някакво хилаво парниково цвете, така ли?

— Не, мисля, че си розата на източен Харлем^[1].

— Чудно ми е дали щях да се справя на улицата — замислено рече тя. — Радвам се, че не ми се е наложило да го разбера. Но ще ти кажа нещо. Когато всичко това приключи, малката госпожица Улично здравомислие ще си стъпи на краката. Ще си прибере останалата гърда и ще се махне от тротоара.

— Да не мислиш да я осиновиш?

— Не, както няма да станем и съквартирантки, които да си правят взаимно косата. Но мога да й намеря място в прилична къща и да й покажа как да си подбира клиентелата, като работи вкъщи. Знаеш ли какво ще направи, ако има малко ум? Ще пусне няколко обяви в „Чук-чук“, в които да осведоми почитателите на циците, че вече могат да получат една на цената на две. Защо се смееш пак, отново ли използвам уличен жаргон?

— Не, беше смешно, това е.

— Тогава продължавай да се смееш. Не знам, може би просто трябва да се разкарам и да я оставя да живее, както може. Но ми е симпатична.

— И на мен.

— Мисля, че заслужава по-добър живот от този на улицата.

— Всички заслужават — рекох аз. — Тя може да излезе от тази ситуация. Ако хванат извършителите и има дело, може да получи своите петнайсет минути слава. А си има и адвокат, който ще направи така, че никой да не получи историята й, без да си плати.

— Може и телевизионен филм да направят.

— Не е изключено, но не вярвам Дебра Уингър да се съгласи да изиграе ролята на нашата приятелка.

— Вероятно няма. О, сетих се. Ще се съгласиш ли да участваш? Трябва да намерим актриса, която е преживяла мастектомия^[2] в реалния живот. Ние тук за сериозна концепция ли говорим или какво? Да ти кажа ли какво изявление ще направим? — Тя ми смигна. — Ето ме в моята шоубизнес светлина. Обзалагам се обаче, че повече ще харесаш моето изпълнение на момиче от улицата.

— Вероятността е петдесет на петдесет.

— Става. Мат, проблем ли е за теб да работиш по подобен случай, а после да го предадеш на полицията?

— Не.

— Наистина ли?

— Защо да е проблем? Не мога да го държа повече за себе си. Полицията на Ню Йорк има ресурси, средства и хора, с каквито аз не разполагам. Направих, каквото можах, и толкова, край. Но трябва да проверя какво мога да открия в Сънсет Парк.

— Няма да кажеш на полицията за Сънсет Парк.

— В никакъв случай.

— Така е. Мат? Имам въпрос.

— Питай.

— Не съм сигурна, че искаш да го чуеш, но трябва да те попитам. Сигурен ли си, че става дума за същите убийци?

— Трябва да са същите. Жица, с която да прережат гърда? Веднъж при Лейла Алварез, втори път с Пам Касиди? И двете жертви са оставени в гробища? Няма начин да не са същите хора.

— Приемам, че става дума за едни и същи извършители в случая с Пам и онова момиче Алварез. Както и с жената от Форест Парк, учителката.

— Мари Готескинд.

— Но дали са същите и в случая с Франсин Кури? Нея не са я оставили в гробище, не знаем дали са й ампутирали гърдата с гарота, а и се твърди, че е отвлечена от трима. Пам беше твърдо убедена, че мъжете са били двама, Рей и онзи другият.

— И в случая с Кури може да са двама.

— Ти каза…

— Знам какво съм казал. Пам обаче каза, че са се преместили от седалката на шофьора отзад, после пак са минали отпред. Може би само е изглеждало, че има трима души, защото когато човек вижда как двама души влизат отзад в микробус, а после той потегля, автоматично допуска, че има трети зад волана.

— Може би.

— Знаем, че тези типове са убили Готескинд. Общото между Готескинд и Алварез са пръстите, които са отрязани и поставени в телесните отвори, а общото между Алварез и Касиди е, че и на двете гърдата е отрязана, което означава…

— Че трите случая са извършени от едни и същи хора. Добре, разбрах.

— Свидетелите на отвличането на Готескинд също твърдят, че е имало трима мъже, двама, които са извършили отвличането и трети, който е карал. Може да се заблуждават. А може и наистина да са били трима, както и в деня, в който са убили Франсин, може третият да не е участвал в отвличането на Пам, защото е бил болен от грип.

— Или е останал да си прави чекии у дома — предположи тя.

— Все тая. Бихме могли да попитаме Пам дали е станало дума за трети мъж. „Майк щеше да хареса задника й“, нещо такова.

— Може пък да са взели гърдата й, за да я занесат на Майк.

— „Здрасти, Майк, да можеше да видиш оная, която остана.“

— Спести ми го, моля те! Според теб ще успее ли да им направи прилично описание?

— Едва ли.

Пам беше казала, че не си спомня как изглеждат двамата мъже, че когато се опита да си ги представи, вижда лицата им като размазани петна, сякаш са носили маски от найлонови чорапи. Това бе превърнало първоначалното разследване — когато й дали пълни с мутри на изнасилвачи каталози — в безсмислено упражнение. Не знаела какви лица да търси. Опитали да направят портрет с помощта на компютърна програма по нейни указания, отново без успех.

— Когато тя беше тук — рече Илейн, — все си мислех за Рей Галиндез.

Рей Галиндез беше нюйоркски полицай и художник със свръхестествена способност да рисува лица по спомени със забележителна прилика. Две от скиците му, поставени в рамка, висяха на стената в спалнята на Илейн.

— И аз се сетих за него — признах, — но не знам какво би могъл да измъкне от Пам. Да беше работил с нея ден или два след случилото се, може би щеше да постигне нещо. Вече е минало прекалено много време.

— А ако се използва хипноза?

— Възможно е. Сигурно блокира спомените си, а хипнозата би могла да ги освободи. Не знам много за нея. Съдебните заседатели рядко й се доверяват, а не съм сигурен, че и аз й се доверявам.

— Защо?

— Според мен хипнотизираният свидетел може да създаде спомени във въображението си от желание да се хареса. Подозрителен съм към много от спомените за кръвосмешение, за които слушам на срещите, спомени, които изведнъж изплуват двайсет или трийсет години след събитието. Сигурен съм, че някои от тях са истински, но имам чувството, че доста голяма част са скалъпени, заради стремежа на пациентката да зарадва терапевта си.

— Понякога са истински.

— Не ще и дума. Но има и измислени.

— Сигурно. Това е модна травма днес. Много скоро жените без спомени за кръвосмешение ще започнат да се тревожат, че бащите им са ги смятали за грозни. Хайде да си поиграем и аз да съм лошо момиченце, а ти да си моя татко, искаш ли?

— Май не.

— Много си скучен. А искаш ли да се престорим, че аз съм красива проститутка от улицата, а ти ме качваш в колата си?

— Трябва ли да наема кола?

— Можем да се престорим, че диванът е кола, но може би е малко прекалено. Какво да направим, за да запазим връзката си вълнуваща и страстна? Мога да те завържа, но си те познавам. Сигурно ще заспиш.

— Особено тази вечер.

— Аха. Можем да се престорим, че си падаш по недъзи, а на мен ми липсва едната гърда.

— Боже опази.

— Амин, да. Не искам да съм бешреи, както казваше майка ми. Знаеш ли какво е бешреи? Мисля, че на идиш означава арогантен човек. „Дори не го изричай, да не чуе Бог.“

— Ами недей.

— Няма. Скъпи, искаш ли просто да си легнем?

— Това вече е приказка.